Нора Робъртс
Предчувствие за буря (5)

Пета глава

Одри лежеше и гледаше в тавана, когато доктор Спайсър влезе в стаята. Тя отмести очи и първото нещо, което зърна, бе голямата му черна чанта. Винаги се бе чудила какво ли носят докторите в тези огромни чанти.

— Посещение по домовете, а? — рече тя и се опита с мъка да се усмихне. — Осмото чудо на света. Не предполагах, че носите чантата си дори когато сте на почивка.

Той обаче беше много бърз с отговора.

— А вие разделяте ли се някога с фотоапарата?

— Туш! Едно на нула за вас. — Одри си каза, че е време да се отпусне и да не се държи като хлапачка.

— Струва ми се, че няма да се наложи да правим операция. — Робърт седна на леглото и вдигна мократа кърпа, която Лукас бе сложил на челото й. — Охо, започва да става шарено. Зрението ви замъглено ли е?

— Не.

Ръцете му бяха удивително внимателни и меки и й напомниха за баща й. Тя се успокои и започна да отговаря на въпросите му дали е замаяна и дали й се повдига, докато наблюдаваше лицето му. Беше различен. Личеше, че е компетентен, но на мястото на напетото му самочувствие сега имаше състрадание и съчувствие. Гласът му беше внимателен. Такива бяха и очите му. Изобщо професията му подхождаше отлично.

— Как стана това, Одри? — Докато я разпитваше, докторът отвори чантата и извади памук и шишенце, а не спринцовка, както се опасяваше. Все още се страхуваше от инжекциите.

Тя намръщи нос.

— Отидох до вратата и се сблъсках с нея.

Той се разсмя и започна да промива раната.

— Позната история.

— И съвсем истинска — добави Одри. — Сигурно съм се заблудила за разстоянието. Много досадна работа.

Очите му я наблюдаваха внимателно, сетне се върнаха към раненото й чело.

— Вие ми направихте впечатление на жена, която си отваря очите — рече докторът малко мрачно или поне така й се стори, преди да се усмихне отново. — Имате само цицина. Според моята диагноза нямате други по-сериозни поражения. И повече няма да ви боли.

— Усещам само леко заглъхваща болка — отговори тя. — Залповете в главата ми спряха.

Със смях доктор Спайсър отвори отново чантата си.

— Тогава ще направим нещо, за да се справим и с леката артилерия.

— И аз мислех да взема аспирин — отвърна Одри, като видя в ръцете му малкото шишенце с хапчета.

— Горски пожар не се гаси с детски воден пистолет — усмихна се той и извади две хапчета. — Аспиринът е много слабо средство. Вземете това и починете два часа. Можете да ми се доверите — добави с подчертана важност, защото тя повдигна учудено вежди. — Нищо че съм хирург.

— Добре — усмихна се Одри, като пое чашата с вода и хапчетата. — Няма да ми вадите апандисита или нещо друго, докато спя, нали?

— Не и когато съм в отпуск. — Той изчака, докато тя глътна лекарството, сетне взе едно леко одеяло и я зави с него. — Почивайте — нареди любезно и я остави сама.

 

 

Когато отвори очи, стаята беше изпълнена с полусенки. Почивка ли, усмихна се на себе си Одри. Какви ти два часа, та аз съм спала като заклана. Колко ли време? Заслуша се. Бурята все още вилнееше навън и дъждът блъскаше прозорците с ярост. Тя приседна внимателно. Главата повече не я болеше, ала когато пипна челото си, установи, че случката не й се беше присънила. Следваща й мисъл беше чисто физическа. Просто откри, че умира от глад.

Стана и хвърли един поглед в огледалото. Реши, че не й харесва това, което вижда, но въпреки това тръгна да търси храна и компания.

Намери и двете във всекидневната. Явно беше време за вечеря, защото всички се бяха събрали там. Масата беше сервирана.

— Одри! — Пръв я видя Робърт Спайсър. — Добре ли сте?

Тя се поколеба за миг. Ала гладът беше по-силен и освен това миризмата от печеното пиле на Нанси бе влудяваща.

— Много — отвърна Одри. Погледна към Лукас, но той не каза нищо. Само я наблюдаваше. Загрижеността в очите му, която бе доловила преди няколко часа, сигурно бе била плод на въображението й. Сега те бяха безизразно студени.

— Гладна съм като вълк — обяви тя и седна.

— Добър признак. Боли ли ви нещо?

— Само гордостта. — Одри започна да пълни чинията си с храна. — Непохватността не е от качествата, с които човек би трябвало да се гордее, а сблъсъкът с врата се оказа едно доста болезнено действие. Не знам дали сте опитвали някога. Щеше ми се да се бях блъснала в нещо по-оригинално.

— Много странно… — Жак завъртя вилицата си, докато я наблюдаваше изпитателно. — Не мога да повярвам, че човек може да си нанесе подобен удар сам. Чак да изпадне в безсъзнание?

— Аз съм амазонка — обясни Одри и се наслади на вкуса на пилето.

— Боже мили! Не познавам амазонките, ала ти ядеш като слон — изкоментира завистливо Джулия. Одри я погледна и видя на лицето й изписана завист, която премина в усмивка. — Аз наддавам само като те гледам.

— Това е метаболизъм — обясни Одри и си взе нова хапка. — Истинската трагедия е, че изгубих двете ленти, които снимах по време на пътуването си от Ню Йорк насам.

— Може би ни очакват още инциденти — неочаквано се намеси Хелън и гласът й беше остър като очите. — Нали казват, че нещастията вървели по тройки? — Никой не й отговори и тя продължи, като потупа с ръка собствената си цицина. — Трудно е да се кажа какво ще е следващото, което ще се случи.

Одри отново почувства странната напрегната тишина, която последва думите й. Сякаш напрежението се промъкна на пръсти и се настани на масата. Интуитивно тя наруши забраната, която си бе поставила, и започна разговор с Лукас.

— Ти какво би написал за тази ситуация? — попита го Одри и видя, че не бе променил изражението си. Той ни наблюдава, помисли си тя. Само седи и ни наблюдава, все едно че сме герои от бъдещия му роман. — Девет души, по-точно десет, ако броим и готвачката, затворени в изолиран, самотен хотел в планината. Навън бушува буря. Електричеството е спряло, всеки момент може да прекъсне и телефонът.

— Вече е — заяви Стив.

— О! — изненада се искрено Одри.

— Пътищата най-вероятно са непроходими — добави нови щрихи към темата Робърт.

— Какво още ти трябва? — Тя продължи да задава въпроси на Лукас.

Накъсана светкавица проряза небето сякаш искаше да даде отговор.

— Убийство — произнесе мрачно той.

Думата увисна във въздуха и накара всички да обърнат очи към него. Без да иска Одри потрепери. Това бе отговорът, който всъщност очакваше, и все пак почувства по гръбнака си лед.

— Но, разбира се — продължи Лукас, а думата продължаваше да виси над главите на всички като меч, — това е по-скоро сюжет за някоя от моите книги.

— Понякога животът също предлага добри сюжети — намеси се Жак. На устните му играеше лека усмивка. Той вдигна чашата си, пълна с жълто като кехлибар вино.

— Аз мога да бъда още по-драматична — намеси се Джулия. — Ще се промъкна през тъмните коридори в бели одеяния. — Тя постави лакти на масата, сключи пръсти и подпря брадичка на тях. — Пламъкът на свещта ми ще трепти и играе по стените, докато убиецът ще ме очаква с копринен шал в ръце, за да ме удуши.

— Ти поне ще бъдеш един много красив труп — вметна Одри.

— Благодаря ти, скъпа. — Джулия се обърна към Лукас. — Ще ми се обаче да остана между живите още малко. Поне до финалната сцена.

— Винаги си умирала красиво — ухили се Стив от другата страна на масата. — Бях силно впечатлен, когато те гледах в „Изворите на надеждата“, в ролята на Лайза. Какво ще бъде убийството, Лукас? — продължи той, като се обърна към Лукас с чаша в ръката.

Стив яде малко, забеляза машинално Одри. Тази вечер предпочита да пие.

— От ревност или акт на отмъщение? Импулсивно действие на отхвърлен любовник или зловеща постановка на хладнокръвен убиец?

— Леля Таби може да сложи някаква екзотична отрова в яденето и да ни очисти един по един — предложи Одри, като си взе от голямата купа с картофи. — Ето, например тук.

— Когато някой вече е мъртъв, няма никаква полза — отново привлече вниманието към себе си Хелън. — Убийството е безсмислено. Човек печели повече, когато запази някого жив. Жив и уязвим. — Тя погледна Лукас. — Вие как мислите, господин Маклийн? Съгласен ли сте с мен?

Одри не хареса усмивката й. Студена и пресметлива. Думите на Жак изплуваха в съзнанието й. Да, той беше прав. Тази жена беше студена и пресметлива. Сетне прехвърли вниманието си към Лукас.

На лицето му бе изписано: „Защо не вървиш по дяволите!“. Израз, който Одри познаваше много добре.

— Не мисля, че убийството винаги е безсмислено, госпожице Истърман. — Гласът му беше обикновен, ала Одри, понеже го познаваше много добре, забеляза промяна в очите му. Те вече не бяха отегчени, а изпълнени с късчета лед. — Зависи. Светът може да спечели повече от елиминирането на някоя… Твар. — Той се усмихна зловещо.

Явно вече говореха не само хипотетично. Одри погледна Хелън и забеляза лек страх в очите й.

Но това е само игра, рече си тя и премести очи към Джулия. Нали лично аз я започнах. Актрисата се усмихваше, ала в усмивката й липсваше слънчевото настроение и топлина, които обикновено и естествено се излъчваха от нея. Сякаш се наслаждаваше да наблюдава как Хелън се гърчи като пеперуда, забодена с карфица. Забелязала изражението на Одри, Джулия бързо смени темата на разговор.

След вечеря групата гости се запъти към верандата, но бурята, която продължаваше да вилнее, явно действаше зле на нервите на всички.

Само Лукас и Джулия изглеждаха недокоснати. Одри забеляза как те се усамотиха в ъгъла, явно взаимно очаровани от компанията си. Смехът на Джулия беше нисък и вълнуващ и достигаше до ушите й на вълни през звуците на бурята. Видя как Лукас прекара ръка през пепелявата й коса. Джулия водеше играта перфектно, така както й беше обещала. Нямаше за какво да й се сърди. Нали сама искаше така! Ала въпреки това то я потискаше и тя обърна глава да не ги гледа.

Семейство Спайсър седяха на канапето близо до огъня и явно водеха сериозен разговор. Макар че гласовете им бяха ниски, Одри можеше да долови нотки на напрежение. Тя се отдалечи. Не беше прилично да ги подслушва. Още повече че според нея Джейн не беше избрала най-подходящия момент да упреква Робърт за отношението му към Джулия. Когато двамата излязоха, лицето на бедната Джейн не беше намусено, а направо нещастно.

Джулия нито веднъж не погледна към тях, но се наведе по-ниско към Лукас и прошепна нещо в ухото му, което го накара да се разсмее. Одри установи, че също иска да си отиде.

Нищо не можеш да направиш. Лукас си е Лукас и прилича само на себе си, каза си тя, докато вървеше по коридора. Ще отида да пожелая лека нощ на леля Таби. Всъщност Джулия се справя прекрасно с това, което искам — да забавлява Лукас, така че той да не ми досажда. Не мога да й се сърдя. Нали аз така искам. Лукас нито веднъж не ме е погледнал, откак тя се намеси в играта.

Цялата тръпнеща от болка, Одри отвори вратата на лелината си стая.

— Одри! Миличка! Лукас ми каза, че си се ударила! — Леля Таби престана да отмята върху листа пред себе си и стана, за да разгледа подутината на челото на Одри. — О, милото ми детенце! Искаш ли аспирин? Сигурно имам някъде тук.

Макар да оцени високо обяснението, което беше дал на леля й, Одри се зачуди на приятелските им отношения. Не беше присъщо на Лукас Маклийн да си губи времето с отегчителни стари дами, чиято най-важна тема на разговор бе рецептата за шоколадов мус.

— Не, лельо Таби. Добре съм. Вече пих аспирин.

— Чудесно. — Тя огледа загрижено цицината на челото й. — Трябва да внимаваш повече, миличка.

— Обещавам. Лельо Таби… — Одри все пак се реши да зададе въпроса. — Ти колко добре познаваш Лукас? Не съм те чувала да наричаш на малко име дори камериерката. — Знаеше, че няма смисъл да подпитва леля си отдалеч. По-добре да й зададе въпроса направо. Другото би изглеждало все едно да чете „Война и мир“ на слабо осветление. Със сигурност щеше да получи главоболие.

— О, зависи, Одри. Наистина зависи от човека. — Лелята отмести листовете хартия и се загледа в тавана. — Например госпожа Нолингтън. Беше в ъгловата стая през септември. Аз я наричах Франсис, а тя мене — Табита. Много стилна жена. Вдовица от Северна Калифорния.

— Лукас ти казва „лельо Таби“ — прекъсна я Одри, преди да се впусне във възторжени описания на вдовицата от Северна Калифорния.

— Да, и още много други ме наричат така. Ти също.

— Естествено, но…

— Пол и Уили — продължи да изброява леля й. — И момчето, което ми доставя яйцата. И… Ами не мога да се сетя за всички. Точно така. Хареса ли ти вечерята, миличка?

— Много. Лельо, — продължи Одри като реши, че ще настоява, докато не получи смислен отговор. — Лукас се държи много свойски тук. Сякаш си е у дома.

— Ами че това много ме радва! — Лелята взе ръката на племенницата си и цялата засия. — Аз се опитвам да направя така, че всеки да се чувства тук като у дома си. Винаги се срамувам, когато дойде време за плащане, но… Ето на̀, разходи, сметки… Какво да се прави. — Тя посочи сметките от пералнята и започна да мърмори нещо под носа си.

Предай се, нищо няма да излезе, рече си Одри, целуна леля си по косата и я остави с калъфките и покривките.

Реши да въведе ред в тъмната стаичка. Когато приключи с подреждането, стана много късно. Този път остави вратата отворена и всички лампи запалени. Ехото от дъжда все още достигаше до нея. Чуваше как капките тропат върху прозорците на кухнята. Освен неговото сърдито мърморене, нищо друго не нарушаваше тишината. Целият хотел бе потънал в сън.

Нищо подобно, помисли си тя. Старите къщи никога не са изпълнени с тишина. Те шептят и въздишат, стенат и се смеят. И сякаш са живи емоциите на поколенията, които са ги обитавали от години. Тези звуци не я притесняваха. Нито й пречеха. Одри обичаше тази изпълнена с присъствие тишина.

Тя работеше бързо. Изпразни табличките и подреди шишетата. Изхвърли осветеният филм в коша за боклук с въздишка.

Винаги я болеше, когато изхвърляше лента, ала нямаше какво друго да стори. Утре щеше да промие филма, който засне днес сутринта — езерото, изгрева, дърветата, които се оглеждаха във водата като в огледало. Това сигурно щеше да повдигне настроението й. Одри се изправи, прибра с ръце косата си назад и я пусна.

— Спомням си, че обикновено вършеше тази работа сутрин.

Тя рязко се обърна. Косата й се разлюля като тежка завеса, а сърцето й подскочи от неочакван страх.

Лукас стоеше облегнат на вратата с чаша кафе в ръка. Очите му сякаш се опитваха да я приковат.

— Първо вдигна косата си, после я пусна да тече по гърба ти. Всичко това ме влудява, не знаеш ли? — Гласът му беше дълбок и развълнуван. Одри изобщо не можеше да проговори. — Често съм се чудил нарочно ли го правиш. За да ме подлудиш? — Той не сваляше очи от нея. После вдигна чашата кафе към устните си. — Не, едва ли. Не познавам друг толкова невинен човек като теб. При теб всичко е естествено.

— Ти какво правиш тук? — Треперенето на гласа й смекчи острия тон на въпроса.

— Спомням си.

Тя се обърна и започна безцелно да мести шишета.

— Винаги си бил много точен с думите, Лукас — иронизира го Одри. Тъй като вече не го гледаше, беше по-спокойна. — Това сигурно е задължително за професията ти.

— В момента не работя.

Беше по-лесно да се направи, че не го разбира.

— Проблеми ли имаш с книгата? — Тя се обърна и отново видя следите на умора и напрежение върху лицето му. В сърцето й се надигнаха нежност и любов, но Одри се опита да ги потисне. Очите му бяха изпълнени с желание.

— Може би ще имаш повече успех, ако се наспиш. — Тя посочи чашата с кафе. — Това няма много да ти помогне.

— Може би. — Той нарочно отпи от кафето. — Ала е по-добре от уиски.

— А сънят е по-добре и от двете — сви рамене Одри. В края на краищата неговите навици не й влизаха в работата. — Аз се качвам горе. — Тя тръгна към него, но Лукас продължи да стои на вратата и да препречва пътя й.

Одри се напрегна. Бяха съвсем сами. Долният етаж беше абсолютно празен. Само дъждът продължаваше да чука и да доказва своето присъствие.

— Лукас! — Тя въздъхна тежко и искаше той да приеме въздишката й като умора, а не като объркване. — Изморена съм. Моля те, не бъди лош.

Въпреки че успя да запази гласа си спокоен, усещаше, че коленете й треперят. Тъпата болка отново измъчваше главата й. Посегна и изгаси лампата, а сетне се опита да мине покрай него. Лукас обаче я хвана за ръката.

— Ще дойде време, котенце, когато няма да искаш да се измъкнеш — прошепна той.

— Престани да се перчиш с мъжкото си превъзходство — ядоса се Одри и забрави за предпазливостта. — Вече съм имунизирана.

Лукас я обърна рязко към себе си и тя видя гнева му.

— О, я стига толкова!

В мига, в който го изрече, устните му властно засмукаха нейните. Одри почувства вкуса на неподправено желание. Опита се да се бори, ала той я притисна към стената, като държеше ръцете й покрай тялото. Справяше се с непокорството й единствено и само с устни. Тя чувстваше как се предава и се мразеше толкова, колкото мразеше и него. Устните му бяха твърди и не омекнаха дори когато Одри съвсем се предаде. Лукас продължаваше да я целува властно и с неистово желание, а помежду им прескачаха искри от ярост.

Сърцето й биеше лудо. Можеше да почувства бесния ритъм и на неговото сърце. Гърбът й бе залепен към стената. Не можеше да се измъкне, нямаше къде да избяга. Нито къде да се скрие. Цялата се разтрепери от страх и желание.

Неочаквано той се отдръпна. Очите му бяха тъмни и в тях не се виждаше нищо, освен собственото й отражение. Направо съм загубена, помисли си тя. Винаги съм била влюбена в него. И загубена завинаги.

Лукас я разтърси.

— Внимавай. По-добре си спомни, че нямам никакви скрупули. Знам как да се справям с тези, които искат да се бият с мен. — Спря, но пръстите му галеха кожата й. — Ще те взема, котенце, ще те взема, колкото да риташ и да викаш, ако продължаваш да ме отблъскваш.

Прекалено стресната от заканата, която видя изписана на лицето му, Одри се обърна и затича към стаята си. И през ум не й мина да мисли за гордостта си.