Нора Робъртс
Предчувствие за буря (10)

Десета глава

Одри се събуди с вик и приседна в кревата. Студената пот, която се стичаше по гърба й, я накара да потрепери. Явно в съня си се беше мятала, бе разбъркала завивките и съборила одеялото на земята. Сега лежеше само по влажната си нощница и зъзнеше. Тя придърпа одеялото към себе си и се зави.

Това беше кошмар, само един кошмар, повтори си Одри, като се опитваше да се успокои. Ужасен сън, но, слава богу, само сън. Естествена реакция след среднощния им разговор с Джулия. Слава богу, сънищата не могат да наранят никого.

Одри отново потрепери, когато зърна студената зора през прозорците. Вече не й се привиждаха решетки. Отново беше утро, нощта си беше отишла. Скоро щяха да оправят телефона. Водата щеше да се оттече и форда щеше да тръгне. Щеше да дойде полиция.

Тя седеше, завита с одеялото, и чакаше дишането й да се успокои.

До края на днешния ден, най-късно утре, всичко щеше да се изясни и да си дойде на мястото. На всички въпроси щеше да бъде отговорено, колелото на разследването щеше да се завърти и да подреди фактите. Истината щеше да излезе на бял свят.

Мускулите й постепенно се отпуснаха и Одри разхлаби хватката, с която стискаше одеялото.

Въображението на Джулия беше развинтено, каза си тя. Актрисата бе прекалено пристрастна към драматичното, поради професията си, и превръщаше всичко в сценарий. Смъртта на Хелън беше факт. Никой не можеше да го пренебрегне, нито да си затвори очите пред него. Ала Одри не мислеше, че двата нещастни случая с нея имаха някаква връзка със смъртта на Хелън. Ако искам да остана нормална, докато дойде полицията, ще трябва да вярвам в това.

Вече поуспокоена, реши да помисли. Така. Сред тях имаше убиец. В това нямаше съмнение. Убийството беше ужасен акт и човекът, който го бе извършил, сигурно също беше ужасен. Това, което бе станало в тъмната стаичка, не можеше да бъде свързано с него. То си бе чиста случайност и непохватност от нейна страна. Като обяснение звучеше най-разумно. Колкото до нахлуването и тършуването из стаята й… Тя сви рамене. Най-вероятно беше Хелън, която бе злобна, отмъстителна жена. Разкъсаните блузи и рокли, както и разхвърляните вещи, бяха дело на превъртял човек. Поради някаква причина Хелън явно не я обичаше. Според Одри нямаше човек в хотела, който да изпитва враждебни чувства към нея.

Освен Лукас. Хм! Лукас. Тя разтърси глава, за да прогони мисълта, която натрапчиво се настани в главата й. „Освен Лукас, освен Лукас“ се въртеше в мозъка й като развалена грамофонна плоча. Отново почувства студ и се зави по-плътно.

Не. Дори и това беше безсмислено. Какви бяха всъщност фактите? Лукас я беше отхвърлил, а тя все още го обичаше. Той не я обичаше, това беше ясно. Имаше ли обаче някакво значение? Какво общо имаха техните взаимоотношения със смъртта на Хелън? Въпросът се въртеше в главата й и спореше с гласа на сърцето. Като пренебрегна болезненото свиване на стомаха си, Одри се насили да разсъждава. Опита се да си го представи като хладнокръвен убиец.

Още когато пристигна, забеляза, че Лукас бе под напрежение. Не спеше добре и беше напрегнат като опъната до скъсване струна. Беше го виждала да не спи, когато пише нова книга, но никога не беше му личало. Той сякаш събираше енергия, която чакаше удобен момент, за да излезе навън. Ала тя не си спомняше случай Лукас Маклийн да е бил такъв. Поне никога досега.

Сигурно изнудването на Хелън го бе засегнало дълбоко. Одри не можеше да си представи той да приеме някой да се меси в личния му живот. Или да изнесе нещо от него наяве. Затвори очи и се насили да мисли.

Защо все пак беше дошъл в хотела на леля й? Защо бе избрал това отдалечено, изолирано място, намиращо се на почти цял континент разстояние от собствения му дом? За да работи? Тя поклати глава със съмнение. Знаеше, че Лукас никога не пътува, когато пише. Първо прави проучванията си, събира материалите, подрежда всички детайли, свързани с бъдещото повествование, и чак след това сяда на машината. А когато вече си е изяснил сюжета и е захапал темата, отива в къщата си на брега на океана и стои там, докато напише цялата книга. Та бил дошъл във Вирджиния да пише на спокойствие? Дрън-дрън! Лукас Маклийн можеше да пише насред магистралата или в метрото в най-натоварения час, ако иска. Не познаваше друг човек, който бе в състояние така да се съсредоточи и абстрахира от околните. Когато пишеше, светът около него не съществуваше.

Значи причината да дойде тук беше друга. Одри се зачуди дали Хелън по-скоро не е била пионка, отколкото манипулатор? Възможно ли бе Лукас да я бе примамил тук по някакъв начин и сетне да бе повикал всички останали, които са имали причини да я мразят? Беше умен и можеше да го планира, пресметне и осъществи. Беше много трудно да се докаже кой от възможните шест човека бе убиецът. Мотиви и възможности имаха всички, както той самият каза. Защо един от тях да бе повече мотивиран от другите?

Подобно развитие на събитията сигурно би му харесало, помисли си Одри, като наблюдаваше разсеяно планините навън. Явно Лукас го беше планирал. Това си беше чиста проба сценарий за убийство, постановка на талантлив драматург. Прилягаше отлично на стила му.

Не, нямаше да се хваща за тази мисъл. Тя отново я връщаше към кошмара. Така щеше окончателно да се побърка.

Одри стана и облече износените джинси и пуловера, който Джулия й бе дала снощи. Нямаше намерение да прекара още един ден, лутайки се между съмненията и страховете си. Това доникъде нямаше да я доведе. Най-умно щеше да бъде да остави разследването на полицията, която скоро щеше да дойде. Не беше нейна работа да открива кой е убил Хелън.

Тръгна по стълбите към долния етаж с намерението да закуси и да си направи дълга, самотна разходка, която да издуха паяжините, омотали мозъка й. Реши да отиде до езерото и да се наслади отново на красотата му.

Но хубавото й настроение се изпари в мига, в който зърна Лукас в коридора. Той стоеше и я наблюдаваше сериозно и внимателно. Очите им се срещнаха за миг, след което Лукас, без да каже нищо, й обърна гръб и тръгна.

— Лукас! — извика тя, преди сама да го осъзнае.

Той спря и се обърна. Одри събра всичкия си кураж и бързо взе останалите стъпала. Застана пред него на последното така, че очите им да останат на едно ниво. Неговите не говореха нищо. Сякаш преминаваха през нея като през стъкло. И явно бяха отегчени.

— Какво правиш тук? — попита го бързо тя. — Имам пред вид тук, в хотел „Пайн Вю“?

Искаше да й даде някакво обяснение, някаква приемлива причина, каквато и да е. Искаше да я успокои, да прогони страховете й.

Лукас я изгледа и в очите му се появи някакво чувство, което Одри се опита да разгадае, ала то много бързо изчезна.

— Да кажем, че съм дошъл да пиша. Всички други причини са елиминирани.

Лицето му не изразяваше нищо, но от думите му я побиха тръпки. „Елиминирани“. Тази дума ли беше избрал вместо „убийство“?

Изглежда ужасът, който я обхвана, се изписа на лицето й, защото го видя да свива гневно вежди.

— Слушай, котенце…

— Не! Не говори повече! — Преди да довърши, тя бързо се отдалечи и влезе в трапезарията.

Беше получила отговора. Не този, който искаше, ала това беше отговорът. Беше от ясно по-ясно.

Всички гости седяха на масата.

Слънцето явно бе подействало на настроението им и по негласно споразумение в разговорите се избягваше името на Хелън. Те също се нуждаеха от кратко затишие. Едно островче на нормалност, преди да дойде полицията.

Джулия, очарователна както винаги, бъбреше безгрижно. Като я слушаше, Одри дори се зачуди дали среднощният им разговор действително се бе състоял, или не бе просто плод на фантазията й. Тя отново флиртуваше с всеки мъж на масата. Двата дни на ужас с нищо не бяха променили стила й.

— Вашата леля — заговори я Жак — има страхотна кухня! С нищо не отстъпва на прочутата френска кухня. Освен това помни и най-малките подробности относно вкусовете на гостите си. Тази сутрин ми каза, че е запазила едно парче от ябълковия пай за мен, защото знае, че много го харесвам. Когато й целунах ръка, понеже наистина бях очарован, тя се усмихна и си тръгна, мърморейки нещо за хавлиени кърпи и шоколадов пудинг. Така и не разбрах връзката.

Смехът, който последва, прозвуча така естествено и нормално, че на Одри й се прииска да ги разцелува.

— Да, леля помни всичко за предпочитанията на гостите, но не и на семейството си — продължи с удоволствие темата тя. — Например все още смята, че печеното е моето любимо ястие и обеща да ми го готви всяка седмица, докато всъщност то е на брат ми Пол. Аз обичам спагети.

При мисълта за спагетите Одри здраво стисна вилицата. Пред очите й изплува картинка. Как готви спагети в кухнята на Лукас, докато той по всякакъв начин се опитва да я отвлече, като я прегръща, целува, закача. Защо, по дяволите, не можеше да го изтрие завинаги от паметта си? Докога спомените за него щяха да я измъчват? Докато е жива ли?

— Хора като леля Таби плуват в своите собствени води, а светът тече покрай тях, без да ги променя. Помня, когато бяхме деца, Пол беше задигнал няколко жабешки крачета в разтвор от формалдехид от урока по биология. Донесе ги тук по време на ваканцията и ги даде на леля Таби, убеден, че тя ще се разпищи. Нищо подобно. Леля Таби ги взе, усмихна се и най-невъзмутимо рече, че ще ги сготви за обяд.

— О, ужас! — с погнуса извика Джулия и сложи ръка на устата си. — Нали не го направи?

— Не — усмихна се Одри. — Аз я разсеях с други разговори, а това, както знаете, е най-лесното нещо на света.

— Да не забравя да благодаря на родителите си, че са ме направили само мен.

— А аз не мога да си представя живота без Пол и Уил — поклати глава Одри. — Ние бяхме много близки, дори когато се биехме и карахме. И сега е така.

Жак се засмя, явно мислейки за своите деца.

— Често ли идвахте тук?

— Не много. Обикновено за един месец през лятото. Обаче всяко лято.

— За да скитате под дърветата? — попита Джулия със светнали очи.

— Да, а също така да спим на поляната под открито небе — отговори й Одри, като изимитира успешно високо вдигнатите вежди на актрисата. — Да играем на индианци. Да плуваме и да караме лодка в езерото.

— О! Да карате лодка! — повтори замечтано Робърт. — Това е моята голяма слабост. Нищо друго не обичам повече, нали, Джейн? — Той хвана жена си за ръката. — Моята Джейн е отличен моряк. Най-добрият партньор, когото имам. — Той се обърна към Стив. — А вие обичате ли водните спортове?

Стив поклати глава.

— Боя се, че съм много слаб. Дори не умея да плувам.

— Не може да бъде! Вие се шегувате! — извика Джулия и го загледа невярващо. Очите й преценяващо обгърнаха раменете му. — С тази физика бихте могли да преплувате Ла Манша.

— А всъщност не мога да премина дължината на един басейн. Плувам като брадва на дъното — отвърна Стив, повече развеселен, отколкото обиден. — Предпочитам земните спортове. Ако тук имаше един тенискорт, щяхте да видите вие!

— Аха! — сръга го приятелски в ребрата Жак. — Ще трябва да се задоволите с планинарството. Тук природата е много красива. Надявам се някой ден да доведа децата.

— О, аман от природолюбители! — Коментарът на Джулия разведри настроението. — Аз си падам по големите градове. Дайте ми на мен мръсния и прашен Лос Анджелис. Ще си гледам планините и катеричките по снимките на Одри.

— Да, ала ще се наложи да почакаш, докато възстановя щетите — отвърна Одри. В гласа й прозвуча съжаление за загубените филми. Колкото до счупения апарат, изобщо не й се мислеше. — Все едно че ми отрязаха ръката — продължи тъжно тя, — толкова болезнено чувствам загубата им. Но ще се опитам да бъда смела. Можеше да загубя всички. Всъщност най-хубавите снимки все още съществуват. Тези, които направих сутринта край езерото. Тогава светлината беше перфектна, а сенките…

И изведнъж тя си спомни всичко. Видя себе си, застанала на високата скала. Долу блестеше езерото, в което се отразяваха дърветата. Видя двете фигури, които вървяха край брега и сякаш се караха. Тогава не им обърна внимание.

После срещна Лукас в гората, а след него и Хелън със синината на лицето.

— Одри!

Чу гласа на Жак като в мъгла.

— Да, моля?

— Къде си? Какво ти стана?

— А, нищо… Аз…

— Сигурно светлините и сенките са много важни за фотографията — намеси се Джулия. — Ала на мен повече ми харесва да гледам в обектива, а не през него. Жак, спомняш ли си онзи смешен човечец, който обичаше да ме снима в най-невъзможни часове и все навираше обектива в лицето ми? Как му беше името? Чудесен оператор, незаменим.

Джулия отново привлече вниманието на всички върху себе си и това даде възможност на Одри да прикрие объркването си. Тя гледаше палачинката в чинията пред себе си, без да я вижда. Сякаш отговорът на всички тайни на вселената беше написан там. Продължаваше да чувства настойчивия поглед на Жак, но не вдигна глава, за да го погледне.

Искаше да остане сама, да помисли на спокойствие, за да разсее подозренията, които се въртяха в главата й. Затова стана.

— Трябва да видя леля Таби — промърмори първото, което й дойде на ум. — Извинете ме.

Почти беше стигнала до вратата на кухнята, когато Джулия я настигна и хвана за ръката.

— Одри, искам да говоря с теб.

Тонът й беше толкова категоричен, че явно нямаше смисъл да спори.

— Добре, веднага след като видя леля Таби. Тя сигурно се притеснява за мен, защото снощи не й казах лека нощ. Ще дойда след пет минутки.

Успя да запази гласа си спокоен и дори се усмихна. През ума й мина, че както върви, от нея също ще излезе добра актриса.

Джулия я изгледа изпитателно и, като не видя нищо подозрително, се съгласи.

— Добре, ала колкото можеш по-скоро. Важно е.

— Непременно — обеща Одри и се вмъкна в кухнята.

Леля Таби и Нанси изобщо не й обърнаха внимание. Отново бяха заети с обсъждането на менюто.

Одри взе сакото си от закачалката на вратата, където го бе оставила сутринта преди бурята, и провери джобовете. Пръстите й напипаха филма. Съдбоносният четвърти филм. Тя го стисна в шепата си.

После се прибра в стаята. Обу си ботушите, сложи филма в джоба на пуловера, взе си сакото и излезе незабелязана от никого през задната врата.