Метаданни
Данни
- Серия
- Матю Скъдър (8)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Ticket to the Boneyard, 1990 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Марина Алексиева, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,6 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2023 г.)
Издание:
Автор: Лорънс Блок
Заглавие: Билет за гробищата
Преводач: Марина Алексиева
Година на превод: 1993
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Факел
Град на издателя: София
Година на издаване: 1993
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: ДФ „Балкан прес“
Редактор: Миряна Башева
Технически редактор: Любица Златарева
Коректор: Дарина Григорова
ISBN: 954-411-013-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12795
История
- — Добавяне
6.
— Джеймс Лио Мотли… — произнесе замислено Хавличек. — Разкажи ми за него.
— Нали ти казах за предишните му престъпления и за какво го пратихме в пандиза. Какво още те интересува?
— На колко е години?
— Четиресет или четиресет и една. Когато го арестувах, беше на 28.
— Имаш ли негова снимка?
Поклатих глава.
— Може би ще мога да изровя някоя, но тя ще е отпреди дванайсет години. — Описах му Мотли, какъвто си го спомнях — ръста, фигурата, лицето, прическата. — Но може би вече не изглежда така. Лицето му сигурно не е много изменено — чертите са извънредно впечатляващи; но може в кафеза да е надебелял или отслабнал, или пък да има нова прическа. Най-сетне може и да е оплешивял. Дванайсет години са това.
— В някои затвори се правят снимки на затворниците, преди да ги пуснат.
— Не знам дали в Данемора е така. Ще трябва да проверя.
— Там ли е бил? В Данемора?
— Оттам е излязъл. Първите няколко години е лежал в Атика.
— Там май имаше някакъв бунт навремето? Но трябва да е било преди повече от дванайсет години. Как бързо си текат годинките, а?
Обядвахме в италианския ресторант, който Том ми беше препоръчал предишната вечер. Храната си я биваше, но обстановката беше пресилено италианска, като от някоя серия на „Кръстника“. Сервитьорката ни предложи вино или коктейл, но Том отказа.
— Аз не съм много по тая част — рече ми той, — но ти не се притеснявай.
Аз казах, че за мен е още рано да почвам. Той се извини, че ме е оставил сам след посещението ни при Уолмът.
— Дано си си намерил някакво развлечение.
Успокоих го, че тъкмо съм имал време да си прочета вестника и да се разходя из града.
— Трябва да ти кажа, че при нас в Кантон се провежда част от шампионата по футбол за професионалисти, имаме си тържествено откритие…
И оттук разговорът се отплесна на тема футбол — чак до кейка с извара и кафето. Масилън приличал на Канзас по време на Гражданската война, ми каза Том. Когато ставало дума за „Браунс“ и „Бенгалс“, брат срещу брата се вдигал. А тази година и двата отбора били заякнали. Пък ако Козар продължи да бъде във форма, няма начин и двата тима да не се класират в шампионата. Което е върхът на купона за града. Е, за суперкупата няма как да се бият, нали са в една и съща асоциация, но в шампионата на самата асоциация няма как да не се срещнат. Голямо шоу ще падне, а?
— При нас пък беше умряла работа — оплаках му се аз. — Най-голямата ни надежда бяха „Метс“ и „Янкис“, а „Метс“ взеха, че изгубиха по време на шампионата, „Янкис“ пък изобщо не се класираха.
— Ех, никакво време не ми остава за бейзбол — въздъхна той. — Виж, за футбол… Почти всяка неделя съм свободен, почти всеки понеделник гледам вечерните мачове.
Едва след кафето темата се върна на старите си релси.
— Питах те дали имаш негова снимка… — започна Том. — Виж, засега поне нямам законни основания да отворя делото. Ще трябва да изчакаме и резултатите от Кливланд. Ако те със сигурност докажат, че спермата не е от Стърдиван, това може би ще задвижи нещата. Но засега разполагаме само с една изрезка от вестник, пусната в Ню Йорк. Което хич няма да трогне шефа ми.
— Това ми е ясно.
— Да допуснем, че теорията ти е вярна и убиецът наистина е твоят човек. Значи така, престъплението е извършено точно преди седмица. В такъв случай той сигурно е пристигнал в Масилън поне два-три дена преди това, може би даже и седмица. Теоретически е възможно да е извършил убийството веднага щом е пристигнал, но по-вероятно е да е изчакал известно време, докато обмисли ситуацията.
— Напълно съм съгласен с тебе. Той обича да планира нещата. Имал е дванайсет години на разположение, за да узрее планът му; няколко дена повече за него са нищо.
— Заминал си е оттук чак след като е излязъл вечерният вестник, следователно е бил още тук в четвъртък следобед. В центъра на града има едно място, където вестникът се продава към четири, но навсякъде другаде го разпространяват едва към пет-шест. Значи е бил още тук дотогава. А може би е останал и за през нощта. Клеймото откога беше?
— От събота.
— Значи четвъртък вечерта в Масилън той изрязва страницата, а в събота я пуска по пощата в Ню Йорк. Кога е пристигнало писмото? В понеделник ли?
— Във вторник.
— Е, нищо по-нормално. Случва се по за седмица да се бавят. Знаеш ли по какво си приличат пощите и кошерите? И на двете места има по сто хиляди търтеи, които им се водят на щат. Ха-ха! Вдяна ли? Та питам те за клеймото, защото ако е пуснал плика в петък, това означава, че оттук ще трябва да е хванал самолет за Ню Йорк. И пак не е съвсем сигурно, защото, ако се понапъне, може да стигне за десет часа с кола. Случайно да знаеш дали има кола?
Поклатих глава.
— Не знам даже къде живее и с какво се занимава.
— Защото си мислех дали не можем да проверим на летището за името му. Според теб той дали би използвал истинското си име?
— Не. Според мен той би платил с чек и би казал фалшиво име.
— А може да е свил нечия кредитна карта… Тук сигурно е отседнал в хотел или мотел, но едва ли се е регистрирал като Джеймс Лио Мотли. Ако му имахме снимката, все някой би могъл да го познае.
— Ще се постарая да намеря някоя.
— Ако е пътувал със самолет, ще трябва да е взел кола под наем за Масилън. От Кливланд дотук се стига с автобус, но в града без кола е невъзможно. А за да си вземеш, ти трябват шофьорска книжка и кредитна карта.
— Може и да е откраднал кола.
— Може. Сума неща се събраха за проверяване. А най-лошото е, че те практически нищо не доказват. Пък и не знам дали ще съумея да накарам участъка да се юрне да проверява. Виж, ако резултатите от „Буут Мемориал“ са положителни, тогава може да стане нещо. Но иначе не ти обещавам.
— Това ми е ясно.
— Когато времето ти е кът — рече той — и когато си имал страхотния шанс да приключиш някой случай едва половин час, след като си го започнал, хич няма да ти се ще да го отваряш наново.
След това той ми даде точни указания как да стигна до „Хол ъв Фейм“ в Кантон. Изслушах го, без да се старая да запомням. Не се съмнявах, че шоуто е страхотно, но нещо не бях в настроение да гледам старото яке на Бронко Нагурски и кожения шлем на Сид Лъкман. Освен това трябваше да върна колата на „Херц“, ако не исках да ми я таксуват за още един ден.
Остана ми съвсем малко време до полета. Оказа се, че били продадени билети в повече и пътниците бяха учтиво поканени да изчакат някой от по-късните полети. Възмездието беше безплатен полет до което и да е летище в Съединените щати, стига да е на континента. На мен не ми се летеше никъде; доброволци обаче се намериха, и то за нула време.
Закопчах си колана, отворих книгата и прочетох един абзац от Марк Аврелий, след което тутакси заспах. Размърдах се чак когато самолетът наближи летище „Ла Гуардиа“.
Момичето до мене — с кръгли бебешки очила и войнишки потник — посочи книгата ми и заяви, че това явно е някакъв нов метод за трансцендентална медитация. Има нещо такова, съгласих се аз.
— Сигурно действа безотказно — каза тя със завист в гласа. — Все едно че бяхте в нирвана.
Взех рейс, после се качих на метрото и тръгнах към Манхатън. Задръстването беше в разгара си и аз реших, че така ще стигна по-бързо, отколкото с такси, да не говорим, че ще си спестя двайсет долара. Когато стигнах в хотела, първо проверих пощата, но не открих нищо интересно. Качих се, хвърлих си един душ и се обадих на Илейн да я осведомя за това, което бях научил. Разговорът беше кратък, после слязох долу да хапна нещо и тръгнах към „Св. Павел“ на събрание.
Говореше един от редовните посетители. Беше спрял да пие преди сума ти години, но сега разправяше не сърцераздирателната си стара история, а това, което му се случвало напоследък. Имал неприятности в работата, синът му се забъркал в някаква история с алкохол и наркотици. В крайна сметка изводът му беше, че трябва да проявяваме повече търпимост, и събранието продължи на тая вълна. Аз се сетих за мъдрата сентенция на Марк Аврелий, че става това, което трябва да стане. Реших по някое време да стана и да цитирам тази мисъл, след което да свържа със случилото се в живописния Масилън, Охайо, но събранието приключи, преди да ми дойде редът.
На сутринта се обадих в „Рилайабъл“ да им съобщя, че няма да мога да се появя. И вчера им бях казал същото. Човекът, с когото говорех, ме помоли да изчакам, след което ме свърза с прекия ми работодател.
— Вчера изникна една работа за тебе — информира ме той, — днес също. Утре поне ще можеш ли да дойдеш?
— Не съм сигурен. Мисля, че няма да мога.
— Няма да можеш, значи. Какво става, да не си се хванал с някое разследване?
— Не, имам лични проблеми.
— Лични проблеми, значи. Понеделник поне ще можеш ли? — Аз тъкмо се зачудих какво да кажа, когато той ме изпревари: — Виж какво, за тая работа има кандидати колкото щеш.
— Това ми е известно.
— Вярно, че не си на щат, но все пак аз трябва да мога да разчитам, че ще идваш да си вършиш работата, винаги когато те повикам.
— Разбирам те напълно — казах аз. — Боя се обаче, че известно време няма да можеш да разчиташ да съм винаги на линия.
— Известно време, значи. И колко точно ще е това известно време?
— Не знам. Зависи как ще потръгнат нещата.
Настъпи дълго мълчание, след което в слушалката се разнесе силен смях.
— Ама ти май си се върнал пак към чашката, а? Боже, боже, що не ми каза веднага бе, човек? Хайде, като се пооправиш, ми звънни, ще ти намеря пак нещо.
В мен изригна внезапен и бурен гняв. Успях да го задържа, докато той затвори, след което с всичка сила треснах слушалката и си тръгнах с широки крачки. Кръвта ми кипеше. Бях направо побеснял. Този тъпанар ме беше обвинил толкова несправедливо, че нищо на света не беше в състояние да успокои гнева ми. Веднага се сетих за поне десет неща, които да му хвърля в лицето. Първо ще ида там и ще запратя всички маси и столове през прозореца. После ще му кажа да ми изчисли надниците в монети по двайсет цента и да си ги навре ясно къде. После…
Всъщност се обадих на Джим Фейбър в службата. Той ме изслуша и се разсмя.
— Виж какво — рече той разсъдително, — ако не беше алкохолик, всичко това щеше да ти е през оная работа.
— Той няма никакво право да ме мисли за пияница.
— Това, какво мисли, си е негова лична работа.
— Ти какво, искаш да ми кажеш, че нямам право да се ядосвам, така ли?
— Искам да ти кажа, че не можеш да си го позволиш. Пийва ли ти се?
— Нямам намерение да пийвам.
— Това го знам, но сега ти се пие повече, отколкото преди разговора с онова копеле, нали тъй? Нали това ти се искаше да направиш одеве, още преди да ми се обадиш?
Аз се замислих.
— Може би да.
— Но вместо това набра номера ми и сега вече ти е по-леко.
Поговорихме си още малко, така щото, когато затворих, от яда ми не беше останало нищо. Всъщност на кого се бях ядосал? Дали на оня от „Рилайабъл“, който на всичкото отгоре обеща пак да ми намери работа, след като ми мине запойният период? Едва ли. На Мотли, реших аз. Ядосан съм на Мотли, че започна цялата тая история.
Или пък може би на себе си. Защото съм безсилен да направя каквото и да било, за да го спра.
Майната му. Взех телефона и се обадих на тоя-оня, след което тръгнах към „Мидтаун Норт“ да се видя с Джо Дъркин.
Интересно, но докато работех в полицията, така и не бях се засичал с Джо, макар че той също беше на служба там. Запознахме се преди три-четири години и оттогава сме много добри приятели. От време на време си правим дребни услуги. Той ми бута по някой клиент, аз пък му бутам по някое сведение.
Когато се запознахме, той имаше навика да брои колко месеца му остават до края на двайсетте години служба. Едвам издържал, нямал търпение да се махне от тоя лайнен град и от тая лайнена служба. И сега така говори, само дето е прехвърлил двайсетте години, и сега брои месеците на оставащите пет.
Годините са си казали думата: шкембето му е понаедряло, гладката му тъмна коса е пооредяла, бузите му са виолетови от многото спукани капиляри — резултат от яко пиене. По едно време беше спрял да пуши, но сега пак ги беше започнал. Пепелникът му беше фрашкан с фасове, в устата му димеше цигара. Загаси я преди още да преполовя историята, а към края й запали нова.
Когато свърших, той наклони стола си назад и направи от дима три кръгчета. В стаята хич нямаше приток на въздух, така че кръгчетата литнаха към тавана, без да си развалят формата.
— Ега ти историята — каза той.
— Нали?
— Тоя от Охайо ми се вижда свестен пич. Как му беше името, Хавличек ли? В „Селтикс“ май играе един със същото име.
— Аха.
— И той май се казва Том, ако се не лъжа.
— Не, май че Джон се казва.
— Мислиш ли? Бе не знам, може и да си прав. Да не е нещо роднина на твоя приятел?
— Хабер си нямам.
— Вярно, тебе са те занимавали други неща. И какво искаш да направиш, Мат?
— Искам да върна онова копеле пак на топло, където си му е мястото.
— Е, не че той не се е постарал да си остане вечно там. Такива като него обикновено изгниват зад решетките докрай. Мислиш ли, че ченгетата от Масилън биха могли да го обвинят за онези убийства?
— Не знам. Той е изкарал страхотен късмет с това, че случаят е бил приключен почти веднага.
— Абе и ние май така щяхме да направим.
— Не е толкова ясно. Като начало щяхме да сме записали позвъняването му, което дава шанс да се идентифицира гласът. Освен това щяхме да направим по-щателни изследвания на труповете.
— И пак не е задължително да откриеш сперма в задника й, освен ако не я търсиш де.
Аз свих рамене.
— Все едно. Мама му стара, поне щяхме да установим дали по мъжа е имало и друга кръв освен неговата си.
— Е, да, тука си прав. Ама и ние много често осираме работата. Мат, ти не си бачкал от години и си позабравил.
— Може би.
Той се наведе да загаси цигарата си.
— След всяко отказване пропушвам още по-яко — каза той. — Излиза, че отказването е вредно за моето здраве. И ако се окаже, че спермата не е на мъжа й, според тебе ще отворят ли делото?
— Нямам понятие.
— Щото няма никакво основание да обвинят Мотли. Как ще докажеш, че е бил в Охайо? А къде е той сега, имаш ли представа?
Поклатих глава.
— Проверих в Отдела за регистрация на колите. Няма нито кола, нито книжка.
— И те ти го казаха?
— Сигурно са решили, че съм някое официално лице.
Той ме погледна.
— Ти да не си се представил за полицай?
— Не съм им казвал такова нещо.
— Виж какво, мой човек, в кодекса пише, че е подсъдно да се представяш за пазител на реда.
— Да, ама като е с измамни цели.
— И когато искаш да накараш хората да направят нещо за тебе, което иначе не биха направили. Свиркай си бе, ташак си правя. Значи няма ни книжка, ни кола. А къде живее?
— Не знам.
— Не е пуснат условно, значи е имал и отговорник, на когото да се обажда… Кой е последният му известен адрес?
— Един хотел към последните номера на Бродуей, но това е било преди дванайсет години.
— Едва ли му пазят стаята.
— Звъннах там за всеки случай — казах аз.
— И откри, че не са го регистрирали.
— Поне не със собственото му име.
— Ето ти още мъчнотии. Той сигурно си има цял куп фалшиви документи. За тия дванайсет години в пандиза ще да се е запознал с доста документалисти, хе-хе. Кога са го пуснали, казваш? Средата на юли ли? Оттогава да си е набавил всичко — от „Американ Експрес“ до швейцарски паспорт!
— Сигурно.
— Убеден ли си, че е в Ню Йорк?
— Би трябвало да е.
— И смяташ, че ще се опита да докопа и другото маце? Как й беше името?
— Илейн Мардел.
— След което ще те погне и тебе. — Той се замисли. — Ако имахме официално поискване от Масилън, можеше да пуснем няколко ченгета да го търсят. Но само ако ония решат да отворят делото и издадат разрешително за арест.
— Хавличек сигурно няма да има нищо против — рекох аз, — но за съжаление не зависи само от него.
— Нямал е нищо против, докато сте плюскали макарони и сте си приказвали за футбол. Обаче ти си вече на петстотин мили разстояние, а на гъза му се пекат още сума ти работи. С най-голям кеф ще му тегли една майна на Мотли. Кой обича да отваря затворени дела?
— Така е…
Той взе една цигара от пакета, потупа я по нокътя си, после я пъхна обратно.
— А снимка? Направили ли са му снимка в Данемора?
— Преди осем години, когато е влязъл.
— Искаш да кажеш, преди дванайсет.
— Преди осем. Първо е бил в Атика.
— А, вярно.
— И това е единствената му снимка отпреди осем години. Помолих ги да ми пратят копие, но пичът, с когото разговарях, нещо не беше много навит. Не бил сигурен дали това не противоречало на правилата.
— Това е, щото е решил, че не си полицай.
— Аха.
— Аз бих могъл да звънна, ако искаш, но не знам дали ще помогне. Не че ще ми откажат, но ще проточат работата колкото си искат. Но пък снимката ще ти трябва чак след като твоят приятел в Охайо реши да поднови делото, което ще стане, едва след като се получат резултатите от лабораторията в Кливланд.
— А и тогава не е ясно дали ще стане.
— А и тогава не е ясно дали ще стане, но дотогава със сигурност ще имаш снимката от Данемора. Освен ако не се заинатят, разбира се.
— Не ми се чака толкова дълго.
— Защо?
— Защото искам да започна да го търся.
— Значи за това ти трябва снимка…
— Може и рисунка — добавих аз многозначително.
Той ме погледна.
— Хитро — рече ми той. — Имаш предвид някой от нашите художници ли?
— Сигурно ти се намира някой и друг познат, който да не отказва допълнителна работа.
— Особено ако не трябва да плаща данъци?
— Именно.
— Бих могъл да потърся. И ти мислиш, че ще успееш да му опишеш човек, когото не си виждал цели дванайсет години?
— Това лице не се забравя.
— Айде бе.
— Освен това след ареста вестниците публикуваха една негова снимка.
— Само дето ти отдавна си изхвърлил вестника.
— Да, обаче бих могъл да го видя на микрофилм в библиотеката. За да си поопресня паметта.
— След което ще идеш при художника.
— Точно тъй.
— Той може да се е изменил през всичките тези години, но пък поне ще го имаш такъв, какъвто е бил някога…
— Художникът ще го посъстари малко, те ги умеят тия работи.
— Големи факири са, вярно. А защо не вземеш и оная, как й беше името…
— Илейн.
— Илейн, да.
— Вярно, не бях се сетил. Добра идея.
— Нали знаеш, пълен съм с идеи като прясно лайно с витамини. Това ми е търговската марка. Сещам се веднага за трима души, които биха могли да ти свършат работа, но първо ще звънна на оня… дано го намеря… Нали няма да се разстроиш много, ако това ти излезе стотарка?
— Изобщо. Ако трябва, и повече ще дам.
— Сто са предостатъчно. — Той вдигна слушалката. — Човекът, когото имам предвид, е страхотен. И, което е по-важното, това ще му хареса.