Ивайло Дичев
Пространства на желанието, желания за пространство (9) (Етюди по градска антропология)

Социалистическата урбанизация се разкъсва между две противоположни тенденции: създаването на работническа класа и равномерното развитие на територията. Първата е най-ясна през 1950–1955, периодът на най-силен механичен прираст на големите градове (за София: два пъти по-голям от следващите петилетки). Втората става все по-видима при Живков.^[1]

Властта се териториализира, номадската по същината си комунистическа власт постепенно усяда. В СССР това вече се е случило по далеч по-драматичен начин поради липсата на традиция за мобилност, гигантската територия и свръх-хетерогенното население. След революцията основен документ за самоличност е въведената през 1918 „Трудова книжка“; през 1923 властите започват да издават удостоверения за самоличност. Паспортите се въвеждат едва през 1932 с указа „За установяване на паспортна система“, която изисква всички граждани над 16 години до седмица да получават „прописка“ (регистрация, бележка) при смяна на местожителството. Целта е „очистването на населените места от укриващи се кулашки, криминални и други антиобществени елементи“. Не получават паспорти селяните (те могат да се местят само на малки разстояния, село до село), както и „лишенците“, т.е. онези, на които ведно с документите се отказвали и граждански права. През 1937 в паспортите почват да слагат снимки. Хрушчовското размразяване донася безсрочни паспорти (те по-трудно се отнемат), но само за граждани над 40 години. Впрочем до самия край на режима по-младите, особено подлежащите на военна служба младежи, се разглеждат като собственост на държавата. Равни граждански права селяните започват да получават фактически през 60-те години, а юридически едва в 1974 с решението на ЦК на КПСС и Съвета на министрите „За мерките за по-нататъшното усъвършенстване на паспортната система в СССР“.

Какво виждаме в тази срамна история? Първо режимът минава от производствен контрол над населението (трудовата книжка), към териториален. На първия етап болшевиките овладяват политико-икономическите центрове, откъдето преразпределят ресурси според прочутия принцип от Ленинската конституция (1919) „който не работи, не трябва да яде“. Наоколо бродят врагове, скитници, безпризорни деца и т.н., които новата власт санкционира по метода „когото хвана“ без законов регламент. Сталинският период от края на 20-те почва да възстановява не само държавността, но и територията: освен по месторабота, контролът почва да се осъществява по местоживеене, разпростирайки се върху всички. В последната, брежневска фаза населението е окончателно териториализирано — основната санкция сега е отпадането от „кадастъра“: изгнанието, изселването, въдворяването в психиатрична клиника. Отменена през 1992 като противоречаща на човешките права, прописката в облекчена форма е възстановена в Руската федерация за Москва и Санкт Петербург на следващата година: по интернет днес многобройни сайтове предлагат тя да ви бъде осигурена бързо за няколкостотин долара. Дебатът между правозащитници и политици демо-регулатори продължава.

Ще се опитам да проследя обрата към териториализация на властта чрез българската урбанизация. Специфичен знак за него е деполитизирането на Отечествения фронт в началото на 50-те, който с това неочаквано се превръща в конкурент на Народните съвети. Налага се специално да се разграничават функциите лично от Червенков: Народните съвети си служат с административна принуда, комитетите на ОФ урбанизират със средствата на убеждението.^[2]