Жозеф-Анри Рони-старши
Борба за огън (24)

Десета глава
Агоо Косматия

Сърцето му заби силно, припомни си как Агоо и братята му се изправиха пред Фаум и се зарекоха да донесат Огън. В кръглите им очи бе блеснала заплаха, в поведението им бяха проличали сила и жестокост. Племето ги бе изслушало с трепет. Всеки от тримата би могъл да застане срещу Фаум. С косматите си мечешки гърди, с огромните си длани и коравите като дъбови клони ръце, с хитростта, ловкостта, храбростта и непоколебимото си единство, с навика да се бият винаги заедно, те се равняваха на десет обикновени воини. Нао бе завладян от безгранична омраза, като си спомни колко хора бяха избили и осакатили.

Как да се справи с тях? Самият той, синът на Леопарда, не смяташе, че отстъпва по нещо на Агоо: след толкова много победи бе придобил още по-голяма самоувереност; но Нам и Гау щяха да бъдат леопарди, изпречили се срещу лъвове!

Въпреки изненадата и разпокъсаните мисли, които се въртяха в главата му, Нао веднага взе решение. Премина към действие бързо като подгонен елен.

— Пръв ще тръгне Нам — нареди той, — после Гау. Те ще вземат копията и харпуните, а тоягите ще им хвърля, когато стигнат в подножието на скалата. Аз сам ще нося Огъня.

Колкото и да вярваше в тайнствените камъни на уахите, не му даваше сърце да изостави завоюваното пламъче.

Нам и Гау проумяха, че трябва не само да надбягат Агоо и неговите братя през тази нощ, но и да стигнат до племето преди тях. Те бързо събраха оръжията си и Нам се заспуска по склона, а Гау го последва на разстояние два човешки боя. Слизането се оказа по-мъчно от изкачването, тъй като светлината лъжеше, имаше тъмни места, трябваше да се движат опипом, да търсят невидими издатини, да се долепят плътно до скалата.

Нам вече бе стигнал почти до долу, когато откъм брега се чу писък на кукумявка, после отекна рев на елен, а след това — крясък на воден бик. Наведен над ръба на площадката, Нао видя как Агоо се появи сред тръстиките. Беше бърз като светкавица. Миг по-късно изникнаха и братята му — единият идваше от юг, другият — от изток.

Нам бе скочил на поляната.

Сърцето на Нао замря. Чудеше се дали да хвърли тоягата на Нам, или да му извика. Младежът беше по-пъргав от синовете на Бика, но те бяха обкръжили скалата и имаше опасност да го уцелят с копията и с харпуните си… Водачът не се колеба дълго и викна:

— Няма да хвърлям тоягата на Нам… тя ще го забави! Нека бяга… нека предупреди улхамрите, че ги чакаме тук с Огъня.

Нам се подчини разтреперан, знаеше, че е безпомощен пред ужасните братя, които се бяха възползували от неговото забавяне и бяха дошли още по-близо. След няколко скока той се подхлъзна и трябваше отново да набира скорост. Като видя, че положението става застрашително, Нао викна на своя другар да се върне.

Косматите вече настъпваха. Най-ловкият метна копието си. То прониза ръката на младежа тъкмо когато той започваше да се катери; другият нададе злобен вик и се хвърли към Нам, за да го смаже. Само че Нао бдеше. Той запрати един камък с убийствена точност: камъкът описа дъга в полумрака и строши бедрената кост на нападателя, който се просна на земята. Преди синът на Леопарда да успее да сграбчи друго оръжие, раненият се скри в един храст с ядно ръмжене.

Настъпи тишина. Агоо отиде при брат си да прегледа раната му. Гау помогна на Нам да се изкачи на площадката; двойно озарен от огнището и от лунната светлина, вдигнал с две ръце голям порфирен отломък, Нао бе готов да премаже неприятелите. Той заговори пръв:

— Нима синовете на Бика не са от същото племе като Нао, Нам и Гау? Защо ни нападат като врагове?

Агоо Косматия също се изправи. Той нададе боен вик и отвърна:

— Агоо ще се отнесе с вас като с приятели, ако му дадете от вашия Огън, и ще ви гони като елени, ако му откажете.

Зловеща усмивка разтягаше устните му; гърдите му бяха тъй широки, че върху тях би могла да се излегне пантера.

Синът на Леопарда извика:

— Нао завоюва Огън от човекоядците. Той ще го дели, когато стигне до племето!

— Ние искаме Огъня сега… Агоо ще получи Гамла, а Нао ще има право на двоен дял от лова и от плячката.

Синът на Леопарда се разтрепери от гняв.

— От къде на къде Агоо ще получи Гамла? Той не е успял да завоюва Огън! Чуждите племена са били по-хитри от него…

— Агоо е по-силен от Нао. Той ще разпори коремите ви с харпуна си и ще смаже костите ви с тоягата си.

— Нао уби сивия мечок и тигрицата. Той повали десет човекоядци и двайсет червени джуджета. Нао ще убие Агоо!

— Нека Нао слезе на поляната!

— Ако Агоо беше дошъл сам, Нао щеше да се бие честно с него.

Смехът на Агоо се разнесе като рев:

— Никой от вас няма да види повече Голямото тресавище!

Двамата млъкнаха. Нао изтръпна, като сравни неразвитите още тела на Нам и на Гау със страховитите туловища на синовете на Бика. Но нали вече бе спечелил известно надмощие? Вярно, Нам бе ранен, ала сега и единият брат не можеше да ги преследва.

От ръката на Нам струеше кръв. Водачът я посипа с пепел от огнището и я наложи с треви. Огледа се зорко наоколо и се запита как да започне битката. Нямаше надежда да измами Агоо и братята му. Те имаха безпогрешни сетива и мъчно се уморяваха. Отличаваха се със сила, хитрост, ловкост и пъргавина; не можеха да се сравнят по бързина с Нам и Гау, но бяха по-издръжливи. Само синът на Леопарда можеше да им съперничи в това отношение, без да губи първоначално набраната скорост.

Отделните впечатления постепенно се наслояваха в съзнанието на водача и той инстинктивно ги свърза в едно цяло. Нао си представяше как биха могли да се развият бягството и сражението; макар да седеше неподвижен в червеникавата светлина, духом вече бе отдаден на действието. Най-сетне се изправи; присви очи с хитра усмивка; заби крака в земята като бик. Първо трябваше да угаси огнището, та дори да победят, синовете на Бика да не получат нито Гамла, нито възнаграждението. Нао хвърли по-едрите главни в реката; заедно с другарите си угаси огъня, като го засипа с пръст и камъни. Запази единствено слабото пламъче в една от клетките. После се подготви за повторно спускане. Този път Гау щеше да слезе пръв. Като стигнеше на два човешки боя разстояние от земята, трябваше да стъпи върху една сравнително широка издатина и да мята оттам копия.

Младият улхамър се подчини веднага.

Когато стигна до целта, той извика приглушено, за да предупреди водача.

Синовете на Бика се бяха приготвили за нападение. Агоо стоеше срещу скалата с харпун в ръка; опрян на едно дърво, раненият бе приготвил оръжията си, а Червеноръкия Рух, третият брат, обикаляше недалеч наоколо. Застанал върху най-издадената част на площадката, Нао ту се навеждаше към поляната, ту размахваше едно копие. Изчака Рух да дойде по-близо и метна оръжието. То летя тъй дълго, че синът на Бика се учуди, но падна на пет човешки боя разстояние от него. Нао запрати и един камък, който обаче не стигна дори дотам.

Рух извика насмешливо:

— Синът на Леопарда е сляп и глупав.

Той презрително вдигна дясната си ръка, в която стискаше тоягата. Нао скришом взе приготвеното настрана оръжие: едно от ония приспособления, с които се бе научил да борави при уахите. Завъртя го бързо. Рух реши, че това е само заплашително движение, изсмя се и пристъпи напред. Понеже не гледаше към скалата, а и светлината не бе добра, той не забеляза летящото оръжие. Когато го съзря, беше късно: то прониза ръката му там, където палецът се свързва с другите пръсти. Изпусна тоягата си с гневен вик…

Агоо и братята му се вкамениха от удивление. Изобщо не допускаха, че Нао може да бъде опасен от толкова далеч. Силите им изневериха пред тая тайнствена хитрост, отстъпиха и тримата: Рух премести тоягата в лявата си ръка. Междувременно Нао се възползува от смущението им и помогна на Нам да слезе; шестимата мъже се озоваха сред поляната — дебнещи, изпълнени с омраза. Синът на Леопарда веднага се отправи надясно, където пътят бе по-широк и по-открит. Там го очакваше Агоо. Той следеше всяко движение на Нао с кръглите си очи. Умееше отлично да отбягва хвърлените копия и харпуни. Придвижи се напред, като разчиташе противниците да изразходват безуспешно оръжията си срещу него, а Рух се приближаваше тичешком. Но Нао отстъпи, възви внезапно и се насочи застрашително към третия брат, който чакаше, опрян на един харпун. Тази промяна в посоката накара Рух и Агоо да поемат на запад; така те освободиха доста голямо пространство; Нам, Гау и Нао се спуснаха нататък; сега те можеха да бягат, без да се боят от обкръжение.

— Синовете на Бика няма да получат Огън!… — викна гръмко водачът. — А Гамла ще принадлежи на Нао.

Тримата побягнаха през откритото поле и може би щяха да успеят да се доберат до племето, без да се стигне до бой. Ала Нао разбираше, че тъкмо тази нощ трябва да се сражава на живот и смърт. Двама от Косматите бяха ранени. Откажеше ли се от борбата, те щяха да се оправят и надвисналата опасност щеше да стане още по-голяма.

В началото на гонитбата дори раненият Нам успя да набере преднина. Тримата другари изпревариха преследвачите си с повече от хиляда крачки. После Нао се спря, подаде Огъня на Гау и каза:

— Тичайте по посока на залеза, без да спирате… докато ви настигна.

Те се подчиниха и продължиха нататък със същата скорост, а водачът им забави ход. След малко се обърна към Косматите и размаха заплашително приспособлението за стрелба. Когато сметна, че са приближили достатъчно, възви на север, мина вдясно от тях и се завтече към реката… Агоо разбра. Той изрева като лъв и се хвърли заедно с Рух да помогне на ранения. В отчаянието си почти се изравни по бързина с Нао. Но тази скорост надхвърляше възможностите му. Синът на Леопарда бе в стихията си и отново набра преднина. Триста стъпки го деляха от тях, когато стигна до скалата и се озова срещу третия брат.

Страховитият му противник го очакваше. Метна едно копие. Трудно пазеше равновесие, затова не улучи и Нао връхлетя върху него. Макар и с осакатен крак, Косматия бе толкова силен и ловък, че навярно би смазал Нам или Гау. Но в желанието си да срази едрия Нао той не премери добре своя удар: замахна тъй жестоко с тоягата си, че би могъл да се удържи прав само ако и двата му крака бяха здрави — залитна, а оръжието на противника се стовари върху тила му и го повали. Вторият удар строши гръбнака му.

Агоо беше вече на сто стъпки разстояние; по-тромавият Рух го следваше сто стъпки по-назад, омаломощен поради изтеклата от ръката му кръв. Двамата се носеха право към целта като носорози, силният родов инстинкт бе заглушил в тях всякакво желание да хитруват. Стъпил с единия си крак върху победения, синът на Леопарда стискаше тоягата си и ги очакваше. Агоо бе вече само на три крачки; той нападна… Нао отскочи. Бе се стрелнал като елен към Рух. Замахна неудържимо с две ръце, тоягата му отклони оръжието, което Рух бе хванал неловко в лявата си длан, стовари се върху главата на втория неприятел и го просна на земята…

После той отново се изплъзна от Агоо и извика:

— Къде са братята ти, сине на Бика? Не ги ли повалих аз, както повалих сивия мечок, тигрицата и човекоядците? Ето ме свободен като вятъра! Краката ми са по-бързи от твоите, дъхът ми е лек като дъха на големия елен!

Набра отново преднина, спря се и загледа приближаващия Агоо. После каза:

— Нао не иска да бяга повече. Тази нощ той ще вземе твоя живот или ще ти даде своя…

Прицели се в сина на Бика. Но този път той се изхитри: беше нащрек и забави ход. Копието литна във въздуха. Агоо се наведе и оръжието изсвистя над главата му.

— Нао ще умре! — изрева той.

Вече не действуваше припряно; знаеше, че ако иска, противникът му може да приеме или да отхвърли битката. Напредваше сдържано и застрашително. Всяко негово движение издаваше закаления в битки звяр; той сееше смърт с харпуна и тоягата си. Макар братята му да бяха мъртви, не се боеше от ловките ръце на едрия, широкоплещест и пъргав воин. Беше най-силен в своя род и не познаваше поражението. Никой човек, никое животно не бяха успели да се спасят от тоягата му.

Когато се приближи достатъчно, метна харпуна си. Стори го, защото тъй трябваше: не се учуди, като видя как Нао отскочи встрани от костеното острие. Самият той също избягна харпуна на неприятеля си.

В ръцете им останаха само тоягите. Вдигнаха ги едновременно; и двете бяха дъбови. Тоягата на Агоо имаше три съка; с времето беше се изгладила и лъщеше на лунната светлина. Тоягата на Нао беше по-заоблена, не толкова стара и по-светла.

Агоо замахна пръв. Не вложи цялата си сила; не се надяваше да изненада по тоя начин сина на Леопарда. Нао лесно избягна удара и нападна отстрани. Тоягата на противника му пресрещна неговата; отекна глух трясък. Агоо отскочи надясно и се върна от едната страна на едрия воин: замахна с оная страшна мощ, която бе пръсвала човешки и животински черепи. Срещна само празно пространство, тоягата на Нао се блъсна в неговата. Тъй силен бе ударът, че дори Фаум би залитнал от него: но краката на Агоо бяха сякаш вкопани в земята. Той се дръпна назад.

Отново се озоваха лице срещу лице — без нито една рана, сякаш изобщо не бяха се сражавали. Но борбата ги владееше изцяло! Всеки от двамата съзнаваше колко могъщ е другият, всеки разбираше, че отпусне ли се само за миг, очаква го смърт, по-срамна от смъртта в схватка с тигър, мечка или лъв; без да съзнават, те се сражаваха за правото да създадат потомство, заченато от Гамла, което щеше да пребъде дълго време след тях.

С дрезгав вик Агоо се хвърли отново в боя; той замахна с цялата си сила: отказа се да хитрува, направо стовари тоягата си, решен да сломи всяка съпротива. Нао отстъпи и го пресрещна с оръжието си. Отклони удара, но единият сък раздра рамото му. Бликналата кръв обагри ръката на воина; убеден, че и този път набелязаната жертва няма да му се изплъзне, Агоо пак вдигна своята тояга; тя изсвистя страховито…

Съперникът му се бе отместил и устременият напред син на Бика се наведе прекалено много. Нао извика зловещо и замахна на свой ред: главата на Агоо прокънтя като дъбов дънер, косматото му тяло се олюля; нов удар го събори на земята.

— Гамла няма да бъде твоя! — изрева победителят. — Ти никога вече няма да видиш племето и Тресавището, нито пък ще се грееш край Огъня!

Агоо се изправи. Едрата му глава бе покрита с кръв, дясната му ръка висеше като прекършен клон, краката му се огъваха. Но блесналите му очи издаваха непреклонен дух, той бе стиснал тоягата в лявата си ръка. Размаха я за последен път. Не успя да стори нищо, тъй като Нао я изби и я запрати на десетина стъпки.

Агоо зачака смъртта. Тя вече се бе вселила в него; това беше единственото поражение, което можеше да приеме; с гордост си спомни колко живи създания бе унищожил, преди да се изправи срещу собствената си гибел.

— Агоо смазваше главите и сърцата на враговете си! — промълви той. — Никога не е подарявал живота на ония, които са оспорвали плячката или дивеча му. Всички улхамри трепереха пред него.

Това бе сетният отглас, изтръгнал се от замъгленото му съзнание — ако изобщо имаше място за радост в поражението, той щеше да бъде радостен. Поне беше удовлетворен, че не е пощадил никого, че винаги бе премахвал клопките, затаени в омразата на победените. Не бе допускал грешки в своето съществуване… Той не отрони дори звук при първия смъртоносен удар, стоварил се върху главата му; застена едва когато съвсем престана да мисли и се превърна в купчина топла плът, чиито последни искрици живот Нао угаси с тоягата си.

После победителят отиде да довърши другите двама братя.

Мощта на синовете на Бика сякаш премина в неговото тяло. Той се обърна към реката и се вслуша в бумтенето на сърцето си; времето му принадлежеше! То нямаше край.