Франсис Пол Уилсън
Кръвна връзка (3)

3

— Е? — каза Ейб, когато Джак, с книжна кесия в ръце, се приближи до него в задната част на магазина. — Два последователни дни. Какъв е случаят?

От януари насам много неща се бяха променили в живота на Джак, но не и мястото на Ейб. Спортният магазин „Ъшър“ — с неговите високи лавици, претъпкани с прашни спортни стоки, които никой дори не забелязваше, а едва ли би купил; дървеният тезгях в дъното му; четирикракото столче, на което седеше собственикът, облечен в бялата си риза с къси ръкави, по която имаше петна от храна, и излъсканите от употреба черни панталони — оставаше нещо постоянно.

— Нямам къде другаде да отида.

— И си решил да удостоиш мен с вниманието си.

— Реших, че ти също се чувстваш самотен.

— Значи посещението ти е благотворително?

— Да. — Той изсипа съдържанието на кесията върху тезгяха. — Както и това.

Ейб взе пакета гевречета и ги загледа втренчено. Повдигна вежди и по високото му чело се образуваха дълбоки бръчки. Плешивината в предната част на главата му ставаше все по-голяма с напредването на годините.

— Какво е това? Донесъл си ми нискокалорични гевречета? А какво е това нискокалоричен продукт? И нискомаслено сирене? Защо ме измъчваш?

Джак не обърна внимание на въпросите му, защото Ейб вече знаеше отговора. Непрекъснато увеличаващото му се тегло безпокоеше Джак. Не поради естетически причини — измършавелият и болезнено слаб Ейб би бил ужасяваща гледка — а защото се тревожеше, че то може да съкрати живота на най-добрия му приятел.

— Теглил ли си се напоследък?

— Да, качих се на кантара вчера.

— И? Какво ти показа той?

— Не можах да видя стрелката. Коремът ми пречеше. Трябва да измислят нов модел, за да могат да го ползват хора като мен.

— Хайде, Ейб. Ако можеше да говори, кантарът вероятно щеше да вика от болка.

Ейб въздъхна.

— Видях числото. Беше много голямо.

— Като планетата Юпитер, обзалагам се.

— Като го видях, трябваше да си призная факта, който нямаше как да убегне на вниманието ми.

— Разбра, че имаш нужда от диета, нали?

— Не. Че имам нужда от нов кантар. Старият очевидно е повреден.

Джак затвори очи и поклати глава.

— Май не вземаш думите ми на сериозно, нали?

— Какво бих могъл да кажа? Аз съм абсолютно безсрамен.

— Защо ли въобще опитвам? Следващия път, когато идвам насам, ще се отбия в „Мюлер“.

Ейб се усмихна широко.

— И ще ми донесеш слонско ушенце, нали?

— Да. Точно така. Може би трябва да похапнем, за да се успокоим?

— Ние?

— Снощи отново сънувах онзи кошмар.

— О! — Ейб отвори пакета с гевречетата и добави: — Може би ще го сънуваш, докато не й кажеш.

Думите му изненадаха Джак. Дали беше възможно? Не…

— Това не обяснява Наблюдателя и как той предизвиква съня. Аз обаче имам намерение някой ден да й разкажа цялата история. Просто изчаквам подходящия момент, добрите обстоятелства.

Чакаше точно този определен момент и обстоятелства вече месеци наред. Дали това не беше проява на обикновено малодушие?

— Страхуваш се от реакцията й?

— А мислиш ли, че трябва?

— Не знам. На нея й се случи нещо ужасно… На двама ви всъщност, както и на Вики. Ти не си виновен, но…

Да… Но. Единствената му вина беше, че я обичаше, но дали тя щеше да види нещата по този начин?

— Тя изгуби бебето, едва не и живота си. Трудно й е да приеме загубата и затова й е по-лесно да вярва, че е жертва на жестока злополука. И как, по дяволите, ще се справи със съзнанието за…?

Ейб го гледаше втренчено.

— Истината?

— Да. Истината. Че злополуката е била планирана, преднамерена, и то не само за да я нарани, но да убие и нея, и бебето само защото са свързани с мен, защото означават толкова много за мен. — Толкова много? По дяволите, всичко. — Какво ще предизвика подобно знание, освен още болка и страх?

— Ако иска истината, трябва да я получи. Колкото по-дълго чакаш, толкова по-трудно ще бъде, когато най-после дойде подходящият момент. Ако въобще дойде. Може би той вече е отминал.

Може би.

— Състоянието й се подобрява, всеки ден е все по-близо до подновяването на уменията си. Скоро отново ще рисува. А когато това стане, тя ще усети, че отново има някакъв контрол над живота си.

— Защо? Тя непременно ли трябва да е различна от останалите хора?

— Чувал съм го и преди.

Джак изяде набързо гевречето си и взе вестника на Ейб. Както винаги, той четеше първо „Поуст“. Започна да го прелиства мълчаливо, а Ейб упорито отказваше да вдигне поглед от „Нюздей“.

— Ето нещо — каза Ейб. — Човек на име Уолтър Ърскин е умрял снощи в болницата „Монро“.

Джак смръщи вежди.

— И?

— Пише, че е живял по-дълго от сестра си, Евелин Бейнбридж от Джонсън, Ню Джърси. Твоят роден град.

Сети се. Мисълта беше бърза и ярка като светкавица.

— Лудият Уолт! Живял е толкова дълго? Мислех, че ще се напие до смърт много преди това. — Поклати глава. — Безобиден човечец, но костелив орех, все пак.

— Пише, че ще бъде погребан в Арлингтън.

— Да, той беше ветеринарен лекар. И лекар от войната във Виетнам, доколкото си спомням.

Прекалено лошо. Той пазеше скъпи спомени за Лудия Уолт, както и безкрайно топли чувства към него… Спомняше си някак смътно, че Уолтър му беше спасил живота някога, когато беше дете. Или може би не. Всичко беше просто неясно размито петно. Както и много други неща от миналото.

„Почивай в мир, Уолт. Със сигурност не притежаваше много, докато беше жив.“

След известно време Ейб каза:

— О, снощи ми се обади доктор Бъман.

— Кой?

Името извикваше някакъв спомен, но Джак нямаше ясна представа за кого и откъде.

— Старият професор. Изпратих те при него, когато онази работа с онзи странен предмет, известен като Лилитанг от Гефреда, ти създаваше толкова много проблеми.

— Точно така, точно така. Старецът от музея.

Питър Бъман, доктор по философия, пазител на древните езици в Отдела по антропология в Природонаучния музей, професор, преподаващ в Отдела по археология към Колумбийския университет. Бла-бла-бла. Бяха се срещали само веднъж, и то съвсем за кратко, в офиса му в музея.

— Как е той?

— Достатъчно добре. Подготвя се за пенсионирането си в края на годината. Ще се мести във Флорида. Питаше за теб.

— За мен? Защо?

— Откакто те срещнал, не можел да престане да мисли за „Краткото изложение на Срем“.

— О! — Джак почувства лека болка в основата на тила. — И защо така?

— Каза, че си го заинтригувал. Макар и да не си бил учен, си питал за легенди, за които били чували само учените — и то дяволски малко от тях.

— Предполагам, че съм забравил да спомена, че интересът ми е напълно личен, а знанието ми — от първа ръка.

— Да, обаче той е усетил нещо. Интуицията му подсказала, че говориш от личен опит. Иска да знае дали си намерил Лилитанг или „Изложението“.

Джак знаеше, че Ейб е олицетворение на дискретността, обаче Бъман беше един от любимите му професори от колежа. Всъщност той го боготвореше. И беше възможно да е споделил с него повече, отколкото е трябвало.

— Какво си му казал?

Ейб сви рамене.

— Какво друго? Че ще те попитам.

Облекчението, което Джак изпита, извика раздразнение у него. Би трябвало да знае по-добре. Но последното, от което имаше нужда в момента, беше група академици, които да душат наоколо и да го търсят заради онова, което може би е открил.

— Кажи му, че съм стигнал до задънена улица.

— Да излъжа милия старец? Той няма да живее още много, знаеш ли?

— Какво му е?

— Трябваше ли да го питам? Той ми каза, че не му остава още много и че ще е щастлив да отиде в гроба, ако види Лилитанг от Гефреда или „Краткото изложение на Срем“, преди да умре.

— Е, не мога да му помогна с този загадъчен артефакт, наречен Лилитанг от Гефреда — никой не може — а колкото до „Изложението“… — Джак поклати глава. — Вероятно ще е по-добре да си държа устата затворена.

— И да скриеш всичко, което знаеш, от един стар и умиращ човек? Та не беше ли той човекът, който те насочи към „Изложението“? Доколкото си спомням, ако не го беше открил, никога нямаше да узнаеш как да…

Джак вдигна ръка.

— Разбрах. — Почеса се по брадичката. — Мислиш ли, че може да си държи устата затворена?

— Да… Ще бъде като здраво затворена мида. Ще мълчи като гроб. Иска просто да го види и да го докосне, може би. Заради него самия, а не заради показност.

Джак се замисли. Беше длъжник на стареца…

— Добре тогава. Може би ще се отбия при него днес следобед и ще му позволя да хвърли поглед.

Ейб плесна с пълните си ръце и се усмихна.

— Отлично. Правиш благодеяние. И няма да съжаляваш.

Джак никак не обичаше, когато някой говореше така.