Робърт Бийти
Серафина и изгубеното сърце (13)

13

Серафина се вкопчи в прозореца. Струваше й се, че самата Вселена се опитва да я разкъса на парчета, да унищожи и малкото останало от нея, но накрая успя да се спусне надолу по стената и да стъпи на твърда повърхност. Дух или призрак, или какво и да бе, тя се отпусна и долепи ръце до каменните плочи на терасата, благодарна за съществуването на земята.

Вече разбираше, че Вселената си я иска обратно, че духът й разполага с ограничено време да броди по света, преди да се разтвори и да се слее със стихиите, от които са произлезли всички неща.

Когато Брейдън успя да слезе до нея на терасата на библиотеката, той спря за момент, за да си поеме дъх и да изтрие дъжда от очите си.

— Къде си хукнал посред нощ?! — попита Серафина. Все още му бе бясна, задето се излага на такава опасност.

В отговор на нечутия й въпрос той изпъна рамене и тръгна нанякъде през бурята. Тази вечер нямаше тържество или музика, само мрак и дъжд.

Серафина го последва по стъпалата и през градината. Брейдън не можеше да се движи бързо с шината. Влачеше крака си, металът дращеше по камъните при всяка стъпка, но той крачеше решително и успяваше да поддържа стабилно темпо. Беше ясно, че знае къде иска да отиде.

Мина по криволичещата пътека из градината с храстите, покрай дървото с красивото име Златен дъжд^[1], после надолу по стъпалата, през арката и зимната градина.

Серафина не знаеше накъде е тръгнал, но се чувстваше добре, че отново е с него, че е част от нощното му приключение, каквото и да бе то. Въпреки ужасяващото преживяване на перваза, когато за малко не се разпадна, тя все още се надяваше, че ще разбере какво се е случило с Брейдън след нейното изчезване, ще открие начин да общува с него и все някак ще успее да се върне при приятеля си. Но усещаше и мъчителна самота, раздялата й причиняваше силна, разкъсваща болка. Не можеше да говори с него, не можеше да му помогне. Не можеше да го попита какво мисли. Когато погледнеше в изтощеното му мрачно лице, отчаянието, което съзираше там, я плашеше.

Последва го покрай централната беседка и после в розовата градина.

Той се вмъкна в малката каменна барака, използвана от главния градинар мистър Фетлан. Тук бе пълно с гребла, мотики и други градински инструменти, както и със саксии, подноси и дървени щайги.

Брейдън взе един фенер и лопата и отново тръгна нанякъде под дъжда. Беше мокър до кости и тя виждаше, че той трепери, но не спираше да върви.

Мина през градината и после по пътеката, която водеше към езерото. Подмина навеса за лодки и изглежда, възнамеряваше да прекоси големия мост от червени тухли, който извисяваше дъговидното си тяло над източния край на езерото, но в последния момент се отклони и навлезе в гората.

— Това става все по-странно — каза си Серафина. — Накъде си тръгнал?

Брейдън следваше брега на езерото под надвисналите клони на дърветата, докато в един момент Серафина чу звук от течаща вода. Бяха стигнали до потока, който се вливаше в езерото. Но водата не навлизаше директно в него. Над потока бе построена ниска тухлена структура, за да спира и да контролира устрема на водата. Тя бе обрасла с храсти, мъх и лози. На Серафина й бе нужно известно време, за да се сети какво всъщност е това.

Преди години, когато строили „Билтмор“, старият й приятел мистър Олмстед, ландшафтният архитект на имението, решил, че никое имение не е завършено без спокойно градинско езерце. Беше й разказвал, че е проектирал подобно езеро и в Сентръл парк. Тя никога не бе ходила в Ню Йорк или някъде другаде извън планините. Дори не можеше да си представи как изглежда някоя по-голяма равнина, колко странно и объркващо би трябвало да е такова място. Но помнеше, че историите на мистър Олмстед за великия град й бяха много приятни.

В земите на „Билтмор“ нямаше естествени езера, нито някъде другаде в тези планини, но преди години един стар фермер бе преградил рекичката, за да има водоем за мелницата си, така че мистър Олмстед го бе разширил, бе направил чисто нов проект и го бе превърнал в част от градините на имението.

Серафина си спомни как татко й веднъж я доведе точно на това място и й показа началото на езерото.

— Това е кротко малко поточе — й бе обяснил той, — но всеки път, като има буря, то прелива много и иска да влее кална вода, пръчки и отломки в езерото. Някой прост фермер и стадото му крави няма да имат нищо против мръсотията, дето пълни езерото, ала такова нещо няма да се хареса на изтънчен джентълмен като мистър Вандербилт, затуй на мистър Олмстед му хрумна идея.

Докато Серафина си припомняше разказа, се замисли колко щастлив и изпълнен с живот и енергия бе татко й тогава. А сега…

— Мистър Олмстед накара работниците да построят тухлена зидана структура от другата страна на потока, за да събира водата и да контролира течението му. Виждаш ли, водата се плъзга спокойно и съвсем плавно в онази голяма дупка там. Ако е чиста, продължава към езерото. Но я виж в края на дупката, Фина. Виждаш ли металната измишльотина там? Мистър Олмстед ме помоли да монтирам стоманен кош и шлюз, тъй че, ако има голяма буря и реката прелее и водата се напълни с кал и боклуци, те да не се влеят в езерото.

— Не разбирам — бе попитала объркана Серафина. — Къде отива лошата вода? Трябва да отиде някъде, нали?

— Аха, виждаш ли! В туй е номерът. Като построихме таз’ чудесия, мистър Олмстед нареди на работниците да прокопаят дълъг тухлен тунел, улей го наричаме, под езерото. Тунелът минава от входа тук, под цялото езеро, чак до другия край почти на триста метра. И сега, щом завали силно и рекичката прелее с кална вода от бурята, металната кошница се пълни с пръчките и отломките, тежестта им накланя механизма, шлюзът отваря входа на улея и целият боклук се излива в него. Мътната вода и боклуците минават през тунела под езерото и излизат от него в далечния край, без изобщо да се смесят с чистата вода. Оттам калната вода продължава естествения си път по поточето и в крайна сметка се влива в голямата река, тъй както Бог го е намислил от самото начало.

Когато татко й завърши разказа си, Серафина долови възхищението в гласа му.

— Виждаш ли, Фина, можеш да приемеш нещата каквито са. Или можеш да ги направиш по-добри.

И Серафина знаеше, че и двамата — и нейният татко, и мистър Олмстед, — са от хората, които ги правят по-добри.

Докато Серафина си спомняше разказа на баща си, Брейдън се бе навел в тухлената конструкция и оглеждаше вътре с помощта на фенера. Потокът течеше обилно и гладко, определено с покачено ниво заради дъжда, но водата бе чиста, без боклуци, така че входът на металния шлюз все още не бе отворен и водата се стичаше право в езерото.

Брейдън започна да хвърля пръчки и клони в металната кошница.

— Защо за бога го правиш?! — попита Серафина.

Кошницата се напълни и от тежестта на клоните шлюзът бавно започна да се отваря със скърцане. Брейдън грабна оборудването си и се пъхна в улея.

— Брейдън! — ахна смаяно Серафина.

Тунелът под езерото бе последното място на земята, където искаше да е тази вечер. Вече бе погребана веднъж. Не искаше да й се случва отново, особено с екстра удавяне.

Но Брейдън вече изчезваше от погледа й и тя нямаше друг избор. Не можеше дори да си представи каква е причината за безразсъдството му, но нямаше да остави приятеля си сам в това ужасно място.

Пое си паникьосано дъх и се спусна в тунела след него.