Нора Робъртс
Предчувствие за буря (8)

Осма глава

Докато се изкачваха по стълбите, никой не проговори. Одри бе прекалено заета с опитите си да се справи с обърканите си мисли. Не беше в състояние да възприеме нито дума от това, което Стив евентуално щеше да й каже, и му бе благодарна, че мълчи. Те преминаха бързо покрай вратата на Хелън и спряха до стаята, съседна на Лукас.

— Нали тук те е преместила леля ти?

— Да. — Тя прибра косата си с две ръце. — Стив! Всичко това вярно ли е? — попита, като го гледаше с надежда в очите. — Всичко, което каза Лукас? Наистина ли Хелън е изнудвала всеки от вас? — Забеляза неудобство в очите му и поклати глава. — Извинявай, не искам да си пъхам носа, където не ми е работа…

— Не — прекъсна я Стив. — Ти не си пъхаш носа. Не си вътре в тази гнусна история, но си съпричастна, нали?

Думата бе съвсем уместна. Така добре отговаряше на мислите и настроението й, че Одри едва не се разсмя. Съпричастна. Точно така.

— Маклийн е прав. Хелън имаше информация, засягаща една сделка, която направих за компанията. Перфектна от гледна точка на закона, но… — Той горчиво се усмихна и вдигна рамене. — Може би не толкова перфектна, колкото трябва да бъде. Имаше и етична страна на въпроса, която, ако излезе по страниците на вестниците, едва ли би изглеждала добре. Трудно е да обясня подробностите, ала същината на въпроса е, че не искам върху репутацията ми да има и най-малка сянка или петънце. Това би навредило на бъдещата ми кариера. В днешно време, ако си се захванал с политика, трябва да бъдеш защитен отвсякъде. От всички ъгли.

— Ъгли — повтори като дете Одри и притисна с пръсти слепоочията си. — Да, сигурно е така.

— Тя ме заплашваше, Одри, но аз много не й обръщах внимание. Това обаче не е достатъчно сериозен повод за убийство. — Той въздъхна и поклати глава. — Каква полза? Не ми помага особено много, нали? Никой няма да ми повярва.

— Поласкана съм, че ми го каза — рече Одри. Очите му бяха тъжни, по лицето му личаха следите от напрежение и умора. — Едва ли ти е било лесно.

— Ще трябва да обясня и на полицията — продължи намръщен той, сетне видя изражението й. — Май не биваше да ти го казвам. Джулия беше права. — Стив я погали по косата. — По-здравословно е истината да излезе наяве. Ала на теб ти дойде много неочаквано и нанагорно. — Усмихна се, сетне осъзна, че ръцете му все още бяха заети с косите й. — Извинявай, но сигурно си свикнала. Имаш такава коса, че човек не може да устои на желанието и импулса да я докосне. Исках да я погаля в мига, в който те видях. Нали не се сърдиш?

— Не. — Тя не се изненада, когато се озова в прегръдките му, а устните му докоснаха нейните. Беше естествена целувка, от онези, които доставят успокоение, а не напрежение. След секунда Одри леко го отстрани.

— Трябва да си починеш — промърмори Стив, като все още я държеше за кръста.

— Добре, ще си почина. Благодаря ти. — Тя се отдръпна, за да го погледне, ала очите й преминаха зад него. И тогава видя Лукас да стои в края на коридора и да ги наблюдава. След миг той изчезна.

Когато се прибра в стаята си, Одри легна направо върху покривката на леглото, но не можа да заспи. Главата я болеше от умора. Тялото я болеше, ала сънят, като лош любовник, не идваше и не идваше. Времето минаваше, а мисълта й скачаше от един член на групата върху друг.

Към Жак и Спайсърови изпитваше съчувствие. Спомни си очите на французина, когато заговори за децата си. Спомни си Робърт, който прегръщаше хлипащата Джейн.

Джулия не се нуждаеше от съчувствие. Одри интуитивно усещаше, че актрисата няма нужда от помощ и може сама да се защитава. Не й трябваше нито приятелско рамо, нито успокоителни думи.

Стив изглеждаше повече отегчен, отколкото уплашен от заплахите на Хелън. Той също можеше да се оправи сам. Под калифорнийското лустро имаше нещо здраво. Нямаше защо да се тревожи за него.

Оставаше Лукас. Виж, той беше друго нещо. Макар че накара всички да направят своите признания, не каза нищо за себе си. Беше много сдържан, много спокоен, когато заговори за изнудването. Но Одри го познаваше. Лукас бе от хората, които са в състояние да прикрият напълно чувствата си тогава, когато е необходимо. Той беше силен мъж. Отлично знаеше това.

Можеше ли да бъде жесток, замисли се тя. Да, можеше. Та нали все още носеше белезите от неговата жестокост в душата си!

А убиец? Не! Не можеше да си представи Лукас да намушка Хелън Истърман. С ножици, спомни си Одри, въпреки че не искаше. Ножиците, които лежаха на пода до нея. Не, не можеше да си представи Лукас да направи подобно нещо.

Всъщност не можеше да си представи никой да го направи. Нима бяха способни да таят такава омраза, толкова грозна злоба и отмъщение зад обърканите си лица и уплашени очи?

Все пак някой от тях беше убиецът.

Одри се опита да пропъди мислите от главата си. Не можеше повече. Стив беше прав. Трябваше да поспи. Въпреки това стана и отиде до прозореца, зад който дъждът продължаваше да се сипе. Сякаш никога нямаше да спре.

Почукването на вратата прозвуча в ушите й като експлозия и я стресна. Тя обгърна раменете си с ръце. Сърцето й подскачаше тревожно, а гърлото й пресъхна. Престани, глупачко, нареди си Одри. Никой няма да ти направи нищо! Никой няма причина за това!

— Да, влез! — Гласът й беше спокоен и това донякъде й вдъхна кураж.

Влезе Робърт. Изглеждаше ужасно уморен и тя почувства жал. Протегна ръцете си към него, без да се страхува. Той ги взе и стисна в своите.

— Трябва да се храните — отбеляза докторът. — Веднага проличава по лицето ви.

— Зная. Малките ми трапчинки се превръщат в истински ями — опита се да се усмихне Одри. — Вие също.

Той въздъхна.

— Мисля, че сте едно от онези рядко срещани създания, които са добри по природа. Идвам да ви се извиня заради жена ми.

— О, недейте! Тя беше объркана и в шок. Едва ли искаше да ме обиди, нито обвини. Това е един кошмар.

Въздишката му бе още по-тъжна.

— Джейн е била подложена на голям тормоз. Преди… — Докторът спря и поклати глава. — Както и да е. Сега спи. Как е главата ви? — Той вдигна косите на челото й, за да види удареното място. — Имате ли някакви проблеми?

— Не, никакви. Добре съм. — Ударът по главата сега й изглеждаше като смешен гег от комедия на фона на събитията от снощи. — Мога ли да ви помогна, Робърт?

Очите му срещнаха нейните за миг, после отново избягаха.

— Тази жена е направила живота на Джейн истински ад. Ако знаех, щях да взема мерки по-рано. — Гневът надделя над умората му и той нервно закрачи из стаята. — Тя е изсмуквала всеки цент, който Джейн е успявала да спечели. Залагала е на слабостта й, принуждавала я да играе отново и отново, за да й плаща. Не знаех нищо! А трябваше. Вчера, когато Джейн ми разказа всичко, бях решил да се разправя с тази кучка. Оставих за днес сутринта. — Одри видя как деликатните ръце на доктора се свиха в юмруци. — Да ми прости Господ, ала това е единствената причина, поради която съжалявам, че е мъртва.

— Робърт! — Одри не бе съвсем сигурна какво да направи, нито какво да му каже. — Всеки би се чувствал по този начин — каза внимателно тя. — Хелън беше злобна жена. И е измъчвала жената, която обичате. — Видя как пръстите на ръцете му се отпуснаха. — Не е много любезно, но съм сигурна, че никой от нас няма да плаче за нея. Никой не съжалява. Мисля, че е тъжно.

Докторът се обърна и я погледна. Одри видя как той постепенно се съвзе.

— Простете ни, че ви забъркахме в това. — В очите му повече не светеше гняв и той изглеждаше много уязвим. — Ще ида да видя как е Джейн. Вие сте добре, нали?

— Да.

Тя гледа след него, докато излезе, сетне седна на стола. Кога започна тази лудост? И докога щеше да продължава? Само преди няколко дни си живееше спокойно и на сигурно място в Манхатън. Не беше срещала никого от тези хора, не знаеше, че съществуват дори. С изключение на един.

В мига, в който помисли за Лукас, и той се появи на вратата. Влезе без да чука, погледна я и се намръщи.

— Трябва да хапнеш нещо — рече рязко Лукас. Одри си помисли, че й омръзна да чува тези думи. — Виждам как всеки ден килограмите ти се стопяват. Вече си прекалено слаба.

— Мислех, че обожаваш слабите жени. — Нахлуването и думите му възвърнаха енергията й. Нямаше да позволи на Лукас Маклийн отново да я ругае. — Не знаеш ли как се чука на вратата?

— Винаги съм оценявал тялото ти, котенце. Надявам се, че си спомняш. — Той я вдигна на крака, сетне я привлече към себе си. Очите му бляскаха. — Изглежда и Андерсън е открил това. Не ти ли мина през ума, че може би се целуваш с убиец?

Каза го небрежно, докато ръцете му галеха гърба й. Очите му я изпиваха. Съпротивлението й я предпази от желанието да се притисне към него.

— А може би сега убиецът е до мен?

Лукас сграбчи косата й с такава сила, че тя извика от изненада. Желанието в очите му се изпари и на негово място се появи ярост. Изпепеляваща и страшна.

— Ще ти хареса, ако е така, нали? Ще ти се да ме видиш зад решетките, а още по-добре на въжето. — Би поклатила глава, ако можеше, ала хватката му бе желязна и Одри не можеше да помръдне. — Това би ли било удовлетворително наказание за онова, което направих, котенце? Колко много ме мразиш? Достатъчно, че да ритнеш столчето под краката ми?

— Моля те, Лукас, Не! Недей! Нямах пред вид…

— По дяволите! — прекъсна я той. — Не можеш да отречеш, че мислиш за мен като за убиец с потънали в кръв ръце. Виждаш ме в ролята на убиеца, нали? Застанал над Хелън, стиснал окървавената ножица.

— Не! — Тя затвори очи. — Престани! Моля те! — Отново я болеше, но не от ръцете, а от думите му.

Лукас снижи глас. Тялото й се вцепени от леда, който плъзна по него.

— Бих могъл да използвам ръцете си. — Елегантната му, фина ръка с дълги пръсти се плъзна по шията й. Очите й бяха отворени.

— Лукас…

— Много просто и лесно. Никаква кръв, никакви следи — продължи той. — И достатъчно бързо, ако знаеш как да го направиш. То е повече в моя стил. И е повече… Както ти се изразяваш, „директно“, нали?

— Правиш го само, за да ме уплашиш. — Дишането й бе накъсано, не й достигаше въздух. Лукас сякаш нарочно я караше да мисли много лоши неща за него. Искаше да я накара да повярва, че бе способен да направи нещо толкова ужасно. Никога не беше го виждала такъв. Очите му бяха черни, по-черни от нощно небе, а гласът му бе леденостуден. Мразовит. — Иди си, Лукас! Остави ме!

— Да си отида ли? — Той плъзна ръка от гърлото към гърдите й. — Хич и не мисля, котенце. Ако наистина ще бъда обвинен в убийство, смятам да получа компенсация за това, докато все още имам възможност.

Устните му бяха близо до нейните. Одри се опита да се пребори. Беше повече уплашена, отколкото в мига, когато запали лампата в стаята на мъртвата Хелън. Ала можа само да простене. Беше невъзможно да помръдне, здраво хваната в прегръдката му. Лукас плъзна ръка под пуловера й и намери гърдите й. Сърцето й биеше като полудяло до неговото сърце.

— Как може човек да има такава копринена кожа? — прошепна той до ухото й.

Думите, които беше произнасял толкова пъти в миналото, й причиниха повече болка, отколкото можеше да понесе. Копнежът и желанието, които се излъчваха от него, бяха всепоглъщащи. Лукас беше като човек, който току-що е бил свален от въжето и не може да осъзнае все още чудото на свободата си…

— Господи, как те искам — отрони се едва чуто от устните му. — Проклет да съм, ако чакам още.

Те паднаха върху леглото. С всичка сила Одри започна да го удря с ръце. Той прикова ръцете й към завивката, а проклетата дяволска усмивка играеше на устните му.

— Блъскай колкото си щеш, котенце. Аз просто стигнах до края и не мога повече.

— Ще крещя, Лукас! — прошепна Одри. — Ако ме докоснеш, ще крещя.

— Няма.

Устните му покриха нейните, доказвайки, че правият бе той, а не тя. Защото Одри се надигна в последен опит за самозащита… Или желание. И ръцете й потърсиха онези тайни места по тялото му, които той й бе разкрил преди три години. Не можеше да се съпротивлява, не можеше да се бори със себе си. Дивото желание, което винаги я обхващаше, когато се любеха, изсмука силите й и я остави бездиханна. Лукас я познаваше така добре, дявол го взел! Тя знаеше, преди още ръцете му да посегнат към ципа на джинсите й, че не можеше да спре развоя на събитията, само защото така трябваше. Когато устата му слезе по шията й, Одри простена. И в този стон бяха събрани желанието и копнежът, таени цели три години.

Лукас отново щеше да победи. А тя не можеше да направи нищо, за да го спре. Сълзите закапаха от очите й, после пресъхнаха, защото откри, че бе безсмислено да плаче. Защото всъщност го обичаше. Безнадеждно, отчаяно и обречено. Дори гордостта й му принадлежеше.

Неочаквано той прекъсна ласките си. През леко замъгленото си съзнание и зрение Одри си помисли, че вижда нещо като болка, изписана на лицето му, преди то отново да стане безчувствено и сурово. Той вдигна ръка и взе една сълза от лицето й върху пръста си. Сетне я изпи.

— Не! Не искам отново да нося отговорност. — Стана и отиде до прозореца.

Тя приседна в леглото с наведена глава и лице, опряно в коленете, бореща се със сълзите, които извираха от очите й. Нали си беше обещала никога повече да не я види как плаче! Не и за него. Никога.

Тишината продължи сякаш цяла вечност.

— Не искам отново да те докосвам по този начин — рече тихо Лукас. — Имаш думата ми.

Одри си помисли, че чува въздишка, дълбока и тъжна, преди да чуе стъпките му. Тя не вдигна глава, не го погледна, а само стисна още повече очи.

— Одри, аз… О, мили боже! — Той я докосна по рамото, но тя само се сви на кълбо като ужилена.

Стаята отново се изпълни с мълчание. Единственият звук бе потропването на дъжда отвън. Когато Лукас заговори, гласът му бе груб и безучастен.

— Когато си починеш, хапни нещо. Ще кажа на леля Таби да ти изпрати храна, ако не можеш да слезеш за вечеря. Ще се погрижа никой да не те безпокои.

Одри го чу как излезе от стаята. Останала сама, тя се сви на кълбо, заплака на воля и неусетно заспа.