Нора Робъртс
Предчувствие за буря (9)

Девета глава

Когато се събуди, беше съвсем тъмно. Тя обаче съвсем не се чувстваше свежа и отпочинала. Сънят бе само временно решение, кратко бягство от действителността. Нищо не беше се променило, докато бе спала. Не, помисли си Одри, след като се огледа и ослуша. Всъщност беше се променило. Беше тихо. Много тихо. Тя стана и отиде до прозореца. Навън грееше луна и на небето светеха звезди. Дъждът беше спрял.

Одри отиде в банята и наплиска лицето си. Не беше сигурна на какво прилича, затова изобщо не се погледна в огледалото. Задържа студената кърпа на очите си по-дълго, надявайки се отокът да е спаднал и да изглежда по-добре, отколкото както се чувстваше. Но освен дискомфорт изпитваше и още нещо. Глад. Е, това поне беше един добър признак. Нормален. Дъждът беше спрял и кошмарът отиваше към края си. Ето, сега щеше да слезе долу и да хапне нещо.

Босите й крака не нарушиха тишината, обгърнала хотела. Беше доволна. Нуждаеше се от храна, а не от компания. Ала когато прекоси верандата, дочу гласове. Значи въпреки всичко нямаше да е сама.

През прозореца се виждаха силуетите на Джулия и Жак. Преди да успее да се скрие обратно в сенките, Джулия я забеляза и прекъсна разговора, който водеше с французина.

— Я, Одри, ти вече си станала. Мислехме, че няма да видим никой от компанията поне до сутринта. — Актрисата я прегърна нежно през кръста. — Лукас искаше да ти изпрати храна в стаята, но Робърт го спря. Докторът нареди да те оставят да спиш, докато не се събудиш сама. Сигурно си прегладняла. Я да видим какво е сготвила леля ти…

Докато бърбореше, Джулия много внимателно отвеждаше Одри встрани. Един поглед й показа, че Жак все още стоеше, без да помръдне, до прозореца. Одри обаче бе прекалено гладна, за да му обърне повече внимание.

— Седни, миличка — нареди Джулия, когато влязоха в кухнята. — Сега ще ти предложа един малък пир.

— Джулия, нищо не искам. Не си прави труда. Трогната съм от жеста ти, ала ще хапна каквото има.

— Е, остави ме да поиграя малко ролята на майка. Ще ми бъде за пръв път — натисна я настойчиво по рамото актрисата. — На мен наистина ми е приятно.

Одри се усмихна и седна.

— Остава да кажеш, че можеш и да готвиш!

Джулия вдигна изразително вежди.

— Смятам, че в този час на нощта едва ли ще се задоволиш с нещо сухо и студено. Ще ти стопля малко супа и ще ти забъркам моя специалитет. Омлет със сирене.

Одри си помисли, че една такава снимка — Джулия Бонд, шетаща из кухнята, ще струва на пазара унция злато. Ако апаратът й беше здрав, можеше да изкара куп пари. Списанията щяха да я лапнат като топъл хляб.

Джулия обаче изглеждаше достатъчно компетентна и сръчна, а освен това поддържаше лек разговор, който да не напряга мозъка й. Сипа й чаша мляко и й я подаде.

— Не обичам мляко — отказа Одри и погледна с надежда към кафеварката.

— Изпий го — нареди Джулия. — Бузите ти се нуждаят от малко цвят. Изглеждаш ужасно.

— Благодаря за комплимента.

Млякото бе последвано от купа с гореща пилешка супа, от която се надигаше ароматна пара, и Одри се нахвърли върху нея. Част от слабостта й се стопи и силите й се възвърнаха.

— Добро момиче — одобри празната купа Джулия и й поднесе омлета. — Вече започваш да приличаш на човек.

Одри се усмихна.

— Джулия, ти си наистина чудесна!

— Да, знам. Такава съм си по рождение. И скромността ми е пословична, нали? — Джулия отпи от чашата си с кафе и се загледа в Одри. — Радвам се, че успя да си починеш. Днешният ден ми се стори дълъг като век.

Едва сега Одри забеляза сенките под очите на актрисата и почувства вина.

— Извинявай. Ти също трябва да си починеш. Не биваше да ме чакаш.

— О, божичко, колко си сладка! — Джулия запали цигара. — Нямам никакво желание да ходя в стаята си, докато не започна да залитам от изтощение. Освен това съм голям егоист и смятам да те държа с мен. — Тя погледна замислено Одри през дима. — Защото се съмнявам дали е много умно ти да си ходиш в стаята. Сама.

— Какво? — Одри я погледна изненадано. — Какво имаш пред вид?

— Ами, доколкото си спомням, преди няколко часа твоята обител беше посетена от неизвестно лице и напълно разпердушинена, нали?

— Да, но… — Беше изненадана да установи, че бе забравила за покушението над вещите си след всичко, което се случи. — Сигурно е била Хелън — реши Одри.

— О, съмнявам се — отвърна Джулия. — Много силно се съмнявам. Ако в стаята ти беше вилняла Хелън, тя щеше да търси нещо, от което да се възползва. Хелън беше коварна и подредена жена. Ние така мислим.

— Ние?

— Аз — поправи се смутено Джулия. — Така де, който и да е бил, е търсил нещо, след което е прикрил търсенето с разкъсването на дрехите ти и безпорядъка.

— Търсил е нещо ли? Че кой тук може да се интересува от нещо мое? Не, не ти вярвам.

— Така ли? — Джулия прекара език по устните си. — Може би трябва да помислиш и за онова, което ти се случи в тъмната стаичка.

— Когато спря токът? — Одри поклати глава и докосна подутината на челото си. — Просто се блъснах във вратата.

— Как ли пък не… — Джулия загледа тавана. — Лукас ми каза, че си чула шумолене пред вратата, сякаш някой се е опитвал да я отвори. Ами ако… — Тя сведе очи към Одри. — Ако някой е отворил вратата и нарочно те е блъснал с нея?

— Беше заключена — настоя Одри. Но след секунда се сети, че всъщност когато дойде на себе си, вратата бе отворена. И Лукас стоеше надвесен над нея.

— За това съществуват ключове, скъпа. Какво мислиш по въпроса?

— Вратата беше отключена, когато Лукас… — Одри спря и поклати глава. — Не, Джулия, това е просто смешно. Защо някой ще иска да ми стори зло?

— Изключително интересен въпрос. Какво ще кажеш за съсипаните филми?

— Вероятно е станало случайно.

— Да не искаш да кажеш, че си сбъркала, Одри? Глупости! Ти си компетентна. — Изчака и продължи. — Нали те наблюдавах. Движенията ти са уверени, сигурни. Ти си професионалист. Не би осветила и съсипала филма, без да искаш.

— Права си — съгласи се Одри и очите й неочаквано станаха уплашени. — Какво се опитваш да ми кажеш?

— Ами ако някой се тревожи, че притежаваш снимки, които не бива да бъдат проявявани? Филмът в твоята стая също беше осветен, нали?

— Мога да проследя логиката ти, Джулия. — Одри побутна чинията с останалия омлет встрани. Вече не й се ядеше. — Ала струва ми се, че стигаме до задънена улица. Та аз не съм снимала нищо, което би притеснило някого. Само пейзажи. Дървета, животни, езерото.

— Може би човекът не е сигурен. Не знае какво си снимала все пак. — Тя смукна от цигарата си и се наведе към Одри. — Някой, който е бил толкова разтревожен за снимката, че е разбил стаята ти и те е ударил по главата до безсъзнание. Това е опасен човек. Достатъчно опасен, за да извърши и убийство. Или отново да те нападне, ако е необходимо.

Одри едва успя да потисне треперенето си.

— Джейн? Тя ме обвини в шпиониране, но едва ли би могла…

— О, напротив, би могла. — Гласът на Джулия беше суров. — Бъди реалистка, Одри. Всеки, който би могъл да те удари, може и да убие.

Мисълта на Одри се върна към сцената в тъмната стаичка. Тя сякаш видя Лукас, наведен над нея, с ръце на гърлото й.

— Джейн беше отчаяна — продължи да разсъждава на глас Джулия. — Тя се кълне, че е признала всичко на Робърт, ала имаме ли доказателства? Или пък Робърт, вбесен от всичко, на което Хелън е подлагала жена му? Би могъл да го извърши и той. Не знам дали си забелязала колко много обича Джейн.

— Да, забелязах. — Изпепеляващият гняв, който бе зърнала в очите на доктора, изплува в съзнанието й.

— Или да вземем Стив. — Ноктите на Джулия започнаха да потропват нервно по масата. — Той ни каза, че Хелън се била докопала до някои нещица, които, ако излязат на бял свят, ще попречат на политическата му кариера. А момчето е много амбициозно.

— Но, Джулия…

— Идва ред и на Лукас — прекъсна я Джулия, без да изчака. — При него става дума за едно деликатно бракоразводно дело. Хелън притежава информация, която, както тя твърдяла, би заинтересувала въпросния съпруг. — Актрисата запали нова цигара и се подсмихна. — А Лукас го познава и знае какъв характер има. Много як мъжага, с малко мозък. Всичко може да се очаква от него.

Одри смело отвърна на погледа й.

— Лукас може да е всякакъв и да не притежава особено благородни черти в характера си, но не може да убие.

Джулия само се подсмихна.

— Идва моя ред. — Усмивката й се разшири. — Вярно е, че хич не ми пукаше от заплахите на Хелън, ала аз съм актриса. И то добра актриса. Имам „Оскар“, ако не знаеш. Моят темперамент също е известен. Мога да ти дам предълъг списък на продуценти и режисьори, които биха потвърдили, че пред нищо не се спирам. Намисля ли си нещо, постигам го с цената на всичко. — Тя загаси дръзко цигарата в пепелника. — Но ако бях аз, щях да направя друга постановка. Щях да наглася така нещата, че лично да открия тялото. Щях да ви поднеса големи изпълнения. Първо щях да пищя, сетне щях да припадна драматично. Жалко за шоуто!

— Никак не е смешно, Джулия.

— Не е — съгласи се актрисата. — Знам. Ала фактът си остава факт, нали? И аз бих могла да я убия.

— Ако си ти, защо ще ми го казваш?

— Това е като покера, миличка. Блъф и пак блъф — отговори Джулия с нова усмивка. — Не вярвай на никого, дори и на мен.

Нямаше намерение да й позволи да я плаши, макар че изглежда точно това правеше.

— Забрави да включиш Жак.

За голяма изненада на Одри, очите на актрисата просветнаха като мълнии, сетне угаснаха. Тънките й пръсти така яростно стиснаха цигарата, че щяха да я смачкат.

— Не, не съм го забравила. Предполагам, че в твоите очи той е като всички останали. Но аз знам… — Погледна я объркано и беззащитно. — Жак не е способен да причини зло никому.

— Ти си влюбена в него.

Джулия отново се усмихна и стана още по-хубава.

— Аз много обичам Жак, ала не както ти си мислиш. — Тя стана, взе още една чаша и сипа кафе на Одри. — Познавам го от десет години. Той е единственият човек на света, за когото мисля повече, отколкото дори за себе си. Ние сме приятели, истински приятели. Може би защото никога не сме били любовници.

Одри отпи от кафето и си помисли, че тя го защитава по всякакъв начин и с всички възможни средства.

— Аз имам голяма слабост към мъжете — продължи Джулия — и не я крия. Напротив, отдавам й се. Приятелството ми с Жак обаче е особено важно, че да рискувам да го загубя заради някаква си краткотрайна креватна авантюра. Той е добър, благороден човек. Най-голямата грешка в живота му бе, че се ожени за Клодет. — В гласа на Джулия се появиха сурови нотки. Ноктите й отново започнаха да почукват по масата. — Тя направи всичко възможно да го изяде жив. Дълго време той се опитваше да подържа брака заради децата. Но това се оказа невъзможно. Няма да навлизам в подробности. Те са направо ужасяващи. — Като поклати глава, Джулия се усмихна на Одри и се преобрази. Стана по-млада. — Във всеки случай, това е тъжната тайна на Жак. Той не се разведе с Клодет, въпреки хилядите причини, които имаше, обаче й позволи тя да подаде молба.

— При това положение децата остават при нея.

— Да. А той ги обожава. Трябва да призная, че те наистина са много сладки малки чудовища. — Ноктите й престанаха да почукват по масата. — Както и да е. Преодолявайки невероятни препятствия, преди година Жак заведе дело за попечителство. Има голяма вероятност да го спечели. Малко след това срещна една жена. Не мога да ти кажа името й, защото е известно, още повече че съм обещала на Жак да пазя тайната му. Мога обаче да ти кажа, че тя много му подхожда. Просто двамата са родени един за друг. А Хелън плетеше мръсните си интриги и мрежи около нея.

— Защо не се оженят? — попита Одри.

— Ех, скъпа, ако животът беше толкова прост — усмихна се Джулия. — Жак наистина е свободен, ала неговата дама няма да бъде още няколко месеца. Те не искат нищо друго, освен да се оженят, да вземат децата в Америка и да ги отгледат заедно. — Тя отпи от кафето. — Но не могат да живеят открито заедно, докато не се уредят нещата. Затова наеха една къща в провинцията. Кой знае как тази проклетница Хелън ги е открила. Можеш да си представиш останалото. Жак плащал заради децата и защото разводът на любимата му все още не е приключил. Ала когато дойдохме тук, а след това се появи и Хелън, той вече нямаше никакви пари. Една нощ те се скараха, там вън, на верандата. Той й казал, че няма да получи повече нито цент. Аз съм сигурна, че въпреки че й беше плащал, тя пак щеше да изпрати информацията на Клодет. Ей така, от лошотия.

Одри гледаше Джулия, неспособна да проговори. Никога не беше я виждала толкова сериозна. Видя как красивото й лице се промени и стана жестоко. Сетне се усмихна и отново се превърна в предишната Джулия.

— О, миличка, ти си направо като отворена книга! — извика тя. Маската на жестокост изчезна от лицето й и то отново стана красиво и мило. — Току-що си мислеше, че в края на краищата аз бих могла да убия Хелън, нали? Не заради мен, а заради Жак.

 

 

Одри потъна в неспокойна дрямка едва призори. Сънят й беше изпълнен с кошмарни видения и образи.

Първо имаше смътни сенки и шепнещи гласове, които преминаваха през мозъка й и я караха да се напъва да ги види по-добре и чуе по-ясно. Опита се да ги фокусира. Сенките се движеха, формите започнаха да се избистрят, после се размазаха и загубиха. Тя отново се опита да ги намери, ала те изведнъж се изпариха, а гласовете прераснаха в оглушителен грохот.

Видя Джейн, която удряше апарата й в земята с широко отворени очи. В ръката си размахваше ножица, за да държи Одри на разстояние.

— Шпионка! — викаше тя, а звукът от счупеното стъкло на камерата беше като изстрел. — Шпионка!

В ужаса и желанието си да избяга, Одри се обърна и се сблъска с Робърт.

— Тя измъчваше жена ми — рече той. Прегърна я с една ръка и я притисна така силно, че въздухът в гърдите й свърши. — Ти трябва да ядеш. Много си слаба. — Усмихна се, но усмивката му беше зловеща.

Одри се отскубна от ръцете му и се озова в коридора.

Към нея вървеше Жак. Ръцете му бяха целите в кръв. Очите му бяха тъжни и уплашени.

— Децата — прошепна той с треперещ глас и махна с ръка.

Одри се обърна и попада на Стив.

— Политика — каза той с момчешката си усмивка. — Политика и нищо друго. Нищо лично. — Хвана косата й и я овъртя около ръката си. — Ти си в центъра на играта, Одри… — Усмивката му се превърна в зловеща гримаса. — Много, много лошо.

Одри се отскубна от него, ала падна. Зад гърба й застана Джулия. Носеше дантелена бяла нощница.

— Джулия! — извика Одри. — Помогни ми!

Актрисата я погледна и на устните й се изписа котешка усмивка. Дантелената нощница беше цялата окървавена.

— Блъф и пак блъф, миличка. Я да видим какво държиш в ръката си! — И като отметна назад глава, започна да се смее с прелъстителния си смях.

Звукът му беше непоносим, пронизваше сякаш с шишове мозъка й. Одри затисна ушите си с ръце.

— Ела при мама! — извика Джулия, но тя отново затича по коридора.

На пътя й се изпречи врата. Одри я отвори и влетя в стаята. Знаеше само, че иска да се скрие от тях. Ала изведнъж видя, че това бе стаята на Хелън. Обърна се да излезе. В този миг вратата се затвори с трясък. Тя започна да я блъска, но ударите бяха тъпи и явно не се чуваха. Обзе я примитивен страх. Страхът от смъртта. Знаеше, че не може да остане тук. Не бива. Обърна се, огледа се и реши, че единственият начин бе да избяга през прозореца.

Само че това не беше стаята на Хелън, а нейната собствена. На прозорците имаше решетки. Сиви, течни решетки от дъжд, които се превърнаха в истински, когато понечи да премине през тях. Одри се опита да ги раздалечи, ала те бяха здрави и студени. Неочаквано зад гърба й се появи Лукас и я дръпна от прозореца. Смеейки се, той я взе в прегръдките си.

— Викай и блъскай колкото си щеш, котенце!

— Лукас, моля те! — извика тя и в гласа й имаше истерия. — Обичам те! Обичам те! Помогни ми! Помогни ми да изляза оттук!

— Много е късно, котенце. — Очите му бяха пълни с тъмен огън. — Предупредих те да не ме отблъскваш.

— Но, Лукас! Аз те обичам! Винаги съм те обичала! — Той се наведе, взе ръката й и я целуна. Одри обви ръце около врата му и потърси устните му. Ето тук беше нейното спасение и сигурност.

И тогава видя ножиците.