Метаданни
Данни
- Серия
- Езерото Бътърнът (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Up At Butternut Lake, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлия Чернева, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4 (× 22 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- sqnka (2017)
Издание:
Автор: Мери Макниър
Заглавие: Да се завърнеш на езерото Бътърнът
Преводач: Юлия Чернева
Година на превод: 2015 (не е указана)
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо (не е указано)
Издател: Издателство ЕРА
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Печатница: ЕКСПРЕСПРИНТ ЕООД
Излязла от печат: 14.01.2015 г.
Редактор: Евгения Мирева
ISBN: 978-954-389-328-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18967
История
- — Добавяне
6.
Карълайн разбра, че е седяла зад бюрото твърде дълго, когато почувства познатата болка между плешките. Изправи гръб, сключи пръсти зад главата си и се изви назад, опитвайки се да разкърши схванатите си мускули. Кой би си помислил, че да имаш кафене изисква толкова много писане? Тя затвори папката пред себе си и я сложи в раздела „Заплати“ в шкафа до бюрото.
На вратата на кабинета се почука леко и готвачът Франки я отвори.
— Госпожице Карълайн, ще си тръгвам. — Грамадното му тяло изпълваше целия вход.
Карълайн погледна часовника на бюрото си.
— Франки, часът е пет. Защо си още тук?
Той повдигна огромните си рамене.
— Поправих климатика. Пак беше спрял да работи. След това почистих фритюрниците. Подът се изцапа и го измих.
— Франки, смяната ти свърши в три часа.
— Нямам нищо против да работя до късно.
— Знам — отговори Карълайн и му направи знак да влезе, — но не това ме притеснява.
Франки влезе в кабинета. Не му беше лесно. Таванът беше нисък и той трябваше да внимава да не удари главата си във флуоресцентната лампа. Не можеше и да седне удобно. Освен стола, на който седеше Карълайн, в стаята имаше само още един разклатен сгъваем, който едва ли щеше да издържи на тежестта му.
— Притеснявам се, че работиш до късно, защото мислиш, че си ми длъжник, Франки.
— Не — отговори той. — Харесва ми да работя тук.
— Приятно ми е, че ти харесва да работиш тук — увери го Карълайн, — но ти се плаща да работиш само до три часа. Бих искала да ти плащам за извънреден труд, но не мога да си го позволя. Затова трябва да спираш работа в три часа, да си отиваш у дома и да правиш… каквото ти харесва. — Въображението й беше бедно, Франки работеше за нея от три години, но тя все още нямаше представа как прекарва свободното си време.
— Но на мен ми харесва каквото работя тук — рече Франки, подновявайки разговора отначало. — И не мисля, че съм ви длъжник, въпреки че може би е така. Вие рискувахте с мен, госпожице Карълайн, когато никой друг не го направи. За един бивш затворник не е лесно да си намери работа.
— Знам, Франки, но решението ми беше правилно. Ти напълно оправда доверието ми. Освен това нещата не са едностранни. Ти получи работа, а аз получих най-добрия готвач, който съм имала. Да не говорим, че умееш да поправяш климатици.
Франки се усмихна. Рядко го правеше.
— Е, вече ще си тръгвам, госпожице Карълайн.
— Добре. И Франки?
— Да?
— Предполагам, че нищо не може да те убеди да престанеш да ме наричаш госпожица Карълайн?
Той се замисли и сетне поклати глава.
— Не, мадам. Няма да е почтително, ако ви наричам другояче.
— Е, реших, че си струва да опитам — въздъхна Карълайн, когато Франки се отправи към вратата. Не му беше лесно, защото трябваше да се завърти на място в тясното пространство и после да се провре през малката врата.
Когато Франки излезе и затвори вратата, Карълайн стана, отново се протегна и също излезе от кабинета.
Тръгна по тесния коридор зад кафенето и се качи по стълбите в апартамента си горе. Спря пред вратата, бавно извади ключовете от джоба на престилката си и пъхна единия в ключалката. Страхуваше се от този момент всеки ден. Всъщност откакто дъщеря й Дейзи замина за Минеаполис преди две седмици.
Тя превъртя ключа, бутна вратата, отиде право в кухнята и включи радиото, все още настроено на станцията за класически рок, която Карълайн и Дейзи харесваха. Усили звука докрай, опитвайки се да прогони тишината, но успя само донякъде. Музиката беше силна. Нямаше съмнение в това. Но тя беше само част от множеството звуци, които рикошираха в стените на апартамента им, когато Дейзи живееше тук.
Докато Боб Сийгър пееше „Нощни движения“, Карълайн излезе от кухнята и отиде в банята. Съблече се и застана под душа, опитвайки се да не мисли за тишината, която би настанала, ако не е музиката. Изми с шампоан косата си и натърка със сапун тялото си, премахвайки миризмата на пържен бекон, която полепваше по нея всеки работен ден. След това спря душа, избърса се с хавлия, облече халат, среса мократа си коса и я уви на кок на главата си.
Едва тогава си позволи да направи онова, което наистина искаше — отпусна се на двойното легло и зарови лице във възглавниците. Но не се разплака. Обикновено не плачеше. Може би защото, ако животът я беше научил на нещо, това беше, че плачът е загуба на време. Карълайн бе имала много възможности да научи това от личен опит. Беше загубила родителите си, когато беше млада. Загуби и съпруга си, но не защото той умря, а защото непрекъснато й изневеряваше. Отгледа сама дъщеря си и сама управляваше бизнеса си. Ако се бе отдала на навика да плаче, нямаше да й остане много време да прави нещо друго.
Но заминаването на Дейзи… Това й нанесе тежък удар. В същия миг телефонът иззвъня, прекъсвайки мислите й. Карълайн го взе от нощното шкафче, надявайки се да е Дейзи. И наистина се обаждаше дъщеря й.
— Здравей, мамо. — Гласът на Дейзи прозвуча толкова естествено, че нещо стегна гърлото на Карълайн.
— Здравей, миличка — със заучена небрежност отвърна Карълайн. — Как си?
— Освен че се тревожа за теб ли? — попита Дейзи.
— Тревожиш се за мен? Мисля, че би трябвало да е обратното, миличка.
— Но аз не съм ти дала повод да се тревожиш, нали? — попита Дейзи. И това беше вярно. Тя беше родена отговорна, доколкото можеше да прецени Карълайн.
— Обикновено не ми даваш повод да се тревожа, но от друга страна, никога досега не си живяла сама. Пък и трябва да учиш.
— Като стана дума за учене, познай какво каза днес Джовани. — Джовани беше италианец, собственик на кафенето, в което работеше Дейзи това лято.
— Какво?
— Той каза, че правя идеално капучино.
— Разбира се — потвърди Карълайн. Тя обаче не умееше да прави капучино. Поднасяше два вида кафе в „Пърл“ — обикновено и безкофеиново.
— Повярвай ми, не е лесно да правиш капучино.
— За теб не би трябвало да е трудно. Кафето е в кръвта ти, миличка.
— Вярно е — засмя се Дейзи и после започна да бъбри с майка си за апартамента си, съквартирантките и едно момче, което идвало в кафенето да флиртува с нея, но още не било поискало телефонния й номер. Карълайн слушаше и се обаждаше от време на време, за да направи някоя необходима според нея забележка, но изпълнението й не заблуди дъщеря й. — Какво не е наред, мамо? — попита тя, когато в разговора настъпи затишие.
— Нищо — побърза да каже Карълайн.
— Мамо — въздъхна Дейзи. — Познавам те много добре. — И наистина беше така, но ако Карълайн й кажеше колко много й липсва, дъщеря й щеше да се почувства виновна. Затова й разказа за извънредната работа на Франки и за ужасната загуба на Али Бекет и сина й Уайът. — Мамо, знам, че Франки работи твърде усилено. И съжалявам за онази жена и сина й. Но искам да говорим за теб. Спомняш ли си разговора ни, преди да замина?
— Кой разговор? — уклончиво попита Карълайн.
— Когато говорихме, че ти вечно се тревожиш за някой друг и никога за себе си.
— Не се тревожа за себе си, защото няма за какво да се тревожа. Имам предвид освен обичайните неща, за които всеки се тревожи.
— Добре, забрави, че съм употребила думата „тревожиш се“. Не исках да кажа точно това, а кога ще дойде твоят ред да помислиш за себе си?
Карълайн се намръщи.
— Това нямаше ли го в епизод на телевизионния сериал „Доктор Фил“?
— Не знам, може би — раздразнено отвърна Дейзи. — Пак се отклоняваш от темата, мамо.
— И каква е темата?
— Темата е, че сега е твоят ред да се съсредоточиш върху живота си. Ти се грижеше за дядо и баба и за мен. Сега трябва да се погрижиш за себе си.
— Грижа се за себе си — възрази Карълайн.
— Мамо, не говоря да взимаш витамини, а да правиш разни неща за себе си. Да се запишеш в някакъв курс. Да отидеш някъде. Да се включиш в литературен клуб. Нещо такова.
— Но аз не искам да се включвам в литературен клуб — леко раздразнено каза Карълайн.
— Мамо, ти обичаш да четеш — подчерта Дейзи.
— Да — съгласи се Карълайн, — но не искам да ми казват какво да чета.
— О, мамо — сгълча я Дейзи. — Не е необходимо да четеш книгите, които ти препоръчват, щом не искаш. Приеми го като възможност да общуваш с хора.
Карълайн не каза нищо. Смяташе, че има много възможности да общува с хора в кафенето, но не искаше да обиди дъщеря си.
— Е, за тази вечер се отказвам — въздъхна Дейзи. — Но утре пак ще ти се обадя.
— Дочуване, миличка. — Карълайн затвори и бавно остави телефона, а след това легна неподвижно и се заслуша. Дали си въобразяваше, или сега в апартамента беше още по-тихо, отколкото преди да се обади Дейзи?