Лорънс Блок
Билет за гробищата (10)

10.

Прибрах се в хотела малко преди изгрев-слънце. Часът отиваше към пет. Прекарах нощта в обикаляне на места, които не бях посещавал от години. Някои от тях вече ги нямаше, нямаше ги и част от хората, които търсех — кой по затвори, кой в някое гробище, кой на други неизвестни места. Но за щастие бяха се появили нови места и нови хора, така че не останах без занимания.

В „Пуганс“ открих Дани Бой Дел. Той е дребен негър албинос с точно премерени жестове и изискани маниери. Винаги е в строг костюм с жилетка и живее в най-вампирските часове — никога не излиза от къщи преди изгрев и залез-слънце. Навиците му си бяха останали все същите — чиста, леденостудена руска водка. В любимите му барове — „Пуганс“ и „Топ Хорн“, който вече не съществува, винаги държаха по една бутилка в лед специално за него.

— На мястото му са направили френски ресторант — обясни Дани Бой. — Високи цени за сметка на качеството. Тия дни съм или тука, или в „Мадър Гууз“ на „Амстердам“. Едно много готино трио свири всяка вечер без неделя. Барабанистът удря само с четките и не прави солови изпълнения. А осветлението е идеално.

Идеално за Дани означава силно приглушено. Дани Бой винаги носи черни очила, сигурно и на дъното на някоя мина не би ги свалил. Неведнъж съм го чувал да казва, че светът е твърде светъл и шумен. „Крайно време е да му намалят звука и яркостта.“

Не разпозна лицето на рисунката, но като чу името на Мотли, му светна нещо. Аз започнах да му припомням и той се сети за процеса.

— Така значи, решил е да си отмъщава. Защо просто не се качиш на самолета и не запрашиш нанякъде, докато нервите му се поуталожат? Такива като него за пет-шест седмици винаги правят по някой нов гаф и се връщат на топло. После няма да имаш проблеми поне още десет години.

— Не, според мен той доста е нахитрял.

— Да, страшно е нахитрял, след като е влязъл с присъда от една до десет години и е стоял там цели дванайсет! — Той си допи водката и съвсем леко помръдна ръка, което беше напълно достатъчно сервитьорката тутакси да дотърчи. Тя му сипа, с един поглед се увери, че аз нямам нужда от нея, и си замина. — Ще поразпитам, Мат. Ще направя всичко възможно.

— Много съм ти задължен.

— Трудно е да се каже къде би могъл да се спотайва, но все пак има начини да се провери. Все някой някъде ще го засече.

Той ми даде няколко имена и аз тръгнах да търся хората. Отидох до една долнопробна кръчма на Ленъкс авеню и минах през бара на същата улица, в който обикновено пият юнаците на периферните квартали. После взех такси до едно място, наречено „Кръпките“, на двайсетите номера на Трето авеню. По голите тухлени стени висяха старомодни шарени юргани. Разпитах бармана къде мога да намеря Томи Винсънт.

— Няма го в момента, но вие го почакайте, обикновено идва по това време.

Поръчах си ко̀ла и седнах на бара. Точно срещу мене имаше огледало, тъй че можех да наблюдавам кой влиза, без да се обръщам. Няколко души дойдоха, няколко други си тръгнаха и чак когато в чашата ми останаха само двете ледчета, към мен се приближи един охранен човек и съвсем приятелски сложи ръка на рамото ми. Беше седял през два стола от мен.

— Аз съм Томи В. — каза ми той. — С какво мога да ви бъда полезен?

Пребродих Парк авеню от 20-и до 30-и километър, тръгнах от началото на Трето авеню и стигнах чак до 14-а улица, обиколих осемдесетте номера на Бродуей и улица „Лексингтън“ между 47-ма и 50-а. Там са свърталищата на проститутките, които както винаги бяха изящно оформени в шорти и блузки, прикриващи само бюста, и оранжеви перуки. Поприказвах си с десетина, като им позволих да си мислят, че съм ченге. Така и така нямаше да ми повярват, ако го бях отрекъл. Показах им рисунката и обясних, че мъжът на нея има обичай да измъчва трудещите се момичета като тях и дори да убива някои. Добавих, че ако не е клиент, то поне се представя за такъв, но би могъл да играе ролята на сводник и да се опита да вземе някоя от тях под свое покровителство.

Една бледожълтеникава блондинка с издайнически черни корени на двуцветната коса, която срещнах на Трето авеню, като че ли го позна.

— Скива̀х го преди известно време. Само зяпа, но ни предлага, ни купува. Един път взе да ме подпитва — какво обичам да правя, как точно, какво не обичам и такива неща. — Тя сви юмрук, насочи го между краката си и почна да го размахва напред-назад. — Нямам време аз за такива чекиджийски истории, приятел. Ако го видя пак, ще мина на другия тротоар.

На Бродуей едно пищно момиче със силен южняшки акцент каза, че го е виждала. Напоследък обаче не се бил навъртал. Последния път бил тръгнал с някоя си Бъни. А къде е сега въпросната Бъни? Нямало я, изчезнала била от седмици.

— Сигурно е забърсала някой. Или пък й се е случило нещо.

Какво например? Тя сви рамене и каза:

— Всичко се случва. Виждаш някое момиче всеки ден и изведнъж то изчезва, което започва да ти прави впечатление много по-късно, и чак тогава си казваш: „Абе, какво стана с оная?“. Но казва ли ти някой?

Питах я дали е виждала Бъни, след като ги е засякла с Мотли. Тя се позамисли, но не можа да ми отговори със сигурност. Освен това може и да не е бил Мотли. Колкото повече мислеше по въпроса, толкова по-несигурни ставаха отговорите й.

Пътьом успях да хвана полунощното събрание в Аланън Хауз — това е нещо като клуб на третия етаж на стара порутена сграда. Намира се на 46-а Западна улица. Обикновено там се събират млади хора, повечето са спрели или полуспрели пиенето от съвсем скоро, а извън алкохолния проблем доста от тях са били и наркомани. Тълпата вътре и тълпата отвън почти не се различаваха. Единствената разлика беше в посоката, която бяха поели. Тия вътре поне се опитваха да не пият и да не се дрогират. Ония отвън вече можеха да бъдат отписани.

Закъснях с няколко минути. Дамата, която бе взела думата, тъкмо разправяше, че когато била на дванайсет, вече пиела от две години и тъкмо започвала да пуши марихуана. Историята й беше китна панорама от всички възможни наркотични средства, включително хероин и кокаин; включваше и дребни кражби, проституция и търговия с невръстния й син на черния пазар. Разказът трая доста дълго, за разлика от годините, за които разказваше — в момента беше едва на деветнайсет.

Събранието продължи около час, аз останах до края. След като момичето свърши разказа си, вече не слушах така внимателно и дори не взех участие в дискусията, която беше посветена изключително на темата за гнева. От време на време, когато гневът на някой от присъстващите достигаше внушителни децибели, пусках по някое ухо, но през повечето време седях отпуснат и изцяло потопен в емоционалното убежище на събранието. Отвън светът беше гаден, а отгоре на това през последните няколко часа аз се бях завирал в най-гадната му част, но тук, вътре, бях просто един алкохолик, който, както всички останали, просто се опитваше да откаже пиенето и поради тази причина събранието ми се струваше най-сигурното възможно място на този шибан свят.

След това всички станахме, казахме си молитвата и аз отново поех по гадните улици.

* * *

Спах към пет часа и се събудих с усещането, че имам махмурлук, което никак не беше честно. По време на разходката си бях погълнал огромни количества кафе и силно разредена ко̀ла и се бях надишал на гаден, опушен от други въздух, тъй че не беше никак чудно, че не бях скочил пъргаво и радостно да посрещна изгрева с песен. Но, от друга страна, до снощи живеех с илюзията, че откак съм спрял да пия, такива сутрини няма да ми се случват. И на̀ ти сега — главата ме болеше, гърлото и устата ми бяха пресъхнали и минутите се точеха като часове.

Глътнах два аспирина, хвърлих си един душ, избръснах се и слязох до ъгъла за портокалов сок и кафе. Изчаках аспирина и кафето да подействат и се разходих до будката за вестници. Върнах се във „Флейм“ и си поръчах обилна закуска. Когато ми я поднесоха, от безалкохолния махмурлук не беше останала никаква следа. Само дето ми беше тягостно и тежко на душата, но явно ще трябва да свиквам с това състояние.

Вестникът също не успя да ме разведри особено. На първата страница беше описано масово убийство в Джамайка Хайтс — били застреляни и заклани цяло семейство венецуелци (четирима възрастни и шест деца), след което бил подпален и домът им, като пожарът се разнесъл към околните къщи. Уликите сочели, че престъплението е свързано с наркотрафика. Което явно означаваше, че читателите спокойно могат да вдигнат рамене и да забравят за случката, а ченгетата спокойно да закрият делото.

Спортните новини също бяха толкова ужасни. И двата нюйоркски отбора губеха — „Джетс“ с много, а „Джайънт“ с малко, но от „Игълс“. Единственото хубаво нещо на спортните новини е това, че са досадно банални. Никой никого не убива, а в момента, в който човек затвори вестника, моментално престава да му пука кой бил загубил и кой бил спечелил.

Аз не правя изключение, макар че на мен по принцип за нищо не ми пука. Върнах се към новините и прочетох за още едно престъпление, свързано с наркотици, този път в Бруклин, Марин парк. Застреляли един двайсет и четири годишен негър с висока репутация в наркобизнеса. И това не ме потресе особено, даже трябва да призная, че загубата на нашите от филаделфийския отбор ме бе натъжила доста повече. Е, не чак толкова де.

На 7-ма страница имаше страхотна история. Самият връх.

Двайсет и две годишният Майкъл Фицрой отишъл на литургия заедно с приятелката си, която била актриса и се била снимала за няколко реклами. Живеела на Манхатън Плаза, в жилищата, субсидирани от държавата специално за актьори. (Адресът е на 42-ра и Девето авеню.) Вървели по 42-ра към апартамента й хванати ръка за ръка и точно тогава една дама на име Антоанет Клиъри решила да сложи край на живота си.

Тя осъществила намерението си, като отворила прозореца и скочила през него. За късмет апартаментът й бил на двайсет и втория етаж. Дамата падала със съответното ускорение, чиято формула се учи още в училище, но, разбира се, никой не я помни. Във всеки случай в момента на удара скоростта й е била предостатъчна, за да убие себе си и Майкъл Фицрой, комуто било предопределено да мине точно през същата точка. Приятелката му, Андреа Доч, се отървала със силна истерия. Мен ако питате, имала е абсолютно право да истеризира.

Останалата част от вестника прегледах набързо. Кметът на Балтимор наскоро бил предложил да се легализират наркотиците; пишеше и мнението на Бил Рийд по въпроса. Прегледах и комиксите, в които, впрочем, нямаше нищичко комично. А после нещо ме накара да се върна на седма страница и да препрочета за последните мигове от живота на Майкъл Фицрой.

Не мога да кажа защо тази история ме покърти толкова. Може би защото се беше случило на две крачки от хотела ми. Самата Клиъри живеела на 49-а Западна №301 — покрай тази сграда сигурно съм минал едно хиляда пъти. Вчера сутринта бях минал оттам на път за Таймс Скуеър. Ако бях станал малко по-късно, това можеше да се случи с мен, вместо с Майкъл.

Сетих се за крилатата мисъл на Марк Аврелий, че в живота всичко става така, както трябва да стане. Опитах се да приложа тази сентенция в случая с Майкъл Фицрой, който просто се е бил запътил щастлив към апартамента на приятелката си. Според „Нюз“ самоубийцата била на 38. Освен това пишеше, че била съвсем гола.

Както се казва, неведоми са пътищата господни. И вярно, така си е. Незнайно защо небесните сили бяха решили, че заради общото благо животът на двайсет и две годишния Майкъл Фицрой трябва да бъде прекъснат от една стремглаво падаща чисто гола дама.

Чел съм, че животът е комедия за мислещите и трагедия за чувствителните. Ако питате мен, той е едновременно и двете неща, дори и за тези от нас, които не са нито много мислещи, нито много чувствителни.

В ранния следобед звъннах на Том Хавличек в Масилън и го хванах в участъка.

— А, тъкмо щях да ти звъня — рече той. — Как е Веселият град?

Отдавна не бях чувал да го наричат така.

— Както си беше.

— А какво става с бенгалците?

Дори не бях обърнал внимание дали са спечелили, или загубили.

— Бива си ги.

— Супер са… А твоят човек?

— В Ню Йорк е. От време на време му хващам следите, но градът е твърде голям. Вчера заплаши една стара приятелка на Кони Стърдиван.

— Много миличко.

— Аха, голям сладур ни е той. А ти научил ли си нещо ново от Кливланд?

— Имаш предвид от лабораторията ли? — Той се изкашля. — Установихме кръвната група на спермата.

— Чудесно.

— Не знам дали е чудесно, Мат. А-група, същата като на съпруга. Дори твоят човек да има тая кръвна група, това пак не би означавало кой знае какво. Тя е най-разпространената от всичките четири. Децата и те са от същата група, тъй че не е ясно дали кръвта по Стърдиван е от тях или само от него. Няма как да се установи.

— Не могат ли да направят профил на ДНК-то на спермата?

— Ако я бяха получили веднага, а не седмица по-късно, може би щяха да могат. Така или иначе, единственото, което можеш да докажеш, е, че твоят човек е невинен, ако кръвта му не е от група А.

— Невинен за содомия, не и за убийство.

— Добре де. Както и да е, това е всичко от лабораторията. Ако е от друга кръвна група, значи се измъква, ако е от същата — това нищо не доказва, за съжаление…

— Дааа. Е, жалко. Ще се опитам все пак да разбера кръвната му група. В досието му в затвора би трябвало да я пише. А, между другото, пратил съм ти по пощата една рисунка на Мотли и псевдонима, който е използвал преди няколко месеца в Ню Йорк. Ще ти свърши работа, когато проверяваш по хотелите и летището.

Настъпи мълчание. След това той каза:

— Абе, Мат, виж какво, май няма да се стигне дотам.

— Защо?

— Ами така като гледам, нямаме никакви основания да отваряме делото. А и дори спермата да не беше на съпруга, какво доказва това? Може да си е имала гадже, примерно някой сервитьор в гръцки ресторант, и съпругът й да е разбрал и да се е вбесил по този повод! Искам да кажа, че нямаме кьорав повод да се ангажираме с ново разследване по едно дело, което и без друго е ясно като бял ден.

Известно време продължихме на тази тема. Не може ли да се издаде само разрешително за арест, тъй че тукашните ченгета да могат да приберат Мотли, преди да е пречукал още някой? С удоволствие, само че шефът няма да се навие, а дори и да се съгласи, никой съдия няма да счете основанията за достатъчни.

— Нали каза, че е заплашил някаква мадама — рече Хавличек. — Защо не я накараш да напише жалба?

— Може. Само дето не я е заплашил директно. Оставил е послание на телефонния секретар.

— Още по-добре. Значи имаш веществено доказателство. Освен ако не го е изтрила.

— Не, лентата е у мен. Но според мен това не доказва кой знае какво. Че е заплаха, заплаха е, но е някак мъглява. Освен това няма да е лесно да се докаже, че това е неговият глас, защото шепне. Много гаден шепот.

— Защо, за да звучи по-зловещо ли? Или за да не го познае мадамата?

— Не, той определено цели тя да разбере кой се обажда. Според мен се е пазел да не бъде разпознат от полицията. Мама му стара, преди дванайсет години беше тъп и небрежен, а сега е станал ловък и внимателен, гадът му с гад!

— Така е то. Затворът не е превъзпитал нито един човек. Само дето ги прави по-изкусни престъпници.

 

 

Към три заваля. Купих си чадър за пет долара, който се обърна наопаки още преди да стигна до хотела. Хвърлих го в боклукчийската кофа и се подслоних под един навес, а когато бурята утихна, тръгнах пеша към къщи. Съблякох мокрите си дрехи, звъннах на тоя-оня, след което се проснах и му дремнах.

В осем се събудих, а в осем и половина вече влизах в мазето на „Св. Павел“; току-що бяха представили говорещия тази вечер. Взех си кафе, седнах и се заслушах в баналната долнопробна история на пиянството му. Поредица от уволнения и провали в личния живот, десетина посещения в токсикологията, просия и събиране на стари бутилки, неколкократни записвания в Анонимните алкохолици… Когато един прекрасен ден, не щеш ли, нещо му прещракало на човека, и ето го сега, изтупан, с костюм и вратовръзка и грижливо сресана коса, на светлинни години разстояние от героя на разказа си.

Този път дискусията започна от задните редове, тъй че моят ред скоро щеше да настъпи. Отначало мислех да не се изказвам, но тъй като той доста дълго говори за махмурлука и подхвърли тезата, че ако единствената полза от непиенето е липсата на махмурлук, пак си струва, реших да кажа две-три думи:

— Името ми е Мат, алкохолик съм, и аз, както и той, съм страдал от ужасни махмурлуци. Хубаво си мислех, че съм се отървал от това зло, след като престанах да пия, но тая сутрин се събудих с истински махмурлук. Страшно се ядосах, защото не беше никак честно, но после се сетих, че навремето се събуждах в това състояние всеки божи ден, без това изобщо да ми прави някакво впечатление. Бога ми, ако бях нормален непиещ човек, веднага щях да се завтека към болницата, а аз просто си обувах гащите и отивах на работа!

След мен говориха още няколко души, а сетне дойде редът на някоя си Карол.

— Аз не съм имала махмурлук, откак спрях да пия, но случилото се с Мат ми е близко в друг смисъл. Поначало съм склонна да си мисля, че щом като вече не пия, значи нищо лошо не може да ме сполети, което абсолютно не е вярно. Магията на това да си трезвеник не е просто във факта, че животът ни става по-добър, а и в това, че дори и да се влоши положението ни, пак сме трезви. И все пак сърцето ми се къса, като науча нещо гадно! Когато Коуди се разболя от СПИН, си казах, че всичко е толкова несправедливо! Трезвениците не би трябвало да се разболяват от СПИН! Обаче това става и както всички останали, и те си отиват от тоя свят. Освен това си мисля, че трезвениците не би трябвало да се самоубиват. Боже мили, само като се сетя колко пъти съм се опитвала да сложа край на всичко навремето, когато пиех… Когато спрях, и през ум не би ми минало, че някой трезвеник би го направил. А днес, като научих за самоубийството на Тони, просто си рекох, че това не е трябвало да става, само че въпреки всичко е станало. И на всичко отгоре не мога и да се напия по тоя повод!

В почивката отидох при Карол и я питах дали Тони е от нашата група.

— Да, идваше с нас всеки път. Три години вече, откак не пиеше. Тони Клиъри.

— Името му нищо не ми говори.

— Името й. Няма как да не я познаваш, Мат, висока, с тъмна коса, горе-долу на моите години. Работеше в модна къща — не помня какво точно, но все разправяше за връзката си с един от шефовете. Убедена съм, че я познаваш.

— Боже мили — казах аз.

— Никога не бих си помислила, че е способна да го направи. Но пък знае ли човек…

— Бяхме с нея на разходка в Куинс преди по-малко от седмица — казах аз. — Аз, тя и Ричи Гелман, бяхме заедно в Ричмънд Хил. — Потърсих Ричи с поглед, но не го намерих. — Изглеждаше много добре. През цялото време бърбореше.

— Аз пък я видях в петък вечерта. Не си спомням за какво говорехме, но не ми се видя потисната.

— А след това хапнахме в един ресторант. Беше спокойна и доволна от живота. И как е станало? Хапчета ли?

Тя поклати глава.

— Скочила е през прозореца. Пише във вестника, по новините в шест също казаха две-три думи… Най-тъпото от всичко е, че паднала право върху някакъв младеж, който се връщал от църква, и го убила на място. Страхотия, нали?

 

 

На бележката пишеше „Обади се на братовчедка ти“.

Този път нямах удоволствието да чуя телефонния секретар. Вдигна направо тя.

— Той се обади.

— И?

— Каза: „Илейн, знам, че си вкъщи. Вдигни слушалката и изключи секретаря“. И аз го направих.

— Защо?

— И аз не знам. Той ми нареди да го направя и аз го послушах. Каза, че имал нещо да ти съобщи.

— Какво?

— Мат, защо изключих автомата?… Той ми каза да го направя и аз веднага го послушах. Ами ако ми нареди да отключа вратата и да го пусна? Дали ще го направя?

— Няма.

— Откъде знаеш?

— Защото това би било непредпазливо и опасно и ти го знаеш, а в това да изключиш секретаря няма никаква опасност. Има разлика.

— Не знам, не знам, не съм много сигурна…

Аз също не бях, но реших да не споделям съмненията си на глас.

— И какво имал да ми казва?

— Нещо доста неясно, поне за мене. Записах го веднага, след като затворих, за да не го забравя. Ох, къде ли съм го сложила…

Аз вече се досещах какво е казал.

— Ето го — рече тя. — „Кажи му, че ще му отнема всичките жени. Кажи му, че вчерашната беше номер две. За момчето на улицата компенсация няма да има. Той е един вид дивидент.“ Това говори ли ти нещо? Смислено ли ти звучи?

— Не — отговорих аз, — но знам какво значи.