Джанин Фрост
Принц на нощта (33)

Глава 33

Докато прекосявах просторното фоайе, на няколко места зърнах вампири — полускрити, ала нащрек. Влад ми беше казал, че трябва да свърши някои неща преди вечеря, но според мен беше усетил, че искам да остана сама. Бях преживяла много, а денят все още не бе свършил. Много скоро щеше да ми се наложи да седя на масата със семейството си и да продължа с лъжата за програмата за защита на свидетели. Ако животът им не беше преобърнат с главата надолу заради мен, щях да се извиня с главоболие и да си остана в стаята, но при това положение не можех да проявя чак такъв егоизъм.

— Лайла — изсъска познат глас.

Примигах, щом видях баща ми да излиза иззад стълбището, сякаш се беше крил там.

— Какво правиш? — почудих се.

Той се приближи, като от бързината куцукането му си личеше по-ясно. Последиците от една бомба, избухнала край пътя и изпратила го в ранна пенсия, щяха да си останат с него до края на живота му.

— Търсех те — заяви той, докато погледът му се стрелкаше на всички страни. — Никой не искаше да ми каже къде си. Просто ми повтаряха, че ще те видя на вечеря.

След десетилетия, прекарани в раздаване на заповеди, подобна уклончивост със сигурност страшно му беше допаднала. Той тръгна към основата на стълбището, като ми даде знак да го последвам. Сторих го с въздишка, като си отбелязах наум да помоля Влад да нареди на хората си занапред да не бъдат чак толкова непроницаеми.

— Съжалявам за това — започнах. — Служителите на Влад са свикнали да…

— Нямаш представа в каква опасност се намираш — прекъсна ме баща ми, все така шепнешком.

— Ъъъ… Е, да, европейската мафия е страшна…

— Не говоря за тях.

Явно смяташе, че не вървя достатъчно бързо, защото ме издърпа зад стълбището. Взетото назаем сако приглуши ефекта от електричеството, ала въпреки това видях как той изкриви за миг лице.

— Говоря за него — обясни, посочвайки сакото на Влад. — Той не е този, за когото се представя. Владислав Басараб е фалшиво име, и при това — страшно извратено. Знам, че изпитваш нещо към него, но няма да повярваш какво открих, когато накарах контактите си да проверят името му.

В пристъп на същото умопомрачение, предизвикано от изтощение и стрес, което караше някои хора да се разхилят по време на погребения, аз се разсмях. Просто не можах да се сдържа. А може би това бе последната капка, преляла чашата на моята уравновесеност.

— Направо мога да си представя лицето ти, когато са ти казали, че това е истинското име на Дракула! — изпръхтях, смеейки се със сълзи. — Ето какво получаваш, когато започнеш да душиш, вместо да се оставиш да бъдеш откъснат от външния свят, както се очаква, когато си в програма за защита на свидетели.

Лицето му вече беше придобило буреносно изражение.

— Не е никаква шега, Лайла. Мъжът, който нарича себе си Владислав Басараб, е забъркан в организираната престъпност до такава степен, че контактите ми ме посъветваха да не го разследвам повече, ако не искам да изчезна от лицето на земята. Това смешно ли ти се струва?

Организирана престъпност. Е, можеше да бъде описано и така, ако човек не знаеше, че вампирската йерархия е по-стара от повечето съвременни закони.

— Татко — започнах, след като най-сетне успях да се овладея. — Влад не е този, от когото трябва да се боиш. Той няма да стори зло на никого от нас, но трябва да престанеш да го разследваш. Пък и така или иначе, никой от контактите ти няма да открие нещо, което и в най-малка степен да се доближава до истината.

— Тогава ти ми кажи каква е исти…

Гласът му изведнъж секна, а очите му се присвиха.

— Защо по яката ти има петна от кръв?

И преди да съм разбрала какво прави, той протегна ръка и дръпна яката на полото ми.

— Какво е това? — изфуча той, взирайки се в двете дупчици на врата ми.

Преди да успея да отговоря, Шрапнел изникна сякаш от нищото и вдигна баща ми във въздуха с една ръка.

— Какво правиш? — ахнах ужасено.

— Той посегна към врата ти — обясни Шрапнел, без дори да трепне, въпреки яростната съпротива на баща ми.

— Лайла, бягай! — прегракнало каза баща ми.

— Господи, какво става? — изпищя Гретчен, която току-що се бе появила.

Ако в този миг пред мен се беше материализирал мост, щях да се хвърля от него, без да му мисля.

— Пусни го — наредих на Шрапнел.

Той се подчини, като измърмори:

— Добре, обаче ако отново посегне към врата ти…

— Няма да го направи — отсякох аз. — Гретчен, стига си пищяла. Татко, не е нужно да бягам. Хората на Влад имат страшно закрилническо отношение към мен и макар че не можеш да ги забележиш, те винаги са наблизо.

Баща ми ме зяпна, сякаш вече не знаеше коя съм.

— В какво си се забъркала? — Въпросът му беше толкова тих, че едва го чух над риданията от „О, боже! О, боже!“ на Гретчен. — Вратът ти, фалшивото му име, този замък. — Гласът на баща ми окаменя. — Това ли са неприятностите, в които си се забъркала? Станала си свидетел как перверзните фантазии на някакви богати чужденци отиват прекалено далеч?

— А сега пък аз получих дежа вю — разнесе се насмешлив глас зад мен. — Можеш да си вървиш, Шрапнел. Аз ще се оправя с това.

Шрапнел се поклони на Влад и изчезна. Аз бях свикнала с бързината, с която вампирите се изпаряваха, ала сестра ми пребледня, а веждите на баща ми се свъсиха, сякаш някой ги беше дръпнал с въженце.

— Как, по дяволите, го направи? — попита той рязко.

Имах два избора — да кажа истината или да оставя Влад да накара баща ми и сестра ми да повярват в някоя лъжа с помощта на магията на погледа си. Нищо друго нямаше да помогне сега, когато татко беше видял дупчиците на врата ми, а един огромен тип буквално се беше изпарил пред очите ни.

Влад бе застанал до мен, а ръката му почиваше върху гърба ми.

— Ще зачета решението ти, каквото и да е то, но истината винаги е за предпочитане пред лъжата, дори ако понякога е по-трудно да избереш нея.

Погледнах каменното изражение на баща ми и уплашеното лице на Гретчен и от гърдите ми се откъсна въздишка.

— Те ще кажат на някого.

Влад дари баща ми с една от очарователните си усмивки.

— Не, няма да го направят. Достатъчно е умен, за да си даде сметка, че повтарянето на подобна информация е безсмислено. Единствените, които ще му повярват, са други като мен, а те не понасят нито издайници, нито глупци. Що се отнася до нея — допълни Влад и кимна към Гретчен, — тя ще постъпи както той й каже.

Сестра ми настръхна.

— Аз съм на двайсет и две. Никой не ми казва какво да правя!

— Гретчен, замълчи — изръмжа татко.

Тя го изгледа свирепо, но не каза нищо. Усетих как ъгълчетата на устните ми подскачат, въпреки сериозността на ситуацията. Инстинктът на Влад не го беше излъгал — тя никога нямаше да наруши изричната заповед на баща ни. Хю Далтън открай време й вдъхваше огромен респект.

— Искам да знам какво наистина става — отсече баща ми.

У мен той никога не бе събуждал същата боязън, както у сестра ми, ала действително исках да оправя нещата между мен и семейството ми, а ако одобряването ни не беше построено върху честност, не можеше да бъде истинско.

— Покажи му, Влад — казах на глас.

Очите на Влад начаса изгубиха бакърения си цвят и грейнаха в ярко изумруденозелено, а усмивката му разкри два дълги, остри вампирски зъба. Едно мускулче по лицето на баща ми заигра, но изражението му не се промени.

— Не можеш да ме впечатлиш с контактни лещи и изкуствени зъби.

— Не съм и предполагал, че мога — отвърна Влад с коприненомек глас. — Ала те винаги се появяват, преди да направя това.

С тези думи той се издигна във въздуха и остана да се рее на няколко стъпки над земята. Внезапно от отворените му длани изригнаха пламъци — първоначално зловещо сини, а после оранжеви, жълти и червени. Те запълзяха по ръцете му и близнаха крайчетата на дългата му тъмна коса, но макар горещината им да беше осезаема, нито една нишка от дрехите му, нито пък косъмче от главата му изгоря.

— Аз съм Влад Басараб Дракул, роден през 1431 г. като обикновен смъртен, ала родил се наново през 1462 г. като вампир — заяви Влад, без да откъсва очи от тези на баща ми. — И съм един от милионите вампири, призраци, духове и демони, които живеят тайно между вас.

Малко прекаляваме с драмата, а?, помислих си, а после нещо издумка и ме накара да погледна надясно.

Сестра ми беше припаднала.

 

 

Влад отвори виното и напълни чашата ми до ръба, преди да ми я подаде. Аз я поех, сякаш беше спасително въже, и отпих голяма глътка, в която нямаше и помен от изисканост. От една страна, баща ми вече не смяташе, че съм се забъркала с култ, чиито заможни членове обичат да играят наужким и да се преструват, че фантазиите им са истина. Което беше добре. Лошото бе, че в този момент най-вероятно разговаряше по телефона с Пентагона^[1] и помагаше с организирането на мащабна операция, насочена срещу всяко същество без пулс.

Влад ми хвърли развеселено-ироничен поглед, докато пълнеше своята чаша.

— Навсякъде по света най-високопоставените официални лица вече знаят за нашето съществуване, ала докато не се бъркаме в техните дела, на драго сърце се преструват, че не сме истински.

Всъщност по-малко се тревожех дали баща ми ще каже на някого, отколкото дали двамата с Гретчен ще успеят да се справят с ужаса си от това, че неживите съществуват… и че аз излизам с един от тях. Сега, когато отново бях заедно със семейството си, изведнъж осъзнах колко много ми бяха липсвали. Всички бяхме допуснали грешки, но може би щяхме да успеем да превъзмогнем станалото и да възстановим поне някаква връзка между нас.

Стига сестра ми някога да престанеше да пищи, разбира се.

— А останалите ти гаджета? — промърморих и се тръснах върху леглото. — Техните семейства приеха ли го в крайна сметка?

Влад се настани до мен с обичайната си смесица от грация и сила, на която бе способен единствено някой, който имаше съвършен контрол над всеки мускул от тялото си. Ако аз се бях движила по този начин, когато бях на тринайсет, златният медал щеше да ми е вързан в кърпа.

— Зависи — каза той, изненадвайки ме с това, че бе решил да отговори на, общо взето, риторичния ми въпрос. — Пет от тях също бяха вампири. Що се отнася до смъртните, семейството на последната го прие, двете преди нея така и не им казаха, тази преди тях нямаше живи роднини, а първата… семейството й подбуди останалите в селото да изгорят къщата ми, крещейки: „Смърт на вампирското изчадие!“.

Засмях се, ала после дъхът ми спря, когато осъзнах истинското значение на думите му.

— Ти си на почти шестстотин години, но си имал само десет гаджета преди мен?

— Десет любовници, две съпруги и няколко дузини случайни нощи, когато самотата надделееше над принципите ми.

Леле! Влад ми беше казал, че не си ляга с кого да е, но част от мен явно не му беше повярвала.

— Жената на брега. Коя беше тя? — попитах, приковала тъмния му бакърен поглед със своя.

Той остави чашата си на пода.

— Първата ми съпруга. Тя ми роди син, а няколко години по-късно, докато се биех с турците, аз срещнах Тенох. Той ми показа истинската си същност, превърна ме, а малко по-късно, след като ми помогна да преживея първоначалната жажда за кръв, се самоуби. Прибрах се у дома с намерението да разкрия на жена си в какво се бях превърнал, ала действията ми на бойното поле я бяха разстроили. — Устата му се разкриви. — Реши, че съм станал прекалено брутален. Стори ми се, че това не е най-подходящият момент да й съобщя, че вече дори не съм човек.

— Обзалагам се — казах меко.

— Трябваше да я избягвам, за да опазя тайната си. — Още една невесела усмивка. — Поех на друг военен поход. Попаднахме в засада малко преди зазоряване. Слънцето може и да не ни убива, ала у наскоро превърнатите вампири то предизвиква силно изтощение. Докато се биех, слънцето ме повали и хората ми решиха, че съм мъртъв… нищо чудно, при положение че вече не дишах. Изпратиха пратеник да съобщи на жена ми, която помисли, че турците идват да я заловят. Бях й разказал какво бях понесъл от ръцете им като момче и тя предпочела да умре, вместо да изтърпи същите жестокости. Качила се на покрива на къщата ни и се хвърлила в реката долу. Именно там я намерих, когато се свестих и се прибрах, за да й кажа, че съм жив.

Тонът му беше сух, прозаичен, но аз знаех колко виновен се чувства за смъртта й.

— Съжалявам — прошепнах и сложих ръка върху неговата.

— Недей. Беше отдавна.

Той взе чашата ми и я сложи на пода до неговата, а после свали ръкавиците ми. След това разкопча ризата си, без да откъсва поглед от мен, а зеленото на очите му бързо се разширяваше, докато напълно погълна топлия им бакърен цвят.

— От снощи до сега не е минал и миг, в който да не искам да почувствам ръцете ти върху себе си — каза той с предрезгавял от страст глас, докато си сваляше ризата, разкривайки мускулестите си гърди, покрити с белези, и съблазнителния си плосък корем. — Нямам намерение да чакам и секунда повече.

Аз прокарах език по устните си, неспособна да откъсна очи от него. Звучеше ми добре.