Робърт Бийти
Серафина и изгубеното сърце (2)

2

Серафина лежеше в студения черен ковчег, заровен под земята. Мислите й бяха вцепенени от ужас.

Трябва да се измъкна оттук, крещеше вътрешно. Трябва да дишам. Не съм мъртва!

Но не можеше да вижда. Не можеше да помръдне. Не чуваше нищо друго, освен звука на собственото си пресипнало дишане. Колко ли въздух й оставаше тук долу? Усети как дробовете й се стягат. Гърдите й се свиха. Искаше татко си! Искаше майка й да дойде и да я изрови. Някой трябваше да я спаси! Бясно натисна с ръце капака на ковчега над главата си и блъсна с всичка сила, но не успя да го повдигне. Звукът на пискливия й глас дращеше ушите й в това ужасно, затворено, черно пространство.

После се замисли какво би казал татко й, ако е тук. „Я се стегни, момиче. Измисли какво трябва да направиш и се хващай за работа!“

Пое си още веднъж дълбоко дъх, отпусна се и се опита да осмисли положението. Не можеше да вижда с очите си, но опипа с пръсти полата и ръкавите на роклята си. Бяха разкъсани. Ако е умряла и са я погребали, щяха да я облекат в хубава рокля, нали? Който и да я беше заровил, го е направил набързо. Дали са я помислили за мъртва? Или са искали да умре от най-ужасната смърт?

В този момент чу слаб, приглушен звук — движение отгоре. Сърцето й се изпълни с надежда.

Стъпки!

— Помощ! — изпищя тя, колкото сила имаше. — Помощ! Моля, помогнете ми!

Пищя и пищя. Блъска по дървото над главата си. Рита с крака. Но звукът от стъпките се отдалечи, после изчезна напълно и остана само тишина, толкова пълна, че не бе сигурна дали изобщо е имало някакъв звук.

Дали това беше човекът, който я е погребал? Дали е дошъл да хвърли последната лопата пръст върху гроба й и да я зареже завинаги? Или бе просто минувач, който няма представа, че тя е тук? Заудря с юмруци по дъските и изкрещя:

— Моля ви! Нуждая се от помощта ви! Тук долу съм!

Но нямаше полза.

Беше сама.

Почувства как безнадеждността залива душата й като мрачна вълна.

Не можеше да избяга.

Не можеше да оцелее…

Не, стисна зъби тя. Няма да допусна да умра тук. Няма да се предам. Ще бъда дръзка! Ще измисля начин да се измъкна…

Приплъзна се към края на ковчега и зарита. Грубите дъски й се струваха тънки и небрежно направени не като на истински солиден ковчег, а като на разнебитена кутия, скована набързо от разглобени щайги за ябълки. Но пръстта над крехкото дърво притискаше дъските толкова силно, че бе невъзможно да ги счупи.

После й хрумна идея.

„Два метра под земята.“ Така бе казал татко й преди години, когато го попита какво правят с мъртъвците. „Заравят ги два метра под земята.“

Сгърчи се в тъмното тясно пространство, изви тялото си като малко котенце в кутия за дамски обувки и постави ръце в средата на капака. Два метра пръст сигурно тежат ужасно много. А татко й я бе научил, че средата на дъската е най-слабото й място.

После си спомни още нещо, на което я бе учил, затова почука по дъската над главата си и се ослуша. Чук-чук-чук. После премина няколко сантиметра по-надолу и пак почука. Чук-чук-чук. Продължи да го прави, докато не откри място с малко по-дълбок, по-кух звук — знак, че там пръстта не е толкова плътна.

— Това е мястото.

И сега какво? Дори да успее да счупи дъската, пръстта отгоре ще я затрупа. Носът и устата й ще се напълнят с пръст и тя ще се задуши.

— Така няма да стане.

Изведнъж я осени идея. Закопча всички копчета на роклята си, чак до врата, и после придърпа долната й част над главата си, така че платът да покрие лицето й, особено устата и носа. В ковчега бе тясно и тя се движеше трудно, но успя да захлупи роклята над главата си и после измъкна ръце от ръкавите, за да има повече свобода на движенията. Ако имаше късмет, платът над лицето щеше да й осигури секундите, от които се нуждаеше.

Знаеше, че ръцете й не са достатъчно силни, за да счупят дъските, затова се обърна по корем и намести раменете си в самата среда на ковчега.

Събра сили и тласна нагоре с ръце, с крака и с цялата мощ на тялото си. В ковчега нямаше достатъчно място, за да се изправи на ръце и колене. Но тя се сви на кълбо и направи всичко възможно, блъскайки с рамо по капака на ковчега. Знаеше, че един силен удар няма да е достатъчен. Нито бавният натиск. Трябваше да открие подходящия ритъм, силен и постоянен. Бум, бум, бум. Усети как дългите дъски на капака се огъват.

— Това е, това ни е нужно — каза си.

Бум, бум, бум, продължи да блъска.

— Хайде! — изръмжа.

После чу как средната дъска изпука под тежестта на пръстта отгоре.

— Хайде!

Продължи да натиска. Бум, бум, бум. Дъската започна да се цепи. После Серафина почувства, че нещо студено пада върху голите й рамене. Би трябвало да е доволна, че планът й проработи, но я изпълни страх. Капакът се пропука! Ковчегът хлътна! Студена, лепкава, тежка пръст се посипа по нея и я притисна към дъното на ковчега. Ако не бе преметнала роклята върху главата си, устата и носът й моментално щяха да се напълнят с пръст и тя щеше да умре.

Работеше на сляпо, само с ръце, сграбчваше падащата върху нея пръст с шепи и я избутваше в ъглите на ковчега, трупаше я там бързо, докато още падаше през дупката, но тя продължаваше да идва, да идва, да идва. Страховитата й тежест покриваше краката, раменете и главата й. Беше й все по-трудно да се движи. Задъхваше се през плата на роклята и отчаяно се опитваше да засмуче отнякъде въздух. Гърдите й натежаха, паникьоса се. Нямаше достатъчно въздух!

Накрая, когато вече нямаше повече пространство в ковчега, където да избута пръстта, се опита да избяга. Промуши главата си през дупката, изтласка се с крака и започна да си пробива път към повърхността. Но пръстта навлизаше прекалено бързо и я притискаше толкова силно, че нямаше никакъв шанс. Копаеше, но пръстта вече я задушаваше. Смазващата й тежест притисна гърдите й и Серафина нададе един последен отчаян писък.