Жозеф-Анри Рони-старши
Борба за огън (3)

Втора глава
Мамутите и дивите бикове

Зазори се. Високо в небесата бушуваше вятър, а досами земята и тресавището въздухът бе тежък, гъст, вонящ и топъл. Целият небосвод трептеше като езеро, сред което се люшкат водорасли, лилии, светли тръстики. Заревото на изгрева се разстла като пяна по него. Разрасна се, образувайки бледожълти вирчета, сребристобели заливчета, седефенорозови реки.

Обърнати към този безграничен огън, улхамрите усещаха как в душите им се надига някакво благоговение, същото онова усещане, което кара птичките да пищят звънко из тревите на саваната и из ракитака в тресавището. Но ранените започнаха да стенат от жажда; един мъртъв воин бе прострял посинелите си крайници — незнаен нощен звяр бе изпохапал лицето му.

Гун нададе няколко глухи, еднообразни вопъла и Фаум заповяда да хвърлят трупа във водата.

После вниманието на цялото племе бе приковано от готовите да тръгнат завоеватели на Огъня Агоо и Нао. Косматите мъже носеха тояги, брадви, копия с кремъчни и нефритни върхове. Разчитайки повече на хитростта, отколкото на силата, Нао бе предпочел пред яките воини двама пъргави младежи, способни да издържат дълъг път. Всеки от тях имаше брадва, по едно тежко копие и по няколко по-леки. Нао бе взел освен това дъбова тояга — един почти неодялан клон, обгорен, за да придобие по-голяма твърдост. Предпочиташе това оръжие пред всички други и то му служеше дори в битки с едри хищници.

Фаум се обърна най-напред към Бика:

— Агоо е дошъл на бял свят преди сина на Леопарда. Нека избере своя път. Ако тръгне към Двойната река, Нао ще заобиколи тресавищата и ще поеме към Залязващото слънце… ако ли пък се отправи през тресавищата, Нао ще отиде към Двойната река.

— Агоо още не знае своя път! — възпротиви се Косматия. — Той търси Огъня; може заранта да поеме към реката, а вечерта — към тресавището. Да не би ловецът, който преследва глигана, да знае къде ще го убие?

— По-късно Агоо ще променя пътя си — намеси се Гун, подкрепен от възгласите на тълпата. — Той не може едновременно да тръгне към Залязващото слънце и към Двойната река. Да избира!

Макар да не блестеше с ясен ум, синът на Бика осъзна, че може да сгреши — не като се опълчи срещу вожда, а като събуди подозрението на Нао. И той извика, вперил вълчия си поглед в тълпата:

— Агоо ще тръгне към Залязващото слънце!

Даде внезапно знак на братята си и пое по брега на мочурището.

Нао не се реши тъй бързо. Искаше да напълни очите си с образа на Гамла. Тя се бе изправила под един ясен зад вожда, зад Гун и старците. Нао се приближи; бе застинала неподвижно, с извърнато към саваната лице. В косите й бяха втъкнати цветове от стрелолист и една бледа като луната лилия; кожата й сякаш излъчваше светлина, по-ярка от блясъка на бистрите реки, от зеленината на дърветата.

Нао си пое дълбоко дъх, обзет от жаждата за живот, от тревожното и неугасимо желание, от могъщия порив, който възражда животните и растенията. Сърцето му заби тъй силно, че той почти се задуши от нежност и гняв; всички, които го деляха от Гамла, му се сториха отвратителни, също като синовете на Мамута и като човекоядците.

Той стисна брадвата си, вдигна я и каза:

— Дъще на Тресавището, нека земята, водата или търбусите на хиените погълнат Нао, ако той се върне без Огън за улхамрите. Нао ще донесе на Гамла раковини, сини камъни, зъби от леопард и рога от бик.

Чувайки тия думи, тя хвърли към воина поглед, изпълнен с почти детска радост. Но Фаум се намеси нетърпеливо:

— Синовете на Бика вече изчезнаха зад тополите.

Тогава Нао се запъти на юг.

Целия ден Нао, Гау и Нам вървяха през саваната. Тя все още не бе посърнала: тревите се стелеха, буйни като морските вълни. Вятър я брулеше, слънце я печеше, в пространството се разнасяха неизброимите й ухания; беше враждебна и животворна, еднообразна на пръв поглед, разнородна в същността си, плодеше зверове и цветя, яйца и семена. Сред прострелите се килими от злак, сред островчетата от жълтуга и обсипаните с изтравниче места се прокрадваха живовлякът, звъничето, чаят, лютичетата, равнецът, камбанките и кресонът. Понякога в голата земя оставаше само незабележимият живот на минералите — първична повърхнина, в която растенията не бяха съумели да побият неуморните си стъбла. После отново се появяваха слезът и шипките, треволякът и метличината, червената детелина или сребристите храсти.

Ту се издигаха хълмове, ту се откриваха долчинки; разливаха се блата, гъмжащи от насекоми и влечуги; скали с необичайни очертания стърчаха като грамадни чудовища; мяркаха се бързоноги антилопи, зайци, изскачаха вълци и кучета, прелитаха дропли и яребици, рееха се диви гълъби, жерави и гарвани; коне, диви магарета и лосове препускаха на стада. Сред зеленината се промъкна сива мечка, напомняща с движенията си едновременно маймуна и носорог — по-силна от тигъра, почти тъй страшна, както и гигантският лъв; в далечината се появиха диви бикове.

Привечер Нао, Нам и Гау се спряха в подножието на едно възвишение; не бяха прекосили и една десета от саваната, пред очите им се ширеше само вълнообразната повърхност на тревата. Земята наоколо бе равна, еднообразна и печална, под помръкващия небосвод светът наоколо се раждаше и умираше. Нао се взираше в заблестелите високо горе огньове и си мислеше за мъничкото пламъче, което бе решил да завладее. Като че ли само трябваше да се изкачи по някой хълм и да протегне борова клонка, за да изтръгне една искра от бушуващия на запад пожар.

Облаците станаха черни. Просторът дълго пламтя като пурпурна бездна, едно след друго лъсваха блестящите камъчета на звездите, понесе се свежият полъх на нощта.

Свикнал с бденията около огнището, възправило се като светла преграда пред морето от тъмнина, Нао почувствува колко е слаб. Можеха да се появят сивата мечка, леопардът, тигърът, лъвът, макар че те рядко навлизаха толкова навътре в саваната; всяко стадо диви бикове би смазало под огромната си тежест крехките човешки тела; поради големия си брой вълците бяха не по-слаби от едрите хищници, а гладът им вдъхваше смелост.

Воините се нахраниха със сурово месо. Изядоха го неохотно; обичаха миризмата на печеното. Пръв остана да пази Нао. Поемаше нощта с цялото си същество. Той бе чудно създание, способно да възприема и най-неуловимите явления във вселената: очите му съзираха лъченията, по-светлите петна, движенията в мрака, различаваха ясно звездите; слухът му бе чувствителен към гласовете на вятъра, към шумоленето на растенията, към летежа на насекомите и хищниците, към стъпките и пълзенето на животните; до него отдалеч достигаха врясъкът на чакалите, кикотенето на хиената, воят на вълците, писъкът на птицата-рибар, стърженето на скакалците; в ноздрите му проникваха уханието на свежите цветя, ведрият мирис на тревите, вонята на хищниците, блудкавата или сладникава миризма на влечугите. Тръпки минаваха по кожата му от постоянно редуващите се затопляния и захлаждания на въздуха, от влагата и засушаването, от менящия се ветрец. Така той изживяваше всичко, което изпълваше Пространството и Времето.

Този живот обаче не му се полагаше даром — той бе суров, изпълнен със заплахи. Всичко, което го изграждаше, можеше да го разруши; той се запазваше единствено благодарение на бдителността, силата, хитростта, на неуморната борба срещу всичко наоколо.

Нао се мъчеше да предугади в мрака разкъсващите зъби, раздиращите нокти, огнените очи на месоядните зверове. Много от тях знаеха, че хората са силни животни, и не се приближаваха. Минаха хиени с челюсти, по-страховити от лъвските: те обаче не обичаха да се бият и предпочитаха мъртвата плът. Мина глутница вълци, която се позабави: разбираха, че са много и че са почти толкова силни, колкото и улхамрите. Но тъй като не бяха особено гладни, хукнаха по следите на някакви антилопи. Минаха кучета, подобни на вълци; те дълго виха около възвишението. Ту подскачаха заплашително, ту някое от тях се примъкваше подло. Нямаха навик да нападат изправените зверове. Навремето цяла глутница кучета се бе задържала доста дълго край племето; ядяха останките от храната и помагаха в ловуването. Гун дори се бе сближил с две от тях, даваше им карантия и кокали. Бяха загинали в битка с един глиган; сближаването с другите не се осъществи, тъй като Фаум бе станал вожд и заповяда да ги избиват.

Нао имаше желание за подобен съюз; усещаше, че той ще им донесе нови сили, по-голяма сигурност, по-голяма власт. Сега обаче, насред саваната, сам със своите двама воини, той мислеше единствено за опасността. Би опитал с отделни животни, но не и с цяла глутница.

А кучетата стесняваха все повече кръга; лаят им затихна, дишането им се учести. Нао се обезпокои. Взе шепа пръст и я хвърли по най-смелото, като извика:

— Ние имаме копия и тояги, с които можем да унищожим мечки, бикове и лъвове!…

Уцели кучето по муцуната, човешкият глас го стресна и то побягна. Другите заръмжаха, сякаш се съвещаваха. Нао ги замери с още една шепа пръст:

— Слаби сте да се биете с улхамрите! Бягайте да търсите антилопи и да изтребвате вълци. Само да се приближи някое куче, ще бъде изтърбушено.

Гласът на водача събуди Нам и Гау и те се изправиха; появата на нови хора накара животните да отстъпят окончателно.

 

 

Седем дни вървяха Нао и другите, като избягваха клопките, които им поставяше светът. Колкото повече се доближаваха до гората, толкова по-многобройни бяха те. Макар до нея да им оставаха още няколко дни път, тук-там вече се мяркаха дървета, появиха се едри хищници; улхамрите забелязаха един тигър и една голяма пантера. Нощуването ставаше все по-трудно: дълго преди да настъпи здрачът, те захващаха да трупат препятствия около себе си; гледаха да използуват като прикрития възвишенията, скалите, гъсталаците, избягваха да се спират край дървета. На осмия и деветия ден започна да ги мъчи жажда. Никъде наоколо не се виждаха нито поточета, нито блата; тревистата пустош изсивя съвсем; сухоземни влечуги лъщяха между камъните; насекомите изпълваха пространството с тревожно жужене; те се стрелкаха като бакърени, нефритни и седефни светкавици; нахвърляха се върху воините и впиваха в кожата им парливите си хоботчета.

На деветия ден, когато сенките се удължиха, земята стана по-свежа, по-мека, от хълмовете се понесе дъх на вода, забелязаха стадо диви бикове, което се бе отправило на юг. Тогава Нао каза на другарите си:

— Преди залез слънце ще се напием хубаво!… Биковете отиват на водопой.

Нам, синът на Тополата, и Гау, синът на Антилопата, поизправиха изсушените си от жажда тела. Бяха пъргави и нерешителни. Трябваше постоянно да им се вдъхват смелост, примирение, търпимост към страданията, увереност. Отблагодаряваха се с покорство — меки като глина, склонни към внезапни възторзи, способни мигновено да забравят мъките и да се наслаждават на радостта. Останали тъй сами, те се стъписваха пред земята, пред зверовете и се нуждаеха от здрава ръка; в известен смисъл те бяха за Нао като оръдия на неговата собствена воля. Ръцете им бяха ловки, краката — гъвкави, очите — силни, ушите — остри. Можеха да служат вярно на своя водач, стига да разберат, че той е решителен и храбър. Още в началото на дългия път те се бяха привързали към Нао; той бе достоен представител на своя род, на човешката мощ пред жестоките загадки на вселената, той щеше да бъде тяхна опора и закрила, когато настъпи часът да забиват харпуните си и да удрят с брадвите. И понякога, когато крачеше пред тях в опияняващата утрин, а цялото му тяло и широките му гърди излъчваха щастие, те изтръпваха от див, почти нежен възторг и всичките им сетива бяха насочени към водача, както букът се извисява към светлината.

Самият той не разбираше, а по-скоро долавяше това, здраво сроден с тия същества, зависими от неговата съдба, и единението им ги правеше по-многолики, по-богати, по-годни да превъзмогнат и сразят изпречващите се препятствия. От стволовете на дърветата се проточваха дълги сенки, тревите преливаха от сок, яркото, огромно слънце, което се плъзгаше към далечната бездна, озаряваше гърбовете на стадото бикове, лъскави като вълни на червеникава река.

Последните съмнения на Нао изчезнаха: водоемът бе близо отвъд падината между хълмовете; подсказваха му го и вътрешният усет, и неизброимите животни, които се прокрадваха натам заедно с биковете. Нам и Гау също знаеха това, ноздрите им се разтваряха широко, поемайки влажния въздух.

— Трябва да изпреварим биковете — рече Нао.

Опасяваше се водоемът да не се окаже тесен и гигантите да го заприщят. Воините тръгнаха по-бързо, за да стигнат до котловината преди стадото.

Животните се движеха бавно поради големия си брой, поради предпазливостта на старите самци и умората на малките. Улхамрите ги изпревариха. И други бяха постъпили като тях; тук-там пробягваха тънконоги антилопи, кошути, муфлони, диви магарета, а напреки на пътя им премина стадо коне. Много от тях вече се движеха по прохода. Нао се бе озовал далеч пред биковете: можеха да се напият спокойно. Когато мъжете се изкачиха по най-високия хълм, биковете бяха на около хиляда лакти зад тях.

Нам и Гау се разбързаха още повече; жаждата им се бе усилила; заобиколиха хълма, навлязоха в прохода. Появи се Водата, тази майка закрилница, по-благодатна и от Огъня, не тъй жестока като него: беше същинско езерце, проснало се в подножието на една скална верига, прорязано от ивица суша — отдясно го пълнеше някаква рекичка, а отляво то се изливаше като водопад в една пропаст. Три пътя водеха към него: самата река, проходът, по който бяха минали улхамрите, и друг проход между скалите и един от хълмовете; от всички други страни се възправяха базалтови стени.

 

 

Воините приветствуваха лъскавата повърхност с радостни възгласи. Гаснещото слънце бе запалило върху нея огнени отблясъци, тя утоляваше жаждата на крехките антилопи, на дребните яки кончета, на дивите магарета с нежни копитца, на брадатите муфлони, на плашливите козички, по-безшумни от падащи листа, на един стар елен, от чието чело сякаш растеше могъщо дърво. Единствено един противен, свадлив и навъсен глиган пиеше, без да се бои от никого. Шаващите уши, разигралите се зеници, страхливите движения на останалите разкриваха суровия закон на живота, безграничната уязвимост на слабите.

Внезапно всички наостриха уши, вдигнаха глави, взрени в неизвестното. Бързо, устремно, на пръв поглед безредно конете, дивите магарета, антилопите, муфлоните, козичките и еленът побягнаха по прохода, водещ към залязващото слънце, озарени от алените му лъчи. Само глиганът не помръдна от мястото си, червеникавите му очички шареха под меките клепачи. Появиха се вълци, истински расови вълци — господари на гората и саваната, дългоноги, със здрави челюсти, с близко разположени жълти очи, които не трепкаха като очите на тревопасните, а сякаш пронизваха дивеча. Нао, Нам и Гау стиснаха своите копия, а глиганът навири закривените си бивни и загрухтя страховито. С хитрите си очи, с чувствителните си ноздри вълците прецениха силата на врага: стори им се опасен и подгониха ония, които бяха побягнали.

След като те се отдалечиха, настъпи пълно спокойствие, тъй че улхамрите се напиха и обсъдиха положението. Мракът се спускаше; слънцето вече потъваше зад скалите; беше твърде късно да продължават своя път — къде да нощуват?

— Биковете пристигат! — рече Нао.

Но в същия миг се обърна към западния проход; тримата воини се ослушаха и се проснаха на земята.

— Тия, дето идват, не са бикове! — промълви Гау.

А Нао потвърди:

— Това са мамути!

Набързо огледаха разположението на местността: реката извираше между базалтовото възвишение и една червена порфирена стена, а върху нея имаше издатина, по която би могъл да мине едър хищник. Улхамрите се изкатериха оттам.

Дълбоко долу водата течеше между камъните сред вечен мрак и полумрак; в дълбините на бездната лежаха съборени от срутванията или повлечени от собствената си тежест дървета; други тънки, прекалено издължени стволове стърчаха от недрата й, напрегнали сетни сили, за да изложат оскъдните си листи на бледата дневна светлина; завладени от дебели като меча кожа пластове мъх, задушени от лиани, нападнати от гъби, всички те олицетворяваха безграничното търпение на победения.

Нам пръв забеляза пещерата. Беше с неравно дъно, ниска и сравнително плитка. Улхамрите не влязоха веднага; дълго се взираха във вътрешността й. Накрая Нао поведе другарите си, привел глава, като душеше въздуха; тук-там се натъкваха на кости, късчета кожа, кози и еленови рога, челюсти. Явно домакинът бе могъщ и опасен ловец; Нао непрестанно поемаше с ноздри миризмата му.

— Това леговище е на сива мечка… — заяви той. — Не се е мяркала тук вече цяла луна.

Нам и Гау не познаваха този страхотен звяр — улхамрите обитаваха места, където върлуваха тигри, лъвове, бикове, дори мамути, но сиви мечки се появяваха рядко. Самият Нао ги бе виждал по време на дълги обиколки; знаеше, че злобата им е сляпа като злобата на носорога, че по сила те са равни на грамадния лъв, че са неудържимо нападателни и жестоки. Пещерата бе запустяла — може би мечката я бе напуснала, може би се бе преместила другаде за няколко седмици или месеца или пък се бе удавила при преплуването на реката. Убеден, че звярът няма да се върне тази нощ, Нао реши да се настанят в леговището му. Докато съобщаваше това на другарите си, гръмовни звуци разтърсиха скалите и реката: дивите бикове бяха пристигнали! Мощното им мучене отекваше из тази особена местност силно като лъвски рев.

Нао се вслушваше малко неспокойно в шума, който вдигаха тия огромни животни. Хората рядко преследваха бизоните и дивите бикове. По ръст, по сила и пъргавина самците превъзхождаха многократно по-сетните представители на своя род; по-истински кислород пълнеше дробовете им; макар да не бяха по-умни, възприятията им бяха по-живи и по-ясни; те знаеха своята мощ и големите хищници бяха опасни само за слабите, за изоставащите или за ония, които се осмеляваха да се отдалечат сами из саваната.

Тримата улхамри излязоха от пещерата. Величественото зрелище ги разтърси; сърцата им бяха открити за неговата дива прелест; макар да не можеха да я изразят с думи или с мисъл, те съзнаваха с непробудения си дух могъщата красота, която бушуваше в тях самите; зараждаше се предчувствието за мъчителния трепет, сътворил векове по-късно великата поезия на варварите.

Едва-що бяха излезли от полумрака и се понесе нов звук, който раздра предишния, както брадвата разсича месото на козата. Този рев беше гъгнещ, не тъй дълбок, не тъй звучен, по-слаб от мученето на биковете; и все пак той предизвестяваше появата на най-могъщите създания, населявали тая земя. През онези времена мамутът бе непобедим. Ръстът му пропъждаше лъвовете и тигрите; обезсърчаваше сивата мечка; едва след хилядолетия човекът щеше да мери сили с него и единствено слепият и тъп носорог се осмеляваше да го напада. Беше гъвкав, бърз, неуморим, способен да се изкатерва по планинските склонове, умен, имаше отлична памет; умееше да задържа, да опипва и претегля предметите с хобота си, ровеше земята с грамадните си бивни, бе мъдър в начинанията си и знаеше своята власт — животът за него бе прекрасен; кръвта му течеше алена и чиста; несъмнено разсъдъкът му е бил по-бистър, а чувствителността по-голяма в сравнение със слоновете, принизени от продължителното надмощие на човека.

Случи се тъй, че водачите на дивите бикове и на мамутите се приближиха до водата едновременно. Според навика си мамутите имаха намерение да минат първи; и бизоните, и биковете приемаха безропотно това правило. Все пак то дразнеше някои бикове, свикнали другите тревопасни да им отстъпват и водени от самци, които не познаваха добре мамутите.

Тия осем бика бяха огромни — най-едрият бе на ръст колкото носорог; търпението им се изчерпваше лесно, жаждата им бе силна. Като видяха, че мамутите искат да ги изпреварят, те вирнаха муцуни, издуха гърла и нададоха бойния си призив.

Мамутите забоботиха. Бяха пет едри мъжкари: телата им напомняха хълмовете, краката — дънери; бивните им достигаха дължина десет лакти и бяха в състояние да пробият дъбов ствол; хоботите им приличаха на черни питони; главите им — на скали; кожата им бе дебела като кората на старите брястове. Отзад ги следваше тъмнокафявото стадо…

Вперили в биковете малките си подвижни очички, старите мамути спокойно, невъзмутимо и замислено препречваха пътя. Осемте едрооки бика с щръкнали гърбици, с рунтави космати глави, с широко разтворени криви рога разтърсиха мазните си, сплъстени и кални гриви: инстинктът им подсказваше колко могъщ е врагът, но мученето на стадото ги изпълваше с войнствен трепет. Най-едрият, главният водач, наведе напред якото си чело и лъскавите рога; излетя като огромен снаряд и отскочи от тялото на най-близкия мамут. Макар да бе смекчил неговия устрем с едно замахване на хобота си, великанът падна на колене от удара в рамото. Бикът продължи битката с упорството на своя род. Имаше предимство; острият му рог се насочи отново, а мамутът можеше да си служи само с хобота, и то не особено добре. В този величав сблъсък на мускули бикът бе олицетворение на сляпата ярост, на буря от неясни усещания, които прозираха в замъглените му очи, в напрегнатия врат, в разпенената муцуна, в точните, премерени и бързи, но еднообразни движения. Ако можеше да събори противника си и да разпори корема му, където кожата не бе толкова дебела, а плътта бе по-чувствителна, щеше да победи.

Мамутът съзнаваше това; той се пазеше да не бъде повален и приемаше хладнокръвно опасността. Напрегнеше ли се, лесно щеше да се изправи, но трябваше бикът да спре за малко своя напор.

Отначало битката бе изненадала другите самци. Четирите мамута и седемте бика стояха едни срещу други и очакването им бе страховито. Никой не се опита да се намеси: усещаха, че заплахата тегне и над самите тях. Мамутите първи проявиха нетърпение. Най-едрият изпусна въздух, размаха ципестите си уши, прилични на огромен прилеп, и пристъпи напред. Почти в същия миг онзи, който се сражаваше с бика, плесна силно с хобот краката на противника си. На свой ред бикът се олюля и мамутът се изправи. Грамадните животни се озоваха едно срещу друго. Гняв бушуваше в главата на мамута: той вдигна хобота си, затръби остро и нападна стремително. Извитите му бивни вдигнаха бика във въздуха, запращяха кости; после мамутът го перна напряко с хобота си. С нарастваща ярост прониза корема на своя противник, затъпка дългите му черва и изпочупените ребра, оплиска с кръв чудовищните си крака чак до туловището. Тази ужасяваща смърт бе потопена в грохот и врява: боят между огромните самци бе започнал. Седемте бика и четирите мамута се впуснаха в безогледна битка, сякаш обзети от онази паника, която кара животните да озверяват. Вихърът обхвана и стадата; дълбокото мучене на дивите бикове се смесваше със звънкото тръбене на мамутите; омразата надигаше тия безкрайни вълни от тела, тия разбушували се глави, рога, бивни и хоботи.

Самците-водачи бяха изцяло обсебени от сражението; туловищата им се вчепкваха и образуваха безформено гъмжило от смазана плът, което кипеше от болка и ярост. При първия сблъсък мамутите изпаднаха в тежко положение, защото бяха по-малко. Три бика бяха повалили един от тях, друг бе принуден да се ограничи с отбранителни действия; останалите два обаче бързо удържаха победа. Втурнаха се едновременно срещу нападателите, пронизаха ги, задушиха ги и ги размазаха; повече време губеха, като тъпчеха жертвите, отколкото като ги сразяваха. Най-сетне забелязаха опасността, надвиснала над другарите им, и се спуснаха натам: трите бика, които с бяс доубиваха поваления великан, бяха изненадани. Преметнаха се едновременно; два от тях станаха на каша под тежките крака, третият успя да се измъкне. С бягството си увлече онези бикове, които все още продължаваха да се бият, и ужас обхвана цялото стадо. Първо настъпи буреносно затишие — мълчание, странна неподвижност, които сякаш обгърнаха множеството, после очите им зашариха, копитата им затропаха, като че валеше дъжд, те се спуснаха да бягат подобно на планински поток, почти се сбиха в тесния проход, всяко животно се бе превърнало в устремено, бягащо тяло, обзето от неудържим страх, по-силните събаряха слабите, по-пъргавите се катереха по гърбовете на останалите, а костите им пращяха като дънери, повалени от буря.

Мамутите нямаха намерение да ги преследват: за сетен път те бяха показали своето могъщество, за сетен път се убеждаваха, че са господари на тая земя; и редицата кафяви гривести великани, с дълга груба козина, застана на брега на водоема и започна да пие така ненаситно, че водата в малките заливчета взе да спада.

По околните склонове все още стъписаните от битката дребни животни гледаха как мамутите пият. Улхамрите също ги наблюдаваха, смаяни от този велик сблъсък на природата. И като сравняваше величествените животни с Нам и Гау, като гледаше крехките, тънки крайници, тесните гърди и ония яки като дъбове крака, ония огромни като скали туловища, Нао си мислеше колко мъничък и нищожен е човекът, какво недорасло създанийце е той сред ширналата се савана. Спомняше си и за жълтите лъвове, за гигантските лъвове, за тигрите, които им предстоеше да срещнат в близката гора и в чиито нокти човекът и еленът са също тъй слаби, както дивият гълъб в ноктите на орела.