Ивайло Дичев
Пространства на желанието, желания за пространство (5) (Етюди по градска антропология)

Реваншът на перифериите

Можем да определим глобализацията като 1) освобождаването (или новия етап в освобождаването) на икономиката от политиката^[1] 2) освобождаването (или новият етап в освобождаването) на търговията от производството. Този процес, чийто начала някои изследователи виждат още в древността, става очевиден през 80-те години на XX век.

В резултат централните места, свързани с политическата власт и икономическото пространство започват все по-стремително да бъдат задминавани от градовете, разположени на някаква граница. Например, след като Китай (временно?) загуби Студената война и прикачи юана към долара, океанският Шанхай започна да се развива по-бурно от хилядолетния имперски център Пекин. Пристанищният Варна започва да надбягва централния Пловдив. 4-милионният Берлин, възстановен с амбиции да стане „сърцето на Европа“, днес е в тежка криза и наместо да стане 5 милиона според предвижданията вече е загубил 100 000 души. Ако се замислим, най-добре глобализацията понася не на „сърцата“ на едно или друго геополитическо пространство, а на градове като Сингапур и Хонконг, където връзката с територията, нацията, земята изобщо е поразхлабена.

Като че ли принципът на заселване на Новия свят, където големите центрове са по крайбрежието се е пренесъл обратно върху Стария. Сравнете крайбрежията на САЩ с пустинно провинциалната вътрешност, която там наричат fly-over states — щати, над които само прелиташ. Горко на териториални империи като Руската!

Реваншът на перифериите над центъра няма да пощади и моделната териториална държава Франция.

През 1989 се заговори за „Синия банан“ — територия наподобяваща формата на въпросния плод, която обединява районите с най-гъсто население от южна Англия, през Бенелюкс, Елзас до северна Италия, която за евроекспертите представлява стратегическа ос на развитие (Brunet 1989). От тази разтегната евро-агломерация остава изключен Париж, който е заобиколен от слабо населени територии и който по традиция е център на „Шестоъгълника“, както наричат Франция, не само политически, икономически и културно, но и като транспортен възел. Париж е кръстопът на почти всички големи аутобани — А1 и А16 на север, А4 и А5 на запад, А6 (разклоняващ се на А7, А8 и А9) на югоизток и А10 (разклонен в А20) на югозапад; А11 и А13 на изток. Всичко останало са сравнително по-късно построени отсечки, които пресичат отделни ръкави на разклоняващата се звезда^[2]; от Страсбург за Бордо например най-добре е да се мине през Париж. На практика единствената самостоятелна ос на първокласно движение е крайбрежно-туристическия пръстен очертан от А61, А62, А9, А8.^[3] Наднационалните европроцеси заплашват да оставят националния център вън от новия „европейски гръбнак“.