Франсис Пол Уилсън
Кръвна връзка (11)

2

— Той е някакъв феномен — обади се Ейб, докато погледът на Джак шареше по статията. — Издал е книгата със собствени средства преди две години и е продал десетки хиляди копия по Интернет. Една от издателските къщи в Ню Йорк я забелязала и тя станала бестселър.

— Но какво е това?

Статията не му беше от голяма помощ. Там се споменаваше трудното детство на автора, и то така, сякаш всички знаеха за него. Бяха цитирани думите на Ханк Томпсън, че човек трябва да търси в себе си своето истинско „аз“ и да преодолее бариерите, които ти пречат да достигнеш истинската същност, но те звучаха някак си изтъркано, банално.

Олдъс Хъксли казва, че трябва да отворим вратите на възприятието.

Той се засмя.

Аз отпаднах от училище в десети клас. Знам за Хъксли от „Дорс“. Джим Морисън винаги е бил моят герой. Но аз казвам, не бъдете доволни, когато просто отворите вратите — после ги затворете с ритник! Така извика той в онзи стил, характерен за ораторите, така добре познат от лекциите му в цялата страна.

Джим Морисън бил неговият герой? Джак гледаше снимката и си мислеше: „Да, така трябва да е било“. Със своята дълга и рошава чуплива черна коса, Томпсън вероятно щеше много да е приличал на Морисън, ако той беше доживял някъде докъм четирийсетте. С изключение на очите. Той нямаше пронизващите черни очи на Морисън.

— От всички достойни хора в историята, от които би могъл да вземе пример, той е избрал Джим Морисън?

Ейб смръщи вежди.

— Джим Морисън… Кой е той? Клиент ли?

— Няма значение. А този тук мъж истински ли е?

Характерното за Ейб свиване на раменете.

— Аз ли трябва да знам? Очевидно много хора мислят така.

Аз им казвам да затворят с ритник тези врати и да пуснат вътре светлината — нова светлина, нов и свеж въздух, новия свят, който ни чака. Бъдещето ни зове — ОТГОВОРЕТЕ МУ!

Джак вдигна поглед.

— И хората купуват подобни неща?

— С тонове. Той очевидно е оратор, който хипнотизира хората.

Джак продължи да чете и се спря на един друг цитат.

Време е да се отделиш от стадото. Ти знаеш кой си. Знаеш на кого говоря. Твоето място не е при стадото. Престани да се криеш. Отдели се от тълпата, направи решаващата крачка. И нека дисимилацията започне!

— Дисимилация. Ето ти нова дума.

— Трябва да я запомниш. И дори да я усвоиш. Тя означава това, което вече си направил с живота си.

Джак се замисли. Предполагаше, че е така. Но имаше чувството, че Томпсън не говореше за изкуството да живееш незабележим за другите.

Запитах го какво има да каже за, както се твърди, необикновено големия процент негови последователи — известни като Ритниците — с криминално минало. И лицето му помръкна.

„Първо, те не са ничии почитатели. Когато си отделен от тълпата, ти вървиш по свой собствен път. Колкото до останалите — това са полуистини, разпространявани от завистливи съперници, които ме виждат като заплаха за техните малки и нищожни империи! Те смятат, че могат да постигнат всичко сами без чужда помощ, но философията им търпи поражение, когато искат да забогатеят от изкараните с труд и пот пари на другите. Ние имаме Ритници, които заемат постовете на изпълнителни директори, на домакини и секретарки. Моята цел не е да натрупам богатство или да основа империя.“

Притиснах го относно криминалните досиета на последователите му, защото тази тема засяга много хора.

„Моите слова са насочени към хората, лишени от предимствата на другите, както и към онези, за които те са факт. Ако има голям брой от онези, които хората подигравателно наричат «издънки на обществото» сред Ритниците, то е, защото аз самият разпространих тази мълва, като започнах да посещавам барове и срещи на анонимни алкохолици. Моята цел обаче беше просто да говоря при тези случаи. След като произнасях речта си, аз продавах няколко копия от книгата си, след което продължавах нататък.

Аз се свързах с тези хора. Аз произлизам от тяхната среда, преживял съм това, което са преживели и те, оцелял съм по начина, по който оцеляват те. Никой друг не говори от тяхно име, нито произнася и дума в тяхна защита. Те знаят, че искрено се интересувам от тях и няма да ги излъжа. И ме слушат, защото знаят, че имам мисия.“

Запитах го каква е тя.

„Ами да променя света, разбира се.“

Джак вдигна поглед.

— Законът на Джак: никога не се доверявай на човек, който иска да промени света.

Отново сведе поглед към снимката на Ханк Томпсън. Същата странна фигурка беше изобразена на стената зад него, но не беше ясно дали е картина, или снимка. Джак почука с пръсти по репродукцията на снимката от корицата, после посочи ксерокопието.

— Какво е това? Прилича на паяк.

— Паякът има още два крака. На мен ми прилича на човек с четири ръце — мъж или жена.

— Да се надяваме, че не е жена…

Джак си спомни изображенията на четириръки богини — Кали, например.

— Томпсън я нарича Човека Ритник.

— Каквото и да изобразява, фигурката със сигурност е древна.

Ейб смръщи вежди.

— Как така?

— Въпреки че обеща да не го прави, твоят приятел професорът е ксерокопирал въпросната фигурка от „Краткото изложение“.

Ейб доби обиден вид.

— О? И ти беше там, когато той направи ксерокопието?

— Не, но…

— Как така си сигурен тогава?

Ейб като че ли приемаше това като лична обида, затова Джак му обясни, че двамата заедно са направили ксерокопие на една от страниците. Посочи заврънкулките, подобни на йероглифи, които придружаваха фигурката.

— Така изглежда първоначалният текст, написан в първи век, на фотокопията — когато не може да се превърне в английски или какъвто е родният език на читателя.

Ейб смръщи вежди.

— Казвал си ми го и преди, но откъде знаеш, че е истина?

— Според професора, книгата беше написана на немски.

— Шегуваш се, нали?

— Не. Основното тук е, че фигурката е древна. Ти си изучавал всички древни езици, както и културите, свързани с тях, с професора. Виждал ли си нещо подобно?

Ейб поклати глава.

— Никога. Но е възможно доктор Бъман да е виждал. И може би затова е направил ксерокопието. Или пък преди това е видял корицата на тази книга и е искал да сравни изображенията, да види колко са близки.

Джак също ги изучаваше.

— Сравнени дори линия по линия, те са идентични. Въпросът е къде би могъл да попадне на нещо подобно човек, който дори не е завършил гимназия. Къде, освен в „Краткото изложение на Срем“?

— Може би твоето не е единственото копие от книгата?

Джак удари с длан по масата.

— По дяволите, как ми се иска тя да беше в момента у мен! Искам да прочета историята, свързана с тази фигурка.

— Е? Че кого го интересува?

— Нима не предизвиква различни мисли у теб?

Ейб доби объркан вид.

— А трябва ли? Това е просто фигура, която най-вероятно изобразява човек с четири ръце.

— И не те ли кара да се чувстваш… странно?

— Не, ни най-малко. Единственото, което усещам, е нуждата да хапна още едно слонско ушенце.

Джак хвърли последен поглед на фигурката, после отново сгъна листовете.

— Имаш ли телефонен указател?

— Само жълт.

— Добре.

Ейб бръкна под тезгяха и извади дебел телефонен указател. Остави го да тупне тежко върху тезгяха.

— Ще потърсиш номера на заведението на Мюлер, за да поръчаш доставка, нали?

— Те не доставят храна по домовете. Имам нужда от информация за един частен детектив на име Герхард.

Ейб разтърси глава — като че ли искаше да я проясни.

— И той знае за „Изложението“?

— Не, става въпрос за нещо друго. Макар че, както се развиват нещата напоследък, възможно е и да знае нещо.

Кристи му беше дала информацията, необходима му да осъществи контакт, но той искаше и сам да хвърли поглед. В раздела „Частни детективи“ той откри агенцията на Герхард, а под нейното име беше записано това на Майкъл П. Герхард. Адресът беше: номер 624 на Западна двайсета улица тук, в Манхатън, обаче първите три цифри, а именно 718, от номера на телефона указваха Бруклин, каквато информация имаше той и от Кристи. Посочи компютъра върху тезгяха.

— Направи ми услуга и потърси Майкъл П. Герхард от Бруклин.

Дебелите пръсти на Ейб заработиха бързо върху клавиатурата, след което той намести очилата на носа си, примижа и загледа втренчено екрана.

— Има много мъже на име Герхард. Обаче нито един Майкъл П. Има един М. П. на авеню М.

Авеню М беше дълго и се простираше в няколко квартала на Бруклин.

— Не можем ли да стесним малко търсенето?

Ейб издаде напред долната си устна.

— Не мога да кажа със сигурност, но имам чувството, че адресът се намира във Флетленд.

— И откъде придоби въпросното чувство?

— Някога живеех там при стария си чичо — по времето, когато в квартала живееха предимно евреи. А сега евреите там са много малко.

Джак извади мобилния си телефон и набра номера, даден му от Ейб. След четири позвънявания се включи гласовата поща. Той изслуша стандартното съобщение — „Здравейте, тук е Майк, бла-бла-бла“ — и затвори. След това набра номера в офиса и отново се включи гласовата поща. Този път съобщението беше по-официално, делово: „Здравейте. Свързахте се с агенция «Герхард»…“.

Нямаше съмнение обаче, че гласът и в двата случая принадлежеше на един и същи мъж. Джак остави съобщение: „Мистър Герхард, тук е Джак…“.

Имаше нужда от фамилия, която да използва. Огледа се и видя „Найк“, изписано на кутията за обувки. Не. След това „Принс“ върху ракетата за тенис.

„… Принс. Искам да наема услугите ви. Моля, обадете ми се при първа възможност. Въпросът е спешен.“ И остави номера на тракфона си.

Готово. Сега трябваше само да чака да му се обадят в отговор, да уговорят среща и да го убеди да си уреди сметките с Кристи Пикъринг. Но докато чака, защо да не се отбие в „офиса“ му?