Жозеф-Анри Рони-старши
Борба за огън (12)

Пета глава
За Огъня

Двамата кзами все повече се приближаваха, но бяха забавили ход. По-якият размаха последното си копие и го хвърли почти от упор. Нао отклони лекото оръжие с един замах на брадвата си; то потъна в пламъците. В същия миг и тримата развъртяха тоягите си.

Нао пресрещна едновременно двамата нападатели и сблъсъкът спря техния устрем. По-слабият кзам залитна. Нао забеляза това, хвърли се и със страхотен удар му пречупи врата. Но и сам пострада: един сък на вражеската тояга разкъса лошо лявото му рамо; едвам бе успял да запази главата си. Задъхан, той се отдръпна назад, зае удобно положение и зачака с вдигнато оръжие.

Макар сега да имаше насреща си само един противник, това бе най-страшният миг. Лявата му ръка бе почти безпомощна, а кзамът се изправяше срещу него невредим, с цялата си сила. Беше едър воин, гръдният му кош бе огромен като на див бик, ръцете му бяха по-дълги от ръцете на Нао с цяла педя. Надали умееше да тича бързо, но бе стъпил здраво на земята с късите си криви крака.

Преди да се впусне в решителна схватка, той лукаво огледа високия улхамър. Прецени, че ще има предимство, ако действува с двете си ръце, остави всичко друго и задържа само тоягата си. После премина в настъпление.

Оръжията им се кръстосаха — еднакво тежки, изсечени от кораво дъбово дърво. Ударът на кзама бе по-силен от удара на Нао, който не можеше да си помогне с лявата ръка. Но синът на Леопарда замахна напреки и отблъсна нападението. Когато кзамът се нахвърли повторно, срещна празно пространство; Нао бе отскочил. Сега нападна той: при третата схватка тоягата му изсвири като запокитен камък. Навярно щеше да разцепи главата на противника, но дългите жилести ръце се вдигнаха навреме; дъбовите съкове отново се срещнаха и кзамът отстъпи. Нанесе в отговор бесен удар, с който почти изтръгна тоягата от ръцете на Нао; той дори не можа да се окопити, когато човекоядецът замахна пак. Улхамрът успя да притъпи, но не и да отклони удара: той се стовари върху главата му, краката му се подгънаха, земята, дървесата и Огънят закръжиха пред очите му. В този съдбовен миг инстинктът му заговори, той напрегна дух и сетни сили и метна косо тоягата си, преди противникът му да се осъзнае. Изпращяха кости; кзамът се строполи: смъртта заглуши неговия вик.

Буйна радост обзе Нао; с дрезгав смях загледа той огнището, в което подскачаха пламъци. Под тия незнайни небесни тела, край тая ромоляща река, сред шепота на ветреца, нарушаван от лая на чакалите и от рева на бродещия по отсрещния бряг лъв, победата му се струваше почти недействителна.

Провикна се задъхано:

— Нао е господар на Огъня!

Имаше чувството, че е най-великото създание на тоя свят. Бавно обикаляше около червения звяр, протягаше ръката си към него, подлагаше гърдите си на тъй дълго жадуваната ласка. После отново и отново мълвеше, обзет от умиление и възторг:

— Нао е господар на Огъня!

Най-сетне върховният миг на щастие отмина. Той започна да се бои да не би кзамите да се върнат; трябваше да отнесе завоеванието си. Измъкна каменните плочки, които бе понесъл още от Голямото тресавище, и се зае да ги скрепи с вейки, парчета кора и тръстики. Като огледа околностите на стана, изпита нова радост: забеляза в една ямичка клетката, в която човекоядците пазеха Огъня.

Беше грубовато гнездо от дървесни кори, запълнено със здраво, изкусно и внимателно наредени плоски камъни; в него още мъждукаше пламъче. Макар Нао да умееше да майстори клетки за огън не по-зле от всеки друг в племето си, трудно щеше да направи по-добра клетка от тази. Трябваше да разполага с време, да успее да подбере хубави камъни, да я сглобява и разглобява многократно. Клетката на кзамите бе изработена от троен пласт шистови плочки, обвити от пресни дъбови кори; беше укрепена с гъвкави клонки. Малка цепнатина осигуряваше необходимия достъп на въздух.

За тия клетки трябваше да се полагат непрестанни грижи; необходимо бе да се пази пламъчето от дъжд и ветрове; да се внимава то да не намалее и да не надхвърли размера, установен от хилядолетния опит, да се подменя често кората.

Нао знаеше всички обичаи, останали от дедите му: той подкладе съвсем леко Огъня, навлажни повърхността на обвивката с малко вода от някаква локва, провери цепнатината и шистовите плочки. Преди да побегне, грабна разхвърляните брадви и копия, сетне отправи последен поглед към стана и към полето.

Двама от неприятелите му лежаха със застинали лица, обърнати към звездите; другите двама не помръдваха въпреки болките, за да ги помисли той за мъртви. Предпазливостта и човешкият закон му повеляваха да ги доубие.

Нао се приближи до оня, който бе ранен в бедрото, и вдигна копието си: но странно отвращение се прокрадна в сърцето му, радостта заглуши омразата и нещо го възпря да изтръгне дъха от гърдите на нови същества.

Освен това много по-важно бе да унищожи огнището: разпръсна главните с тоягата на един от победените, разтроши ги тъй, че да угаснат до завръщането на воините, после завърза ранените с тръстики и клони и викна:

— Кзамите не пожелаха да дадат една главня на сина на Леопарда, но вече нямат Огън. Ще бродят сред мрак и студ, докато се приберат при своето племе!… Значи улхамрите сега са по-силни от кзамите!

Нао не откри никого при възвишението, където си бе определил среща с Нао и Гау. Не се учуди: младите воини навярно бяха обикаляли доста, за да объркат преследвачите…

След като покри раната си с върбови листа, той седна до мъждукащото пламъче, в чиито искри бе неговата съдба.

Времето течеше, течеше и Голямата река под струящите лъчи на изплувалата високо в небето луна. Когато светилото достигна връхната си точка, Нао вдигна глава. Сред хилядите шумове наоколо бе разпознал особен звук, който издаваше човешко присъствие. Чуваше бързи стъпки, но не тъй объркани, както когато стъпват четирикраки същества. Едва доловим в началото, шумът се усили и когато внезапен полъх му донесе нова миризма, улхамрът си каза: „Това е синът на Тополата, измамил е враговете.“ Нищо в полето не подсказваше, че някой го гони.

Скоро между два явора се мярна гъвкава сянка; Нао видя, че не се е излъгал: Нам пристъпваше, облян от сребристата лунна светлина. Скоро той стигна до подножието на възвишението.

Водачът попита:

— Изгубиха ли кзамите дирята на Нам?

— Нам ги отведе много далеч на север, после ги изпревари и дълго вървя, като газеше в реката. После се спря; не видя, не чу и не подуши човекоядци.

— Добре! — рече Нао и го потупа леко по врата. — Нам е бил и чевръст, и хитър. Но какво е станало с Гау?

— Синът на Антилопата бе подгонен от друга група кзами. Нам никъде не попадна на следите му.

— Ще изчакаме Гау! А сега нека Нам погледне.

Нао поведе своя другар. Те заобиколиха възвишението и Нам видя в една вдлъбнатина малко, треперливо и топло пламъче.

— Това е! — каза простичко водачът. — Нао извоюва Огъня.

Младежът нададе силен вик; очите му се разшириха от възторг; той се просна пред сина на Леопарда и промълви:

— Нао е хитър като цяло човешко племе!… Той ще стане велик вожд на улхамрите и никой враг не ще може да му излезе насреща.

Те седнаха край мъничкия огън и им се стори, че отново стануват под закрилата на разгорелите се в нощта пламъци близо до родните пещери, под студените звезди, сред тайнствените светлинки на Голямото тресавище. Не ги тревожеше мисълта за дългия обратен път: щом се отдалечеха от земите покрай Голямата река, кзамите щяха да се откажат от преследването — предстоеше им да навлязат в пусти земи, където бродеха единствено зверове.

Дълго седяха, отдадени на мечти; бъдещето бе тяхно, просторът им разкриваше безгранични възможности. Но когато луната пое своя път на запад, тревога пропълзя в гърдите им.

— Къде се губи Гау?… — промълви водачът. — Нима не е успял да измами кзамите? Да не би да го е спряло някое тресавище или пък да е попаднал в клопка?

Полето мълчеше; зверовете оставаха безмълвни; дори ветрецът вече не подухваше край реката и замираше сред трепетликите; чуваше се само глухото бълбукане на водата. Дали да чакат до сутринта, или да потърсят изчезналия? Нещо в Нао се бунтуваше при мисълта да остави Нам сам при Огъня. От друга страна, едва се сдържаше, като се сетеше за младия воин, преследван от човекоядците. След като се бяха сдобили с Огън, той можеше, дори бе длъжен да забрави за него, но напоследък изпитваше някаква дива обич към своите другари; те наистина бяха станали негово второ аз; при опасност се тревожеше за тях не по-малко, отколкото за себе си, дори повече, защото знаеше, че двамата са по-беззащитни от него пред клопките, пред заплахите на природата и живите същества.

— Нао ще потърси дирята на Гау! — каза той най-сетне. — Ще остави сина на Тополата да пази Огъня. Нам не бива да почива, трябва да мокри кората, когато тя се нагорещи: не бива да се отдалечава, освен за да отиде до реката и да се върне.

— Нам ще бди над Огъня, като че той е собственият му живот! — отвърна твърдо младежът.

После добави гордо:

— Нам умее да поддържа пламъка! Майка му го е учила на това още когато е бил малък като вълче.

— Добре. Ако Нао не се върне, когато слънцето стигне до върховете на тополите, Нам ще отиде при мамутите… а ако Нао не се върне до края на деня, Нам трябва сам да побегне към ловните земи на улхамрите.

Той се отдалечи; цялото му тяло тръпнеше от мъка, извърна се неведнъж, за да погледне отдалечаващата се сянка на Нам, мъничката клетка на Огъня, и все му се струваше, че още съзира пламъчето, макар то отдавна да се бе сляло с лунната светлина.