Жозеф-Анри Рони-старши
Борба за огън (2)

Първа глава
Гибелта на Огъня

Улхамрите бягаха, обгърнати от ужасната нощ. Бяха обезумели от страдания и умора, всичко им се струваше нищожно пред върховното бедствие: Огънят бе загинал. От самото зараждане на племето те го пазеха в три клетки; четири жени и двама воини го поддържаха денонощно.

Дори в най-мрачните времена бе получавал храна, за да живее; защитен от дъжда, от бурите и наводненията, той бе преминал през реки и тресавища — синкав призори, кървавочервен привечер. Пред могъщия му лик отстъпваха черният лъв и жълтият лъв, пещерната мечка и сивата мечка, мамутът, тигърът и леопардът; алените му зъби закриляха хората от необятния свят. Той даряваше радост. От него месото замирисваше вкусно, върховете на копията ставаха твърди, яките камъни се пукаха; той разливаше топлина по крайниците и ги изпълваше със сила; вдъхваше смелост на племето из шумолящите гори, из безкрайната савана, в дълбоките пещери. Беше Баща, Пазач и Спасител, макар да бе по-див и по-страховит дори от стадо мамути, когато се измъкваше от клетката и се нахвърляше върху дърветата.

А ето че бе загинал! Врагът бе унищожил две от клетките; по време на бягството пламъчето в третата бе отслабнало, избледняло и затихнало. Не му стигаха сили да захапе тревите от мочурището; потръпваше като болно животинче. Накрая се бе превърнало в червеникаво насекомо, което всяко подухване на вятъра доубиваше… И бе угаснало… Сега ограбените улхамри бягаха в есенната нощ. Нямаше звезди. Застиналото небе бе надвиснало над застиналата вода; растенията протягаха хладните си вейки; чуваше се пляскане на влечуги; мъже, жени и деца изчезваха невидими в мрака. Насочвани от гласовете на водачите, улхамрите следваха, доколкото бе възможно, една по-изпъкнала и по-твърда ивица земя, която ту се губеше под водата, ту образуваше островчета. Три поколения бяха минавали по този път, но сега им липсваше звездната светлина. На зазоряване наближиха саваната.

Студена дрезгавина започна да се процежда през тебеширенобелите и тъмни като глина валма на облаците. Вятър фучеше над застоялата черна вода; водораслите се подаваха като гнойни израстъци; лениви влечуги се гмуркаха между водните лилии и стрелолистите. Над едно пепеляво дърво се издигна чапла и саваната изникна, докъдето стигаше погледът — осеяна от трептящи растения, потопена в червеникава мъгла. Хората се поизправиха, превъзмогнали изтощението, промъкнаха се през тръстиките и стъпиха сред тревите, върху твърда земя.

Сега, когато смъртното напрежение бе спаднало, много от тях се проснаха да си почиват като омаломощени животни. Жените проявяваха по-голяма издръжливост от мъжете; онези, които бяха изгубили децата си в тресавището, виеха като вълчици; изпълваха ги злокобни предчувствия за гибелта на техния род, за мрачно бъдеще; някои от тях, успели да спасят рожбите си, ги издигаха към небесата.

В настъпилата утрин Фаум преброи хората от племето на пръсти, като си помагаше с клончета. Всяко клонче отговаряше на числото на пръстите на двете ръце. Не умееше да смята; все пак установи, че бяха оцелели четири клончета воини, повече от шест клончета жени, около три клончета деца и неколцина старци.

А старият Гун, който броеше най-добре от всички, каза, че не са останали и един мъж от петима, и една жена от три, и едно дете от клонче. Тогава ония, които бяха будни, осъзнаха каква страшна беда ги е сполетяла. Проумяха, че заплаха тегне над потомството им и че развихрилият се наоколо свят е станал още по-враждебен: щяха да се скитат по земята безпомощни и голи.

Колкото и да бе силен, Фаум изпадна в отчаяние. Не вярваше вече на мощното си телосложение, на огромните си ръце; върху едрото му лице, осеяно с твърди косми, в жълтите му като на леопард очи се четеше безнадеждна умора; оглеждаше раните, нанесени му от вражеските копия и стрели; сегиз-тогиз смучеше кръвта, която продължаваше да се стича от едната му ръка.

И той като всички победени възкресяваше мислено спомена за пропуснатия миг на победата. Дива ярост бе обзела улхамрите; самият Фаум бе смазал с тоягата си много глави. Вече се готвеха да избият мъжете, да отвлекат жените, да унищожат Огъня на врага, да ловуват из нови савани и пълни с дивеч гори. Каква неведома промяна бе настъпила? Защо улхамрите се бяха разпръснали в ужас? Защо изпотрошиха техните кости, защо изтърбушиха тях, защо от техните гърди се изтръгнаха предсмъртни викове, а врагът завладя стана им и потъпка свещените Огньове? Тия въпроси измъчваха тромавото, мудно съзнание на Фаум. Душата му се бе вкопчила в този спомен като хиена в мъртвата си плячка. Не искаше да се предаде, да повярва, че не е бил достатъчно силен, смел и жесток.

Развидели се напълно. Светлината се разстла върху тресавището, проникна в калта, изсуши саваната. С нея идеше радостта на утрото, тя вливаше живот в растенията. Сега водата сякаш бе по-лека, не тъй коварна, не тъй мътна. Сребристата й повърхност се диплеше между зеленикавите островчета; по нея играеха малахитови и бисерни отблясъци, бледожълти петна искряха сякаш късчета слюда, а върбите и елите смекчаваха мириса й със своето ухание. Прищевките на природата бяха разхвърляли много водорасли, светлееха се блатни лилии и жълти лотоси, мяркаха се ириси, блатни млечки, невени, стрелолисти, разстилаха се заливчета, осеяни с вълчи корен и лютичета, с виеща се пухеста тлъстига, със сребристи тръстики, розов епилобиум, горчив мокреш, росянка, цели тръстикови и ракитови джунгли, пълни с водни кокошки, черни бекаси, летни бърнета, дъждосвирци, калугерици с преливаща се като нефрит перушина, едри дропли и дългопръсти водни дърдавци. Край ръждивочервените вирчета дебнеха чапли; жерави тракаха с клюнове и пляскаха с криле върху тясна ивица суша; зъбати щуки преследваха линовете, а последните водни кончета се стрелкаха като зеленикави искри, като лазулитови светкавици.

Фаум оглеждаше своето племе. Бедствието ги бе връхлетяло като гъмжило от влечуги: калножълти, кървавочервени, водорасленозелени, те разнасяха смрад на трескава, разлагаща се плът. Някои хора лежаха, свити като питони, други се бяха изтегнали като гущери, тук-там се чуваха предсмъртни стенания. По коремите се чернееха отвратителни рани, още по-ужасни изглеждаха раните по главите поради сплъстената, почервеняла коса около тях. Почти всички щяха да се оправят, най-зле засегнатите бяха загинали още на другия бряг или се бяха издавили.

Фаум отмести поглед от спящите и се взря в ония, които понасяха поражението дори по-мъчително от умората. Много от тях бяха добре сложени, както бе присъщо за улхамрите. Имаха едри лица, ниски чела, яки челюсти. Кожата им бе не черна, а рижа; гърдите и крайниците на повечето от тях — силно окосмени. С отлично развитите си сетива и най-вече с обонянието те не отстъпваха на зверовете. Очите им бяха големи, често жестоки и дори диви, но у децата и у някои девойки изглеждаха направо красиви. Макар по външност да наподобяваха някои изостанали днешни племена, не можеше да става сравнение. Хората от каменния век са съществували единствено сред онова дивно обкръжение; в тяхната плът се е таяла неповторима младост, цъфтял е живот, чиято неудържима сила си остава непостижима за нас.

Фаум вдигна ръце към слънцето и нададе продължителен вопъл.

— Какво ще правят улхамрите без Огън? — викна той. — Как ще живеят в саваната и сред горите? Кой ще ги защищава от мрака и зимния вятър? Ще трябва да ядат сурово месо и горчиви корени; няма да могат да се стоплят; върховете на копията им няма да бъдат твърди. Лъвът, острозъбият звяр, мечката, тигърът и голямата хиена ще ги разкъсат живи в нощта. Кой ще намери Огън? Оня, който го стори, ще бъде брат на Фаум; ще получава три дяла от дивеча, четири дяла от бойната плячка; освен това ще му дам Гамла, дъщерята на сестра ми, а ако умра, негова ще бъде тоягата на вожда.

Тогава Нао, синът на Леопарда, стана и каза:

— Дайте ми двама бързоноги воини и аз ще отида да взема Огън от синовете на Мамута или от човекоядците, които ловуват по бреговете на Двойната река.

Фаум го изгледа недружелюбно. От всички улхамри Нао бе най-едър. Ставаше все по-широкоплещест. Нито един воин не можеше да го надмине по пъргавина и по издръжливост в бягането. Той бе победил Мух, сина на Бизона, който бе силен почти колкото Фаум. Фаум се боеше от него. Нареждаше му да върши неприятни работи, гледаше да го праща далеч от племето, излагаше го на смъртни опасности.

Нао не обичаше вожда; но в него се събуждаше копнеж, щом видеше стройната, кръшна и загадъчна Гамла, с коси, бухнали като дървесна корона. Нао я наблюдаваше тайно от ракитака, скрит в горички и падинки, и по кожата му се разливаше топлина, а ръцете му тръпнеха. Обземаше го ту нежност, ту гняв. Понякога разтваряше обятия, сякаш да я прегърне полека, внимателно, а понякога му се искаше да се нахвърли отгоре й, както постъпваха с девойките от вражеските племена, да я събори на земята с един удар на тоягата си. Но не й желаеше злото: ако тя станеше негова жена, не би се отнасял с нея грубо, тъй като не обичаше да гледа как страхът се изписва по човешките лица и ги прави чужди.

При друг случай Фаум едва ли щеше да приеме с радост думите на Нао. Но бедствието го бе сразило. Може би си струваше да се съюзи със сина на Леопарда; ако ли не, все някак щеше да се отърве от него. Той се обърна към младежа:

— Езикът на Фаум не е раздвоен. Донеси Огън и ще имаш Гамла, без да даваш откуп за нея. Ще бъдеш син на Фаум.

Говореше с вдигната ръка, бавно, сурово, надменно. Направи знак на Гамла.

Тя се приближи разтреперана и вдигна изразителните си очи, в които сякаш играеха искрящи речни отблясъци. Знаеше, че Нао я следи, стаен сред мрака и тревите: плашеше я, когато се появяваше иззад някой гъсталак, сякаш се канеше да връхлети върху нея; понякога не й се виждаше неприятен; сега едновременно й се щеше той да загине под ударите на човекоядците и да донесе Огън.

Ръката на Фаум се стовари грубо върху рамото на момичето. Той извика диво и гордо:

— Коя човешка дъщеря е по-добре сложена? Тя може да вдигне на раменете си цяла сърна, да върви неуморно от утринното до вечерното слънце, да търпи глад и жажда, да обработва животински кожи, да преплува всяко езеро; децата й ще бъдат несломими. Ако Нао донесе Огън, ще може да я грабне, без да дава за нея брадви, рога, раковини и кожи!…

Тогава Агоо, синът на Бика, най-косматият измежду улхамрите, пристъпи напред, обладан от неудържимо желание:

— Агоо иска да завоюва Огъня. Той ще отиде с братята си да издебне враговете от другата страна на реката. Или ще умре от брадва, от копие, от зъбите на тигъра, от ноктите на големия лъв, или ще върне на улхамрите Огъня, без който те са слаби като елените и като антилопите.

В неговото лице най-силно се открояваха противната месеста уста и злобните очи. Беше набит и това подчертаваше дългите му ръце и широките плещи; целият излъчваше груба, неизтощима и безогледна мощ. Никой не познаваше силата му: не се беше борил нито с Фаум, нито с Мух, нито с Нао. Известно бе, че е извънредно як. Не се пилееше в мирни схватки: всички, които се бяха изпречвали на пътя му, бяха претърпявали поражение — той или ги осакатяваше, или ги убиваше, и главите им се нареждаха сред останалите му трофеи. Живееше настрана от другите улхамри с двамата си братя, космати също като него, и с няколко измъчени и съсипани жени. Макар за улхамрите да бе естествена суровостта помежду им и жестокостта спрямо всички останали, синът на Бика ги плашеше, защото тия качества бяха прекалено развити у него. Надигна се смътно недоволство, за първи път хората се сдружаваха срещу несигурността.

Няколко души се скупчиха около Нао, когото почти всички упрекваха, че не е достатъчно стръвен в отмъщенията си. Впрочем тази слабост у един тъй страшен воин се нравеше на ония, които не можеха да се похвалят с яки мускули и пъргавина.

Фаум мразеше Агоо не по-малко от сина на Леопарда; от него се боеше повече. Косматите и лукави братя изглеждаха непобедими. Щом един от тях пожелаеше нечия смърт, другите двама го подкрепяха; всеки, който би им обявил война, трябваше или да загине, или да ги изтреби.

Вождът търсеше съюз с тях; те го отбягваха, недоверието им бе като стена, не признаваха чуждите думи и дела, добронамереността ги дразнеше, ласкаеше ги само ужасът, който предизвикваха. Макар да бе също тъй подозрителен и безжалостен, Фаум притежаваше качества на вожд; бе снизходителен към своите привърженици, угодничеството му допадаше, владееше донякъде рядката, изключителна и властна способност да общува.

Той отвърна грубо, но почтително:

— Ако синът на Бика върне Огъня на улхамрите, той ще вземе Гамла, без да дава откуп, ще бъде вторият човек в племето и когато вождът отсъствува, всички воини ще му се подчиняват.

Изражението на Агоо бе зло, докато слушаше: обърнал косматото си лице към Гамла, той я гледаше хищно; кръглите му очи святкаха заплашително.

— Дъщерята на Тресавището ще принадлежи на сина на Бика; ако някой друг мъж посегне към нея, ще загине.

Тия думи раздразниха Нао. Приемайки яростно борбата, той възкликна:

— Тя ще принадлежи на оня, който донесе Огъня!

— Агоо ще го донесе!

Те се гледаха. До този ден помежду им не бе имало никакъв повод за разпри. Всеки съзнаваше силата на другия, желанията им не бяха съвпадали, не бяха съперници, не им се налагаше да се срещат, нито да ловуват заедно. Изреченото от Фаум бе посяло омраза.

Когато Фаум бе разхвалил момичето, Агоо бе потръпнал цял, макар до вчера дори да не бе поглеждал към скитащата из саваната Гамла. Но той се водеше от внезапни прищевки и я пожела сега тъй силно, сякаш я бе желал открай време. Изпречеше ли му се някой на пътя, щеше да загине; нямаше какво да решава; цялото му същество бе устремено към единствено възможното решение.

Нао знаеше това. Той стисна по-здраво брадвата в лявата си ръка и копието в дясната. Веднага след предизвикателството на Агоо страховитите му и лукави братя се приближиха мълчаливо. Приликата им с него бе странна — бяха още по-рижи, червеникавите им косми стърчаха на кичури, очите им лъщяха като бръмбари-бегачи. Бяха еднакво опасни със силата и с гъвкавостта си.

Тримата дебнеха Нао, готови да го убият. Сред воините се надигна ропот. Дори ония, които упрекваха Нао, че не е достатъчно жесток в омразата си, не искаха да го видят как загива, след като толкова улхамри бяха паднали и след като той обещаваше да донесе Огън. Знаеха, че е изобретателен, неуморен, че умее да поддържа и най-нищожното пламъче и да го накара да лумне от пепелта: много от тях вярваха, че има надежда да успее.

Всъщност и Агоо притежаваше търпението и хитростта, които осигуряват успеха на всяко начинание, а улхамрите съзнаваха, че е по-добре да изберат двама пратеници. Те наскачаха, вдигнаха врява; привържениците на Нао завикаха насърчително и се наредиха, готови за бой.

Макар да не познаваше страха, синът на Бика не пренебрегваше предпазливостта. Той отложи спора за друг път. Гун Кокалестия даде гласност на неясните мисли, обзели тълпата:

— Нима улхамрите искат да изчезнат от тоя свят? Нима забравят колко воини загинаха от ръката на врага и от водата? На четирима души само един е оцелял! Всички, които могат да носят брадва, копие и тояга, трябва да живеят. Нао и Агоо са измежду най-силните мъже, които ловуват в гората и в саваната: загине ли един от тях, улхамрите ще бъдат по-слаби, отколкото ако да биха загинали четирима други… Дъщерята на Тресавището ще служи на оня, който ни върне Огъня; такава е волята на племето.

— Такава е волята на племето! — обадиха се дрезгави гласове.

И жените — страшни поради големия си брой, поради неизчерпаните си сили, поради единството си — възкликнаха:

— Гамла ще принадлежи на оня, който завладее Огъня!

Агоо сви косматите си рамене. Изпита ненавист към тълпата, но реши, че не си струва да се опълчва срещу нея. Беше убеден, че ще изпревари Нао, и си обеща при случай да влезе в бой със своя съперник и да го унищожи. Изпъчи самоуверено гърди.