Жозеф-Анри Рони-старши
Борба за огън (11)

Четвърта глава
Съюз между човека и мамута

Нам и Гау бяха видели как мамутът се приближи до техния водач: още по-ясно осъзнаха колко дребен е човекът; после, когато огромният хобот допря Нао, те промълвиха:

— Това е то! Нао ще бъде смазан, Нам и Гау ще останат сами срещу кзамите, срещу зверовете и водата.

После видяха как ръката на Нао докосна животното; радост и гордост изпълни душите им.

— Нао сключи съюз с мамута! — промълви Нам. — Нао е най-силен измежду всички хора.

В това време синът на Леопарда извика:

— Нека Нам и Гау също се приближат, както се приближи Нао… Да откъснат трева и вейки и да ги подадат на мамута.

Те го слушаха, изпълнени с вяра, топлина сгряваше гърдите им; пристъпиха бавно, както им бе показал водачът, като пътем късаха крехка трева и млади коренчета. Когато се приближиха, ги подадоха на мамута. Понеже и Нао бе протегнал ръката си, мамутът се пресегна да ги поеме.

Тъй бе сключен съюзът между улхамрите и мамута.

Новата луна бе нараснала; през следните нощи тя отново щеше да стане голяма като слънцето. В тия далечни и тъмни времена двайсет хиляди лакти деляха стана на улхамрите от стана на кзамите. Все още бяха близо до реката. Кзамите се бяха настанили на една ивица суха земя; грееха се на лумналия огън и лапаха големи мръвки след богатия лов, а улхамрите мълчаливо си разделиха сред студа, мрака и влагата няколко коренчета и месцето от един див гълъб.

На десет хиляди лакти от брега мамутите спяха в яворова горичка. Денем те търпяха присъствието на странниците; привечер проявяваха признаци на недоволство, може би се опасяваха от нощно нападение или пък не понасяха чуждо присъствие, когато си почиваха. И тъй, с настъпването на нощта улхамрите се отдалечаваха дотолкова, че да не ги дразнят с миризмата си. Но този път Нао запита другарите си:

— Готови ли са Нам и Гау да издържат умората? Жилави ли са мишците им, има ли дъх в гърдите им?

Синът на Тополата отговори:

— Нам поспа през деня. Как тъй няма да е готов да се сражава?

На свой ред Гау се обади:

— Синът на Антилопата може да бяга оттук до стана на кзамите с най-голяма скорост.

— Добре! Нао и младите мъже ще отидат при кзамите. Цяла нощ те ще се борят, за да завладеят Огъня.

Нам и Гау скочиха и последваха своя водач. Не можеха да разчитат на тъмнината, за да изненадат врага: над отсрещния бряг на Двойната река се издигаше съвсем леко нащърбената луна. Тя ту подаваше червения си лик над самите острови, ту надничаше през редица тополи, които сякаш я разсичаха; понякога потъваше в черната вода, а треперливото й отражение напомняше пламтящ летен облак, пълзеше като дебела медноалена змия или се източваше като лебедова шия; рояк лъскави люспи и слюдени късчета се отделяше от него и се пръскаше по посока към единия или другия бряг.

Отначало улхамрите бързаха, като избираха места с по-ниска растителност. Колкото повече наближаваха стана на кзамите, толкова по-бавни ставаха крачките им. Напредваха успоредно, на големи разстояния един от друг, за да следят колкото се може по-голяма площ и да не попаднат в обкръжение. Внезапно иззад ракитите блеснаха все още далечни пламъци: ярката лунна светлина ги затъмняваше.

Кзамите спяха: трима пазачи поддържаха огнището и се взираха в нощта. Скрити между растенията, странниците с яд и настървение се вглеждаха в техния стан. Ах, да можеха да отмъкнат поне една искрица! Имаха готови сухи сламки и тънки вейчици: този път Огънят нямаше да умре в ръцете им, те щяха да го затворят в клетка от дървесни кори, настлана с плоски камъчета. Но как да се приближат до пламъка? Как да заблудят кзамите, станали тъй внимателни след онази нощ, когато синът на Леопарда се бе появил край тяхното огнище?…

Нао каза:

— Чуйте сега. Докато Нао се промъкне нагоре покрай Голямата река, Нам и Гау ще обикалят из полето около стана на човекоядците. От време на време ще се крият, от време на време ще се показват. Когато враговете се спуснат подире им, те трябва да се затичат, но не много бързо, та кзамите да се надяват, че ще ги хванат, и да ги гонят дълго. Нам и Гау трябва да бъдат храбри и да не бързат да им избягат… Те ще отведат кзамите чак до Червения камък. Ако Нао го няма там, нека минат между мамутите и Голямата река. Нао ще намери дирите им.

Младите странници потрепериха; не им беше леко да се озоват без Нао срещу тия страшни кзами. Те покорно се потулиха в храстите, а синът на Леопарда се насочи към брега. Мина известно време. После Нам се показа под едно високо дърво и изчезна; сетне сред тревите се мярна и пъргавата сянка на Гау… Пазачите вдигнаха тревога; кзамите се надигнаха безредно с крясъци и се събраха около своя водач. Той беше дребен воин, набит като пещерна мечка. Вдигна два пъти тоягата си, заломоти дрезгаво и им даде някакъв знак.

Кзамите се разделиха на шест групи, пръснати в полукръг. Изпълнен с опасения и тревоги, Нао ги видя как се изгубват; после едничката му мисъл бе да завладее Огъня.

Пазеха го четирима души, избрани измежду най-яките. Единият особено изглеждаше много опасен. Беше набит като водача, малко по-висок, а грамадната му тояга подсказваше колко е силен. Бе застанал на ярко осветено място. Нао забеляза огромната му долна челюст, очите, потънали под косматите вежди, късите, изтъняващи надолу, мускулести крака. Макар и да не бяха тъй яки, другите трима също имаха широки гърди и дълги ръце с корави мишци.

Така, както бе застанал, Нао имаше предимство: лек, но нестихващ ветрец подухваше към него и отнасяше миризмата му настрани; из саваната се носеше острата воня на бродещите чакали; освен това той бе взел и една от старите кожи. Възползува се от всичко това и се доближи на шестдесет лакти от Огъня. Дълго време остана неподвижен. Луната вече бе изплувала над тополите, когато той се изправи и нададе бойния си вик.

Изненадани от внезапната му поява, кзамите го загледаха. Смайването им не трая дълго: изреваха едновременно и вдигнаха каменните брадви, тоягите и копията си.

Нао викна:

— Синът на Леопарда е дошъл дотук през савани, гори, планини и реки, защото неговото племе изгуби своя Огън!… Ако кзамите го оставят да вземе няколко главни от огнището им, той ще си отиде, без да се бие!

Тия слова, изречени на непознат език, бяха за тях също тъй непонятни, както и вълчият вой. Виждаха, че е сам, и мислеха само как да го пребият. Нао отстъпи с надеждата, че ще се разпръснат и ще успее да ги отведе по-далеч от Огъня; те го нападнаха вкупом.

Когато стигна достатъчно близо, най-едрият от тях метна копие с връх от кремък. Беше го хвърлил силно и точно. Оръжието досегна рамото на Нао и падна върху влажната земя. Улхамрът, който предпочиташе да запази собствените си оръжия, вдигна копието и го запокити на свой ред. То изсвири и описа дъга; прониза гърлото на един кзам, който се олюля и рухна. Виейки като кучета, другарите му дадоха едновременен отпор. Нао едва успя да се просне на земята, за да избегне остриетата; човекоядците сметнаха, че са го улучили, и се втурнаха да го довършат. Той вече бе скочил на крака и се биеше. Ранен в корема, единият кзам бе отстранен от схватката, но другите двама продължаваха да мятат едно след друго копията си: от бедрото на Нао рукна кръв, но той усети, че раната не е дълбока, и започна да обикаля около противниците си, понеже вече не се боеше, че може да го обкръжат. Отдалечаваше се, връщаше се, докато накрая се озова между Огъня и враговете си и извика:

— Нао е по-бърз от кзамите! Той ще си вземе Огън, а кзамите загубиха двама воини.

Скочи отново; приближи се съвсем до пламъците. Вече се пресягаше да грабне няколко главни, но изтръпна, като забеляза, че почти всички тлееха изцяло. Повъртя се Около огнището с надеждата да открие удобен за хващане клон: напразно.

А кзамите настъпваха!

Понечи да се изплъзне, бутна се в един дънер и се спъна, а враговете успяха да му пресекат пътя и да го притиснат с гръб към Огъня. Макар огнището да бе широко и пламъците — доста големи, лесно би могъл да го прескочи. Страшно отчаяние изпълваше гърдите му; мисълта да потъне победен в нощта му се стори непоносима. И като вдигна едновременно брадвата и тоягата си, той се приготви за бой.