Мери Макниър
Да се завърнеш на езерото Бътърнът (20)

20.

— Нуждаеш ли се от помощ, приятел? — попита Уокър.

Уайът поклати глава.

— Не, хванах го — отговори той, докато се мръщеше съсредоточено. В едната си ръка държеше риболовна кукичка, а в другата — гърчещ се розов червей.

Обикновено Уокър предпочиташе да залага изкуствена стръв, но сега реши, че ловенето на риба с жива стръв ще бъде по-вълнуващо за дете на годините на Уайът. Не му мина през ума обаче колко трудно е да закачиш червей на кукичката, когато ръцете ти са малки като на Уайът. Но момчето не се оплакваше, а продължаваше да се опитва.

— По-трудно е, отколкото изглежда — окуражително каза Уокър и за пореден път се зачуди на решителността на детето да прави всичко само.

Уайът стисна червея между палеца и показалеца си и прокара края на кукичката през средата му.

— Готово — доволно каза той и се приготви да хвърли въдицата.

— Не забравяй какво ти казах — напомни му Уокър и се наведе напред.

Уайът кимна, прехвърли влакното над дясното си рамо и след леко заклащане го хвърли във водата, описвайки изящна дъга. Червено-бялата плувка изскочи на повърхността. Ако някоя риба клъвнеше, плувката щеше да започне да подскача и да се плъзга по водата.

— И сега чакаме — сериозно каза Уайът, повтаряйки думите на Уокър.

— Да се надяваме, че няма да е дълго — усмихна се Уокър и както всяка неделя от повече от един месец, си помисли колко симпатично хлапе е Уайът.

Момчето седеше на едната от двете седалки в риболовната лодка на Уокър, облечено с памучна блуза, джинси, бейзболна шапка на „Минесота Туинс“ и червени маратонки „Конвърс“. Беше подпряло брадичка на обемистата яркооранжева спасителна жилетка, която му беше сложил Уокър, а краката му, които не стигаха до дъното на лодката, се клатеха във въздуха.

„Колко е мъничък“ — помисли си Уокър. Това беше едно от нещата, които най-много го изненадваха в хлапето. Разбира се, всички деца са мънички, но едно беше да ги гледаш отдалеч, а съвсем друго — да ги виждаш отблизо и да общуваш с тях.

Това караше Уокър да чувства, че трябва да пази и защитава Уайът. Досега не беше изпитвал такова чувство към никого. Затова внимателно закопчаваше спасителната му жилетка и му помагаше да се качва и да слиза от лодката, както и да се придвижва из нея. Обикновено обичаше да кара бързо, но когато Уайът беше с него, маневрираше предпазливо в заливите на езерото. Като старец, помисли си той. Или като баща.

Веднага прогони тази мисъл от съзнанието си. Уайът можеше да се оправя по-добре, отколкото ако той му беше баща. Всъщност вече се оправяше добре. Нямаше да е толкова сладко дете, ако баща му не е бил свестен и готин. Човек, който е знаел онова, което Уокър не можеше да си представи — как да бъде баща.

Но ако не притежаваше необходимите качества да бъде баща, Уокър можеше поне да започне, като бъде нещо друго за момченцето. Например наставник. Или приятел.

И той наистина го чувстваше като приятел. Детето се оказа изненадващо добра компания. Първо, никога не се оплакваше — нито от ранния час, в който отиваха за риба, нито че е уморено. Макар да се прозяваше дискретно и дори да търкаше очи, когато мислеше, че Уокър не го гледа. Не се оплакваше, че му е студено, въпреки че ранното утро над езерото беше хладно, нито че трябва да седи мирно и тихо — нещо, което Уокър мислеше, че ще бъде най-голямото предизвикателство за него.

Попиваше като гъба всичко, на което го учеше Уокър. Схващаше изумително бързо. И не задаваше въпроси непрекъснато, както Уокър предполагаше, че правят всички деца, а само от време на време. И когато питаше, въпросите му бяха необикновено умни и проницателни. Уокър за пореден път се изненада колко малко познава децата. Може би Уайът беше типично петгодишно дете, но той се съмняваше. Малкият изглеждаше някак твърде изключителен, за да е обикновено хлапе.

— Виж! — каза Уайът, прекъсвайки мислите му. Сочеше плувката, която се плъзгаше странично по повърхността на водата.

— Хей, кълве на твоята въдица. — Уокър понечи да му помогне, но си напомни, че Уайът не желае помощ. И все пак не устоя на подтика си да му даде малко напътствия.

— Добре, не бързай. Без резки движения, за да не се откачи от кукичката.

Уайът кимна решително и започна да навива макарата бавно, но равномерно.

— Излиза. — Вълнението му надделя над сериозността. — Рибата все още е на кукичката.

— Браво — похвали го Уокър, докато влакното влачеше плувката по водата. Когато се приближи, двамата видяха сребристите люспи на рибата, които проблясваха под повърхността на зелената вода. — Добре, а сега най-трудното — добави той и изведнъж почувства напрежение. Не искаше Уайът да изпусне улова си сега, когато беше толкова близо. Това се беше случило веднъж и момченцето го понесе, но остана разочаровано.

Уайът обаче не изпусна рибата. Докара я до лодката, посегна с две ръце и я извади от водата.

— Уловил си малкоуст костур. Не е лесно да го направиш в това езеро — одобрително каза Уокър. — Изглежда дълъг двайсетина сантиметра.

Уайът изтегли рибата в лодката и засия, докато я гледаше как се мята енергично на кукичката. След момент обаче погледна Уокър и се намръщи, когато се сети за нещо.

— Не е достатъчно голяма, за да я задържим, нали?

Уокър поклати глава.

— Все още е доста дребна за малкоуст костур. Трябва да порасне. Ще стане два пъти по-голяма, отколкото е сега.

Уайът се натъжи, но само за секунда.

— Ще я хвърля обратно в езерото — каза той и после леко подскочи, когато рибата отново започна да се мята в другия край на влакното, което той още държеше.

— Чакай, ще ти помогна — каза Уокър и посегна към костура. — Запомни, ако я хванеш неправилно, хрилете й са остри и могат да порежат ръката ти. И изваждането на кукичката е сложно. Гледай как аз ще го направя. — Той хвана рибата с две ръце. — Защото следващия път ще го направиш сам. — Уокър стисна внимателно костура с едната си ръка, а с другата извади кукичката от устата му, а след това го хвърли обратно във водата. Уайът се наведе над борда и видя как рибата закръжи точно под повърхността на езерото и после бързо отплува.

— Мислиш ли, че е добре? — намръщи се той.

— Абсолютно. Вероятно ще живее още много години. Освен ако, разбира се, ти не я хванеш отново някой ден. — Уокър му намигна.

— А мислиш ли, че рибата има семейство? — попита Уокър. Кафявите му очи бяха изпълнени с любопитство.

— Да — сериозно отговори Уокър. — Голямо семейство. С много братя и сестри. Но мисля, че не се познават. Не е като роднините при хората.

Той зачака момченцето да сложи стръв на въдицата си, но Уайът гледаше водата в посоката, където беше отплувала рибата. И изглеждаше много тъжен, с изненада установи Уокър. Кафявите му очи блестяха, сякаш бяха пълни със сълзи, а долната му устна бе издадена напред драматично и същевременно миловидно. Уокър се запита дали Уайът ще се разплаче и ако го стори, как да го утеши. „Тук вече съм извън зоната си на удобство“ — помисли си той, защото има ли нещо по-ужасяващо от това да утешаваш разплакано дете?

Уайът не се разрида, но продължаваше да изглежда натъжен. А Уокър, чувствайки се безпомощен, се опита да не мисли какво го е натъжило. Дали се тревожеше, че е наранил рибата? Или беше нещастен, защото, за разлика от нея, нямаше братя и сестри?

Но когато Уайът най-после заговори, въпросът му нямаше нищо общо с рибата.

— Знаеш ли да играеш баскетбол? — попита той и погледна Уокър.

— Баскетбол? — изненадано повтори Уокър. — Ами да, знам. Бях в училищния отбор в гимназията. Оттогава играя само от време на време и вероятно вече не съм много добър. А ти? Можеш ли да играеш баскетбол?

Уайът кимна.

— Аха, но вече нямам възможност да играя. И аз вероятно не съм толкова добър, колкото бях.

Уокър се постара да не се усмихне.

— Ами баскетболните мачове по телевизията? — попита той. — Гледаш ли ги? Е, не е същото като да играеш, но пак може да е доста вълнуващо.

Лицето на Уайът мигновено засия.

— Отскоро имаме кабелна телевизия и сега мога да гледам баскетбол. — После обаче му хрумна друга мисъл и изражението му помръкна. — Само че трябва да питам мама. Тя не ми дава да гледам много телевизия. Казва, че е лошо за мозъка ми.

— Вероятно е права — усмихна се Уокър, — но може би, когато започне баскетболният сезон, ще ти разреши да дойдеш в моята къща и да гледаш някой мач с мен. — Уокър едва не добави, че за разлика от допотопния модел, който видя в дневната на Уайът, неговият телевизор е двуметров и с плосък екран. Опасяваше се обаче, че това ще се възприеме като подкупване, особено когато може би вече беше преминал границата. Али му бе разрешила да заведе сина й да ловят риба, а не да го кани да гледат телевизия.

— Искам отново да отида в къщата ти — каза Уайът с лице, блеснало от трепетно очакване. — Защото когато ходихме там в нощта на бурята, аз спах през повечето време. И знаеш ли какво? Бас ловя, че мама няма да откаже. Тя е строга понякога за неща като да си мия зъбите, но не е лоша.

Уокър отново положи усилия да не се усмихне.

— Не, не мисля, че е лоша, но все пак трябва да я питаме. В края на краищата, тя е шефът.

Уайът кимна доволен и посегна да вдигне капака на хладилната чанта, в която Уокър държеше стръвта, но спря и се обърна към него.

— Татко ме учеше да играя баскетбол, преди да замине.

— О! — Уокър не знаеше какво да каже. Не бяха повдигали темата за бащата на Уайът и сега той неволно се напрегна. „Страхливец“ — каза си, но се запита дали Уайът знае, че баща му е мъртъв.

Детето не забеляза неудобството му.

— Той нямаше време да ме научи на всичко, но ми показа как да правя гол с отскок.

— Кош с отскок — машинално го поправи Уокър и после се ядоса на себе си, че се е обадил. Какво значение имаше как го нарича Уайът? Хлапето знаеше за какво говори.

Уайът обаче остана невъзмутим и кимна.

— Той ме учеше да правя кош с отскок.

— Спомняш ли си как?

— Аха — енергично кимна Уайът.

„Възможно ли е това?“ — зачуди се Уокър. Щом баща му беше починал преди две години, тогава Уайът е бил най-много на три, може би дори по-малък. Наистина ли помнеше толкова отдавна? Помъчи се да си спомни на колко години беше той самият по време на най-ранния си спомен от детството, но не можа. И вероятно беше по-добре.

В същия миг осъзна, че Уайът го гледа, сякаш го чака да каже нещо. Но какво? Уокър нямаше представа. И тогава Уайът отново го изненада.

— Татко умря — безпристрастно каза момченцето. — Той беше на война.

— Знам. И съжалявам — добави Уокър и за пръв път през живота си осъзна колко неадекватни са тези две думи.

— Няма нищо — за негова изненада отвърна Уайът, пресегна се и го потупа по ръката. Никога не беше правил такова нещо и за секунда Уокър се стъписа толкова много, че не знаеше какво да направи или да каже. Жестът беше малък, но говореше много що за дете е Уайът. Добро и мило.

Уокър преглътна нещо твърдо в гърлото си и направи единственото, за което се сети. Протегна ръка и дръпна надолу козирката на бейзболната шапка на Уайът, докато закри шоколадовокафявите му очи, а после отново я вдигна. Малкият му се усмихна щастливо и Уокър си помисли за детето, което той и Кейтлин можеше да имат. Почувства тъпа болка в гърдите и за пръв път осъзна, че винаги е смятал загубата на Кейтлин и за своя загуба.

В същия миг Уокър усети решително подръпване в другия край на влакното.

— Хей, приятел — каза той на все още усмихващия се Уайът. — Мисля, че ще се нуждая от помощта ти.

Час по-късно Уокър насочваше лодката към кея на Али и Уайът. Слънцето вече беше пробило през ранната утринна мъгла и повърхността на езерото, която беше бледосива сутринта, когато потеглиха, сега беше станала тъмносиня. Денят щеше да бъде горещ, но в момента беше идеален — слънчев и топъл, но с лек нощен хлад и свежест, все още останали във въздуха.

— Обзалагам се, че си гладен — каза Уокър, когато видяха кея.

— Умирам от глад — весело се съгласи момчето.

Уокър присви очи и се взря в брега. Нямаше следа от Али. Тя обикновено излизаше на кея чак когато чуеше, че лодката спира. Уокър очакваше с нетърпение моментите, когато взимаше и докарваше Уайът. Те бяха единствените през седмицата, когато виждаше Али, и бяха твърде кратки, но трябваше да задоволява с тях. Тези мигове бяха всичко, което имаше с нея, и го крепяха през следващите седем дни. Уокър беше като парен двигател, но вместо с пара, се движеше с надежда — че скоро между тях ще има нещо повече, отколкото предаването на Уайът и няколкото думи, които си разменяха за времето, условията за риболов или термоса с кафе, което тя винаги му правеше.

Докато се приближаваха към кея, Али излезе от вилата, бършейки ръцете си с кърпа. Уокър й махна с ръка и тя отвърна на поздрава му. Той угаси мотора и насочи лодката, която леко се блъсна в края на кея.

— Здравей, мамо! — извика Уайът, докато Уокър завързваше лодката.

— Здравей, миличък — отговори Али, вървейки по пътеката към кея.

Уайът изскочи от лодката и този път Уокър не му напомни да внимава. Момченцето хукна по кея и пресрещна майка си, която го сграбчи в обятията си и силно го прегърна. След това обаче тя сбърчи нос и го отдръпна от себе си.

— Уайът — засмя се Али, — риба ли лови, или се търкаля в нея?

— Ловихме риба — гордо отговори той.

— Чудесно. — Тя разроши косата му. — Но може би ще се изкъпеш, преди да седнеш да закусиш. Остави дрехите си в коша за пране, а аз ще дойда да пусна водата.

Уайът кимна и с неотслабващо въодушевление побягна към вилата.

— Добро утро — каза Али, приближавайки се към края на кея.

— Добро утро — отвърна Уокър, опитвайки се да не зяпа, въпреки че му беше трудно. Тя беше с блуза без ръкави и къси джинсови панталони, които разкриваха голяма част от прелестната й, загоряла от слънцето кожа. Златистата й коса бе завързана на обичайната конска опашка, която падаше, права и лъскава, на раменете й.

— Уайът не ти благодари — извини се Али и спря пред лодката. Съвършените й колене бяха на нивото на очите му.

— Благодари ми — увери я той.

— Е, и аз искам да ти благодаря.

— Не е необходимо. — Уокър развърза лодката. Много искаше да остане и да поговорят, но знаеше, че Уайът я чака във вилата.

— Необходимо е — настоя тя. — И ако имаш време тази сутрин, надявам се да ми позволиш да ти върна услугата и да ти приготвя закуска.

Той се хвана за края на кея.

— Сигурна ли си?

Али му се усмихна.

— Абсолютно. Това е най-малкото, което мога да направя. В града чух, че добрите инструктори по риболов взимат по стотина долара на час.

— Никога не съм твърдял, че съм професионалист — отговори Уокър и отново завърза лодката. — Но с удоволствие ще изпия чаша кафе. — Той скочи от лодката и тръгна с Али към вилата.

— Може да се измиеш на умивалника в кухнята — предложи тя, когато стигнаха до верандата.

— Чудесно. — Уокър я последва в слънчевата, ухаеща на вкусно кухня и се изми.

— Заповядай — каза Али, когато той избърса ръцете си, и му даде чаша вдигащо пара кафе и огромна кифла с боровинки, увита в карирана кърпа. — Ако искаш, изнеси ги на верандата. Ще те подкрепят, докато бъде готова закуската, и може да изпробваш новата люлка, която купих от железарията. Бих се присъединила към теб, но трябва да се погрижа Уайът да не забрави да използва сапуна под душа.

— Възможно ли е това? — развеселен попита Уокър.

— Напълно възможно — свенливо му се усмихна Али и излезе от кухнята.

„Свенливостта й е очарователна“ — помисли си той и отиде на верандата. И странно, свенливостта й оказа обратния ефект върху него. Вместо да го направи по-сдържан към нея, засили желанието му да я целуне. Или по-точно да я сграбчи в обятията си. „Али обаче не е в менюто за закуска тази сутрин“ — със съжаление си помисли Уокър.

Той седна на люлката на верандата, изпи кафето, което беше хубаво, силно и подправено с мляко и сметана, и изяде кифлата, мека, топла и пълна с пресни боровинки. Дали Али и Уайът ги бяха брали заедно? Уокър си ги представи как берат боровинки и изпита желание да е бил с тях.

Той все още седеше на люлката и мислеше за тях, когато Али подаде глава на вратата.

— Закуската е готова — обяви тя.

Уокър я последва в кухнята, носейки празната чаша от кафето, и видя, че блузата, която беше леко влажна, докато бе наглеждала Уайът в банята, е полепнала за тялото й. Косата й също беше влажна от изпаренията в банята и леко се беше накъдрила в краищата.

— Може би искаш още кафе — предложи Али и отново напълни чашата му. — Сметаната е на масата — добави и му даде кафето.

— Благодаря — отвърна Уокър и погледна масата, върху която имаше избеляла покривка на цветя, а в средата — букет бели богородички във ваза „Мейсън“. Той забеляза, че цветята са свежи, явно откъснати сутринта. И бяха изпъстрени със слънчеви петна от светлината, която струеше през прозорците на кухнята.

— Надявам се, че си гладен — каза Али и сложи на масата кана с портокалов сок и кошничка, пълна с кифли с боровинки.

— Гладен съм — увери я Уокър.

Тя взе готварски ръкавици, отвори фурната, внимателно извади чугунена тава и я сложи върху подставка на масата.

— Направих фритата — обясни Али. Кухнята се изпълни с ухание на нещо вкусно.

— Какво? — попита Уайът, който влезе в кухнята. Току-що бе излязъл от банята и къдравата му коса беше сресана и пригладена.

— Фритата — повтори тя и им направи знак да седнат до масата.

Уайът зае мястото си и подозрително се втренчи в ястието с яйца в средата на масата.

— Не се тревожи — каза Али, отряза едно парче и го сложи в чинията му. — Ще ти хареса.

Уайът си взе една хапка с вилицата, сложи я в устата си, сдъвка я и я преглътна.

— А, това са яйца — с очевидно облекчение каза той.

Уокър и Али се засмяха и също си взеха от фритатата.

— Между другото — каза Уокър между два залъка, — Клиф Донахю ми каза колко много сте харесали лодката, която изпробвахте. — По-рано през седмицата Клиф беше спуснал лодка в езерото и се беше срещнал с Али и Уайът на рампата, а след това ги бе завел на разходка и беше дал възможност на Али да я кара. Уокър не отиде нарочно. Не искаше тя да мисли, че има пръст в тази работа.

— Да, много ни хареса — отговори Али и отново напълни чашата му с портокалов сок. — Плава чудесно. Не мога да повярвам, че цената й е толкова изгодна.

— Така е — съгласи се Уокър, като си помисли, че ако извади късмет, ще завърши без загуба от тази продажба.

После двамата се храниха мълчаливо. Уайът, от друга страна, бъбреше весело, но без да задава въпроси или да се нуждае от тяхната намеса. Уокър и без това не го слушаше какво говори, а се наслаждаваше на момента. Всичко беше някак обичайно и в същото време необикновено. Тримата бяха като семейство. Само че, разбира се, не бяха семейство. И все пак сигурно такова беше чувството да си част от семейство. Истинско семейство. Щастливо семейство.

— Може ли да ме извините? — попита Уайът, след като изяде две парчета фритата и огромна кифла с боровинки, и за пореден път изненада Уокър. Как беше възможно такова малко дете да яде толкова много, зачуди се той.

— Извинен си — отговори Али. — Само занеси чинията си в умивалника.

Уайът послушно изпълни молбата й и после отиде в дневната, където веднага започна да строи нов релсов път за влакчетата си.

— Да ти помогна ли да разчистиш? — попита Уокър.

— Добре — отвърна Али. Двамата разтребиха масата и тя изми чиниите, а Уокър ги избърса. За пръв път му хрумна, че в миенето на чинии има нещо чувствено. Разбра го, докато гледаше голите, загорели от слънцето ръце на Али, потопени до лактите в горещата сапунена вода. И докато тя неволно го докосваше, когато посягаше да остави сухите чинии в бюфета. Уокър остана разочарован, когато приключиха със задачата. — Е, ти вероятно имаш работа — със съжаление каза Али.

„Само работа. И откакто те срещнах, работата ми е много по-малко интересна, отколкото беше“ — помисли си той, но повдигна рамене и отвърна:

— Всъщност нямам.

— Не? — Тя изглеждаше малко изненадана.

И тогава Уокър едва не я попита дали може да остане и да прекара остатъка от деня с тях, но се въздържа. Али трябваше да му каже дали е готова за нещо повече. Стори му се разумно, когато се разбраха за това в онази нощ в кухнята й. Единственият проблем беше, че той започваше да се чуди кога точно ще бъде готова. И още колко дълго може да я чака, без да загуби ума си.

— Е, мисля, че ти ни даде достатъчно от времето си за един ден — усмихна се Али. — Хайде, ще те изпратя до лодката ти.

Уокър каза довиждане на Уайът, който лежеше по корем и буташе влакче по релсите, и последва Али навън на верандата. И после направи нещо абсолютно неочаквано, не само за нея, но и за себе си. Сграбчи Али в обятията си, подпря я на стената вдясно от вратата, за да не ги види Уайът, и я целуна.

Отначало нежно, а след това по-силно. Тя се скова леко от изненада, но след момент тялото й се отпусна в прегръдките му и устните й се раздвижиха, отначало колебливо, а после без задръжки. „Бъди нежен“ — предупреди го вътрешният му глас, но Уокър не го послуша. Не можеше. Беше прекарал твърде много часове да си представя това. И повече. Много повече. И затова сега, когато наистина я държеше в обятията си и я целуваше и докосваше, не можеше да се контролира. Знаеше, че я притиска твърде силно и че я целува твърде страстно, и би се извинил, ако можеше да престане достатъчно дълго, за да го направи.

И разбира се, ако Али искаше той да престане да я целува, но тя очевидно не искаше. След като се съвзе от изненадата, започна да го целува също така жадно. Беше пълна с изненади. Зад сдържаността и свенливостта се криеше настойчивост и страст, които той едва започваше да разкрива. Когато правят любов — а те неизбежно щяха да се любят — това щеше да промени и двамата безвъзвратно. Нямаше да е нещо, което някой от тях щеше да подмине с безразличие или да забрави, а нещо, което щеше да възпламени и двамата емоционално и физически.

Уокър плъзна ръце в задните джобове на късите й джинсови панталони и я притегли към себе си. Силно. От гърлото й се изтръгна леко стенание и Али се отдръпна от него.

— Какво правиш? — задъхано попита тя и отвори широко очи от изумление. Но не изглеждаше ядосана. Имаше вид на човек, който знае, че е опасно близо до това да изгуби контрол.

— Целувам те — промълви Уокър и пак я целуна.

Али обаче леко, но решително го отблъсна.

— Това не беше целувка — подчерта тя, все още останала без дъх.

Той се засмя.

— А какво беше тогава? — Наведе се и докосна с устни шията й.

— Беше любене с дрехите.

Сега беше негов ред леко да изпъшка. Думите й го възбудиха още повече.

— Не знам дали е възможно — прошепна той и целуна вдлъбнатината на шията й, — но съм готов да опитам.

Али леко въздъхна и Уокър я отдалечи от себе си, за да я погледне. Косата й беше разрошена, очите й бяха топли и влажни, а устните — леко разтворени. Той си представи как я взима на ръце, занася я във вилата, слага я на леглото и я люби. Отново и отново. Абсолютно нищо не му пречеше да го направи освен малкото момченце, което си играеше вътре с влакчетата си.

Уокър отстъпи крачка назад, оставяйки безопасно разстояние между себе си и Али.

— Съжалявам — каза и прокара пръсти през косата си. — Увлякох се.

— Значи ставаме двама — отвърна Али, която се беше съсредоточила да диша нормално. Той отново се наведе и я целуна нежно по устните, а след това тръгна по кея, качи се в лодката си, развърза я и я подкара към дока си.

И през цялото време знаеше, че Али стои там, облегната на външната стена на вилата, с озадачено изражение на лицето. Не знаеше защо е сигурен в това, но би заложил живота си, че е така.