Лорънс Блок
Билет за гробищата (18)

18.

Боже, чувствах се страхотно! Целия път до „Кълъмбъс Съркъл“ го извървях пеш, само на адреналин. Кръвта ми кипеше, пулсът ме блъскаше на вълни.

След което адреналинът спадна и аз си казах, че съм голямо говедо.

При това говедо с късмет. Съдбата ми се беше усмихнала, беше ми предоставила идеалния противник — едър, млад и при това по-голям кретен от мене. Беше ме изпълнила със справедлив гняв и даже ме беше снабдила с девица, чиято чест да защитя.

Чудничко. Едва не го убих. Ега ти боя му хвърлих!… В съда на това му викат непровокирано нападение. Като нищо можех да съм го осакатил, че дори и убил. Или пък да съм му прекършил трахеята или разкъсал някой вътрешен орган. Ако тази сцена я беше видяло някое ченге, отдавна вече да съм на път към участъка. Щяха да ме пъхнат на топло, и то напълно заслужено.

При все това, както и преди, аз не изпитвах абсолютно никаква симпатия към хлапака с равната глава. Обективно погледнато, той си беше първокласно копеле и ако сега го боли гърлото и му е натъртен джигерът, това само означава, че си го е търсил. Но кой ме караше да играя ролята на Великия Отмъстител? Поведението му изобщо не ми влизаше в работата. Както и наказанието.

А Дамата с Подутите Глезени, да не би да имаше нужда да я защитавам? Ако толкова не й се нрави хеви метълът, щеше да стане и да си тръгне. Същото важи и за мен.

Да си го кажем направо — бях го победил, защото не можех да се справя с Мотли. Не можех да спра неговите зверства и затова изпотроших радиото на момчето. Когато се срещнах с Мотли лице в лице на Атърни Стрийт, се оказах победеният и затова сега изравнявам резултата, хвърляйки тупаник на един нещастен пубер. Бях се оказал безпомощен срещу голямото зло и затова сега демонстрирах сила срещу маловажното.

И което е най-лошото, знаех си, че не постъпвам правилно. Колкото и силен да беше гневът ми, пак не можа да заглуши тънкия гласец, който се обаждаше вътре в мен и ме съветваше да престана с тия глупости и да се държа като възрастен човек. Чух го така добре, както и предишния път, когато ме съветваше да не купувам уискито. Има хора без вътрешни гласове, които по тая причина не могат да преценяват разумно какво вършат, но моят случай не беше такъв. Бях го чул съвсем ясно и му бях заповядал да млъква.

И в двата случая се бях спрял тъкмо навреме — не наченах уискито и не ритнах хлапака в лицето, но това все пак бяха твърде малки победи.

Хич, ама хич не се гордеех със себе си.

 

 

Като се прибрах, звъннах на Илейн. Тя нямаше кой знае какво да ми съобщи, аз също, тъй че не приказвахме дълго. Отидох да се избръсна. Лицето ми се беше пооправило и вече можех са използвам обикновена самобръсначка вместо електрическа. Избръснах се внимателно и дори и не се порязах.

През цялото време усещах миризмата на алкохол, която се носеше от канала. Най-вероятно да съм си я въобразил, но при все това я усещах.

Тъкмо попивах водата от лицето си, когато чух телефона. Беше Дани Бой Бел.

— Намерил съм един човек, може би ще искаш да поговориш с него. Става ли към дванайсет-един?

— Става.

— Ела в „Мадър Гууз“. Знаеш ли го къде е?

— На Амстердам ли беше?

— Амстердам авеню и 81-ва. Третата къща от ъгъла, на източната страна на авенюто. Музиката е много приятна, ще ти хареса.

— Нали не е хеви метъл?

— Що за въпрос? Значи, да го направим в дванайсет и половина. Ще кажеш, че си с мене.

— Добре.

— А, Матю, вземи и някой друг долар.

Изгледах новините, после излязох да хапна. Ядеше ми се нещо топло, апетитът ми за пръв път проработи, откак се бях бил с Мотли на Атърни Стрийт, и сега нямах търпение да се наям като хората. Запътих се към един тайландски ресторант, но на половината път размислих и тръгнах към „Армстронгс“. Взех си голяма порция черен боб с чили сос, добавих към него и люти чушки и се получи същински пожар. Храненето ми достави същото удоволствие, каквото и строшаването на онова радио в парка, за което вече почти не съжалявах.

Отидох до тоалетната. В урината ми все още имаше кръв, но много по-малко. А и бъбрекът почти не ме болеше. Върнах се на масата, изпих още няколко кафета. Бях си взел за компания Марк Аврелий, от когото прочетох съвсем малко. Ето какво бе то:

„Никога не отивайте отвъд първото си впечатление. Да кажем, първото ви впечатление е, че някой злослови по ваш адрес. Това съвсем не означава, че този някой ви е сторил зло. Или например аз виждам, че детето ми страда от някаква болест — следователно очите ми казват само това, че е болно, а не че животът му е в опасност. Придържайте се единствено към първото впечатление, без да го изкривявате със собствено тълкуване, и винаги ще сте на прав път. Или най-много го сметнете за още едно доказателство за вселенския ред, по който се движат нещата.“

Това е полезна мисъл за един детектив, но аз май не я приемах напълно. Значи какво, да си държа очите и ушите отворени, но да не търся смисъл в това, което виждам и чувам. Всъщност дали точно това искаше да каже? Известно време размишлявах, после оставих книгата и се отдадох на кафето и хубавата музика. Беше нещо класическо, изпълняваше го симфоничен оркестър. Наслаждавах се на музиката, при това без нито за момент да ми се прииска да строша касетофона.

 

 

Бях в „Св. Павел“ няколко минути преди да почне събранието. Джим вече беше дошъл, поприказвахме си малко до кафемашината, без да споменаваме следобедния ни разговор. После размених две-три приказки с други познати и така дойде време да сядаме.

Говореше един едър ирландец с червендалесто лице от Бронкс. Все още работел като месар, все още бил женен за същата жена и все още живеел на старото си място. Алкохолът дълго време му бил първият приятел, докато един прекрасен ден се озовал в токсикологията с нервно разстройство и увреждане на черния дроб.

— Цял живот съм бил католик — разказваше той, — но до момента, в който спрях да пия, не бях казал нито една молитва. А сега се моля по два пъти на ден. Сутрин и вечер. И при това не пия.

По бреме на обсъждането Франк — той е доста възрастен, спрял е да пие сигурно далеч преди потопа — каза, че си има една страхотна молитва.

— Ето как се моля аз: „Господи, благодаря ти за всичко такова, каквото е“. Не знам дали му става гот, като го чува, но на мен във всеки случай ми е много кеф да го казвам.

Аз вдигнах ръка и казах, че днес следобеда съм бил на ръба пак да пропия. Досрамя ме да разправям подробно всичко, казах само, че съм допуснал редица грешки — освен тая да се напия. Един от присъстващите заяви по този повод, че в никакъв случай не трябва да се допуска единствено тази грешка. За други — можело…

Към края съобщиха за панихидата на Тони, която щеше да се проведе в три часа в събота в една от залите на „Рузвелт“. По време на обсъждането за смъртта на Тони говориха няколко души, главно се чудеха защо се е самоубила, и разказваха спомени от собствения си живот, свързани с подобни щения.

Тази тема се поде и във Флейм. Почувствах се неудобно. Знаех нещо, което другите не знаеха, а не ми се щеше да го споделям. Изглеждаше ми страшно несправедливо към Тони, че оставях смъртта й да минава за самоубийство, но не знаех как точно да се справя с проблема, без при това да се вдигне много шум и скромната ми личност да лъсне в центъра на вниманието. Тъкмо бях решил да си тръгвам, но един от присъстващите смени темата и аз се успокоих.

Събранието беше свършило в десет, във „Флейм“ прекарах около час в пиене на кафе; отбих се в хотела само да проверя дали няма съобщения и, без да се качвам, излязох отново.

До срещата ми с Дани Бой Бел оставаше доста време. Поразходих се из града, като разглеждах всички витрини по пътя и спирах на червено даже и да нямаше коли. Но когато се върнах на ъгъла на 81-ва и Амстердам, видях, че все още имам време. Разходих се до следващата пресечка, пресякох и се забих в един вход точно срещу „Мадър Гууз“. Стоях там на тъмно и наблюдавах хората, които влизаха в бара, и тези, които вървяха по улицата. На югоизточния ъгъл на кръстовището стояха трима наркомани и явно чакаха доставчика на хероин. По нищо не личеше, че имат някаква връзка с мен или пък с „Мадър Гууз“.

В 12 и 28 влязох в клуба. Салонът беше тъмен и тесен, барът — покрай лявата стена, а гардеробът — отдясно на входа. Подадох палтото си на едно момиче с негърски и азиатски черти, взех пластмасовия номер и тръгнах покрай бара. В единия му край имаше врата, която водеше към двойно по-широка зала с тухлена зидария и стенни лампи, от които идваше приглушена разсеяна светлина. Подът беше от шахматно наредени черни и червени плочки. На малката сцена свиреше негърско трио: пиано, бас китара и барабани. Бяха с къси коси и грижливо подстригани бради. Костюмите — тъмни, ризите — чисто бели, вратовръзките — на райета. Приличаха на „Модърн Джаз Куортет“, само че без Милт Джаксън, който примерно беше отскочил да изпие чаша мляко. Застанах на няколко крачки от бара и заоглеждах помещението. Тутакси се появи главният келнер, който съвсем спокойно можеше да се кандидатира за четвърти член на квартета. Дани Бой не се виждаше никакъв — очите ми още не можеха да свикнат със светлината — но след като попитах келнера къде е масата на мистър Бел, той ме поведе право към нея. Масите бяха разположени съвсем близко една до друга, така че пътят ни приличаше на скиорски слалом.

Масата на Дани Бой стоеше точно до дансинга. Върху нея имаше кофа с лед и бутилка „Столичная“. Единственото цветно петно по Дани Бой беше жилетката на вертикални жълти и черни райета. Инак облеклото му не се различаваше от това на келнера и триото. Пред него имаше чаша без столче, пълна с водка, а от лявата му страна седеше млада блондинка с пънк подстрижка — дълга от едната страна и почти до голо от другата. Черната й рокля беше дълбоко изрязана и разкриваше доста обилна гледка. Имаше алчен лисичи поглед, от ония, които се появяват, след като животът ти е протекъл в глухата провинция и единствената гледка през прозореца са били три-четири изпотрошени брички.

Погледнах първо към нея, после към Дани Бой. Той поклати глава, хвърли едно око на часовника си и ми посочи празния стол. Седнах, след което той ме осведоми, че въпросната личност, с която трябва да се срещна, не е момичето и че нужният ми човек ще пристигне след малко.

Триото засвири едно двайсетминутно парче, през което време ние не промълвихме нито дума. Околните маси също мълчаха. Имаше и черни, и бели клиенти. По едно време забелязах един познат. Навремето беше сводник, после изкара нещо като климактериумна криза и сега е търговец на африканско изкуство, офисът му е на Медисън авеню. Чух, че работите му вървели на добре, и нищо чудно. Като сводник също му вървеше.

Парчето свърши и дойде сервитьорката да донесе нов коктейл за приятелката на Дани Бой. Чашата беше висока, пълна с плодове и забучено в тях хартиено чадърче. Попитах дали имат кафе.

— Само нес — каза тя с извиняващ се глас.

Аз си поръчах и тя се отдалечи.

Дани Бой каза:

— Мат, това е Кристъл. Кристъл, запознай се с Мат.

Запознахме се, Кристъл заяви, че й е много приятно. Дани Бой попита какво мисля за групата. Казах му, че са върхът.

— Пианистът е страхотен — каза той. — Малко прилича на Ранди Уестън, но и на Сийдър Уолтън, особено когато свири соло. Снощи имаше няколко солови изпълнения. Страшно стилно свири.

Аз не казах нищо.

— Нашият човек ще дойде след няколко минути — продължи той. — Рекох, че няма да имаш нищо против, ако дойдеш малко по-рано да послушаш тия юнаци. А какво ще кажеш за местенцето?

— Бива си го.

— И обслужването е страхотно. А и нали си ме знаеш, Матю, като си харесам някое място, кисна там всяка вечер. Или почти всяка.

Пристигна кафето. Сервитьорката го остави на масата и хукна да разнася другите поръчки. По време на изпълнение никога не сервират, така че в паузата наваксват с пълна сила. Много от клиентите поръчаха направо по няколко питиета. Някои като Дани Бой например взимаха по цяла бутилка. Навремето това беше забранено, а и сега едва ли се поощрява, но и не е престъпление за бесилка.

Дани Бой си сипа още водка, докато аз разбърквах кафето си. Питах го що за човек чакаме.

— Първо го виж — рече той, — поогледай се, поприказвайте си.

В един часа установих, че главният келнер идва към нашата маса, а подире му върви още един човек. Нямаше съмнение, че тъкмо него чакахме, защото никак не се връзваше с обстановката. Беше слаб бял мъж с яке на едър пепит и тъмносиня кадифена риза. Изглеждаше доста неуместно сред всичките тия хора. Той явно също се чувстваше неловко, защото се подпря на гърба на стола и застана така в доста неудобна поза. Дани Бой трябваше два пъти да го подканя да седне и чак тогава той издърпа стола и се отпусна в него.

Едновременно с това стана Кристъл, явно така се бяха договорили с Дани Бой. Обсипа ни с усмивки и тръгна да си проправя път през масите. Сервитьорката пристигна, аз си поръчах още кафе, а новодошлият поиска бира. Тя му изреди всичките шест налични марки. На него явно му стана неприятно, че се налага да избира.

— „Ред Страйп“ — рече той. — Това пък какво е?

Оказа се, че е ямайска бира.

— Ами добре, донесете ми една.

Дани Бой ни представи, но само по малко име. Онзи се казваше Брайън. Постави длани на масата и заразглежда ноктите си, сякаш за да се увери, че са чисти. Беше на около трийсет и две, имаше кръгло и цицинесто лице. По всички личеше, че немалко юмруци са се стоварвали върху него. Тъмнорусата му коса беше започнала да оплешивява.

Бях готов да се закълна, че е лежал в пандиза. Не че му пишеше на челото, но има хора, на които от километри им личи.

Дойде бирата заедно с кафето. Той хвана бутилката за продълговатото гърло и намръщено прочете етикета. После, без да обръща внимание на чашата пред себе си, отпи от шишето и избърса устата си с опакото на ръката.

— Хм, ямайска — рече след това.

Дани Бой попита дали я бива.

— Хубавата бира си е хубава бира, приятелю — наставнически изрече Брайън, след което остави шишето и ме погледна. — Търсиш Мотли, както разбирам.

— Знаеш ли къде е?

Той кимна.

— Виждах го напоследък.

— Откъде се знаете?

— Откъде, мислиш? От панделата. Бяхме в един блок. После го бутнаха за един месец в единична килия, а след това го преместиха.

— И защо са го бутнали в единична?

— Защото утрепа един от нашите.

Дани Бой се намеси:

— И това ли е наказанието за убийство? Трийсет дена сам в килия?

— Не можаха да докажат нищо, нямаше никакви свидетели. Но ние си знаехме кой го е направил де. — Очите му за миг се срещнаха с моите, после пак се плъзнаха встрани. — Знам те кой си. Той много говореше за тебе.

— Предполагам, само хубави неща.

— Каза, че един ден ще те убие.

— Ти кога излезе, Брайън?

— Преди две години. Две години и един месец.

— И с какво се занимаваш сега?

— Ами, с туй-онуй. Нали знаеш.

— Аха.

— Върша си работата, всеки ден различна, каквато държавата каже. Бях наркоман, но сега съм на лечение с метадон — на щатски разноски. И няма как да не бачкам.

— Разбирам. Кога се видя с Мотли?

— Ами преди около месец. Може би малко повече.

— Приказвахте ли за нещо?

— Че за какво? Не, просто го видях на улицата. Излизаше от една къща. След няколко дена го видях и да влиза там. В същата къща.

— И това е било преди месец и кусур?

— Тури го един месец.

— А оттогава не си ли го виждал?

— Видях го, разбира се. И то няколко пъти, все в махалата. А после разбрах, че се интересуваш от него, и започнах да се навъртам. Шляех се около къщата, пиех кафе наблизо да видя кой влиза и кой излиза. Така че съм сигурен, че все още живее там. — Той срамежливо се усмихна. — А и взех, че поразпитах тоя-оня. Живее в апартамента на една мацка. Успях да разбера и номера.

— Дай ми адреса.

Той погледна Дани Бой. Дани кимна. Отпи от бирата и каза:

— Ама гледай да не разбере кой ти го е дал.

Аз мълчах.

— Добре — рече той. — 25-а Източна, №288. Това е на две крачки от Второ авеню. На ъгъла има кафене, храната не е лоша, а е и евтина. Полска кухня.

— Апартаментът къде е?

— В дъното на четвъртия етаж. На табелката пише „Лепкур“ Може би е името на мацката.

Записах всичко и затворих бележника. Казах на Брайън, че е желателно Мотли да не научава за този наш разговор.

— Няма начин, приятел. Откак го преместиха в единична килия, не сме разменили ни една приказка. А сега точно нямам никакво желание да си бъбря с него.

— И оттогава не сте си говорили?

— Че за какво да си говорим? Но като го скивах, тутакси го познах, ще знаеш. Китарата му е много особена, една такава продълговата. Веднъж като го видиш, цял живот няма да го забравиш. Виж, моята мутра трудно се запомня. Оня ден се разминахме на улицата. С Мотли де. Изобщо не ме позна. — Още една срамежлива усмивка. — А и ти след пет дена вече ще си ме забравил.

С това явно много се гордееше. Погледнах към Дани Бой, той размаха два пръста. Аз извадих портфейла и се бръкнах за две петдесетачки. Сгънах ги, стиснах ги в юмрука си и се протегнах да ги сложа в ръката на Брайън. Той взе парите, сложи ръката си в скута, за да ги огледа скришом, след което се усмихна и вдигна глава.

— Ти си бил голям пич бе!

— Още един въпрос?

— Давай!

— Защо ти е да го портиш?

Той ме погледна.

— А защо не? Нито ми е роднина, нито ми е приятел. А човек все някак трябва да си изкарва хляба.

— Е, да, така е…

— Но, честно казано, той просто си е гадно копеленце. Ама ти си го знаеш, какво да ти разправям… И то доста добре.

— Така е.

— А мацката, дето живее с нея, сто на сто ще я пречука. Ако не го е направил вече.

— Защо така мислиш?

— Ами мен ако питаш, това просто му харесва. Веднъж го чух да приказва на тая тема. Каза, че жените много бързо се изхабявали, та трябвало да ги убиеш и да търсиш нови. Запомних го за цял живот. И то не смисъла на думите му, а начина, по който ги каза. Какви ли не гадости чува човек в пандиза, ама това надминава всичко, което аз поне съм чувал. — Той отпи, остави шишето и продължи: — Трябва да изчезвам. Ти ли ще се погрижиш за сметката или да се бъркам?

— Вече сме се погрижили — каза му Дани Бой.

— Готина е, нищо че не я допих. Ако ви се пие, не се притеснявайте. — Той се изправи. — Дано го гепиш, приятел. На такива като него не им е мястото по улицата.

— Прав си.

— Най-големият ташак е — продължи той, — че на такива като него и в затвора не им е мястото.

 

 

Аз казах:

— Е, какво мислиш за него?

— Какво да мисля, Матю? Че е един достоен член на обществото ли? Пък и щедър, на всичкото отгоре. Няма ли да си пийнеш от бирата му?

— Не точно сега.

— Аз май също ще остана на водка. Но според мен не те излъга. Дори и твоят човек вече да не живее на 25-а, то няма да е защото Брайън му е подшушнал нещо.

— Той изглежда се страхува от него.

— Има такъв момент.

— Но оная вечер една курва доста убедително се престори, че я е страх от него, и взе, че ме вкара в капан. — Аз го осведомих за събитията на Атърни Стрийт.

Той се замисли и през това време си наля нова чаша.

— Капан, казваш.

— Аха.

— Това тук не ми изглежда да е капан. Освен това няма как Брайън да ти се яви с препоръчително писмо… И все пак, давай по-предпазливо.

— Да, няма да е зле.

— Аха. Ако това наистина не е капан, не вярвам да те издаде на Мотли. Едва ли му се ще да се доближава до него. — Той отпи. — Освен това ти доста щедро му се отплати.

— Да, не очакваше чак такава сума…

— Така е. Забелязал съм, че да даваш повече, отколкото очакват да дадеш, е доста полезен навик.

Това не беше намек, но аз веднага си бръкнах в портфейла и извадих две стотачки. Подадох му ги и той се засмя.

— Ти си бил голям пич бе, както казва Брайън. Но няма нужда сега да ми плащаш. Изчакай да видиш дали информацията е валидна, и тогава. Защото иначе няма да е честно.

— Виж какво, задръж ги — казах аз, — пък ако не е валидна, аз ще си ги поискам обратно.

— Добре, но…

— А ако си ги заслужил — продължих аз, — може да не съм в състояние да ти ги дам. Така че по-добре ги вземи сега.

— Няма да удостоявам думите ти с коментар — каза той.

— И все пак задръж ги.

— Едва ли ще е за много дълго. Кристъл е скъпа играчка. Ще останеш ли за следващото парче, Матю? Ако не, би ли се отбил на бара да кажеш на сладурчето ми, че вече може да се връща? За кафето не се безпокой, всичко е уредено. Леле боже, ама и ти си като Брайън!

— Първата чаша си я изпих цялата — заоправдавах се аз. — Кафето наистина е хубаво. Ако искаш, допий това.

— Абе ти верно си голям пич! — рече Дани Бой.