Робърт Бийти
Серафина и изгубеното сърце (26)

26

Тялото й лежеше в ковчега. Знаеше, че би трябвало да го очаква, но нямаше начин да се подготви за това. Затвори очи и се отдръпна встрани, преви се и се хвана за едно дърво, за да не падне и да не се срути на колене. Закри лицето и очите си с другата си ръка и се помъчи да си поеме дъх: но с какви дробове, какъв въздух? Целият й свят се сгромоляса. Как бе възможно това? Как може да е в гроба?

Не искаше да погледне тялото, но знаеше, че трябва.

Бавно се обърна и отново погледна, носът и устата й бяха свити в погнуса, в очакване да види как разложената й кожа се отлепва от костите.

Но тялото й не беше разложено. Лежеше по гръб, очите й бяха затворени, ръцете й лежаха спокойно скръстени на гърдите, сякаш някой я беше поставил там грижливо и с уважение. Когато се вгледа по-отблизо, видя, че в гроба се е изсипала пръст и кал, но лицето и тялото й не бяха изгнили. Не беше зловещ труп. Изглеждаше в странно състояние на застинала жизненост, сякаш лежеше в земята на вечната пролет. Брейдън я беше довел тук, на полянката с ангела, където разпадът, сезоните и циклите на Вселената нямаха сила.

Серафина стоеше над гроба си и невярващо се взираше в ковчега и в собственото си тяло. Брейдън и Гидиън стояха до нея.

Тя очевидно бе мъртва, тъй като в нея нямаше и капчица живот, не дишаше, не помръдваше… но въпреки това кожата й не бе синя, нито сивкава и по тялото й нямаше признаци на разложение. Изглеждаше съвсем непокътната, сякаш нищо не можеше да й навреди.

Серафина изучаваше изражението на Брейдън. Той не изглеждаше изненадан, че тялото й е в ковчега. Беше го очаквал, все пак той го бе поставил там. Но очите му бяха широко отворени и в тях се четеше шок по друга причина.

— Всички рани са излекувани — пророни той с удивление. Роклята й бе силно разкъсана и с петна от стара кръв, но тялото й изглеждаше напълно здраво.

Момчето се обърна и вдигна очи към ангела.

— Ти си я излекувал — каза той почти извинително след обвиненията, които бе отправил. — Грижиш се за нея — допълни, докато бършеше сълзите от очите си.

Серафина се загледа в полянката на ангела с нейните красиви, спокойни върби и прекрасна зелена трева. Винаги беше така — зиме, пролет, лято и есен.

Брейдън отново вдигна поглед към ангела и заговори, сякаш статуята бе не само живо, съзнателно създание, а истинска приятелка.

— Но какво да правя сега? Как да й помогна?

Той погледна с надежда към ангела, но след известно време вълнението му отслабна и старата му тъга се завърна.

— Не губи надежда — прошепна Серафина.

Брейдън се отпусна в пръстта до отворения й гроб, сякаш и той самият бе мъртъв.

— Няма да загубя надежда, Серафина. Не знам как, но ще те измъкна оттук.

Тя знаеше, че не я е чул. Просто и двамата изпитваха едно и също в един и същи момент.

Серафина се загледа в лежащия до гроба й Брейдън и се опита да осмисли всичко, което бе видяла. Нейното човешко тяло лежеше в ковчега. Тялото й на пантера беше в гората, диво животно. Неспокойният й дух бе излязъл от гроба и носеше със себе си всички ограничения и характеристики, които тя помнеше от физическия свят — твърдостта на земята, предизвикателствата на физическите пречки, същността на зрението, звука, сетивата, болката, глада и съня. Но бе оставил тялото зад гърба си като цикада, която изпълзява от изсъхналия си пашкул. Духът й бе стигнал до „Билтмор“ и бе обикалял вътре. А сега се бе върнал отново. Духът й отново бе тук.

Дълго време се опитваше да разбере разликата между мисълта и действието, между съня и будното състояние, между физическия и духовния свят, между личните възприятия и действителността.

Запита се какво искаше да каже Брейдън, когато обеща, че ще я измъкне оттук. От гроба? От мъртвото й тяло? Не разбираше, но поне без грам съмнение вече знаеше, че след цялото това време, след всичко случило се, той все още й е приятел, все още се бори за нея, все още има надежда. Надеждата му бе огромна, по-ярка от най-тъмната нощ.

Той лежеше по гръб до гроба й с отворени очи. Гидиън се примъкна по-близо и се сви на кълбо до стопанина си и Брейдън обви ръка около него. Месеци наред бе отблъсквал кучето си, засрамен от момчето, в което се е превърнал, но връзката им като че ли отново бе възстановена. Серафина се радваше да ги види заедно, но защо това бе станало едва сега и точно тук? Какво се бе променило?

Брейдън се взираше в небето през пролуките в дърветата и Серафина се питаше какво ли вижда, за какво ли си мисли в този момент.

Отиде при него. Не се приближи до мъртвото си тяло, което лежеше в гроба. Боеше се от това, което можеше да се случи, ако го направи. Но пристъпи към другата му страна.

Докато се движеше, забеляза две жълти очи, които гледаха от сенките. Черната козина на котката бе почти невидима в мрака, но Серафина можеше да види муцуната на пантерата и очертанията на ушите й. Бе дошла много близо и сега лежеше, безшумна и тиха, загледана през поляната към тях.

Серафина бавно пристъпи до Брейдън и се отпусна в пръстта до него.

Легнала по гръб, тя се втренчи през пролуките между дърветата на ангелската полянка към нощното небе. Двамата с Брейдън гледаха нагоре към звездите точно както правеха, когато лежаха на покрива на „Билтмор“. Сега тези вечери й се струваха толкова далечни, сякаш бяха сън. Но всичко бе истинско и колкото и да бе странно, случващото се в този миг също бе истинско.

Лежейки един до друг, те се взираха в кристалния черен таван на среднощното небе. Беше прекрасна ясна нощ. Виждаха хиляди светлинки, разпръснати над тях, съзвездия, Сатурн, Марс и Юпитер, които блестяха в цялата си слава, и ярката вълна на Млечния път, виеща се из сияйните небеса.

Наблюдаваха как звездите и планетите бавно се плъзгат над главите им и отмерват времето тъй точно, че неговият ход едва се усещаше; те бяха велик, неизменен небесен часовник, който поддържаше и времето на техния вътрешен живот и им показваше, че там навън, в големия свят, всичко се мени, но тук, в центъра на тяхното мироздание, където лежат един до друг, всичко щеше да остане същото. Завинаги.

За първи път Брейдън не изглеждаше разстроен от присъствието на духа й. С нейния дух от едната му страна, човешкото й тяло от другата и пантерата наблизо, всичко бе наред. Ужасяващото разделение на същността й на три му причиняваше тази болезнена скръб. Но сега той лежеше спокойно.

Брейдън заспа до нея, тя също затвори очи и постепенно се унесе, но този път не в кошмар както преди, а в прекрасен сън. Сънува, че е нежен филиз от реещ се вятър, че се носи от място на място, без тежест или тяло, само чисто движение, постоянно движение, от гората към дома, от планината към полето, издигаше се, виеше се, преобръщаше се, музика от нежна симфония, плъзгаща се по лекия бриз.

За първи път от дълго време с Брейдън най-сетне бяха заедно, най-сетне бяха намерили покой.