Лорънс Блок
Билет за гробищата (11)

11.

Обадих се на Анита. Вдигна съпругът й. Извиних се, че звъня толкова късно, и помолих да ми даде мисис Кармайкъл. Беше ми странно да я наричам така, но всъщност целият смисъл на обаждането беше странен. Меко казано.

Казах й, че може би я безпокоя напразно, но че се е създала една ситуация, за която тя трябва да знае. Обясних й набързо, че един психопат, когото преди години пъхнах в затвора, сега се опитва да си отмъсти, като убива всички мои жени.

— Само дето, понеже нямам такива, той е решил да смята за мои жени и най-беглите ми познати. Уби една жена, която свидетелства против него преди дванайсет години, уби и втора, с която едва ли съм разменил повече от десетина приказки, даже и фамилията не й знаех.

— Но я е убил?… Защо не го арестуват?

— Надявам се и това да стане, но междувременно…

— Мислиш, че съм в опасност?

— Честно да ти кажа, не знам. Той може и да не знае, че съществуваш, а и да знае, едва ли е научил новото ти име и новия ти адрес, но човек не може да бъде сигурен, копелето е доста изобретателно.

— А момчетата?

Единият беше в казармата, другият — в колеж на другия край на Щатите.

— Те не са застрашени — успокоих я аз. — Него го интересуват само жените.

— В смисъл убийствата на жени? О, господи! И какво да направя?

Предложих й няколко варианта. Първо да види дали е възможно да си вземе отпуска. Ако не, да уведоми полицията. Или най-добре със съпруга си да наемат бодигардове. И при всички положения да внимават не ги ли следи някой. Да не отварят на непознати, да не…

— Майка му стара — изруга тя. — Та ние сме разведени! Аз съм омъжена за друг! Това без значение ли е за него?

— Не знам — казах аз. — Може би е привърженик на Католическата църква и не признава развода.

 

 

Поговорихме още малко, после я помолих да ми даде мъжа си и му повторих всичко отначало. Той го прие доста разумно и сериозно, явно можеше да се разчита на него. Де да можех да разчитам и на себе си!

Отидох до прозореца и погледнах към града. Когато за първи път дойдох в този хотел, оттам се виждаха небостъргачите на Световния търговски център, а сега най-разнообразни сгради ги закриват от погледа ми. От небето е останало съвсем малко късче. Все още разполагам с хубава гледка де, но далеч не е каквото беше.

Отново валеше дъжд. Запитах се дали Мотли не е някъде по улиците. Може пък да се простуди от влагата и да умре.

Взех телефона и звъннах на Джан.

Джан е скулпторка, ателието й се намира на юг от Канала, на Лиспънард Стрийт. Запознахме се, когато и двамата още пиехме яко. Славно си попийвахме заедно, но по едно време тя реши да спира и така се разделихме. После и аз зарязах алкохола и ние отново се събрахме. А после работата нещо се закучи и се разделихме за втори път. Така и не ни стана ясно защо.

— Здрасти, Джан, Мат е на телефона. Извинявай, че толкова късно звъня.

— Вярно, че е късно. Случило ли се е нещо?

— Определено да — отговорих аз. — Не знам доколко това те засяга, но се боя, че би могло.

— Не те разбирам.

Обясних й в малко повече детайли, отколкото на Анита. Джан беше видяла репортажа за смъртта на Тони по новините, но, разбира се, и през ум не й беше минало, че не е самоубийство. Освен това едва сега научи, че Тони е била от Анонимните алкохолици.

— Дали пък не съм я виждала…

— Нищо чудно. Нали си идвала на събрания в „Св. Павел“. А тя е била и по други сбирки. Освен това често се изказваше.

— Значи сте били заедно в…

— Ричмънд Хил.

— Това в Куинс ли е?

— В Куинс, да.

— И той я е убил заради тебе? А между вас имаше ли нещо?

— Нищичко. Тя не беше мой тип, освен това си имаше някакво гадже от службата. Дори и не сме били кой знае какви приятели. Е, говорехме си по разните му събрания, но нищо повече.

— И това е било достатъчно, за да…

— Точно така.

— Сигурен ли си, че не е самоубийство? Ох, разбира се, че си сигурен, що за въпроси задавам и аз… Мислиш ли, че…

— Не знам какво точно мисля — прекъснах я аз. — Излязъл е от пандиза преди четири месеца. И да се е влачил през всичкото това време по петите ми, няма как да ни е видял заедно. Но знам ли го какво точно му е известно и дали е разпитвал за личния ми живот. Знаеш ли какво трябва да направиш?

— Кажи.

— Според мен още утре сутринта трябва да се метнеш на самолета. Ще платиш в брой и на никого няма да казваш къде заминаваш.

— Ти сериозно ли…

— Абсолютно.

— Виж какво, вратата ми е с много яки ключалки, бих могла…

— Не — прекъснах я аз. — Сградата ти не е добре защитена, а той е в състояние да проникне където си поиска, и то с невероятна лекота. Изборът си е твой, но не се самозалъгвай, че тук, в този град, ще си в безопасност.

Тя се замисли за момент.

— То аз отдавна се каня да ида на гости на моя…

— Не ми казвай — прекъснах я аз.

— Мислиш, че ни подслушва ли?

— Мисля, че най-добре никой да не знае къде си, дори и аз.

— Ясно. — Тя въздъхна. — Матю, да знаеш, че много ме изплаши, още сега ще си стегна багажа. А как ще разбера, че опасността е преминала? Мога ли да ти се обадя?

— Можеш, по всяко време. Но без да си оставяш телефона.

— Имам чувството, че съм шпионин, само че доста нескопосен. Ами ако не успея да те намеря? Как да разбера кога мога да се измъкна от хралупата си?

— Според мен след две-три седмици всичко ще приключи — казах аз. — Какъвто и да е краят.

 

 

Докато говорех, едвам се сдържах да не хвана такси и да не се юрна към Лиспънард Стрийт, за да се опитам поне малко да осигуря безопасността й. Щяхме да изпием по два-три литра кафе и да си говорим дълго и много сериозно, както правехме едно време, още от първата вечер.

Тия разговори страшно ми липсваха. Самата тя също ми липсваше и на няколко пъти ме бе обземало желанието да се опитам да закърпя нещата. Но понеже и двамата нееднократно се бяхме мъчили в същата посока, малко или много ни беше станало ясно, че между нас всичко вече е приключило. Въпреки че и двамата чувствахме, че не трябваше да стане така.

 

 

Едвам се сдържах да не позвъня на Джим Фейбър.

А можех. Бяхме се разбрали да не го търся след полунощ, освен в особено неотложни случаи.

След като обмислих нещата, реших, че точно този случай едва ли може да се нарече неотложен. Опасността да пия не ме грозеше — а това бе единственото сериозно основание да го будя. Най-големият ташак беше, че даже не ми се пиеше. По-скоро ми се щеше да пребия някого или пък да се разкрещя и да заудрям по стената, но да пия — не особено.

Излязох да се поразходя. Дъждът пръскаше съвсем леко. Стигнах до Осмо авеню и се оставих краката ми сами да ме поведат осем преки надолу към центъра. Знаех къде живее, нали я бях изпращал. Беше на северозападния ъгъл, но тъй като не знаех накъде гледа апартаментът й, не можех да определя къде точно е паднала.

Някой път се случва самоубиецът с такава сила да се приземи, че да пропука бетона. Обаче под нея се бе случил нещастникът Фицрой, тъй че пропуканият бе той.

На тротоара нямаше петна от кръв. Сигурно е имало доста, но санитарният отряд и дъждът се бяха постарали да изчистят всичко. Ако е останало нещо, сигурно се е просмукало в земята.

Може би все пак имаше следи, но аз не можех да ги видя в мрака. Все пак беше нощ, а и тротоарът беше съвсем мокър. При това положение трудно ще забележиш кървави петна, особено ако не ти е ясно къде точно да ги търсиш.

А ако ти е ясно, ще откриеш петна от кръв из целия град.

Даже и из целия свят.

 

 

Трябва да съм се разхождал около час. По едно време си мислех да се отбия при Гроуган, но реших, че идеята не е от най-добрите. Нито ми се говореше, нито ме влечеше усамотението на бара. Продължих да вървя и не спрях дори когато дъждът наново се усили. Вървях под капките и не след дълго прогизнах целият.

Всичките ти жени, Скъдър. Господи боже, един луд се опитва да ми отнеме жените, които дори не съм имал! Познавах Кони Купърман съвсем слабо и през последните пет години почти не се бях сещал за нея. А другите му мишени? Илейн, второразредната дама на ръждясалото ми рицарско достойнство. Анита, която преди години ми беше жена, Джан, която преди месеци ми беше гадже. И Тони Клиъри, която има неблагоразумието да излезе с мен и да изяде един хамбургер.

Сигурно тогава ни е проследил. Надали ни е следвал през целия път от Ричмънд Хил, изглежда доста невероятно. Може би се е спотайвал тук някъде, из махалата, и ни е забелязал на връщане от „Армстронгс“, когато съм я изпращал.

Не спирах да вървя, не спирах и да мисля.

Най-накрая се прибрах и проснах мокрите дрехи да се сушат. Междувременно беше захладняло. Освен че бях мокър до кости, бях и премръзнал, при това без да го забележа. Хвърлих си един горещ душ и чак тогава си легнах.

Докато чаках съня, в главата ми се завъртя една мисъл. От едната страна беше той, заплашващ живота на всичките ми познати жени; от другата бях аз и подобно на жонгльор се клатушках насам-натам в жалките си опити да задържа всички топки във въздуха. И да ги спася. И защитя. И Илейн, и Анита, и Джан. И междувременно да ги задържа близо до себе си. Да потвърдя статуса им такъв, какъвто го бе определил той — статус на мои жени. Мои.

И междувременно да извръщам глава от реалността, от безжалостната истина. От горчивия факт, че тези жени не са мои и навярно никога не са били. Че си нямам никого и едва ли някога ще имам.

Че съм съвсем сам.