Лорънс Блок
Билет за гробищата (20)

20.

Мик спря пред хотела, но без да гаси мотора.

— Е, револверът е в тебе…

— В джоба ми.

— Ако ти дотрябват още патрони…

— Ако ми дотрябват още патрони, значи здравата съм го загазил.

— Е, каквото и да ти дотрябва, обади ми се.

— Благодаря, Мик.

— Понякога страшно ми се ще да пийнеш с мене — добави той, — а в следващия момент благодаря на Бога, че не го правиш. — Той ме погледна. — Чудна работа, а?

— Това чувство ми е познато. Понякога ми се ще да спреш да пиеш, а в следващия момент благодаря на Бога, че няма да го направиш.

— С никой друг не съм имал такива нощи.

— Аз също.

— Литургията си я биваше, а?

— Страхотна беше.

Той впи поглед в очите ми.

— Абе ти молиш ли се понякога?

— Чат-пат си говоря разни работи. Наум де.

— Да, ясно.

— Може би това е вид молитва, не знам. Сигурно го правя, защото се надявам някой да ме чуе.

— Аха.

— Оня ден научих една молитва. Човекът, дето я разказа, рече, че по-страхотна молитва от тая няма. „Благодаря за всичко, такова, каквото е.“

Мик присви очи и я повтори шепнешком. След това бавно се засмя и рече:

— Супер е. Откъде я знаеш?

— Чух я на едно събрание.

— Вие такива ли кретении си разправяте по събранията? — Той се захили и понечи да каже още нещо. След това се изправи в седалката и рече: — Е, аз да не те задържам… Бягай да спиш.

Качих се в стаята си, закачих си палтото и извадих револвера от джоба на сакото си. Измъкнах барабана и изсипах от него патроните. „Дум-дум“. Бетон-арме. Увеличават ефекта от удара, а вероятността да рикошират опасно е много по-малка, защото при сблъсък с нещо твърдо се пръскат на парчета.

Ако преди години, в Уошингтън Хайтс, патроните ми бяха от този тип, сигурно нямаше да убия детето. Животът ми щеше да бъде съвсем друг. Имаше времена, когато часове наред пиех и си мислех единствено за това дете.

Заредих и започнах да се прицелвам по разни предмети в стаята. Исках ръката ми да свикне с револвера. Съблякох си сакото и се опитах да втъкна оръжието зад колана си по възможно най-удобния начин. Най-добре ще е да си взема кобур за през рамо. А и други неща могат да ми потрябват. Белезници със сигурност — за да обездвижа Мотли, докато го разпитвам, и да неутрализирам огромната сила на ръцете му. Белезници се продаваха в магазините за полицейски атрибути. Знаех един в центъра на Полис Плаза и се сещах за още един недалеч от Академията. Ако се отбия там на път за апартамента на Лепкур, сигурно ще ми продадат белезници и кобур. Някои от нещата се продаваха само на работещи полицаи, но повечето бяха без такова ограничение. Белезниците със сигурност спадаха към тях.

Продаваха се и жилетки против куршуми. Една жилетка „Кевлар“ би ми била от полза. Той едва ли щеше да стреля по мене, а от удар с нож жилетката не предпазва, но пък би могла да ми даде някаква защита срещу пръстите му… Само че няма как да разбера това със сигурност, а да питам по този въпрос продавача някак си е доста неуместно. „Това ще ме опази ли, ако някой реши да ме ръгне с пръст в ребрата?“ „Защо, сър, да не би да имате гъдел?“

Не е лошо да взема и малък касетофон. От ония, дето са с микрокасети. В „Рилайабъл“ има такива, може да ми дадат един за няколко дни. Или по-добре да си купя от аудиомагазин? Не държа да имам последното чудо на техниката, тъй че едва ли ще ми струва много.

Сложих револвера в шкафа и се съблякох. Отидох до банята да напълня ваната с гореща вода и докато я чаках, пуснах телевизора и запревключвах програмите. На един от независимите канали даваха новини. Основната тема беше кризата в спестовно-кредитния бизнес, а след като приключиха с нея, на екрана се появи едно момиче с усмивка като от реклама за паста за зъби, което радостно съобщи, че според полицията вероятно има връзка между снощното жестоко убийство на полицая от доброволния патрул в Уест Вилидж и тазсутрешното нападение в луксозния квартал Търтъл Бей.

За полицая не бях чул нищо и затова се заслушах. Вниманието ми се изостри съвсем, когато репортерката съобщи, че полицията разследва възможността да се намери връзка между тези две убийства и бруталното изнасилване и убийство на Елизабет Скъдър в къщата й на Ървинг Плейс преди няколко дена. Последната жертва — неомъжена жена, живуща на 51-ва Източна улица №345 — била откарана спешно в Ню Йорк Хоспитал с многобройни прободни рани, както и други неспоменати увреждания.

На екрана се появи входът на сградата. Оттам излязоха двама санитари с носилка и се запътиха към линейката. Опитах се да видя лицето на жертвата, но не успях.

Репортерката изникна пак и направи жалък опит да се усмихне печално. Жертвата, изчурулика тя, била спешно закарана в операционната. Полицейският говорител заяви, че шансовете й за оцеляване били нищожни. Още не бяха обявили коя е — първо трябвало да уведомят близките й.

Не успях да видя лицето й, но познах входа. И адреса. Сега си мисля, че всичко ми е било ясно от самото начало. Още откак пуснах телевизора.

Облякох се за по-малко от пет минути и тутакси излязох. В момента, в който тръшнах вратата след себе си, чух телефона. Оставих го да звъни.