Ивайло Дичев
Пространства на желанието, желания за пространство (17) (Етюди по градска антропология)

Селото в града

Би могла да се напише историята на града през забраняването първо на по-едрите селскостопански животни, после на кокошките, накрая на изчезването в по-големите градове на зеленчуковите градини в дворовете. По тази ос днес в места като Гоце Делчев намирате дворове, където гледат коне, телета, прасе; в Русе трябваше да обикалям с часове, за да заснема стрък домати. По-трудно установимия процес е откъсването на градското население от селскостопанската работа. Мигрантите от първо и второ поколение имат тенденцията — особено в периоди на криза — да се прибират по селата през уикенда, за да работят селскостопанска работа; тази склонност използва комунистическия режим, когато с разнообразни укази от 1963 нататък почват да предоставят пустееща земя за „самозадоволяване“ на населението с хранителни продукти. В различни варианти подобна система съществува и в другите социалистически страни, например Стивън Коткин разказва, че в първия комунистически град, Магнитогорск, построен на голо поле около стоманеното производство в началото на 30-те години и станал първи символ на сталинската тежка индустрия, през 1938 има 10 000 крави, кози и прасета, а циментът на тротоарите така и не успявал да се втвърди в исканата форма, защото животните непрекъснато го разваляли. (Kotkin 1995: 137). С други думи градско-селската флуктуация не е просто въпрос на култура: самата система разчита на подобен извън пазарен тип самоексплоатация на гражданите. До самия край около заводите имаше зеленчукови градинки, във военните поделения се гледаха прасета. Ако смятате, че днес тази непазарна самоексплоатация е изчезнала, лъжете се. За да издържат семействата и безработните си съпрузи със заплата от 100 лева шивачката на ишлеме трябва да не купува храна и да не напуска рушащия се собствен панелен апартамент от живково време.

Има и по-дълбоки причини. Един холандски предприемач, който интервюирахме през 2004, изрази учудването си от това, че работниците му напускат през лятото, за да събират реколтата, при положение че парите, които той им дава са много повече от това, което ще изкарат на полето.^[1] Въпросът не е в манталитета, а в това, че те възприемат чуждия частен собственик като някой, който е тук временно и доходите, които им осигурява — като несигурни.

От нерефлективно-модернистка гледна точка си представяме, че един ден селско стопанство и градски занимания окончателно ще се разграничат и гражданите ще ходят да копаят на село само за хоби. Оказва се обаче, че постепенното изчезване на разликата между село и град — на смесването им в един глобален континуум — връща самозадоволяването като начин на справяне с глада, а също и като начин да се ре-хуманизира средата. Според едно изследване градското земеделие в Акра (Гана) преди 1966 се е практикувало от 10%, главно от бедни; в средата на 90-те вече става дума за 29%, включително представители на средната класа. Впрочем днес 38% от населението на Африка живее в градове, през 2030 те ще са 58% и човек трудно може да си представи как тези хора ще се изхранват без да използват нишите на града за селскостопанско производство.^[2] Но дебатът тече и в Първия свят. От „City Farmer“ научаваме, че в пика на населеността си през 1950 Филаделфия е наброявала два милиона; днес, поради изнасянето в по-приятни малки околни места като луксозните частни developments, те са намалели на милион и половина — откъдето започват да се появяват запуснати пространства, в които би могло да процъфтява градското фермерство.^[3] Друг мотив, това е нарастващата екологическа чувствителност в места като Калифорния, Дания, Швейцария. Из такива богати места да гледаш сам продуктите си не е вече въпрос на пари, а на грижа за природата. Ако имаме предвид такава една тенденция българското градско-селско живеене може да се окаже не изостанало от утопията, а, напротив, идеално пригодено към пост-утопията.