Мери Макниър
Да се завърнеш на езерото Бътърнът (9)

9.

Али и Уайът вече седяха на стъпалата пред вилата, когато чуха хрущенето на гумите на пикапа на Джакс по чакълената алея.

— Уайът, трябва да знаеш нещо, преди да отидеш да береш боровинки тази сутрин — каза Али, сложи на главата му бейзболна шапка на „Минесота Туинс“ и нагласи козирката под кокетен ъгъл.

— Какво?

— Да ядеш боровинки от ведрото е стара, почитана традиция — закачливо обясни тя. — Както и да ги ядеш направо от храста. Затова не се тревожи дали ще напълниш ведрото си. Не ме е грижа колко боровинки ще донесеш у дома. Искам само да се забавляваш. Чу ли? — Али зачака отговор, но не го получи. — Чу ли? — повтори тя, повдигна козирката му и се вгледа в шоколадовокафявите му очи.

Уайът не каза нищо. И не беше необходимо, защото треперещите му устни говореха достатъчно красноречиво. Той не искаше да бере боровинки без Али. „О, боже, моля те, не се разплаквай — отчаяно си помисли тя. — Защото разплачеш ли се, решителността ти ще се пречупи. И ще дойда с теб. Или ще ти позволя да останеш вкъщи. А ти вече си с мен денонощно, седем дни в седмицата. Не може да е здравословно, нито забавно да бъдеш постоянно с някой, който непрекъснато се преструва, че всичко е наред, когато е толкова очевидно, че не е наред.“

Али обаче не знаеше как да му обясни всичко това. Даде му малко очукано тенекиено ведро и добави:

— Трябва да ми повярваш. Ще се забавляваш, докато береш боровинки с Джакс и дъщерите й. А аз ще свърша много работа тук и ще почистя тази стара вила. О, виж, ето ги — весело извика тя, щом видя пикапа на Джакс. — Да вървим, приятел — подкани го Али, стана и изтупа дъното на сините си джинси. Уайът въздъхна и се изправи бавно и уморено. Като старец, тъжно си помисли тя.

В следващия момент Джакс и дъщерите й, които изскочиха от пикапа, я разсеяха от мрачните мисли. Али се развесели, когато видя, че трите момичета са умалени, но иначе еднакви копия на майка си. И трите имаха гарвановочерна коса, ясни сини очи и кремавобяла кожа, осеяна с лунички. Те бързо обградиха Али и Уайът и заговориха в един глас.

Запознаха се и Джакс весело каза:

— Добре, всички да се качват в пикапа. Да отиваме да берем боровинки, преди да стане твърде горещо, а после ще си направим пикник на сянка.

Джейд, най-малката дъщеря на Джакс, хвана Уайът за ръката и го поведе към пикапа. Уайът се изненада, но не възрази.

Джакс ги погледна и после се обърна към Али.

— Възможно ли е това да е началото на едно хубаво приятелство?

— Искрено се надявам — отвърна Али, видимо успокоена. — Опасявах се, че ще има сцена — призна тя — и че накрая ти ще откъснеш от мен изпадналия в истерия Уайът.

— Струва ми се, че той се чувства добре — рече Джакс, поглеждайки Уайът и Джейд. Момиченцето оживено му говореше нещо и Али го чу да споменава за колекция от камъчета. А после Джейд извади камъче от джоба си и го даде на Уайът. Той учтиво го разгледа.

— Дано Уайът да харесва камъчета — иронично подхвърли Джакс.

Али се усмихна и се обърна към нея.

— Кълна се, Джакс, изглеждаш прелестно. — И това беше вярно. Косата на Джакс беше сплетена на две плитки и тя беше облякла широка карирана блуза и избелял джинсов комбинезон. На гърба й висеше окъсана сламена шапка, украсена с панделка.

— Не се чувствам прелестна — въздъхна Джакс, — а само огромна.

— О, за малко да забравя. — Али изкачи стъпалата на верандата и взе пластмасовата кутия, която беше оставила там. — Това е моят принос към пикника.

— Курабийки с парченца шоколад? — с надежда попита Джакс.

Али кимна.

— Същата рецепта, която използвахме онова лято?

— Абсолютно същата — усмихна се Али.

Двете тръгнаха към пикапа и Джакс попита:

— Как вървят нещата? Вече минаха две седмици, нали? Почувствахте ли се у дома си?

— Горе-долу. Понякога повече, друг път по-малко. Искам да ти благодаря, че ми даде телефонния номер на Джони Милър, Джакс. Той много ми помага. Вече смени изгнилите части на верандата и стъпалата. — Тя посочи новите чамови дъски сред по-старите и по-тъмни. — А сега поправя навеса за лодки и пристана.

— Радвам се. Харесвам го как работи.

Те стигнаха до пикапа. Джак сложи Джейд и Уайът на задната седалка и закопча предпазните им колани. Али се засуети, устоявайки на подтика си още веднъж да прегърне и да целуне Уайът, преди приятелката й да затвори задната врата на пикапа.

Последва я до страната на шофьора и с изумление видя как Джакс леко подскочи и се настани зад волана. Как беше възможно такава дребна жена да кара такъв голям пикап, беше загадка за Али. Тя почувства първите тръпки на безпокойство. Уайът не беше единственият, който беше нервен от раздялата им днес.

— Сигурна ли си, че излетът няма да те притесни много? — попита Али.

— Дори никак — отвърна Джакс. — Повярвай ми. Всеки ден, който прекарвам извън дома си и железарския магазин, е като почивка за мен. Пък и ти сигурно трябва да свършиш много работа тук.

Али кимна и отстъпи назад, за да може Джакс да затвори вратата на пикапа. Усмихна се и им махна с ръка, щом потеглиха, но се почувства малко натъжена, когато се върна във вилата.

Отиде в кухнята, където смяташе да разчисти шкафовете, но не започна да работи веднага. Приближи се до прозореца и се вгледа в езерото, което днес беше в зашеметяващ оттенък на тъмносиньото и гладката му повърхност, искряща на утринното слънце, беше надиплена тук-там от лек ветрец. Полъх на топъл бриз развя завесите в кухнята и донесе мирис на сухи борове и уханието на чистите води на езерото. Али изведнъж си спомни нещо, което беше видяла в бараката сутринта, когато търсеше ведро за боровинки за Уайът.

„Няма да прекарам нито секунда повече вътре“ — реши тя. Шкафовете в кухнята щяха да почакат. Али излезе от вилата, отиде в бараката, отвори вратата с ръждясали панти и внимателно заобиколи боклуците вътре, докато стигна до кануто в ъгъла. Лодката беше най-малко на петдесет години, от времето на баба й и дядо й. Али я преобърна и погледна вътре. Беше пълна със сухи листа, мръсотия и паяжини, но тя все още не беше готова да се откаже от нея.

Али хвана единия край, издърпа кануто от бараката и го довлече до градинския маркуч зад вилата. Пусна водата с пълна сила и изми боклуците. След това отново огледа кануто и реши, че е в състояние да плава в езерото. Видя, че дъските на дъното са леко изгнили, но нямаше дупки. Върна се в бараката за някои други неща, които беше видяла там — гребло, оръфана спасителна жилетка и срязан отгоре пластмасов бидон за мляко, използван за изгребване на вода от лодката. Тя ги взе, хвърли ги в кануто и го помъкна към езерото. Настроението й изведнъж се повиши. Искаше да се махне от вилата, макар и само за един час. Откакто бяха дошли, Али и Уайът бяха излизали само няколко пъти — до бакалията, железарския магазин и „Пърл“.

Няма да ходи надалеч, реши Али, докато плъзгаше кануто по леко наклонения бряг, не повече от неколкостотин метра от пристана. И щеше да гребе близо до брега, на дълбочина само до раменете. Ако кануто започнеше да пропуска, щеше да се върне веднага. Ако не, разходката щеше да бъде приятно разнообразие.

Тя стигна до езерото, бутна кануто във водата и тръгна по пристана, дърпайки лодката, докато водата стана достатъчно дълбока, за да гребе. След това седна на ръба на пристана, внимателно се спусна в кануто и се настани на седалката. Започна да гребе и след няколко непохватни замахвания подхвана равномерен ритъм. Изненада се колко естествено и непринудено го прави след толкова много години.

Беше изминала стотина метра успоредно на брега, когато осъзна, че се е отправила към пристана на Уокър Форд, но дори от разстояние видя, че там няма никого. О, боже, помисли си тя, тъй като по причини, които не разбираше, срещата им в „Пърл“ продължаваше да я гложди. Положи съзнателни усилия да не мисли за него и продължи да гребе, докато забеляза, че на дъното на кануто се е събрала няколко сантиметра вода. Тя остави греблото и изгреба водата. Може би трябваше да се върне, но ако го стореше, това щеше да е краят на малкото й приключение, а все още не беше готова да го завърши.

Затова продължи да гребе близо до брега, на безопасна дълбочина. Знаеше, че кануто няма да потъне като оловна тежест, ако изгребва водата на всеки стотина метра. И Али го правеше, гребеше и после изхвърляше водата, докато осъзна, че ръката й се уморява и вратът й е изгорял от слънцето. Времето, което изглеждаше хубаво и приятно, когато тя потегли, сега беше станало горещо. Освен това вече беше съвсем близо до пристана на Уокър Форд и въпреки че той не беше там, не искаше да рискува, като се задържа наблизо твърде дълго. Време беше да се връща. Първо обаче трябваше да изхвърли водата от дъното на кануто.

Когато отново спря, стори й се, че в лодката влиза вода по-бързо отпреди. Трескаво изгребва няколко минути и после с изумление установи, че нивото на водата в кануто не спада. Напротив, повишаваше се. Тя започна да изгребва по-бързо, но лодката се напълни с още повече вода. Али спря, за да си поеме дъх, защото се умори, и разтревожено видя, че водата от езерото нахлува през дъното на кануто и стига до глезените й.

Погледна пристана на вилата си и се стъписа колко далеч изглежда. Нямаше как да се върне дотам, след като лодката бързо се пълнеше с вода. Тя огледа залива, но не видя никого. Дори ако преглътне гордостта си и помоли за помощ, нямаше кой да й помогне. От друга страна, пристанът на Уокър Форд беше само на стотина метра.

Али седна в кануто и го загледа как се пълни с вода. Знаеше какво трябва да направи, но не искаше. Преди обаче водата да стигне до коленете й, тя взе греблото, спасителната жилетка и бидона за мляко и скочи. След това се изправи в дълбоката до раменете й вода и гледа, докато кануто потъна. Не беше много драматично. Когато лодката окаяно спря на дъното на езерото, Али непохватно заплува към пристана на Уокър, като буташе пред себе си нещата, които беше взела.

Излезе на брега и се огледа. Чувстваше се абсолютно нелепо. От късите й джинсови панталони капеше вода, която се стичаше по краката и пълнеше маратонките й. Слава богу, че Уокър Форд не беше избрал този момент, за да плува в езерото. Али погледна къщата му, кацнала на скала над езерото. Той не беше там. Чудесно. Рано или късно обаче тя трябваше да му каже за потъналото кану, но сега поне можеше крадешком да се върне във вилата си с ненакърнена гордост. Е, донякъде ненакърнена.

И все пак оставаше проблемът как да се върне до вилата си. Отново погледна към своя пристан, който по вода се намираше на по-малко от осемстотин метра. Беше добра плувкиня и лесно можеше да преодолее разстоянието. Но колкото и да се изкушаваше да го направи, това би нарушило едно от основните й правила като единствен жив родител на Уайът. Не поемай излишен риск, колкото и да е малък. Защото мисълта да остави Уайът кръгъл сирак беше… ами немислима.

Това означаваше, че единствената й възможност за избор да се върне във вилата си е по главния път. Али изпъшка. Трябваше да заобиколи къщата на Уокър и да стигне по алеята му за коли до шосето. Ако той си беше вкъщи, имаше вероятност да я види, както и комичното й състояние. Хрумна й да избегне вилата му и да мине напряко през гората, но се отказа от тази идея. В гъсталака имаше твърде много комари и отровен бръшлян.

Тръгна по пристана, носейки нещата си. Езерната вода джвакаше в маратонките й, Али се ядосваше на себе си. „Глупачка, глупачка, глупачка — повтаряше си тя всеки път, когато маратонките й шляпаха по пристана. — Къде ти беше умът?“

Стигна до края на пристана и мина покрай навеса с лодките, без да си прави труда да погледне вътре. Вече знаеше, че там има най-малко десетина лодки. И сигурно всичките бяха в безупречно състояние. Изпита раздразнение към Уокър Форд.

И когато започна да изкачва каменните стъпала към къщата му, раздразнението й се засили. Беше ли необходимо да има толкова много стъпала? Прасците я заболяха и дишането й се учести. Когато обаче задъхана стигна догоре и се обърна, трябваше да признае, че гледката към езерото е великолепна. И къщата беше хубава. Съчетаваше модерното и традиционното. Семплата й триъгълна форма беше подсилена с обли речни камъни и една цяла остъклена стена, която се отваряше към задна тераса. Какъвто и да беше този човек, той очевидно имаше добър вкус. Всичко — пристанът, терасата, къщата — беше безупречно проектирано и красиво построено и изглеждаше луксозно и същевременно хармонично, сливайки се с лекота с естествената среда.

Али погледна каменната пътека, която се извиваше вдясно от вилата. Това беше пътят към алеята за коли и шосето. Тя обаче се поколеба. Любопитството й към това място надделя. Наоколо нямаше никого и ако надникнеше набързо през остъклената стена, никой нямаше да разбере. Али се промъкна на терасата, приближи се до плъзгащата се врата и притисна лице до стъклото. Отвътре вилата беше ефектна както отвън. Стаята, в която Али надничаше — явно дневната — имаше таван като на катедрала с големи греди и огромна камина от речни камъни, вградена в едната стена. От двете страни на камината бяха поставени два големи кожени дивана с цвят на коняк. И на единия седеше Уокър Форд, изненадано установи Али, въпреки че не можеше да каже защо се изненадва, че го вижда в дома му.

Добрата новина беше, че той прелистваше списание и все още не я беше забелязал. Тя стоеше там абсолютно неподвижно и се опитваше да измисли план за действие, но възможностите й за избор бяха ограничени. Ако помръднеше, щеше да привлече вниманието му. А ако останеше там прекалено дълго, Уокър рано или късно щеше да вдигне глава от списанието и да я види. Щеше да изглежда като пълна идиотка. И беше точно такава, като имаше предвид дългия списък от грешки, които беше направила днес.

Докато мислеше какво да направи, Уокър Форд вдигна глава от списанието и погледна право към нея. Странно, не изглеждаше изненадан. Не съвсем. Имаше по-скоро обезпокоен вид. И кой би го обвинил? Али можеше само да си представи как изглежда — вероятно като същество от черната лагуна.

Уокър остави списанието, стана и тръгна към плъзгащата се остъклена врата. Али направи последен опит да изглежда малко по-представителна, като отлепи мократа тениска от влажната си кожа. Помъчи се да изцеди водата от нея, но тениската пак залепна за кожата й. Тя подръпна и краищата на капещите си къси джинсови панталони, но те не станаха по-дълги. Струваше й се, че са около пет сантиметра. Въздъхна и се отказа. Приличаше на плашило. И на всичкото отгоре, беше оскъдно облечена.

Когато Уокър стигна до остъклената врата и я отвори, Али се запита какво още може да се обърка днес. Имаше чувството, че скоро ще разбере.