Ивайло Дичев
Пространства на желанието, желания за пространство (6) (Етюди по градска антропология)

Размяната на север и юг

В България географските посоки през последните години си размениха местата, тъй както се е случило преди много години с геологическите полюси: на юг е интересно, в „северозападнала България“ не се случва нищо. Не само северът беше по-индустриализиран и пострада повече от краха на комунизма — преориентира се самата територия, южната граница стана по-привлекателна, северната — по-отблъскваща, нещо, което никога не е било така в историята на тази страна. При брутен доход на глава от населението $13700 в Гърция за 2003 срещу $2100 в България дори един неквалифициран берач на портокали можеше да се върне след няколко месеца с пари, които да му позволят да започне малък бизнес. Огромен е натискът от българска страна за отваряне на нови гранични пунктове на юг (Гърция продължава да се съпротивлява и до днес); на север след отпушването на Дунава от бомбардировките като че ли почна да се губи ясния смисъл на втория Дунав-мост.

Вземете един такъв исторически паралел. Своеобразен връх в ритуалистиката през Първата република е тържествено откриване на Моста на дружбата (1954), чийто строеж е подкрепен с паметници, парк, хотели и всевъзможни културно-идеологически мероприятия, укрепващи търговията, туризма, с една дума дружбата между двата социалистически народа. Подобно ритуално отваряне на граница през времето на Втората република естествено се състоя на юг. През 2001, когато паднаха туристическите визи за Шенгенското пространство, външната министърка Надежда Михайлова прекоси пеш гръцката граница с личния си паспорт, придружена от двете си дъщери, студенти от специалност европеистика (привлечени в качеството на символ) и много телевизионни камери. „Има нещо много символично в това, че в навечерието на Великден българите ще могат да пътуват без визи“ каза тя тогава.

По една ирония на историята Европа се озова път на юг от България — така можем да си обясним странното й сравняване в една чалга песен с „южна пеперуда“. С разпадането на СИВ движението на север и североизток се е оказало безперспективно; колкото и странно да е, малко се говори за подновяване на връзките с новите членки на ЕС и стари партньори на страната като Чехия, Унгария, Словакия, Полша. Дунавът днес е граница-бариера отвъд която няма нищо интересно — повечето хора казват, че там няма какво да се прави.

Обратно, други градове са се озовавали край граница-връзка и това им придава допълнителна значимост. Триъгълникът Хасково-Свиленград-Димитровград процъфтява от търговия (и контрабанда) с Турция. Сандански се превърна в един малък български Тайланд, където бедни гърци идват на секстуризъм като отсядат в хотели, оборудвани с колони и амфори и похапват в ресторанти с гръцки имена и менюта. Във фокуса на всички надежди е отварянето на границата в бившия център на казата Неврокоп, превърнат с края на Голямата война в „град в бутилка“ и преименуван (т.е. доубит) идеологически от комунистите на Гоце Делчев, наред със Сталин, Коларовград, Толбухин или Вазовград.

По някаква причина обмена с подобни на теб не е интересен. Процъфтява търговията във времето на ембаргото, когато разликите в цените тук и оттатък е 100%, в моменти на криза, хиперинфлация. Но защо да търгуваш там ако ще печелиш колкото и тук? Около граница явно не се градят трайни стратегии за обмен — там се печели бързо докато не затегнат контрола. Това наследството на XX век явно ще е една от големите пречки пред евроинтеграцията.

Вероятно спирачка за обмена е непознаването на съседите, нежеланието да се положат усилия за навлизане в тяхната логика. Например в Русе, въпреки похвалната (макар дошла от няколко просветени граждани) идея за това, че Русе и Гюргево са били един град и чрез обявяването на св. Георги за патрон ще се почне да се възстановява това единство, по-скоро изключение са българите, които знаят или биха искали децата им да знаят румънски. Разбира се при тази ситуация онези, които ще градят новите транснационални региони на обмен, ще бъдат етническите малцинства.

Новата въображаема география, която се наложи в екстаза на 90-те години, не е основана на транспортни коридори или стратегическо планиране. Големи индустриални и културни центрове като Русе и Видин са се оказали захвърлени на края на територията, подобно на споменатия Неврокоп от 1912–1918, откъдето усещането за обреченост. И то тъкмо сега, когато каналът Рейн-Дунав направи тези градове атлантически пристанища! Историята познава и други такива захвърляния. Процъфтяващият възрожденски Котел например, след Освобождението се озовава в Източна Румелия, откъснат не само от символите на новоосвободената родина, но и от пасищата в Добруджа, което за броени години довежда до масово изселване и упадък.

Промениха се ценностните ориентири, променя се и географията. Отречен и осмян е продуктивизмът на класическия капитализъм и държавно-централизираното му превъплъщение, комунизма. Трудолюбие, пестеливост, индустрия — тия неща вече никого не привличат. Живеем в епохата на консуматора, на тялото, а повечето кефове по османските земи отправят към стария властови център, на югоизток. Царят на чалгата, Пайнъра, тръгва от Димитровград, Родопите са по-интересни от всяка равнина, екологията — от заводския дим, мултикултурния стар Пловдив — от националната светиня Царевец. Континентите се движат с по сантиметър на столетие, културните територии се завъртяха на 180 градуса само за 15 години!