Франсис Пол Уилсън
Кръвна връзка (116)

18

Ханк млъкна в средата на изречението и се огледа. Беше забравил не само какво се кани да каже, но и къде се намира. Погледна надолу от импровизираната сцена и видя седемдесет или осемдесет лица, обърнати нагоре към него. И си спомни… Говореше на своите последователи, събрани в мазето на клуба в Хауърд Бийч.

Обаче какво трябваше да каже? Каква беше следващата му фраза? Как беше възможно да забрави? Та нали беше произнасял речта си толкова често, че можеше да я повтори и насън?

Нещо не беше наред. Но какво?

И тогава разбра. Нещо… някой липсваше. Джеръми… Джеръми си беше отишъл.

Той не знаеше как или защо, обаче светлината на Джеръми беше изгаснала. Ханк усещаше, знаеше. Точно както знаеше, преди толкова много години, че татко си е отишъл и никога няма да се върне. Врагът ли го беше стигнал? Това беше най-логичното обяснение.

Ханк потърси в себе си мъка, обаче откри само страх. Не беше близък с Джеръми, дори не го харесваше, ако трябваше да каже истината. По-скоро се тревожеше, че може би е следващият в списъка на Врага.

Отново сведе поглед към публиката си. Дали някой от тях не беше тук, смесил се с тълпата, с единствената цел да го убие? Потисна импулса, който му нашепваше да се обърне и побегне. Подобен ход би бил глупав. Той беше в безопасност тук, сред Хората Ритници. Това беше последното място, където Врагът щеше да се опита да стигне до него.

Успокои се и отново заговори. Обаче вече не им разказваше обичайната история. Започна разказ за млада жена — сама, изпитваща страх, без семейство, бременна, без нито един приятел в света. Или поне тя мислела така. Обаче тя имала приятели и семейство — Хората Ритници. Той ги увери, че тя и бебето й са изключително важни за движението на Хората Ритници, за бъдещето на целия свят. Разказа им как ще я намерят, ще й дадат подслон и ще я защитят от онези, които мразят дисимилираните и се страхуват от тях.