Франсис Пол Уилсън
Кръвна връзка (115)

17

Джак кръстосваше нагоре-надолу по уличното платно, докато не откри онова, което търсеше: камион с осемнайсет колела, паркиран на паркинга пред заведението, помежду два други от същия вид. Успя да вмъкне колата си в тясното пространство между въпросния камион и онзи вдясно от него, след това отвори багажника и измъкна Болтън. Взе кълбото широка сантиметър найлонова корда, което току-що, по пътя, беше купил от „Хоум Депот“, и запълзя под камиона, като с мъка дърпаше Болтън след себе си.

През цялото време беше като включен на автопилот, не чувстваше нищо — все едно че се гледаше някъде отдалеч. Прекара кордата около завързаните крака на Болтън, направи няколко възела, а после завърза другия й край към шасито на кабината. Болтън през цялото време извиваше тяло и се мяташе, дъхът му излизаше шумно през ноздрите, той скимтеше и стенеше тихо, приглушено, заради тиксото, залепено на устата му.

Джак приключи със задачата си и го погледна. Не виждаше чертите на лицето му в мрака, успяваше да различи само гърчеща се продълговата форма, която издаваше слаби, приглушени стонове, несъмнено показващи паника.

— Лош ден ли имаше, Джеръми? — каза той високо, за да надвика рева на двигателя, и го потупа по рамото. — Мисля, че ще стане още по-зле.

Отново стонове и безсилни гърчове.

— Искам да го приемеш лично. Изпращам те към най-голямата ти награда по този начин, тъй като не искам да те идентифицират поне известно време. Дори ще се радвам, ако това никога не стане. Също така, не искам да умреш прекалено бързо. Няма да ти е необходимо толкова време, колкото на бедния Герхард, но все пак ще е достатъчно дълго.

Изпълзя навън и се ослуша. Шумът от двигателя, който работеше на празен ход, заглушаваше всички звуци, които излизаха от гърлото на Болтън. Джак се върна в колата си, паркирана на половината разстояние между камиона и шосето. Извади листа с телефонните номера, които Ръс беше открил за него.

Две имена, два номера, две жени. Вдовиците на доктор Хорас Голдън и доктор Елмър Далтън. Нанси Голдън се беше омъжила повторно, Грейс Далтън — не. Джак постоянно се изумяваше колко тайни могат да бъдат открити чрез Интернет.

Набра номера на Нанси Голдън, сега Нанси Емерсън, а после и този на Грейс Далтън. И на двете предаде едно и също съобщение: „Джеръми Болтън е изчезнал от института «Крейтън». Никой не казва нищо, защото никой не знае къде е“. И двата пъти затвори бързо.

Точно тринайсет минути след второто обаждане, слаб мъж в каубойски ботуши и шапка се качи в кабината на камиона, като преди това запали цигара. Джак слезе от колата си, подпря се на вратата и загледа как шофьорът потегля. Болтън беше успял по някакъв начин да свали тиксото от устата си, защото Джак го чу. Викът му се извиси, а после отново затихна с бързото отдалечаване на камиона.

Джак влезе в колата и го последва. Камионът едва беше стигнал до главното шосе, когато фаровете на Джак уловиха блестяща червена диря, чийто край водеше под камиона. Кръв…

… моята кръв ще победи твоята…

Джак гледаше втренчено процеждащата се червена струйка.

Ето я твоята кръв, накрая няма да остане нищо от нея.

Това обаче не беше краят на родословното дърво на Джона Стивънс. Гените му бяха живи в Томпсън и Дон и особено в нейното бебе. Накъде ли водеше кръвта на Джона? Той преднамерено я беше концентрирал, имаше своя определена цел. Каква?

Не можеше да престане да мисли за Ема и своето собствено родословно дърво. Къде ли можеше да ги отведе тя? Стомахът му се разбунтува, вълна на гадене се надигна в гърлото му. Отби колата встрани от шосето, спря и си пое няколко пъти дълбоко дъх. Родословно дърво…

Трябваше да се обади на Леви утре… да си уреди среща с него… Имаше нужда от информация, която само той можеше да му достави.