Ивайло Дичев
Пространства на желанието, желания за пространство (24) (Етюди по градска антропология)

Прескачане от свят в свят

Подобна тенденция към постмодернизиране води след себе си глобализацията на туризма. През 1950 години „Клъб Мед“ почва да строи своите ваканционни селища, първо по Средиземноморието, после из целия свят — принципът е да се създаде защитен, удобен, приятен свят за почивка, който имитира съответното място — т.е. той е хиперреален по смисъла на Бодрияр, защото представя една местна култура по-истинска от истинската, която така или иначе е „замърсена“ от контакта с модерния свят.

Стратегията предполага една определена само-диснификация, при която все повече и по-различни пространства се превръщат в декор за само-проекция на посетителите. Туристическия етос тук не следва да разбираме тясно, като прекарване на свободно време и пазаруване на сувенири. Туристи са инвеститорите, глобалните експерти, учените, организаторите на разнообразни форуми. Туристът е същество, което не може да живее на едно място, той има нужда да сменя периодически световете, за да се чувства добре. Предмодерната нужда от прескачане между света на профанното и света на сакралното е транспонирана в хоризонтален ключ, наместо към отвъдното туристите прескачат от една география в друга.^[1] В този смисъл туризмът е религия на развития свят.

Свързана с това, макар и непряко, е тенденцията към само-музеифициране, към множене на наследствата, високи и ниски, славни и срамни. В Берлин можете да направите „тур на позора на третия райх“, в Прага готвят музей на миризмите на комунизма, в Монтерей, Калифорния е възстановена (и превърната в огромен шопинг-мол за сувенири) улица „Консервна“, описана от Стайнбек. Високата модерност силно набляга на наследството, което през XІX век в европейските градове започва да се инсценира специално чрез разрушаване на „неважните“ постройки, които обкръжават дадена забележителност, планиране на монументални перспективи или имитация на престижни архитектурни стилове от миналото. Постмодерният момент е в размножаването на пластовете на посланието, което сега вече не може да се обръща само към патриота и онези, които му завиждат, комуниста, фашиста, нациста, почитателя на литературата и т.н. В новите пространства трябва да има многопластовост, ценности, но и намигане, игра, пазаруване, така както е в реалните пространства, които обитаваме, които никога не могат да се сведат до едно послание. Пример за такова място — новият храм на френската култура „Помпиду“ издигнат през 1978: една смешна, шарена сграда сякаш с обърнат навън хастар, където всеки влиза, излиза, сяда на земята, а отпред винаги има гълтачи на огън или разказвачи на истории.

В известен смисъл това, което прави Дисни за децата и техните придружители, Лас Вегас прави за възрастните. Там има Айфелова кула, египетска пирамида, статуя на свободата и всичко останало. Става дума за обръщане към обикновения човек със средствата на орнамента, на разбираемата и приятна декорация (Venturi 1977).

В тази перспектива Лас Вегас — свят-декор на порочното, комерсиалното, лекото — има в САЩ своя контрапункт, това е вашингтонският Мол, проектиран в стил Версай от френския архитект Шарл Л’Анфан, където са концентрирани практически всичките национални светини, мемориали, музеи (които в голямата си част тук са безплатни!). Нека изредя най-известните — паметника на Виетнамската война, паметника на корейската война, мемориала на Първата световна война, подготвяния мемориал на Втората световна война, мемориала на Вашингтон, Джеферсън и Линкълн, музеите на Смитсониън Инститюшън…

Странно от гледна точка на европейското отношение към пространството е това концентриране: както на забавно-порочното, така и на възвишено-националното. Прави го възможно устройството на американската територия, модел на самия глобален свят, където отиваш специално на много голямо разстояние за определено преживяване. Откъдето и все по-голямата специализация на местата, все по-голяма декорификация.

Все по-видимо днес е например етнизирането на градските пространства, за което вече говорих. Тук само подчертавам, че в тази посока виждаме развитието на още един тип светове-декори, между които все по-често прескачаме. Например в големите метрополии през последните две-три десетилетия храненето навън е свързано в много голяма част от случаите със сменяне на етнически декори — днес ще ядем китайско, утре отиваме на италиански ресторант…