Робърт Бийти
Серафина и изгубеното сърце (35)

35

Малко по-късно същата вечер, след като Роуина върна собствения си облик, Серафина я поведе към долчинката с папрати, където понякога отдъхваха заедно с Уейса. Той не беше там, нито на следващото място, където провериха, но те продължиха търсенето.

Най-накрая Серафина забеляза приятеля си, застанал в човешката си форма над скалист отвес в гората. Взираше се надолу към яростно течащата река, която поглъщаше земята, изтръгваше дърветата от пръстта и завличаше със себе си всичко, което срещне по пътя си. От ден на ден наводненията ставаха все по-страшни.

Серафина поведе Роуина към едно открито скалисто място, встрани от полезрението на Уейса.

— Не знам как ще реагира, когато отида при него — каза магьосницата. — Може да е ядосан или агресивен. Помогна ми, когато бях ранена, но сега едва ли ще ми се довери просто така.

— Не можеш да отидеш при него. Той е дивокот. Трябва да го оставиш той да дойде при теб — обясни й Серафина. — Нека разбере, че си тук, на разстояние, но не го плаши.

— Как да го направя?

Серафина знаеше, че рефлексите на Уейса са невероятно силни и ако се доближат до него или го изненадат по някакъв начин, първият му инстинкт ще бъде да се бие, или да избяга. Така беше оцелял толкова дълго. Трябваше да привлече вниманието му, но така, че да му даде време да помисли, преди да реагира.

— Издай звук на кос и после изчакай.

— Но косовете не излизат нощем.

— Точно така. Когато с Уейса сме в човешката си форма в гората, песента на коса е един от тайните ни знаци. Щом я чуе сега, няма да знае какво да мисли.

Роуина кимна и наподоби звуците на пеещ кос.

След няколко секунди Уейса тръгна към тях през гората. Когато видя Роуина, застанала сама в центъра на поляната, спря в края на редицата от дървета.

— Добре. Сега остани съвсем неподвижна — прошепна Серафина на магьосницата. — Без заплашителни движения.

Роуина изпълни послушно указанията.

Уейса я изучаваше от разстояние и Роуина изучаваше него и двамата преценяваха дали могат да си имат доверие. Сякаш търсеха белезите от общото си минало, от битките, в които бяха воювали един срещу друг, от грижата и добротата, които бе показал той към нея.

— Върна се — каза предпазливо Уейса от мястото си сред дърветата.

— Говори с него, убеди го — подкани я Серафина.

Роуина бавно кимна.

— Да — тихо каза тя. — Дойдох да ти благодаря за това, което направи.

Уейса не се помръдна, не проговори. Просто я наблюдаваше.

— Никой никога не ми е помагал така преди.

Мина дълго време, но Уейса най-сетне излезе от дърветата. Бавно се приближи и спря на около пет-шест метра от нея.

— Защо ме спаси, Уейса? — попита Роуина с нежен и колеблив глас.

Уейса се намръщи, наведе глава към земята, за да събере мислите си, и после я погледна.

— Не искам да се изгубя.

— Какво искаш да кажеш?

— Ще унищожа магьосника и ще се уверя, че хората и създанията, които обичам са в безопасност, но после ще се пречистя от кръвта и няма да воювам повече. Сърцето ми е далече от дома, но не искам да забравя пътя дотам.

Роуина го погледна замислено, сякаш разбираше какво казва.

— Дойдох тук тази вечер, за да ти помогна — промълви накрая. — И да помоля още веднъж за твоята помощ.

— Вече ти помогнах — отвърна той троснато, сякаш въпреки това, което току-що беше казал, част от него все още съжалява за глупостта да помогне на заклетия си враг.

— Знам, че ми помогна и нямаш причина да ми се довериш, но имам план как да помогна на приятелите ти.

— За какво говориш? — присви очи Уейса.

— Повтори му това, което ти казах — подкани я Серафина.

— Помощ нужна ли ти е от мен, лято, пролет, зима или есен, при стената, що е под сега, а дъждът стена е, ти ела — каза Роуина. Това беше загадката, която Уейса бе написал на Серафина, за да може да го намери.

— Откъде знаеш тези думи? — попита той, пристъпвайки към магьосницата.

— Това е добре — каза Серафина.

Уейса се втренчи в Роуина, кафявите му очи пламтяха напрегнато. Беше готов да се бие с нея, ако се наложи, но в изражението му имаше и любопитство.

— Искам да ми кажеш. Откъде знаеш тези думи? — настоя отново той. — И звука, който издаде…

— Ще обясня защо дойдох и откъде знам тези неща. Но първо искам да ти кажа какво видях в миналото на твоя народ.

— За какво говориш?

— Преди много години мнозина от хората от твоето племе са били отведени със сила от домовете си в безплодните земи на запад, но някои не пожелали да напуснат родното си място и останали в тези планини. Ти си дошъл на бял свят от техните потомци.

— Повтаряш думите на моята баба, но откъде знаеш за това?

— Докато се грижеше за мен, използвах силата си, за да погледна в сърцето ти, да видя твоето минало и миналото на твоя народ. Знам, че баща ми е убил майка ти, баща ти, братята ти…

— И сестра ми — каза горчиво Уейса.

— И сестра ти — кимна Роуина. — Видях всичко. Почувствах всичко, защото то е врязано дълбоко в отпечатъка на времето. А щом видиш нещо със собствените си очи, щом почувстваш нещо, то става част от теб. Но баща ми не уби само твоето семейство. Уби много от дивокотите в племето ти. Може би ти си единственият оцелял от твоя клан, от твоя вид. Но трябва да помниш какво те учеше баба ти за болката, за раните и прераждането. Така е при нас — при дивокотите, при бухалите и другите менящи се; когато сме сериозно ранени, ние понасяме болката, страдаме, но се възстановяваме от раните и се връщаме по-силни отпреди, променени, но по-силни… По-истински, повече себе си.

— Да, разбирам… — кимна Уейса и пристъпи към нея. Сега ги деляха само няколко крачки.

— Ти видя, че соколът ме връхлетя в небето — продължи Роуина. — Бях близо до смъртта, но не умрях. Видя какво остана от мен, след като баща ми ме наказа за това, че загубих черния плащ и той остана в ръцете на нашите врагове. Отново бях близо до смъртта, но не умрях. С всяка рана, с всеки болезнен миг, с всяка нощ страдание, ставах по-силна отвътре. Аз се промених. Рани и прераждане, битки и възход — това са циклите на създанията от нашия вид. Опитвам се да ти кажа, че силите ми се промениха, Уейса. Душата ми също се промени. Сега съм повече себе си.

Уейса я слушаше внимателно.

— Баба ми го наричаше ta-li-ne u-de-nv, второ раждане.

— Да, такова е — каза Роуина.

— Но ти говориш за нови сили…

— Виждам видения от миналото и имам силата да слушам и да говоря…

— Искаш да кажеш с онези, които са си отишли…

— И с тези, които бродят между световете.

— Говориш за Серафина — прошепна смаяно Уейса. — Нейната a-da-nv-do… Тя броди…

Роуина кимна бавно.

— Сега наистина започваш да разбираш.

— Къде е тя? — попита момчето и изведнъж в очите му просветна толкова много надежда.

— Не се притеснявай, тя е близо, тук е с нас — отвърна тихо Роуина.

— Тя е тук с нас, сега? — попита с изненада Уейса, оглеждайки се наоколо. За разлика от Брейдън, който се съпротивляваше на идеята, той явно не се съмняваше, че е възможно да съществуват духове.

— Със Серафина разговаряхме с Брейдън и тримата се нуждаем от помощта ти.

— Кажи ми какво трябва да направя.

Роуина се поколеба.

— Кажи му какво ти казах, или ще спра да ти помагам — настоя Серафина.

— Разбери, че тези указания идват от Серафина, а не от мен — започна Роуина. — Тя те моли тази вечер да отидеш в „Билтмор“ и да се присъединиш към Брейдън. Да го пазиш. Да го защитиш от баща ми. Но най-вече да го пазиш от мен. Ако започна да правя нещо, което би могло да навреди на него или на теб, незабавно трябва да ми избодеш очите.

Уейса се усмихна.

— Това звучи като Серафина, която познавам.

— Това са нейните думи.

— Ще го направя.

— Добре, той е с нас — въздъхна с облекчение Серафина.

— Тя казва, че е щастлива да го чуе.

— Ти говориш с нея в момента? — развълнува се Уейса. — Можеш ли да й предадеш нещо от мен?

— Тя може да те чуе.

Уейса погледна нагоре в небето, където си представяше, че трябва да се рее нейната a-da-nv-do.

— Независимо какво се случва, Серафина, бъди дръзка, приятелко, бъди силна и дръзка! Чуваш ли ме?

С насълзени очи Серафина прошепна:

— Кажи му, че го чувам.

Искаше да му каже нещо повече, затова размаха ръка и нежен повей развя тъмната коса на приятеля й, повдигна я за миг над очите му, после я остави да падне отново. Да, чувам те.