Метаданни
Данни
- Серия
- Матю Скъдър (8)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Ticket to the Boneyard, 1990 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Марина Алексиева, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,6 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2023 г.)
Издание:
Автор: Лорънс Блок
Заглавие: Билет за гробищата
Преводач: Марина Алексиева
Година на превод: 1993
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Факел
Град на издателя: София
Година на издаване: 1993
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: ДФ „Балкан прес“
Редактор: Миряна Башева
Технически редактор: Любица Златарева
Коректор: Дарина Григорова
ISBN: 954-411-013-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12795
История
- — Добавяне
На Ленор Нейтън Блок Розенберг
Здрасти, мамче!
1.
Тъкмо бяха почнали световните серии от бейзболния шампионат, и в Ню Йорк настана страхотен студ. Което не се отрази кой знае колко на резултатите, защото играеха „Оукланд“ и „Доджърс“. „Доджърс“ удивиха всички, като спечелиха пет мача. С най-героично поведение се отличиха Кърк Гибсън и Хършисър. „Метс“ бяха повели в дивизията си от самото начало и бяха влезли в сериите след 7 доигравания. Имаха и сила, и мощни подавания, но им липсваше нещо, което „Доджърс“ притежаваха; каквото и да бе то, именно с негова помощ успяха да пробият.
Гледах един от мачовете у един приятел, друг — в един бар на име „Гроуганс Оупън Хаус“, а останалите — в хотелската си стая. До края на октомври времето се задържа все така мразовито и вестниците писаха, че туй ще да е дълга и сурова зима. Всички новинарски емисии бяха пуснали екипите си да пъплят из Ълстър Каунти и камерите показваха как фермери кореняци сочат мъдро плътната козина на добитъка и пухкавите косъмчета по гъсениците. След което през първата седмица на ноември внезапно дойде циганското лято и хората плъзнаха из улиците по ризи.
Беше футболен сезон, но нюйоркските отбори нещо не бяха във форма. Като лидери в Националната футболна лига се очертаваха „Синсинати“, „Бъфало“ и „Беърс“, а на най-добрия защитник на „Джайънтс“ (след славния Сам Хъф) бе наложено трийсетдневно отстраняване от игра поради злоупотреба с токсични средства; иначе казано — за смъркане на кокаин. Когато това му се бе случило за пръв път, той бе заявил пред репортерите, че си е извлякъл поука завинаги. Този път изобщо отказа интервюта.
Аз бачках и се наслаждавах на топлото време. Работех на надница за детективската агенция „Рилайабъл Инвестигейшънс“. Офисът се намираше във Флатирън Билдинг на 23-та улица и Бродуей. Случаите бяха главно жалби по повод престъпна небрежност и моята работа почти се изчерпваше с търсене на евентуални свидетели, от които да изкопчвам предварителни показания. Не че беше голям кеф, но щеше да ми свърши работа като препоръка, ако някога реша да си изкарам разрешително за частен детектив. Не бях много убеден, че искам да се занимавам точно с това, но пък и не бях сигурен, че не искам, така че продължавах да си бачкам там и пътьом да изкарвам по стотина долара всеки ден.
С жените бях във висящо положение. Май така му викат. Известно време бях ходил с една мадама на име Джан Кийн, но наскоро всичко приключи. Не знам дали приключи завинаги, но за момента поне вече не бяхме гаджета. После походих малко и с други, но и това не доведе до нищо сериозно. Почти всяка вечер бях на сбирка на Анонимните алкохолици, после обикновено киснех с някой от тях по кафенетата, накрая си тръгвах и си лягах. Понякога по най-перверзен начин засядах сам в някой бар с ко̀ла, кафе или сода. Което хич не е препоръчително, но аз все пак го правех.
И тогава, един вторник вечерта, на десетия ден от топлото време, боговете, които си играят на покер с живота ми, изведнъж така ми вдигнаха мизата, че всичките ми чипове се изтъркаляха под масата, а и самата маса се преобърна…
Деня си бях прекарал в търсене и разговор с един човечец на име Нюдорф, същински пор, който беше предполагаемият свидетел на сблъсъка между велосипед и фургон за доставки на „Рейдио Шак“. Адвокатът на велосипедиста се бе обърнал към „Рилайабъл“ и от Нюдорф се очакваше да потвърди, че шофьорът на фургона внезапно отворил вратата си по такъв начин, че сблъсъкът бил неизбежен.
Клиентът ни беше от ония юристи, които поемат собствените си клиенти направо от линейката още преди хирурзите, плащаше си и реклами по телевизията, тъй че ринеше парите с лопата. Щеше да се оправи идеално и без показанията на Нюдорф, без дори да се стига до съд, но все пак всичко трябваше да протече както си му е законният ред. За изпълнението на досадния си дълг аз получавах по стотарка на ден. Нюдорф още се мъчеше да разбере какво ще измъкне пък той от цялата работа. „Абе де да знам — разправяше. — Това да си похарчиш няколко дена в съда, туй са разноски, губиш време — губиш печалби — е, как при това положение да се грижиш за всеобщото благо? Не можеш да си го позволиш, нали ме разбирате?“
Много добре го разбирах. Освен това ми беше ясно, че показанията му не струват и пукната пара, особено като се има предвид, че не беше много навит да ги дава. Намекнах му, че ще му бутнем нещичко, ако свидетелства в съда, и го накарах да се подпише под предварителните си показания, което щеше да е напълно достатъчно за моя клиент.
Хич не ми пукаше как ще завърши делото. И двете страни по него си имаха вина. И двамата шофьори бяха карали невнимателно. На фургона това му бе струвало вратата, а момичето с велосипеда се бе отървало със счупена ръка и два избити зъба. Тя си заслужаваше да получи нещо, ако и да не са чак три милиона, както искаше адвокатът й. А по тази логика и Нюдорф не биваше да остава без нищо. На разните му там експерти по психиатрия и съдебна медицина им се плаща във всяко гражданско или криминално дело, защо тогава да не се плаща и на останалите свидетели? Защо да не се плаща на всеки?
С Нюдорф приключих към три, след това отидох в „Рилайабъл“ да си напиша доклада. Във Флатирън Билдинг една от контактните групи на Анонимните алкохолици имат офис. Минах оттам и останах за около час да вдигам телефоните. Непрекъснато звънят какви ли не хора — пристигнали от друг град, които се интересуват къде могат да идат на събрание; алкохолици, които се боят, че нещо не им върви с отказването; пияндета, които след страхотен запой така са се стреснали, че искат да бъдат настанени в токсикология или санаториум. Има и такива, които просто се мъчат да изкарат един ден без пиене и им трябва някой за лаф. На телефоните седят доброволци. Работата не е драматична като, да кажем, тази на дежурните в полицията, които отговарят на 911, нито пък тази на хората от Лигата за предотвратяване на самоубийства, но все е занимавка и освен това те държи трезвен. Според мене няма човек, който да се е напил, докато е работил тук.
Хапнах в някакъв тайландски ресторант на Бродуей, а в шест и половина се видях с един пич на име Ричи Гелман. Седнахме в едно кафене на „Калъмбъс Съркъл“, а след десетина минути при нас влетя Тони и започна да се извинява за закъснението. Слязохме до ъгъла на „Джамайка“ и 121-ва улица. Това е чак към Куинс, в квартала Ричмънд Хил. Помолихме един аптекар да ни упъти и след като отминахме пет-шестина преки, се озовахме пред Лютеранската църква. В просторното приземно помещение имаше петдесетина стола, маса и катедра за говорещите. Имаше и две големи кафемашини, едната с кафе, другата с гореща вода за чай или нескафе без кофеин. Имаше и поднос с курабийки със стафиди и цял куп брошури.
В Ню Йорк събранията на Анонимните алкохолици са два основни типа: или става някой, говори двайсетина минути, а после всеки може да вземе думата, само двама-трима души разправят тъжните си истории, което заема цял час. Случаят тук, в Ричмънд Хил, на събранията всеки вторник, беше точно такъв; а този вторник трябваше да говорим тъкмо ние. Групите в града непрекъснато си разменят говорителите, иначе ще се разказват все едни и същи истории и ще се получи дори по-скучно, отколкото е сега.
Всъщност през повечето време е доста интересно, а понякога е по-готино на такова събрание, отколкото на вариете. Когато се изказваш, трябва да споделиш какъв е бил животът ти дотук, какво се е случило после и кое точно се е променило. И естествено, повечето от историите са мрачнички — хората рядко спират да пият, защото им е било страшно кеф и са си умирали от смях. Но чат-пат се случва някоя история да прозвучи смешно и тази вечер точно така и стана.
Тони беше първа. Мъжът й бил страстен комарджия и тя разказваше как веднъж я проиграл на покер, а след няколко месеца си я спечелил отново. Историята ми беше известна, но този път тя я разказа по страшно смешен начин. Всички изпоналягахме от кикот и аз май се заразих от нея, защото заразправях разни случки от дните, когато бях патрул, а после детектив. Сещах се за най-невероятни позабравени неща и се оказа, че са голям майтап.
Накрая говори Ричи. Той разказа страхотни истории за времената, когато имал собствена рекламна агенция и пиянствал безпробудно. В течение на няколко години всяка божа сутрин отпочвал с по едно в някаква китайска закусвалня: „Слизах от метрото, тропвах пет долара на тезгяха, обръщах чист двоен скоч, качвах се обратно на метрото и отивах на работа. Нищо на никого не казвах и на мен никой нищо не ми казваше. Знаех, че там съм си на сигурно място, защото кой, по дяволите, можеше да знае нещо? И, което е по-важното, на кого биха могли да кажат?“.
После се почерпихме с кафе и курабийки, а един от колегите ни закара до метрото. Върнахме се в Манхатън и се возихме до „Калъмбъс Съркъл“. Часът минаваше 11 и Тони заяви, че е гладна, та да идем да хапнем някъде.
Ричи се извини под предлог, че е уморен и иска рано да си легне. Аз й предложих да идем във „Флейм“, кафене, където често се събира нашата група след събрание.
— Щѐ ми се нещо по така — каза тя. — И да хранят по-солидно. Не съм вечеряла. Сега хапнах няколко курабийки, но от обед не съм хапвала нищо друго. Известен ли ти е барът на Армстронг?
Аз се разсмях и тя попита какво толкова е казала.
— Навремето практически живеех там — отговорих й аз. — Още преди да спра да пия. По-рано беше на Девето авеню, между 57-а и 58-а, а хотелът ми се намира точно зад ъгъла. Там се хранех, там пиех, там осребрявах чекове, там консумирах на кредит, там се срещах с клиенти, боже мили, като си помисля, само дето не съм спал там. Пък най-вероятно и да съм го правил.
— Сега вече не ходиш там, така ли?
— Гледам да не ходя, да.
— Е, можем да идем някъде другаде. Аз не живеех в тоя квартал, когато кърках, тъй че се сещам за „При Армстронг“ само като за ресторант.
— Я хайде да идем.
— Сигурен ли си?
— Ами да, защо не?
Новото помещение се намира една пряка оттук, на 57-а и Десето. Седнахме на една маса до стената, аз тръгнах да оглеждам обстановката, докато Тони беше в тоалетната. Джими го нямаше, изобщо в бара не се виждаше никой познат, нито от барманите, нито от клиентелата. Менюто изглеждаше по-изгъзено от преди, но изборът си беше същият. Познах някои от снимките и картините по стените. Като цяло обстановката беше станала по-тежкарска и снобарска, та подхождаше повече за зимна градина, отколкото за махленски бар, но усещането, дълбоко, не се беше променило кой знае колко.
Казах това на Тони. Тя попита дали в ония времена са свирели класическа музика.
— Само това се свиреше — отговорих й аз. — В началото имаше джубокс, но после Джими го изхвърли и въведе Моцарт и Вивалди. Така хлапетиите изчезнаха и всички бяха щастливи и доволни.
— И ти значи си се нацепвал с „Малка нощна музика“?
— Да, и с нея се получаваше.
Тя беше приятна жена, с няколко години по-млада от мен. Не пиеше от толкова време, отколкото и аз. Уреждаше модни ревюта за един производител на дамско облекло на Седмо авеню и от година-две ходеше с един от шефовете си. Той беше женен и тя вече от няколко месеца приказваше по събранията, че трябва да приключи с тая връзка, но не звучеше кой знае колко убедително, така че връзката все тъй се влачеше.
Беше висока, с пълни крака и черна коса, която май боядисваше. Брадичката и раменете й бяха квадратни. Харесвах я, намирах я хубава, но не ме привличаше. А и аз не я привличах — всичките й гаджета бяха женени и плешивеещи евреи, пък аз не бях нито едно от тия неща. Така че спокойно можехме да си бъдем приятели.
Стояхме там до след полунощ. Тя си взе малка салата и порция мексикански черен боб с люта чушка. Аз изядох един сандвич с кашкавал. И двамата изпихме огромни количества кафе. При Джими кафето винаги е било вкусно. По-рано го пиех с един пръст „Бърбън“, но и така си беше хубаво.
Тони живееше на 49-а и Осмо. Изпратих я до вкъщи и я оставих във фоайето, след което си тръгнах. Преди още да съм стигнал до следващата пряка, нещо ме спря. Дали не беше заради приказките ми в Ричмънд Хил или пък заради появяването ми в „При Армстронг“ след толкова дълго отсъствие. Или беше заради кафето, или пък заради времето, а може би такава беше фазата на луната, не знам. Знам само, че ми беше неспокойно и хич не ми се прибираше между четирите стени на малката ми стая.
Минах още две преки на запад и влязох „При Гроуган“.
Там пък нямах абсолютно никаква работа. За разлика от „При Армстронг“ „При Гроуган“ си е чистопробна кръчма. Храна не се сервира, класическа музика не свири и от тавана не висят саксии с папрат. Има джубокс, от който се разнасят мелодии на братя Кланси, Бинг Кросби и Улф Тоунс, но не особено често. Има телевизор, дъска за стрелички, две препарирани риби; стените са от тъмно дърво, подът е от плочки, а таванът — от ламарина. На прозореца виси неонова реклама на „Гинес“ от „Харп Лагер“. „Гинес“-ът е наливен.
Собственикът на заведението се казва Мик Балу, макар че на патента му фигурира чуждо име. Балу е едър мъжага, мощен пияница и професионален престъпник; немногословен тип с внезапни изблици на смразяващ, черен гняв и агресивност. Съдбата ни срещна не много отдавна и оттогава нещо все ме дърпа към него. И аз не знам какво.
Нямаше много посетители, самият Балу също липсваше. По една от кабелните програми даваха стар оцветен гангстерски филм на „Уорнър Брадърс“ с Едуард Дж. Робинсън и още пет-шестима актьори, за чиито имена не се сещах. След като минаха пет минути от филма, барманът завъртя копчето за цвета и филмът магически си възвърна оригиналния черно-бял блясък.
— На тия педерасти не им ли е ясно, че с някои неща не бива да се ебават — рече той.
Изгледах около половината филм. Свърших си содата, поръчах си ко̀ла, а когато изпих и нея, сложих няколко долара на бара и си тръгнах.
На рецепцията седеше Джейкъб. Той е мулат, по лицето и ръцете си има лунички, косата му е къдрава и червена и е започнала да оредява. Непрекъснато си купува книжки с кръстословици, повишена трудност и ги попълва направо с химикалка и е вечно леко зашеметен от комбинацията терпентинов хидрат-кодейн, която ползва. Шефовете му на няколко пъти са го уволнявали по неуточнени поводи, но винаги го назначават пак.
Той каза:
— Братовчедка ти те търси по телефона.
— Братовчедка ми ли?
— Цяла вечер звъня. Пет-шест пъти, там някъде. — Измъкна няколко бележки от кутията ми, като остави вътре писмата. — Едно, две, три, четири, пет — изброи ги той. — Каза да й звъннеш, когато и да се прибереш.
Някой трябва да е умрял, но кой ли… Дори не знаех кои сме останали живи. Родата ни се беше пръснала накъдето й видят очите. От време на време получавах по някоя картичка за Коледа, веднъж на няколко години се случваше в Ню Йорк да цъфне я някой чичо, я някой братовчед, който да е закъсал за пари или квартира. Но коя ще е тази братовчедка, която ще ми звъни по пет пъти и ще иска на всяка цена да се свърже с мен?
При това братовчедка, а не братовчед.
Взех бележките и прочетох най-горната. Пишеше: „Обади се на братовчедка ти“. И нищо повече, дори часът не беше отбелязан.
— А телефонният й номер? — попитах аз.
— Каза, че го знаеш.
— Аз нея не я знам коя е, та номера ли… А как й е името?
Той се разкърши и се изправи.
— Ще прощаваш — рече, — тука на това място човек направо може да си заспи. Името й го има на една от бележките. Не съм го писал всеки път, защото се обаждаше все същата жена.
Прегледах бележките. Всъщност го беше написал два пъти — при първите две позвънявания. „Ако обичаш, да се обадиш на братовчедка си Франсис.“ И на другата: „Обади се на братовчедка си Франсис“.
— Франсис — казах аз.
— Аха, тъй ми рече.
Само дето не се сещах за никаква братовчедка Франсис. Да не би пък някой от братовчедите ми да се е оженил за някоя Франсис? Или Франсис е дъщерята на някоя роднина, чието име така и не съм запомнил?
— Сигурен ли си, че беше жена?
— Много ясно, че съм сигурен.
— Щото Франсис е и мъжко име, така че…
— Ох, моля ти се, това много добре ми е известно. Беше жена, каза, че името й е Франсис. Ти не си ли знаеш братовчедките?
Явно не си ги знаех.
— Тя по име ли ме потърси, или как?
— Каза Матю Скъдър.
— И да й звънна веднага, щом се прибера?
— Точно тъй. Последния път, когато се обади, вече беше бая късно и тя специално подчерта да й се обадиш независимо колко е часът.
— И не ти е оставила телефон?
— Каза, че го знаеш.
Седях намръщен, опитвах се да подредя мислите си, когато изведнъж натрупаните години отлетяха и аз отново бях ченге в Шести участък, някой ме извика на телефона, а в ушите ми се разнесе един познат глас: „Обажда се братовчедка ти Франсис“.
— Ох, боже господи — казах аз.
— Какво?
— Загрях — обясних аз на Джейкъб. — Сигурно е била тя. Няма кой друг да е.
— Тя каза…
— Знам какво е казала. Всичко е точно, записал си съвсем правилно. Просто не можах да загрея веднага.
Той кимна.
— Случва се чат-пат.
Телефона не го помнех. Навремето го знаех наизуст, и то в продължение на много години, но оттогава го бях забравил. Бях си го записал в тефтера. Самия тефтер го бях преписвал няколко пъти, но явно съм смятал, че някой ден ще ми се прииска да набера този номер и затова винаги съм го оставял.
Там пишеше „Илейн Мардел“. До името адреса й на 51-ва Източна улица. И телефонният номер, който си припомних веднага, щом го зърнах.
Можех да звънна от стаята си, но предпочетох да ида до телефонната кабина във фоайето. Пуснах четвърт долар и завъртях шайбата.