Жозеф-Анри Рони-старши
Борба за огън (9)

Втора глава
Засада край Огъня

Три дни вече улхамрите следваха човекоядците. Отначало заобиколиха езерото и стигнаха до хълмовете; после навлязоха в местност, където се редуваха горички и поляни. Не срещаха особени трудности, защото скитниците се движеха невнимателно; палеха големи огньове, за да пекат плячката си и да се опазят от хладните мъгливи нощи.

От своя страна Нао непрестанно измисляше хитрости, за да излъже ония, които биха се опитали да ги проследят. Стараеше се да минава по твърда почва, да стъпва по жилави треви, които се изправят бързо, следваше речните корита, прецапваше или преплуваше някои места, където езерото образуваше заливчета, често заплиташе дирите. Въпреки тази предпазливост те напредваха по-бързо. В края на третия ден толкова се бяха доближили до човекоядците, че му се стори възможно да ги настигнат, ако повървят през нощта.

— Скоро Нам и Гау ще се нуждаят и от оръжията, и от смелостта си… — каза той. — Нощес те ще видят отново Огъня!

Младите воини ту дишаха тежко, ту затаяваха дъх, обзети от радостната представа за разигралите се пламъци или от мисълта за силния враг.

— Първо нека си отдъхнем! — добави синът на Леопарда. — Ще се приближим до човекоядците, докато те спят, и ще се опитаме да измамим пазачите.

Нам и Гау осъзнаха, че ги заплашва най-голямата от всички опасности: страшни бяха преданията за човекоядците. По сила, по храброст и по жестокост те надминаваха всички други познати племена. Случвало се беше улхамрите да издебнат и да избият малки групи от тях; но в повечето случаи самите улхамри загиваха под ударите на острите им брадви и на дъбовите тояги.

Според стария Гун в жилите им течеше кръвта на сивата мечка; ръцете им бяха по-дълги от ръцете на другите човеци; телата им бяха също тъй космати, както телата на Агоо и на братята му. Миролюбивите племена се бояха от тях, защото те ядяха труповете на своите врагове.

След като синът на Леопарда изрече тия думи, Нам и Гау разтреперани сведоха глави; оставаше им време за почивка до средата на нощта.

Надигнаха се, преди месецът да озари небосвода. Нао предварително бе проучил следите и те отново се отправиха напред сред мрака. Когато луната изплува, разбраха, че са се отклонили, но пак намериха пътя. Минаха последователно през гориста местност, покрай мочурище, прекосиха някаква река.

Най-сетне от върха на едно възвишение, затаени сред бодливите треви, обзети от неудържимо вълнение, те съзряха Огъня.

Нам и Гау се тресяха; Нао стоеше неподвижен, краката му се подкосиха, задиша тежко. След толкова нощи, прекарани на студа, под дъжда, сред тъмнината, след толкова борби — с глада, с жаждата, с мечока, с тигрицата и с гигантския лъв — най-сетне пред тях се бе появил ослепителният Знак на хората.

Насред една поляна, осеяна с фъстъкови дръвчета и явори, недалеч от някакво блато тлееха и припламваха нахвърляни в полукръг главни. Морните им отблясъци обгръщаха, стопляха и променяха всичко наоколо.

Алени буболечки, рубинени, гранатови и топазени светулки умираха, понесени от ветреца; пукаха и се разтваряха червени криле; струйки пушек се извиваха нагоре и плъзваха по лицето на луната; пламъците се гърчеха като змии, диплеха се като вълни, разнасяха се като облаци.

Хората спяха, завити с кожи от елени, вълци и муфлони, обърнати с козината надолу. По саваната бяха пръснати брадви, тояги и копия; двама воини пазеха. Единият седеше върху купчина сухи съчки, наметнат с козя кожа, без да изпуска копието. Медни оттенъци играеха по лицето му, толкова космато дори покрай очите, че напомняше лисичи кожух. Беше обраснал с вълна като муфлон, под плоския нос с широки ноздри стърчаха огромни бърни; дългите му ръце висяха като ръцете на Дървесния човек, а свитите му крака бяха къси, дебели и криви.

Другият пазач крачеше безшумно около огнището. От време на време спираше, наостряше уши и душеше тежкия, овлажнен от плоските изпарения въздух. Беше висок колкото Нао, черепът му бе огромен, ушите му приличаха на вълчи уши — остри и подвижни; брадата и косата му растяха на кичури, между които се виждаше жълтеникава кожа; очите му лъщяха в мрака, пламъците им придаваха кървав блясък; гръдните му мускули бяха изпъкнали, коремът — плосък, бедрата — източени, пищялите му напомняха остриета на брадви, а ходилата му изглеждаха големи поради дългите пръсти. От тежкото му, яко като на бик тяло се излъчваше огромна сила, но той не бе подвижен като улхамрите.

Пазачът бе спрял. Взираше се в хълма. Навярно го безпокоеше някакъв неуловим нов полъх, в който не разпознаваше нито животински мирис, нито мириса на хора от своето племе — обонянието на другия пазач не бе толкова силно и той бе задрямал.

— Много близо сме до човекоядците! — обади се тихо Гау. — Вятърът ще ни издаде.

Нао кимна — боеше се повече от обонянието на врага, отколкото от острия му поглед или от слуха му.

— Трябва да се преместим срещу вятъра! — додаде Нам.

— Вятърът духа по дирите на човекоядците — отвърна Нао. — Ако заобиколим, те ще вървят по петите ни.

Нямаше нужда от обяснения: Нам и Гау не по-зле от всеки хищник знаеха, че плячката трябва да се следва, а не да се изпреварва, освен ако готвиш засада.

Междувременно пазачът подхвърли нещо към своя другар, който му отговори отрицателно. За миг той като че се канеше също да седне, но се отказа; закрачи към възвишението.

— Трябва да отстъпим — рече Нао.

Потърси с поглед убежище, което би могло да притъпи миризмата им. Близо до хребета растеше голям храст: улхамрите се затаиха там и тъй като ветрецът бе съвсем слаб, не можеше да ги достигне и да предупреди човека за близостта им. Скоро пазачът се спря; пое дълбоко въздух няколко пъти и се завърна в стана.

Дълго време улхамрите не помръднаха. Синът на Леопарда обмисляше различни хитрини, възвил поглед към помръкващата светлина на огнището. Нищо не му идваше наум. Наистина зорките очи не струват нищо, ако наоколо има препятствия, а по степта може да се върви тъй тихо, че дори антилопата и дивото магаре да не усетят нищо, но миризмата се разпространява и остава там, отдето си минал: убиват я единствено голямото разстояние и насрещният вятър…

Излая чакал и високият воин вдигна глава. Отначало се заслуша мълчаливо, после тихо се изсмя.

— Много чакали има тук — рече той. — Нам и Гау трябва да се опитат да ударят някой.

Другарите му го загледаха учудено. Той продължи:

— Нао ще се притаи в този храст… Чакалът е хитър също като вълка: никой човек не може да се приближи до него. Само че е винаги гладен. Нам и Гау ще оставят едно парче месо и ще чакат малко по-встрани. Чакалът ще дойде; ще се повърти, ще се дръпне. После пак ще се приближи и пак ще се отдалечи. После ще започне да се усуква около вас и около месото. Ако не помръднете, ако главите и ръцете ви останат неподвижни като камъни, след време ще налети върху месото. Ще се хвърли и веднага ще изчезне. Вашите копия трябва да бъдат по-бързи от него.

Нам и Гау тръгнаха да търсят чакали. Лесно е да се проследи чакал; гласът му го издава: той знае, че никой звяр не го счита за добра плячка. Двамата улхамри се натъкнаха на чакали край една фъстъкова горичка. Бяха четири, чоплеха някакви изгризани докрай кости. Не побягнаха от хората; наблюдаваха ги внимателно; завряскаха тихо, готови да хукнат, щом натрапниците им се сторят прекалено близо.

Нам и Гау постъпиха, както им бе поръчал Нао. Оставиха на земята голям къс сърнешко месо, поотдалечиха се и застанаха неподвижни като фъстъковите дръвчета. Чакалите ситнеха по тревата. Мирисът на мърша притъпяваше страха им. Макар често да бяха срещали тоя изправен звяр, никой от тях не се бе сблъсквал с хитростите му: въпреки това усещаха, че той е по-силен от тях, и се държаха на разстояние, а тъй като не им липсваше ум, тъй като знаеха, че опасностите дебнат и по светло, и по тъмно, бяха предпазливи. Дълго се въртяха около улхамрите, криволичиха, криха се между клоните на фъстъците и изскачаха от тях, заобикаляха неподвижните тела. Изтокът се озари от светлината на полумесеца, а нетърпението още не бе надвило колебанията им.

Но вече се приближаваха по-смело; стигнаха на двайсет лакти от примамката; спираха за дълго, като издаваха неясни звуци. Най-сетне се поддадоха на лакомията си; решиха се, хвърлиха се вкупом напред, да не би някой да остане излъган. Всичко се разви дори по-светкавично, отколкото бе предрекъл Нао. Но и харпуните излетяха мигновено; те прободоха хълбоците на два чакала, докато другите отмъкваха плячката; после брадвите отнеха искрицата живот от телата на ранените зверове.

Когато Нам и Гау донесоха двата трупа, Нао им каза:

— Сега можем да измамим човекоядците. Миризмата на чакалите е много по-силна от нашата миризма.

Подхранен с клони и съчки, Огънят отново се бе пробудил. Над поляната се издигаха хищните му димящи езици; заспалите мъже, оръжията и храната се виждаха по-ясно; други двама пазачи бяха сменили предишните, седяха с наведени глави и не подозираха опасността.

— Тия двамата по-лесно ще ги изненадаме… — рече Нао, след като ги огледа внимателно. — Нам и Гау се проявиха в лова на чакали; сега е ред на сина на Леопарда да ловува.

Той се спусна по възвишението, мъкнейки кожата на единия чакал, и се скри в храсталака, който се разширяваше на запад. Първо се отдалечи от човекоядците, за да не го забележат. Мина през гъстака, запълзя между високите треви, заобиколи едно обрасло с тръстики и ракитак блато, промъкна се през липова горичка и се озова в един храст на четиристотин лакти от Огъня.

Пазачите не бяха помръднали. Само един от тях бе доловил миризмата на чакал, но това не го смути. Нао жадно изучаваше с поглед всичко в стана. Първо прецени броя и силата на воините. Повечето имаха яки мускули, широки гърди, дълги ръце, къси крака; улхамрът си каза, че никой от тях не би могъл да го надмине по бързина. След това проучи повърхността на земята. Тя бе съвсем равна, на известно разстояние вдясно се издигаше неголяма могила. Оттатък стърчаха няколко дръвчета, а после наляво се простираше обширна площ, обрасла с висока трева. Част от този треволяк достигаше на пет-шест лакти от Огъня.

Нао не се двоуми дълго. Пазачите бяха почти с гръб към него и той запълзя към могилата. Не биваше да бърза. При всяко помръдване на пазачите спираше и се долепяше до земята, сякаш бе влечуго. Усещаше падащата върху него светлина на огнището и на луната като докосване с ръка. Най-сетне се озова зад прикритието, шмугна се между дръвчетата, прекоси треволяка и достигна Огъня.

Спящите воини го обкръжаваха почти отвсякъде: повечето бяха на такова разстояние, че можеха да го достигнат с копията си. Ако пазачите вдигнеха тревога, при най-малката грешка щяха да го заловят. Но поне в едно отношение му вървеше: вятърът духаше към него и отнасяше както собствената му миризма, така и миризмата на чакалската кожа. Освен това пазачите като че ли бяха задрямали; само от време на време надигаха глави…

Нао излезе на светло, хвърли се като леопард, пресегна се и сграбчи една главня. Тъкмо се връщаше към високата трева, когато се чу крясък, един от пазачите се спусна към него, а другият метна копието си. В тъмнината почти едновременно наскачаха десетина души.

Нито един човекоядец още не бе успял да го подгони, а Нао не ги остави да го обградят. Той нададе боен вик и се втурна право към възвишението, където го чакаха Нам и Гау.

Кзамите го следваха безредно и ръмжаха като глигани. Те бяха подвижни въпреки късите си крака, но не можеха да настигнат улхамра, който летеше пред тях с факлата като елен. Стигна до възвишението с петстотин лакти преднина; Нам и Гау го чакаха прави.

— Бягайте пред мен! — изкрещя той.

Стройните, пъргави младежи се понесоха в мрака почти също тъй бързо, както и водачът. Нао се радваше, че ги е предпочел пред по-възрастните и по-яки воини. На всеки десет скока младежите изпреварваха кзамите с по два лакътя. Синът на Леопарда ги следваше без усилие, като поспираше да погледне главнята. Тревожеха го не само преследвачите, не искаше да загуби искрящата плячка, заради която бе понесъл толкова несгоди. Пламъкът бе угаснал. Останала бе само малка червена светлинка, която едва-едва мъждукаше по влажното дърво. Все пак тази светлинка бе достатъчно ярка и Нао се надяваше при първата почивка да я съживи и подхрани.

Когато луната измина една трета от своя път, улхамрите се озоваха сред покрита с безбройни блата местност. До известна степен това бе благоприятно за тях; познаваха пътя, бяха минали по него, докато следяха кзамите — бе тесен, криволичещ, но безопасен поради устойчивата скална основа. Тръгнаха по него, без да се колебаят, и спряха да си починат.

Надали и двама души биха могли да вървят едновременно оттук, още повече пък да се сражават: кзамите или трябваше да се изложат на неминуема опасност, или да заобиколят; в такъв случай улхамрите лесно щяха да ги изпреварят. Като прецени положението със своя невероятно развит полуживотински, получовешки усет, Нао реши, че има време да подхрани Огъня. Червената искрица бе намаляла още: бледнееше, губеше се.

Странниците затърсиха трева и съчки. Намираха се в изобилие гнили тръстики, пожълтели миризливки, откършени върбови клони: но всички те бяха влажни. Подсушиха няколко тънки вейчици, няколко листа и стръкчета.

Колкото и да духаше водачът, нищожното късче жарава едва мъждееше. Няколко пъти по тревичките проблясна светлинка, която се усилваше за миг, потреперваше върху някое връхче, после намаляваше и загиваше, унищожена от мокротията. Тогава Нао се сети за чакалската козина. Изтръгна няколко снопчета косми и се опита да ги разпали. Заблещукаха няколко червени точици; улхамрите тръпнеха от радост и страх; но всеки път въпреки безбройните предпазни мерки немощният живец секваше и угасваше… Край на надеждите! В пепелта се мярна едва доловим отблясък; последната частичка жар чезнеше — отначало бе голяма колкото оса, после колкото муха, после стана като ония ситни насекоми, които хвърчат над блатата. Най-сетне угасна и безмерна тъга смрази сърцата на улхамрите, опустоши ги…

Бледият светлик бе представлявал за тях най-чудното, най-действителното нещо на тоя свят; той би могъл да расте, да стане силен и дълготраен; да подхранва огньовете на становете, да плаши гигантския лъв, тигъра и сивата мечка, да надвива над мрака и да събужда сладостни усещания. Щяха да го отнесат разискрен на племето и племето щеше да признае тяхната сила… А ето че едва завоюван, той бе загинал и на улхамрите предстоеше след коварството на цялата земя, на водата и зверовете да се борят с коварството на човеците.