Джанин Фрост
Принц на нощта (14)

Глава 14

В девет часа поех надолу по стълбището с тежката стъпка и ентусиазма на затворник, тръгнал към електрическия стол. Този път не бях облечена в миниатюрна черна рокличка. Вместо това носех сив спортен панталон и маслиненозелено поло. Черната ми коса беше вързана на опашка, по лицето ми нямаше и следа от грим, а устните ми бяха изтънели от раздразнение. Всичко във външния ми вид би трябвало буквално да крещи „Не ме закачай“ на вампира, който ме очакваше в трапезарията.

Когато ме зърна, Влад се изправи, което, незнайно защо, ме ядоса. Защо настояваше да се преструва на добре възпитан? Някой, който наистина има добри маниери, не измъчва невинни хора, нито предлага служителите си, както сводник — проститутките си, само за да докаже, че е прав!

А после се скарах сама на себе си. Само защото все още се чувствах отвратително и не можех да му докажа, че греши, не означаваше, че имам право да сипя отрова отгоре му.

Извинявай, помислих си, предполагайки, че както обикновено, чува какво става в главата ми.

Ехидната усмивка, извила устните му, докато ми държеше стола, потвърди подозрението ми.

— Срещата май не е оправдала очакванията ти?

Седнах с тиха въздишка. Мразех да лъжа, пък и той можеше да прочете мислите ми, така че какъв смисъл имаше да отричам?

— Не, но Максимус иска да изчакаме една седмица и аз се съгласих.

Когато се настаних зад масата, Влад се върна на мястото си. И този път нещо толкова простичко като това, да седне, вдъхваше страхотен респект, когато бе извършено от него. Ако се беше настанил върху трон, несъмнено щеше да изглежда съвсем на мястото си. Всъщност нищо чудно някъде в къщата да имаше трон. Максимус не ми беше показал четвъртия етаж, с обяснението, че тази част била забранена за външни лица, което аз си бях превела като „личната територия на Влад“, чудейки се защо ли се нуждае от покои с размерите на жилищен блок.

А може би там извършваше всичките си мъчения. Това определено беше място, което Максимус не би искал да ми покаже.

— Не, мъченията извършвам в тъмницата, като всеки уважаващ себе си собственик на замък. — В гласа на Влад определено се долавяха развеселени нотки. — А на четвъртия етаж не живея само аз. Там са стаите и на най-доверените ми служители.

— Наистина ли имаш тъмница?

На това му се казваше традиционалист!

— Естествено. — Докато ми отговаряше, той направи жест с два пръста и начаса един прислужник се появи и напълни чашата ми с тъмночервено вино. Или поне се надявах да е вино. — Да, вино е. — Отново същата развеселена нотка в гласа му. — Освен очевидното му предназначение, виното би трябвало да ти помогне да спиш по-добре тази нощ. Пък и ще облекчи част от болката в тялото ти.

Уменията ти са прекалено натрапчиви, помислих и го стрелнах с гневен поглед.

В отговор той се усмихна и вдигна чашата си в безмълвен тост.

Аз отпих малка глътка от моята, оставяйки течността да погали езика ми, преди да преглътна. Дъх на виолетки, черни череши и… дим.

Вкусно, реших и отпих втора, по-голяма глътка. Част от напрежението в раменете ми поотслабна.

Влад ме наблюдаваше, а мислите му, каквито и да бяха те, бяха скрити зад енигматичната му полуусмивка. Аз се бях облякла по-неофициално за вечеря, но същото не можеше да се каже и за него. Разкошната материя на моравата му риза й придаваше много по-елегантен вид, отколкото предполагаше семплата й кройка. Светлината, струяща от полилея, се отразяваше в копчетата му за ръкавели, инкрустирани със скъпоценни камъни, тъмносивият панталон му стоеше толкова съвършено, че бе трудно да не го гледам. Косата му беше сресана на гладки, тъмни вълни, а едва наболата брада обгръщаше изваяната му челюст като прегръдка. Забравила за миг всичко друго, аз го поглъщах с очи, докато отпивах от чашата си.

Бях очаквала да се подсмихне ехидно на очевидното ми възхищение, но той продължи да ме гледа с непроменено изражение. Дългите му тънки пръсти потупваха лекичко дръжката на винената чаша и изведнъж си припомних усещането от начина, по който бе милвал ръката ми, докато освобождавах електричеството си в него. По тялото ми се разля топлина и макар да си казах, че е от виното, знаех, че не е така. Три часа и две целувки с Максимус не ме бяха накарали да почувствам дори най-слабата искрица, ала по-малко от пет минути в присъствието на Влад, и ето че си веех мислено, за да се охладя.

Сега вече изражението му се промени — бавна, многозначителна усмивка се разля по устните му.

— Видя ли? Не реагираш по този начин на всеки мъж — каза той със задоволство.

Нищо не би ме зарадвало повече от това, да му кажа, че греши, ала той наистина ме изпълваше с чувства, каквито не бях изпитвала към никой друг. Може би беше прав и мракът в мен виждаше в него сродна душа. Което изобщо не правеше цялата история по-малко опасна за доброто ми физическо и емоционално състояние.

— Престани — казах тихичко. — Намери си някой друг, с когото да се забавляваш. И двамата знаем, че нямам никакъв опит, така че нямам представа как да играя тази игра, без да бъда наранена. Освен това не обичам игричките. Предпочитам от самото начало да съм наясно кое е истинско и кое — празни приказки.

Той се облегна назад. В погледа му се таеше нещо, което ме изкушаваше, противно на разума ми. Отпих от виното, мъчейки се да отвлека вниманието си.

— Именно прямотата ти и нежеланието да лъжеш сама себе си най-много харесвам у теб. И не се „забавлявам“ с теб. Съвсем сериозно искам да те направя своя.

Аз задържах виното в устата си в продължение на един дълъг миг, преди да преглътна. Не защото исках по-добре да усетя вкуса му, а защото се нуждаех от време, за да се овладея. В мен сякаш се бореха две Лайли. Едната беше бясна на непоклатимата му увереност, че ще му се отдам, сякаш това вече бе факт, а другата… тази малка уличница се чудеше как ли изглежда Влад без дрехи.

Белите му зъби проблеснаха, когато устните му се разтеглиха в порочна усмивка.

— Много жени са се чудили, ала малко са имали възможност да открият. Много съм придирчив, когато си избирам любовница.

— Защото си толкова изключителен? — попитах с неприкрит сарказъм.

Усмивката му се стопи, а изражението му стана сериозно.

— Защото в един или друг момент от живота си съм губил всичко. Този дом, другите си къщи, колите, самолетите… те са мои, но биха могли да бъдат притежание на всекиго. Тялото ми е единственото, което е наистина мое, и не го раздавам току-така, сякаш не струва пукната пара.

Аз също бях изгубила почти всичко в миналото си. В някои отношения то бе по-лошо от смъртта, затова не се учудих, че загубата го бе белязала толкова дълбоко. Тя сякаш го преследваше — от първоизточника на най-черния му грях до този ден.

— Пак ти казвам, че моята телепатия изобщо не може да се сравнява с твоите умения — меко проговори той. — Ти надзърна право в душата ми само с едно докосване. Как може прочитането на няколко мисли да се сравнява с това.

Извърнах поглед и се прокашлях.

— Ами не знам. Определено бих предпочела да задържа някои от тези мисли за себе си.

Той се засмя — нисък, леко декадентски смях.

— А, но именно те ми доставиха най-голямо удоволствие.

— Е, успя ли да намериш предмети, които да докосна? — попитах в отчаян опит да сменя темата.

В очите на Влад все още проблясваше дяволито пламъче, но той изостави предишната тема.

— Имам врагове, ала те не го заявяват открито. Навярно защото имам склонността много бързо да се разправям с противниците си. Така че първо трябва да разбера кой се преструва, че ми е верен, а зад гърба ми крои планове да ме убие.

— Мога да ти помогна с това. — Приведох се напред, изгаряща от нетърпение да открия онзи, който ме бе въвлякъл във всичко това. — Намери ми вещи от десетимата, които смяташ, че е най-вероятно да те лъжат. Ще ги докосна и веднага ще ти кажа за кого си прав и за кого грешиш.

Лукавата му усмивка се завърна.

— О, Лайла. Сега вече нарочно се опитваш да изглеждаш неустоима в очите ми, нали?

Аз пресуших остатъка от виното. Искаше ми се да реши дали ще се държи заплашително, или очарователно. Да бъде и двете едновременно, се отразяваше пагубно на душевното ми равновесие.

— Няма ли вече да поднасят вечерята? Умирам от глад.

 

 

Слънчевата светлина, нахлуваща в стаята, когато се събудих, ме накара да простена. Нощта беше накъсана от сънища, от които се събуждах с лудешки разтуптяно сърце и влажна от пот нощница. Не бяха кошмари, в които отново преживявах как Чакала ме отвлича, ала въпреки това в тях присъстваше един вампир. Вампир, който не бе направил нищо против волята ми, а ме беше оставил без дъх, молеща се за още… и този любовник от сънищата ми не бе Максимус.

Преметнах крака през ръба на леглото. Не ми беше за първи път да желая нещо, което не мога да притежавам. За този проблем имаше две решения. Първото не ставаше, защото четящият мисли вампир, който се явяваше в сънищата ми, щеше да разбере какво правя и още по-лошо — щеше да знае, че си мисля за него, докато го правя. Следователно оставаше единствено другата възможност.

Въпреки че все още се чувствах като парче месо, което някой бе налагал с готварски чук, за да го направи възможно най-крехко, аз станах и извадих от чекмеджетата на скрина чифт панталони и спортно бюстие. Максимус беше споменал, че в къщата има зала за тренировки — твърдо бях решила да я открия и с помощта на физически упражнения да изразходя цялата си неканена, безполезна похот, докато не капна от умора, прекалено изтощена, за да си мечтая за каквото и да било, освен за сън.

Облякох се и слязох на долния етаж. Просторното фоайе изглеждаше празно, но аз знаех, че не е така.

— Ехо? Искам да знам къде е тренировъчната зала — заявих на глас.

Преди да успея да преброя наум до три, иззад една от високите каменни колони се показа фигура.

— На долния етаж — обясни вампирът; ирландският акцент придаваше приятна плавност на думите му. — Ще те заведа.

Понечих да му се усмихна благодарно, когато един познат глас, в който имаше само далечен намек за акцент, ме накара да замръзна.

— Няма да е необходимо, Лаклън. Аз ще й покажа къде е.

Неволно простенах наум. Достатъчно трудно бе да се опитвам да го прогоня от мислите си, когато го виждах единствено на вечеря. Ако щях да го срещам и през деня, нямах никакъв шанс.

И благодарение на телепатичните си умения сега вече и той го знаеше.

Лаклън се поклони на Влад и отново изчезна, а аз зачаках, без да се обръщам. Една белязана ръка се плъзна по моята, оставяйки я настръхнала, повече като реакция на допира му, отколкото заради разликата между топлата му кожа и хладния въздух във фоайето.

— Винаги ли си толкова горещ? — попитах, без да го поглеждам.

С периферното си зрение зърнах нещо високо и тъмно.

— Ставам още по-горещ, когато използвам уменията си, но ти го знаеш. Когато спя, температурата ми е като на обикновен вампир.

Значи, всяка част от тялото му трябва да бе поне толкова топла. Това май навеждаше на мисли, които би било по-добре да избегна.

— Тренировъчната зала — успях да кажа. — Къде е?

Пръстите му се сключиха около ръката ми.

— Ела с мен.

Знаеше, че ще го последвам, и не беше необходимо да слага ръка върху моята. Беше избрал дясната ми страна, така че ако не внимавах, можех да го докосна и отново да зърна онова еротично видение.

Никога не правя нещо, ако не съм сигурен, бе заявил той. Може би ме предизвикваше да проверя дали видението се е променило?

Влад несъмнено чуваше какво се върти в главата ми, ала въпреки това не каза нищо. Без да пуска ръката ми, нито да се отдръпва от мен, той ме поведе по стълбището, което тръгваше зад вътрешната градина и отвеждаше в затворен каменен коридор.

— Какво още има тук, долу? — попитах, за да наруша мълчанието, възцарило се между нас.

— Освен тренировъчната зала, някои от кухните, пералните помещения, входът за слугите, складове, плувен басейн, избени помещения, както и стаите на хората, живеещи тук.

При тези думи най-сетне го погледнах. Потресено.

— Държиш донорите си на кръв в мазето?

— Мястото е много приятно. Далеч повече от подземните тъмници. През зимата там става доста студено.

Не можех да преценя дали говори сериозно. Възможно бе наистина да не вижда нищо нередно в това, да държи хората, чиято кръв пиеше, до помещенията, където се съхраняваха хранителните продукти на крепостта. Или пък му се струваше страшно забавно да ме накара да го повярвам.

— Бих се радвала да се запозная с тях — отговорих аз.

Устните му потръпнаха.

— Наистина ли? Или просто искаш да се увериш, че не зъзнат, сврени в някоя тъмна стая?

— Никога не съм казвала това — измърморих.

Той спря, но ръката му си остана върху моята.

— Аз не бягам от отговорностите си, а всеки тук е част от моя род, било то директно или не. Жилищните им помещения представляват нормални спални, в което и сама можеш да се убедиш, стига да искаш.

— Благодаря — казах, а после добавих: — Не съм си мислила сериозно, че ги държиш затворени в миниатюрни подземни изби.

Устните му отново потръпнаха.

— Помисли, че вероятността е петдесет на петдесет.

— Е, ти все пак имаш действаща тъмница — изтъкнах аз.

Смехът на Влад отекна в коридора и ме заля няколко пъти, подхванат от ехото. Смехът му не приличаше на никой, който бях чувала дотогава — наполовина развеселено ръмжене, наполовина мъркане, от което струеше самоуверена мъжественост. Ефектът му върху мен беше почти осезаем — ъгълчетата на устните ми подскочиха и аз направих стъпка към него още преди да си дам сметка какво правя.

Изумрудена светлина припламна в погледа му и пръстите му още по-здраво стиснаха ръката ми. Дълбоко в мен нещо затуптя — макар и слабо, усещането не можеше да бъде сбъркано; от него устата ми пресъхна, а пулсът ми се ускори. Още една стъпка и телата ни щяха да се докоснат — толкова близо стояхме един до друг.

Ала тази стъпка най-вероятно щеше веднъж завинаги да превърне видението ми в реалност.

Не допускай да се случи — беше ме предупредил Марти. — Той ще ти разбие сърцето и ще съсипе живота ти…

Направих не една, а две крачки назад, измъквайки ръка от пръстите му. Той ме освободи, без дори да направи опит да ме задържи, а аз изпуснах дъха, който дори не бях усетила, че съм задържала. Нетърпелива да разпръсна напрежението, аз посочих една врата, чиято каменна рамка беше украсена с гравиран бръшлян.

— Какво е това?

— Входът на параклиса — отвърна той.

От устните ми се откъсна нервен смях.

— Максимус ми каза, че някога това място е било манастир, но действително ли си запазил параклиса?

— Не, той беше унищожен — обясни Влад, без да изкоментира неспокойното ми държание, нито причината, криеща се зад него. — Заповядах да го построят на мястото на стария. Искаш ли да го видиш?

— Не, благодаря — побързах да откажа.

— Колко категорично. Не си от религиозните, а?

— Не, защо? Не ми казвай, че ти вярваш в Бог?

— Много вампири вярват. Историята за произхода ни твърди, че Бог е белязал Каин, като го превърнал в първия вампир, принуждавайки го да пие кръв, за да изкупи братоубийството си. — След това той се приведе напред и понижи глас почти до шепот: — Учудваш ли се? Толкова ли немислимо ти се струва, че бих могъл да вярвам в настъпването на деня, в който ще трябва да отговарям за всеки отнет живот и за всяка пролята капка кръв… и въпреки това да продължавам да правя абсолютно всичко, което се налага, за да опазя хората си в безопасност?

Преглътнах мъчително, смутена колкото от думите му, толкова и от близостта му. Влад беше пълен с толкова противоречия и крайности, че не можех да бъда сигурна дали говори сериозно, или не. Щеше да ми е по-лесно да се държа настрани от него, ако той не ме въвличаше все по-навътре в интригуващо сложния лабиринт на своята личност.

Все още стояхме много близо. Инстинктивно разтърках ръката си там, където допреди малко се намираха пръстите му. Сега мястото ми се струваше някак странно празно.

Държиш се нелепо — казах си. — Дойде тук, за да освободиш напрежението. Стига си натрупвала още от твоите глупости.

Влад погледна към ръката ми и устните му се извиха в усмивка. Много ясно, че бе чул какво си мисля. Как ми се искаше да можех да го прогоня от ума си.

— Тренировъчната зала далеч ли е?

Той посочи с глава една врата на отсрещната стена.

— Ето я.

Бяхме стояли само на няколко метра от нея, без той да каже нищо? Би трябвало да настоявам да ми каже каква игра играе, само дето не смятах, че играе игра. Вместо това, когато веждите му се повдигнаха в безмълвно предизвикателство, аз се зачудих дали не прави нещо още по-лошо — като например да е решил да започне да ме преследва още по-усилено.

Ако беше така, аз бях тази, която трябваше да направи следващия ход, а с нарастващото му притегляне, не бях сигурна, че ще направя правилния избор.