Мери Макниър
Да се завърнеш на езерото Бътърнът (19)

19.

Веднага щом събра смелост да покани Уокър на вечеря, Али съжали. И колкото повече наближаваше уречената вечеря, толкова повече съжаляваше. А когато вечерта дойде, тя беше почти парализирана от разкаяние. И от нещо друго… Страх.

— Миличка, добре ли си? — попита Карълайн, която седеше на ръба на леглото, и внимателно се вгледа в лицето й. Беше дошла да вземе Уайът за нощта, но остана да помогне на Али да успокои нервите си. — Виждаш ми се пребледняла.

— Вероятно е от осветлението тук — разсеяно отговори Али и се намръщи на купчината дрехи на леглото. — Добре съм.

— Хубаво — неубедено каза Карълайн. — Тогава защо не се облечеш? Уокър ще дойде скоро.

Али все още беше по тениската с емблемата на „Минесота Туинс“ и памучното долнище на пижама, които си беше сложила, след като излезе от банята. Влажната й коса беше прибрана на конска опашка.

— Аз… не мога да се облека. — Гласът й потрепери, докато преравяше дрехите на леглото. — Нищо не ми се струва подходящо. — Беше претърсила гардероба си и бе извадила почти всичко от него. Все още обаче не си беше избрала нищо. — О, кого заблуждавам? — изведнъж възкликна тя, блъсна настрана дрехите и седна на ръба на леглото. — Не мога да го направя. Не мога.

— Да се облечеш ли? — спокойно попита Карълайн.

Али поклати глава.

— Не. Не мога да отида на среща — отвърна тя и пораженски прегърби рамене. — Мислех, че мога, но още не съм готова.

Карълайн замислено се вгледа в нея.

— Не мисли, че е среща, а само вечеря на двама приятели.

Али завъртя очи.

— Това е силно казано. Ние едва се познаваме.

— Е, дори приятелите трябва да започнат отнякъде — подчерта Карълайн. — А сега избери си какво да облечеш. Или аз ще го избера.

Али не помръдна и Карълайн протегна ръка и взе къса лятна рокля с презрамки.

— Какво ще кажеш за тази? — попита тя и я вдигна, за да я види Али.

Али й хвърли бегъл поглед.

— Твърде е разголваща.

— Ами това? — попита Карълайн след кратко ровене и й показа блуза с дълги ръкави и дълга пола.

— Твърде затворена — призна Али и леко поруменя.

Карълайн се засмя.

— Знаеш ли как си избирах дрехи, когато ходех на срещи с бившия си съпруг Джак? — попита тя.

Али поклати глава.

— Избирах ги по това колко лесно може да се съблекат. И после отново да се облекат, разбира се.

— Е, това няма да се случи тук — заяви Али и се изчерви още повече. — Пък и нали ти каза да си представям, че сме само двама приятели, които неофициално вечерят заедно?

— Така ли казах? — попита Карълайн и продължи да рови из дрехите. — Хей, ами тези? — Тя вдигна джинси и бяла блуза с малки копчета отпред. — Сините джинси винаги са подходящи, а бялата блуза ще контрастира страхотно на тена ти.

Али ги погледна и въздъхна.

— Добре. — Тя взе дрехите от Карълайн. — Но има и друг проблем.

— Какъв?

Али вдигна ръка и размаха безимения си пръст с венчалния пръстен.

— Не знам какво да правя с пръстена. Свалях го и пак си го слагах вече три пъти. Чувствам пръста си някак оголен без него.

— Тогава го остави, щом така се чувстваш по-удобно. А вечерята? — попита Карълайн.

— Печеното пиле е в кухнята. Дивият ориз къкри на печката и вече направих салатата.

— Ето виждаш ли, готова си — засия Карълайн. — И между другото, ухае много вкусно — добави тя и посочи към кухнята. Али не реагира и Карълайн каза: — Прави стъпка по стъпка. Малки стъпки. Бебешки.

Али не отговори. В стаята нахълта Уайът, който носеше раница и спален чувал.

— Готов съм, Карълайн — гордо каза той. — Самичък си приготвих всичко.

— Браво на теб — похвали го Карълайн и разроши непокорните му къдрици.

— Взех си манерката, компаса и фенерчето — обясни Уайът.

— Значи си много добре подготвен — сериозно каза Карълайн.

— Ами четката за зъби и пастата? — напомни му Али.

— О, забравих ги — отговори Уайът и лицето му леко помръкна.

— Отиди да ги вземеш.

Момченцето изтърча от стаята, прегърбено под тежестта на пълната си раница.

— Какво толкова носи? — озадачено попита Карълайн.

— Нямам представа — въздъхна Али. — Освен манерката, компаса и фенерчето.

— Нали не мисли, че ще ходим на къмпинг? — намръщи се Карълайн.

— Не. Казах му, че ще спи на твоя сгъваем диван, и той много се развълнува. Каза, че никога не е спал на такова нещо.

— Е, това е хубаво. Бих го сложила в стаята на Дейзи, но се опасявам, че е прекалено розова и момичешка за него.

Али се усмихна разсеяно.

— Карълайн, знаеш, че не е необходимо Уайът да остава при теб цялата нощ. С удоволствие ще го взема, след като Уокър си тръгне.

— Категорично не. Така ще бъде много по-удобно. Пийни една-две чаши вино, без да се тревожиш, че ще трябва да шофираш, а Уайът и аз може да правим млечни шейкове и хамбургери в „Пърл“, без да се тревожим, че ти ще дойдеш да го вземеш, когато стане време за лягане.

— Той ще е на седмото небе — с копнеж каза Али. Искаше й се и тя да бъде там вместо тук, на среща, на която дори не е сигурна дали иска да бъде.

Вечерта обаче неумолимо напредваше. Али изпрати Карълайн и Уайът до колата й, каза им довиждане и с облекчение забеляза, че синът й е повече развълнуван, отколкото притеснен, че ще нощува при Карълайн. Върна се във вилата, изсуши косата си със сешоара и облече дрехите, които й беше избрала Карълайн. Поколеба се дали да си сложи някакви бижута или грим и реши, че ще бъде с малки златни обеци халки и червило.

Това е, помисли си тя, оглеждайки се в огледалото в банята. Изглеждаше чудесно. Всъщност изглеждаше… добре. Нямаше вид на човек, който се е подготвил за голяма нощ или за среща.

Докато отиваше в кухнята да провери вечерята, Али си спомни какво й беше казала Карълайн — да подходи към вечерта, сякаш е поканила приятел на вечеря. Мога да го направя, помисли си тя, смесвайки зехтин и оцет, за да подправи салатата. Трябваше обаче да признае, че ако беше поканила приятел, ръцете й вероятно нямаше да треперят, докато разбърква салатата. За щастие само няколко минути по-късно пикапът на Уокър спря пред вилата. Али излезе да го посрещне и се опита да изглежда непринудена, но не успя.

— Здравей — каза тя. — Идваш точно навреме.

— Е, не идвам отдалеч — отвърна той и й подаде не една, а две бутилки вино. — Не знаех какво ще има за вечеря, затова донесох и червено, и бяло.

— Чудесно — каза Али, разсеяна от близостта им един до друг. Уокър явно се беше изкъпал, преди да тръгне, и влажната му коса беше гладко сресана. И ухаеше… страхотно. Не на одеколон или парфюм, а на чистота и мъжественост. Това я накара да застане още по-близо до него и да почувства, че нервите й се леко се обтягат. — Влез — покани го тя и тръгна по стъпалата към верандата.

— Къде е Уайът?

— При Карълайн — отвърна Али, надявайки се, че го е изрекла достатъчно небрежно. Не сметна за необходимо или разумно да спомене, че Уайът ще пренощува там. Двамата влязоха във вилата и Уокър спря и огледа с възхищение дневната, докато тя търсеше тирбушон в кухнята.

— Това място е изумително — отбеляза той. — Променило ли се е нещо, откакто го е построил дядо ти?

— Много малко — отговори Али, докато изваждаше чаши за вино от бюфета.

— Вече не може да се намери такова дърво — добави Уокър, оглеждайки грубоватите чамови стени и тавана, облени в топла, златисто медена светлина от лампата. — Знам го, защото се опитах да намеря, когато строих къщата си.

— Но не си се справил зле. — Али занесе двете чаши с бяло вино в дневната, даде му едната и отпи глътка от своята. Не разбираше много от вина, но това беше много хубаво. Тя отпи още една глътка и си напомни да кара по-бавно. Не беше яла много през деня. Беше твърде нервна, за да яде.

— Какво се е случило там? — Уокър посочи мястото над камината.

— А, това ли? — отвърна Али и отново отпи от виното. — Там имаше еленова глава, но плашеше Уайът и затова трябваше да я махна. — Тя поклати глава, като си спомни колко много мразеше синът й препарираната глава.

— Струваше му се, че очите й го следят навсякъде, където отиде.

— Може би — весело подхвърли Уокър.

Али се усмихна.

— Не мога да се шегувам с него за такива неща. Той е много впечатлителен. Аз трябва да съм гласът на разума в семейството, но не се чувствам много подготвена за тази работа. — Тя млъкна, защото се уплаши, че се е осмелила да навлезе в лична територия. — Все едно — продължи, пренасочвайки разговора. — Търся някоя картина, която да окача там, но още не съм намерила подходяща.

— Ще трябва да е голяма. Какво по-точно търсиш?

Али повдигна рамене.

— Може би пейзаж на езеро Бътърнът. Всъщност не съм сигурна, но имам чувството, че ще разбера, когато я видя. Работата ми в галерията би трябвало да помогне, защото ще виждам всичко, което донасят.

— Получила си работата — усмихна се Уокър.

Тя кимна.

— Е, не съм изненадан. Ти ми каза за събеседването в деня, когато с Уайът дойдохте да видите лодките, и аз си помислих, че Сара Гейдж ще е луда, ако не те назначи. Как върви работата?

— Все още се приспособявам. Преминаването от общуване с петгодишно дете към общуване с възрастни хора е по-трудно, отколкото си представях. Уайът иска от мен само да мога да правя макарони със сирене, да не забравям да му купя сладоледови близалки от бакалията и да му чета приказки за лека нощ. Но Сара Гейдж и клиентите й вдигат летвата по-високо. — Али въздъхна, като си спомни колко изтощена беше след първия работен ден. Имаше сили само да затопли замразена пица за вечеря. Уайът, разбира се, остана много доволен.

— Ще ти стане по-лесно. Важното е работата да ти харесва.

— О, харесва ми — искрено заяви Али. И наистина беше така. Харесваше й да говори със Сара за изложените в галерията творби, да се среща с художниците, които са ги нарисували, и най-вече да помага на клиентите да изберат нещо за себе си или за някой друг, „идеалната картина“, която да занесат в дома си или да подарят по някакъв повод.

Започна да разказва на Уокър за първата си седмица в галерията, но таймерът на фурната зазвъня и тя отиде в кухнята да провери дали пилето се е опекло. Беше готово, с хрупкава златистокафява коричка. Али нахлузи готварски ръкавици, извади тавата от фурната и прехвърли пилето върху дъска за рязане.

— А какво прави Уайът, докато ти си на работа? — попита Уокър, докато я гледаше как реже пилето.

— Ходи на дневен лагер — отвърна Али, както винаги реагирайки на близостта му, която я разсейваше. Трябваше обаче да се съсредоточи върху задачата си, защото държеше остър нож. — Първата сутрин, когато го заведох, имаше няколко сълзи — призна тя, нареждайки парчетата пиле върху поднос. — Всъщност повече от няколко. — И никоя от тях не беше негова, помисли си Али. — Но му хареса. Главно защото същия ден имали посещение на горски пазач.

— И Уайът е бил заинтригуван?

— Е, да кажем, че сега горският пазач е изместил автомобилния състезател в избора му на професия — отговори Али и занесе пилето на масата в кухнята.

Уокър се усмихна.

— Да… ти помогна ли с нещо? — попита той, докато я гледаше как носи ориза и после салатата на масата.

— Да. Може да налееш по още една чаша вино — отвърна Али, въпреки че не беше сигурна дали се нуждае от още вино. Вече чувстваше, че тялото й трепти. Проблемът беше, че не знаеше дали виното я кара да се чувства така или Уокър.

Той напълни отново чашите и двамата седнаха край масата, която бе украсила с покривка на сини и бели карета и китка лютичета във ваза „Мейсън“. Отказа се от свещи, защото реши, че присъствието им ще крещи, че това е романтична вечеря за двама.

Известно време разговаряха за дребни неща. Уокър й направи комплимент за готварските способности и си сипа по два пъти от всичко. Али, от друга страна, се преструваше, че яде. Стомахът й се беше свил и не можеше да приеме никаква храна.

— Как върви бизнесът с лодките? — попита тя и отново отпи от виното. Поне него можеше да преглътне.

— Добре. Всъщност толкова добре, че моят делови партньор, който освен това ми е брат, иска да оставя ежедневното управление на Клиф Донахю и да се върна в Минеаполис.

— Ще го направиш ли? — попита Али и се изненада, че изпита безпокойство.

— Не знам — повдигна рамене Уокър. — Харесва ми да живея тук, но не знам още колко дълго ще мога да оправдавам присъствието си в Бътърнът през цялото време.

Али се раздвижи неспокойно на стола и се опита да не мисли за вероятността Уокър да замине да живее другаде. Странно беше, че това я притеснява толкова много, като се има предвид, че доскоро беше твърдо решила да го отбягва.

— Как започнахте с брат ти бизнеса с лодките? — попита тя, искрено заинтересувана. Или започваше да се напива, или доковете за лодки изведнъж се превърнаха в източник на огромен интерес за нея.

— О, лесно — отговори Уокър и й наля трета чаша вино. — Рийд и аз винаги сме били вманиачени по лодките, вероятно защото израснахме до дока край езерото Минетонка. Когато бяхме деца, собственикът ни даваше по няколко долара да изметем мястото, а докато учехме в гимназията, работехме там след училище, а после в колежа — през летните ваканции. След като завършихме, спестихме пари и си купихме собствен док. Всъщност беше напълно занемарен и нямаше никакво друго достойнство, освен че беше евтин. — Той се усмихна при спомена и добави: — Тогава дори не бяхме достатъчно компетентни, за да осъзнаваме колко много би трябвало да се опасяваме.

— Предполагам, че сте успели — каза Али, заинтригувана от думите му. Докато говореше за работата си, обичайната му сдържаност бе изчезнала. Тя никога не го беше виждала толкова оживен и разпален. Спомни си нещо, което Карълайн беше казала за него. Че той не е човек, който върши нещата половинчато. Това очевидно беше вярно за работата му. А дали беше вярно и за други неща? Али почувства, че в тялото й се разля топлина. Трепетно очакване. Не се дължеше на виното, а на Уокър.

— Да, успяхме — казваше той, когато мислите на Али се върнаха към разговора. — Бяхме млади и глупави, но и невероятно трудолюбиви. Преобразихме дока. И следващият. И после още един.

— Колко дока притежавате?

— Дванайсет — отговори Уокър и изпи остатъка от виното в чашата си. — И ще взимаме още.

— Империя от докове? — полу на шега попита Али.

— Може би — повдигна рамене той. — Не знам. Брат ми Рийд е напълно обсебен. Баща ни ни напусна, когато бяхме малки, и мисля, че това нанесе силен удар на брат ми — по-силен, отколкото на мен. Сега Рийд сякаш иска да докаже нещо, въпреки че вече несъмнено го е доказал. Обаче все още не е доволен. — Уокър въздъхна. — Не съм сигурен дали някога ще бъде.

Али се замисли, докато въртеше столчето на чашата между пръстите си.

— Значи брат ти се опитва да си го върне на баща ви. Ами ти? Теб какво те мотивира?

Уокър се замисли и после се усмихна почти свенливо.

— Честно ли?

Тя кимна.

— Била си във водата в идеален ден, нали?

— Много пъти — усмихна се Али. Онези дни бяха най-щастливите й спомени от детството.

— Имам теория. Не ме интересува кой си или колко проблеми имаш. Предизвиквам те да плаваш с лодка в идеален ден и да не бъдеш щастлив. Напълно, безумно щастлив. Поне аз винаги се чувствам така. — Той наля остатъка от виното в бутилката в чашата й.

— Тогава си в бизнеса поради чисто алтруистични причини? — закачливо попита Али.

— Е, не съвсем — призна Уокър. — Това е бизнес и прехрана, но ако мога да помогна на някого да осъществи мечтата си да има лодка, тогава съм на седмото небе.

— Като стана дума за тази мечта, може би ще приема предложението ти да ни продадеш лодка.

— Хубаво, защото смятам, че намерих идеалната за вас двамата.

— Наистина ли?

Той кимна.

— Употребявана е, но е в отлично състояние. „Крис-Крафт“, дълга седем метра, с идеалните размери и скорост за това езеро. Много бих искал да дойдете да я видите. Или може би да уредим да я докарат тук, за да я изпробвате в езерото.

— Уайът ще изпадне в еуфория — каза Али, като си го представи как плава с новата им лодка.

— Убеден съм — усмихна се Уокър. — И е страхотна за разходки. Може дори да ловите риба с нея, ако искате.

Али се намръщи.

— Ще научиш Уайът да лови риба, нали? — сериозно попита той, сякаш да научиш едно дете да лови риба беше морално задължение.

— Не виждам някой друг да проявява желание — пошегува се тя. Не добави, че вече е научила сина си да завързва връзките на обувките си, да кара колело и да плува. Да го научи да лови риба едва ли щеше да е по-трудно от това. С изключение на момента, когато откачаш рибата от кукичката…

— Аз проявявам желание — изведнъж заяви Уокър. — Не знам защо не се сетих досега. Ходя за риба всяка неделя в пет и половина сутринта. Мога да взема Уайът от вашия кей, ако мислиш, че той е готов да стане рано и да стои на едно място дълго време.

— О, мисля, че е готов — отвърна Али. И не само мислеше, но и беше сигурна. — Ставането рано няма да бъде проблем, ако е мотивиран. Същото е и със седенето на едно място. Уайът може да бъде изумително търпелив, когато случаят го изисква.

— Добре — решително каза Уокър. — Тогава да го направим. Тази неделя.

— Защо не? — Тя изпита безпокойство. Всичко се случваше твърде бързо. Или не беше така? Какво всъщност се случваше? Уокър щеше да заведе сина й да ловят риба. Чудо голямо.

Двамата се умълчаха. Али изпи остатъка от виното си и остави празната чаша на масата. Вдигна глава и видя, че Уокър я гледа. По-скоро я докосваше с очи. Докосваше я навсякъде, по същия начин, както беше направил на празненството на трети юли. И също като в онази нощ тя почувства, че нещо в нея се опъва като ластик, който всеки момент ще се скъса. И тогава осъзна, че е забравила да диша. Пое си дъх и рязко стана, като едва не събори стола.

— Ще направя кафе — измънка, забърза към кухненския плот и се засуети с капака на кутията на кафето. Щом я отвори и загреба кафе, ръцете й затрепериха толкова силно, че когато се залови да го изсипва в кафеварката, разсипа част от него върху плота.

— Дай на мен — рече Уокър, който вече беше до нея и протягаше ръка към лъжичката. Пръстите му леко докоснаха нейните, докато я взимаше, и Али изпита трепетно вълнение от небрежния му допир, сякаш беше ученичка. — Всъщност наистина ли искаш кафе? — внимателно попита той.

Тя поклати глава.

Уокър изсипа кафето обратно в кутията и хвана ръката й. Обърна я с дланта нагоре и проследи с пръст въображаема линия до лакътя й. Али затвори очи. Имаше чувството, че пръстът му изгаря кожата й. Това обаче не обясняваше защо изведнъж потрепери. Пръстът му стигна до свивката на лакътя й и спря. И после, както държеше ръката й, Уокър бавно се наведе и я целуна по устните толкова леко, че Али се зачуди дали не си го е въобразила.

— Какво правиш? — попита тя и отвори очи.

— Онова, което трябваше да направя веднага щом дойдох тук — отговори той с тих гърлен глас. — Веднага щом те видях да стоиш на алеята, толкова абсурдно красива. — Уокър я целуна отново и отново. Влудяващи леки целувки, които нежно докосваха устните й и караха цялото й тяло да тръпне и да иска още.

— Моля те — промълви Али, без да знае какво иска да каже. Уокър обаче знаеше. Той плъзна ръце около кръста й и неусетно я подпря на кухненския плот. Али си помисли, че е хубаво, че има някаква опора, защото когато Уокър се наведе да я целуне отново, целувката му беше съвсем различна — дръзка, страстна и настойчива. И когато езикът му се прокрадна в устата й, тя почувства, че в тялото й се разлива горещина.

„Дишай — помисли си. — Помъчи се да дишаш нормално.“ Трудно й беше да се съсредоточи върху нещо друго освен усещането, което предизвика в нея целувката. Имаше чувството, че тялото й е музикален инструмент и допирът на Уокър го кара да свири.

Тя уви ръце около кръста му и после, с дланите надолу, ги плъзна по гърба му, усещайки топлината му през плата на ризата. В същото време го придърпа по-близо до себе си и се притисна по-силно до него. Искаше — не, нуждаеше се — да чувства все повече с всяка изминала секунда.

И изведнъж разбра какво трябва да се случи. Трябваше да съблече ризата му. Да усети кожата му под ръцете си. Затова плъзна пръсти под ризата и нагоре по плоския му стомах и мускулестите гърди и после ги спусна надолу, хвана краищата на дрехата и с едно-единствено плавно движение я изхлузи през главата му и я остави да падне на пода.

Притисна се до загорялата му от слънцето кожа, твърде вглъбена в момента, за да се изненада от поведението си. Отново прокара пръсти по гърдите, раменете и гърба му. Кожата му беше гладка и топла от слънцето, гърдите — леко осеяни с тъмни косъмчета, а раменете — силни и мускулести.

Разбира се, Уокър харесваше начина, по който тя го докосваше. Дишането му се учести и гърдите му започнаха да се повдигат по-бързо. Али сложи ръце на раменете му, повдигна брадичка и го подкани да я целуне по-страстно. Той плъзна език по-навътре в устата й и тя също се задъха.

Някъде далеч, във все още здравомислеща част на съзнанието й, се чу предупредителен глас. „По-полека. Бързаш прекалено много. Удари спирачки.“

Али обаче не му обърна внимание. Беше твърде заета да мисли колко добре се чувства. Прегръдките, целувките, докосването. „Това ми липсваше — помисли си тя. — Нуждая се от това.“

Но точно когато почувства, че страстта им достига повратната точка, Уокър леко се отдръпна. Явно искаше да забави нещата. Прегръдката му се поотпусна, а устните му се отлепиха от нейните, плъзнаха се надолу по шията й и се спряха във вдлъбнатината в основата на гърлото й. Това беше изключително чувствително място за Али и той, изглежда, интуитивно го разбра. Нежно го докосна с устни няколко пъти и тя потръпна от страст.

И докато я целуваше там, ръцете му се преместиха към предната част на блузата й и потърсиха едно от множеството малки копчета. Търпеливо започна да ги разкопчава едно по едно, но след малко въздъхна отчаяно.

— Твърде много копчета — измънка той и Али усети топлия му дъх върху врата си.

„Наистина ли се случва това? — запита се тя. — Наистина ли се събличаме един друг? В моята кухня? И тук ли ще се любим? На плота? На пода?“ Струваше й се невероятно, но и по някакъв безумен начин възможно.

Имаше чувството, че това е извънтелесно преживяване. Не че не усещаше тялото си. Напротив, чувстваше всяка клетчица в него, но сякаш временно го обитаваше някой друг. И този друг бе обсебен от една-единствена мисъл — колко изумително е всичко, което Уокър я кара да изпитва.

Той разкопча блузата й, разтвори я внимателно и разкри кремавия й дантелен сутиен и загорялата от слънцето цепка между гърдите й.

— Красота — промълви Уокър, смъкна блузата от рамото й и изключително нежно започна да го целува.

Али отново потрепери, въпреки че нощният ветрец, който повяваше през отворените прозорци на кухнята, беше топъл. Зачака Уокър да съблече блузата й, но той пак насочи вниманието си към устните й. Разликата сега беше, че тя усещаше голите му гърди през тънката материя на сутиена си. Зърната й се втвърдиха, болезнено чувствителни от допира му, и тя се притисна до него с подновено трескаво желание.

Уокър изстена гърлено и Али разбра, че той най-после губи контрол. Това малко я уплаши, но повече я развълнува. Знаеше, че логичният завършек — или може би нелогичният — на споделената им страст ще бъде умопомрачително разтърсващ и приятен. Трябваше само да престане да слуша предупредителния си вътрешен глас, да се отпусне и да позволи това да се случи.

Но веднага щом си го каза, я връхлетя спомен — толкова цялостно оформен и толкова образен във всеки детайл, че внезапно я върна назад във времето, в друг период от живота й. Трогателен момент…

Беше топла нощ в края на пролетта, няколко вечери преди частта на Националната гвардия на Грег да бъде изпратена в Афганистан. Али се събуди и видя, че той не е в леглото до нея. Надигна се разтревожено и го повика, но Грег не отговори. И после чу познатия ритмичен звук на дриблиране на баскетболна топка. Тя стана от леглото, приближи се до прозореца и погледна навън точно навреме, за да види как Грег елегантно вкарва кош в обръча, монтиран на алеята за коли пред къщата им.

Али се отмести от прозореца и отиде да провери Уайът, който спеше дълбоко в новото си малко легло. После тихо прекоси на пръсти къщата, мина през отворената врата на гаража и гледа, докато Грег направи още няколко подскока, стреляйки в коша.

След малко излезе от сенките и когато я видя, Грег придоби малко глуповат вид.

— Извинявай — каза той. — Събудих ли те?

— Не — отвърна тя и взе баскетболната топка от ръцете му. После я остави да се изтърколи от пръстите й, отпусна се в обятията му и допря лице до влажната му от пот тениска. — Не ме събуди, но може да събудиш съседите.

— Знам. Спирам — каза той и уви ръце около нея.

— Добре ли си? — попита Али и го погледна.

— Не знам — тихо отговори Грег. — Мислех си. И това вероятно е грешка. Трябва да се помъча да не мисля, нали?

— Какво си мислеше? — Тя сложи глава на гърдите му. Боеше се да го погледне и да разбере за какво си мисли.

Той не отговори веднага. Али се заслуша в дишането му, песента на щурците и шепота на ветреца в листата на дърветата.

— Ами ако не се върна? — най-после каза Грег. — Ами ако следващите две нощи са всичкото време, което ни остава да прекараме заедно?

Али се вцепени.

— Разбира се, че ще се върнеш — увери го тя и го притисна до себе си. — Разбира се, че отново ще бъдем заедно.

Убеди го да се върне в леглото и двамата се любиха, докато слънцето изгря над тихата улица в предградието, но никой от тях не можа да заспи.

Изведнъж Али усети, че Уокър се отдръпна от нея, и бързо се пренесе в настоящето.

— Какво има? — дезориентирано попита тя.

— Не знам. Ти ми кажи — отговори той, дишайки учестено.

— Нищо… Всичко е наред — отвърна Али. Чувстваше се объркана. Беше странно да се озове отново с него в тази кухня. В мислите си беше толкова далеч.

— В един момент беше тук, а в следващия те нямаше — каза Уокър, прокарвайки пръсти през косата си.

— Аз… разсеях се — призна тя. Тялото й вече го желаеше болезнено. — Извинявай. Сега съм тук.

Уокър се поколеба и сетне поклати глава.

— Не си готова за това — каза той, взе ризата си от пода и я облече.

— Готова съм — машинално го поправи Али.

— Може би физически — отвърна Уокър и се помъчи да закопчае копчетата на блузата й, — но не и емоционално.

— Не е вярно. — В очите й бликнаха сълзи.

— Али, как можеш да твърдиш, че си готова, когато все още носиш венчалния си пръстен? — попита той, борейки се с копчетата на блузата й.

Тя наведе глава и погледна ръката си. Пръстенът меко блестеше на светлината в кухнята, фактът, че го носеше, беше безспорен и неопровержим. Али въздъхна, потрепервайки, и бързо избърса сълзите си. Нямаше представа защо плаче.

Уокър закопча и последното копче на блузата й. Пръстите му трепереха и още дишаше неравномерно. Али осъзна, че да спре сега, е било трудно и за него. Той искаше да продължи, да види докъде ще стигнат.

— Остани — промълви тя.

Уокър поклати глава. Сините му очи бяха толкова тъмни, че изглеждаха черни.

— Бог ми е свидетел, че искам, но после няма да се чувствам удобно. Нито пък ти.

Али кимна глуповато. Нямаше какво да каже. Знаеше, че Уокър е прав, но все още го желаеше толкова силно, че чувстваше страстта като физическа болка.

— Ще тръгвам — извини се той. — Но говорех сериозно, когато казах, че ще заведа Уайът да ловим риба. Ще го взема от вашия кей в неделя сутринта. Точно в пет и половина, става ли?

Тя кимна, но когато Уокър тръгна, й хрумна нещо.

— Уокър?

Той спря и се върна.

— Уокър, ами… ние? — попита Али и посочи първо него, а после себе си.

— Ние? Предполагам, че „ние“ ще трябва да почака, докато си готова.

Тя се замисли. Думите му прозвучаха прямо и откровено. Имаше само един проблем.

— Как ще разбера кога съм готова?

— Не знам. Мисля, че просто ще го почувстваш.

— И тогава ще дойда при теб и ще ти кажа: „Готова съм“? — недоверчиво попита Али.

— Нещо такова — леко се усмихна Уокър, целуна я бързо по челото и излезе.

Тя изведнъж се почувства абсолютно безсилна. Свлече се на пода на кухнята и дълго седя там, преглъщайки сълзите и мислейки за абсурдността на ситуацията. Намираше се в капан, заклещена между два свята. Единият — бракът й с Грег — беше свършил. Другият — връзката й с Уокър — бе на път да започне. Но Али нямаше — не можеше — да й позволи да започне. Не и сега. Може би никога.

Дотук с малките стъпки, окаяно си помисли тя, припомняйки си думите на Карълайн.