Джанин Фрост
Принц на нощта (29)

Глава 29

Отново бях заобиколена от вампири, докато се опитвах да открия убиец, използвайки нишката на същината му, свързваща го с мъжа, когото бе погубил. Само че този път не ме принуждаваха да го правя. Въпреки че бе късно, а аз бях изтощена, исках да открия копелето сега, не после. Бих се заловила за работа още там, до отворения гроб, но Влад беше настоял да се върнем в замъка.

Когато открих нишката, отвеждаща до убиеца на Йозеф, аз я последвах. Стаята с голямата камина и изящните гоблени по стените изчезна, заменена от нещо, което приличаше на вътрешността на бетонна кутия. Сивите цветове на помещението за миг ме накараха да помисля, че съм се натъкнала на спомен от миналото, ала после видях кафявата дървена врата с дебели железни панти. Цветни образи, при това ясни, а не размазани. Това означаваше, че съм в настоящето. В единия ъгъл на сивата стая, под кожа с размерите на одеяло, спеше загадъчният вампир, който стоеше зад всичко това.

Или — ако моето предположение беше вярно и убиецът на Йозеф, който бе и поръчител на отвличането ми, действително беше Михал Жилегай — вампирът, когото Влад мислеше, че е убил преди векове.

— Пипнах го — казах на глас.

Очите на вампира се отвориха, тъмнокафяви и пронизващи. Сега, когато го виждах в цвят, забелязах, че светлите нишки в косата му са руси, а не сиви. Бръчките по лицето му също не изглеждаха толкова дълбоки, ала това може и да бе, защото не се мръщеше както предишните пъти. Като на всички вампири, и неговата кожа беше бледа, ала по бузите му се долавяше намек за цвят. Явно наскоро беше пил кръв. Марти винаги изглеждаше леко зачервен, след като се нахранеше добре.

— Колко неочаквано — заяви мистериозният вампир със същия леко провлечен акцент като Влад.

Погледнах към дървената врата, ала тя все още беше затворена. По гърба ми плъпна страх.

Влад щеше да ми каже, ако може да чете мисли, опитах се да си вдъхна сигурност.

Вампирът се протегна, сякаш току-що се събуждаше след дрямка.

— Много неща може да се променят за триста година, малка шпионираща ясновидке.

Мамка му!

— Имаме проблем — казах на глас. — Той е като теб, Влад. Чува ме в главата си.

Влад изруга под носа си, а аз опитах единствената защита, с която разполагах — изпълних главата си с най-отвратителната мелодия от осемдесетте, за която се сетих. Непознатият вампир изкриви лице.

— Престани.

Вместо да го направя, аз още повече усилих звука в главата си.

Благодаря ти, Боунс!

— Михал Жилегай — изрекох на глас. — Разкрихме те. И то по повече от един начин.

Всъщност гадаех, но благодарение на песента, която отекваше в главата ми, вампирът нямаше как да го знае. Той отметна одеялото настрани и аз видях, че носи черен спортен панталон и дебел пуловер. След това се изправи и по устните му заигра подигравателна усмивка.

— Отвличането ти определено ми изигра лоша шега. Сега поне знам как Влад успя да те намери толкова бързо. Тревожех се, че сред хората ми може да има предател, ала уменията ти са наистина забележителни.

— И други са ми го казвали — отвърнах, като продължих да го бомбардирам с песента.

Той отново изкриви лице.

— Непременно ли трябва да мислиш за тази песен? Тя беше нетърпима дори докато беше нова.

— Как го направи? — попитах, макар да не очаквах отговор. — Как оцеля? Влад обикновено не оставя след себе си друго, освен купчина пепел.

Това извика нова усмивка върху устните на Жилегай.

— Двамата имаме един и същи създател. Ако се позамисли малко, и сам ще се сети.

— Можеш ли да разбереш къде се намира? — изсъска Влад.

— Не — отвърнах и изведнъж ме осени прозрение. — Трябва да е знаел, че ще дойда да го търся. Ето защо е в същата бетонна стая без прозорци, в която беше и когато даваше нареждания за нападението. В нея няма нищо, освен одеяло от кожа и дори дрехите му са съвсем обикновени — от тях не може да се разбере нищо за него.

Жилегай сви рамене утвърдително.

— Хрумна ми, че е възможно да ме откриеш с помощта на някой предмет, който съм докоснал. Защо според теб толкова много исках да те заловя?

— Или да ме убиеш — напомних му рязко.

Ново свиване на рамене.

— Всеки, който не е с мен, е против мен. — Изведнъж дълбоките му кафяви очи грейнаха. — Ти все още можеш да минеш на моя страна, Франки. С тази хитра защита срещу телепатията, която имаш, Влад няма да заподозре нищо. Заведи го на място, което ще ти посоча, и аз лично ще се погрижа никога вече да не ти се налага да подскачаш по батута за шепа монети.

— Да, защото ще съм мъртва — подхвърлих подигравателно. — Чакала щеше да ме убие веднага щом вече нямаше нужда от мен. Нима очакваш да повярвам, че ти си различен?

— Защо ми е да убивам някого с твоите безценни умения, когато мога да го използвам за своите нужди? — попита той с копринено мек глас.

— О, живот, прекаран в плен — звучи прекрасно. Не, благодаря.

Лицето му придоби безжалостното изражение, което помнех от спомените на другите.

— Наистина ли вярваш, че Влад ще те пусне да си отидеш? Преструва ли се на мил? Виждал съм да го прави и преди, ала само глупак би се уловил в този капан.

— Нищо не мога да изкопча от него — казах на Влад, без да обръщам внимание на предизвикателството на Жилегай. — Искаш ли да му предам нещо, преди да прекъсна връзката?

— Да. — Гласът на Влад беше сладък като мед. — Кажи му, че следващия път, когато го видя, ще му откъсна главата и ще си направя нова тоалетна от нея.

— Той те ненавижда — предадох аз накратко посланието на Влад.

— Приеми предложението ми, докато все още можеш — отвърна вампирът.

Аз прекъснах връзката и сивите стени отстъпиха място на високи тавани и гоблени, изобразяващи най-различни сцени от старовремския живот. Пръстите на Влад потропваха върху облегалката на креслото и от него се носеше лек мирис на дим. Максимус стоеше съвършено неподвижен зад него, докато Шрапнел крачеше напред-назад пред камината.

— Как така е жив? — промърмори негърът.

Не мислех, че въпросът е насочен към мен, но въпреки това отговорих:

— Не навлезе в особени подробности. Спомена, че двамата с Влад имали един и същи създател и че ако помислел малко, и сам щял да се сети.

В продължение на няколко напрегнати секунди в стаята не се чуваше нищо друго, освен пращенето на огъня. А после Влад се разсмя, ала този звук беше много по-грозен от обичайния му смях, който бе нещо средно между мъркане и развеселено ръмжене.

— Има дарбата за дегенерация на Тенох.

Лицата на всички, с изключение на моето, се озариха от прозрение.

— Какво е това?

Пръстите на Влад потропваха по облегалката толкова яростно, че изпод тях излизаха трески.

— Тенох, вампирът, който ме превърна, имаше много способности. Една от тях беше умението да накара тялото си да изсъхне, придобивайки онзи вид, който имат вампирите, когато умрат. Жилегай също беше превърнат от Тенох, но докато аз наследих контрола над огъня на Тенох, Жилегай трябва да е взел дарбата му за дегенерация. Ето защо си мислех, че съм го изгорил, ала той не е бил мъртъв. Долният узурпатор се е преструвал.

Летене. Пирокинеза. Дегенерация. Какви ли други способности притежаваха вампирите?

— Какво се е случило между теб и Жилегай? — попитах, за да отвлека мислите си от плашещите умения на неживите. — Триста години по-късно все още опитвате да се убиете един друг.

Миризмата на дим, долитаща откъм Влад, се усили.

— Бях все още момче, когато ме плениха за първи път. Османците. Втория път бях вампир, а онзи, който ме плени, беше владетелят на Унгария, принуден да го стори с помощта на хипноза от чичо си, Михал Жилегай. Човешките ми съюзници не успяха да ме освободят, а тъй като създателят ми беше мъртъв, Жилегай бе свободен да прави с мен каквото си поиска, без да се бои какво ще каже вампирският свят. Възнамеряваше да ме прекърши и чрез мен да управлява Влахия, така както управляваше и Унгария чрез племенника си, но… — По устните му пробяга студена усмивка. — Така и не успя да ме прекърши. Щеше да ме убие, ако не беше Менчерес. Той беше най-могъщият вампир, създаден от Тенох, и обяви, че съм под негова закрила, въпреки съпротивата ми и твърденията, че по-скоро бих умрял, отколкото да бъда поданик на мръсен турчин, за какъвто го смятах тогава. Ала тъй като Жилегай се боеше от Менчерес, не посмя да ме убие. Години по-късно, като условие за освобождаването ми, аз се ожених за бременната братовчедка на владетеля на Унгария и приех детето за свое. Жилегай се престори, че се нуждае от помощта ми, за да надвие османците, затова накара владетеля на Унгария да ми помогне да си възвърна престола на Влахия, но всъщност тайно се беше съюзил със султана. — Влад поспря и по лицето му пробяга свирепа усмивка. — Когато дойде време за война, Църквата плати на Унгария да се присъедини към мен в битката против турците. Войските ми потеглиха, ала Жилегай убеди унгарската армия да остане, без обаче да върне получените пари. Вместо това измисли слухове за моята жестокост и ги разпространи надлъж и шир. Лъжите и алчността му навредиха на хората ми, а доброто ми име понесе толкова тежък удар, че много от съюзниците ми ме изоставиха. Когато брат ми ме нападна от засада, аз оставих страната си да повярва, че съм бил убит, за да може синът ми да поеме властта. Той беше убит малко след това. Два века по-късно установих, че Жилегай е изпратил убиеца, така че го залових в княжеския двор на Търговище, където до ден-днешен вярвах, че е загинал от ръката ми.

Аз потръпнах. Едно нещо бяха обикновените дрязги, съвсем друго — вековна, яростна ненавист.

— Защо е чакал толкова дълго, за да се разправи с теб?

Жилегай определено не ми се струваше от онези, които прощават лесно.

Устните на Влад се извиха в поредната усмивка, която ме караше да си мисля за оплискани с кръв ножове, а не за веселие.

— След като го убих — или поне така си мислех — аз открих и унищожих всички, в чиито вени течеше неговата кръв, както и приятелите, и политическите му съюзници. Нормално е да му е отнело векове, докато събере достатъчно подкрепа, за да може да организира сериозна атака срещу мен. Опиташе ли да ме нападне сам, щеше да бъде смазан.

Сега, когато Жилегай най-сетне бе предприел първия си ход, нито той, нито Влад щяха да спрат, докато един от тях не рухнеше мъртъв, този път — наистина.

— Е, поне не може да чуе мислите ми, когато се свържа с него — казах, опитвайки се да намеря нещо положително в отвратителната ситуация.

Влад ме погледна рязко.

— Как?

— Боунс ме научи, че ако си тананикам наум някоя особено противна песничка, тя действа като бариера, когато някой се опита да прочете мислите ми. Идеята беше да го използвам върху теб, но после нещата се промениха.

— Напомни ми да убия Боунс следващия път, когато го видя — сопна се той.

Това, че врагът му го беше мамил успешно в продължение на толкова време, очевидно беше довело Влад до нови гневни висоти. Сигурна бях, че яростният танц на пламъците в огнището не е случаен, както и че много скоро ще направи на трески облегалката, по която потропваше с пръсти. Всичко това би трябвало да ме накара да се насоча тихичко към вратата, но аз останах на мястото си, премисляйки последните събития.

— Шрапнел, нареди да вземат близките на Лайла и да ги доведат тук.

Огромният гологлав вампир кимна и излезе, а аз зяпнах Влад.

— Близките ми? Защо?

— Жилегай поиска от теб да ме предадеш. Ти отказа. Следващият му опит да те привлече на своя страна ще бъде да вземе за заложник някой от хората, които обичаш. Ето защо наредих да ги доведат тук.

— Но как ще предприеме нещо против семейството ми, при положение че дори не знае истинското ми име. Наричаше ме Франки — избъбрих аз.

Влад ме изгледа уморено.

— Вече е започнал да проучва самоличността ти. Дори ако не можеш да използваш банкови карти заради електричеството в тялото си, всеки оставя след себе си диря от документи. Ето защо изпратих хората си да наблюдават семейството ти — от деня, в който пристигна тук.

— Но как? Та ти дори не знаеш фамилията ми, да не говорим пък за техните имена!

— Лайла. — В гласа му не се долавяше никаква емоция. — Марти ми каза пълното ти име, имената на баща ти и сестра ти, както и къде живеят, още в първите десет минути на разговора ни.

Думите му ми подействаха като юмрук в корема. В стомаха ми се надигна жлъчка и остави горчив вкус в устата ми.

— Измъчвал си го, за да изкопчиш тази информация!

— Не, просто му обясних, че ако не ми каже онова, което искам да знам, ще трябва да попитам теб — долетя неумолимият му отговор.

Изведнъж си припомних разтревожения въпрос на приятеля ми, когато го видях за първи път. Наистина ли си добре, Франки? Влад се бе възползвал от обичта на Марти към мен, карайки го да повярва, че ако се опита да скрие нещо, аз ще трябва да понеса същите бруталности, на които беше подложен самият той.

Не се нуждаех от ясновидските си умения, за да разбера и защо Влад бе искал да научи повече за семейството ми. Те бяха неговата застраховка, в случай че размисля и откажа да му помагам. Щеше да ги използва против мен също толкова безсърдечно, както бе използвал мен против Марти. Ярост се примеси с жлъчката в гърлото ми. Нищо чудно, че Влад знаеше какъв ще е следващият ход на Жилегай. Двамата мислеха абсолютно еднакво.

Влад трябва да бе чул всяка дума от обвиненията, с които го обсипвах наум, но не каза нищо и мълчанието му беше по-осъдително от всяко признание. Изправих се, отидох до него и го зашлевих с все сила. Максимус изглеждаше така, сякаш всеки миг ще получи удар, ала лицето на Влад не промени изражението си, с изключение на това, че върху бузата му се появи яркочервен отпечатък от пет пръста, който бързо избледняваше.

Излязох от стаята, без да се обръщам. Бях настръхнала от ярост, ала вътре в мен сърцето ми се пръскаше. Ето че Марти се беше оказал прав. Тази мисъл ме преследваше неумолимо, докато изкачвах извитото каменно стълбище. Когато най-сетне влязох в стаята си, не пропуснах да заключа вратата след себе си.