Нора Робъртс
Предчувствие за буря (4)

Четвърта глава

Заваля дъжд, който обаче никак не приличаше на пролетен априлски дъждец с неговия нежен ромон. Небето потъмня и верандата се изпълни със сенки. Стана мрачно. Всички се прибраха вътре и хотелът отново приюти необикновената компания от разнородни гости.

Стив, който явно се вживяваше в ролята си на барман, отиде в кухнята да донесе кафе. Робърт Спайсър беше окупирал Жак и му разказваше с пълни подробности как се прави операция на сърце. По време на разговора Джулия седеше до него и слушаше внимателно. Или поне така изглеждаше на пръв поглед. Но Одри знаеше, че не е. От време на време актрисата й изпращаше съобщения с изключително изразителните си очи. Личеше, че се забавлява отлично.

Джейн беше забила нос в някакъв роман, за който Одри кой знае защо реши, че е пълен със секс. Отново бе облечена в кафяво, панталони и пуловер. Хелън, чиято синина се открояваше още по-ярко върху лицето, пушеше мълчаливо с дълбоки, дълги дръпвания. Напомни й за гъсеницата от „Алиса в страната на чудесата“.

Одри на няколко пъти долови, че я наблюдава с малките си злобни очички и потайна усмивка, което я накара да се почувства потисната и неудобно.

Само Лукас липсваше. Знаеше, че е горе и блъска по клавишите на пишещата си машина. Надяваше се да е зает поне още няколко часа. Вероятно дори щеше да вечеря в стаята си.

Неочаквано светлината помътня, тъмнината се сгъсти и стаята потъна в мрачина. Заедно с тъмнината нахлу и студ. Одри потрепери. Не само от студа, а и от някакъв необясним страх. Това я изненада, защото бурите винаги бяха събуждали у нея примитивно чувство на възбуда и я бяха привличали. За миг беше абсолютно тихо, после дъждът избухна като експлозия. Заблъска по прозорците със сила и ярост, а небето се раздираше от мълнии.

— Пролетен душ в планината — обяви Стив, като застана на вратата на кухнята с голяма табла в ръце. От каната долиташе ароматен мирис на кафе.

— Повече ми прилича на сцена от филм на ужасите със специални ефекти — добави Джулия. Трепкайки с клепачи, тя се притисна към Робърт. — Бурите са толкова страшни! Копнея да бъда уплашена, за да бъда успокоена.

Беше от филма „Дълга лятна вечер“, спомни си развеселена Одри, ала докторът бе така запленен от очите на актрисата, че изобщо не обърна внимание на плагиатството.

За малко да избухне в смях. Джулия се притисна още по-плътно към Робърт и в същото време й намигна. Одри обърна очи към тавана и притисна устни с ръка.

Джейн не изглеждаше особено развеселена. Одри забеляза, че дори повече не се мусеше, а сякаш под повърхността нещо тлееше. Може би в края на краищата имаше нокти и щеше да ги покаже. Това предположение й хареса и тя почувства, че започва да я харесва малко повече.

Я най-добре да съсредоточа вниманието си върху Стив, рече си Одри, като пое чашата с кафе от ръцете му.

— Със сметана, без захар, нали? — усмихна се той с невероятните си сини очи.

Устните на Одри също се разтегнаха в усмивка. Стив беше от онзи тип мъже, които имат способността да накарат жените да се чувстват глезени, без да им се натрапват. Възхищаваше му се за това.

— Точно. Имате по-добра памет от Джордж. — Усмихна му се с очи над чашата. — А освен това сервирате с такъв стил. Да не би да сте работили в този бизнес?

— Не, тук съм на практика — отвърна на закачката Стив. — Бихте ли изпратили впечатленията си на шефовете ми? Ще ми бъдат от полза.

Мракът отново беше пронизан от светкавица. Жак едва не подскочи от оглушителния гръм, който последва.

— Възможно ли е да изгасне токът? — обърна се той към Одри.

— Тук често гасне — отвърна тя и отговорът й предизвика цял поток от реакции.

Джулия намери идеята за прекрасна. Каква романтика, да седят на свещи! В позата, в която бяха, Робърт не можеше да не се съгласи, и то с най-голяма охота.

На Жак явно му беше все едно. Той вдигна ръце с типичен френски жест, показвайки, че приема напълно съдбата, такава, каквато е.

Стив и Хелън явно се обезпокоиха, макар и по различен начин. Неговият коментар беше малко по-мек от нейния. Той промърмори нещо за неудобствата, свързани с липсата на ток, сетне отиде до прозореца и се загледа в бушуващата навън буря.

Хелън обаче пребледня.

— Не плащам купища пари, за да седя на тъмно и да ям студени гозби! — Тя ядосано запали нова цигара и погледна разярено Одри. — Подобно нехайство е направо непростимо. Вашата леля би трябвало да е взела необходимите мерки за такива екстрени случаи. Няма да плащам тези безумно високи цени и да живея като първобитен човек!

Махна с цигарата и се опита да продължи, но Одри я прекъсна с хладния тон, с който си служеше напоследък при разговорите си с Лукас.

— Сигурна съм, че леля ми ще обърне на вашите изисквания цялото необходимо внимание, което заслужават.

След което се фръцна и остави острите стрели на нападките да падат зад гърба й.

— В действителност имаме генератор. Няма от какво да се опасяваме — рече тя на Жак, който одобрително й се усмихна. — Чичо ми беше толкова практичен човек, колкото леля Таби е…

— Очарователна — намеси се Стив и с това си определение й стана още по-симпатичен.

— Ще го включим, ако спре тока. Така ще поддържаме необходимото напрежение.

— О, вярвам, че в моята стая все пак ще има свещи — въздъхна Джулия и подари на Робърт премрежен поглед под притворените си клепачи, докато той палеше цигарата й.

— Джулия би трябвало да се роди французойка — забеляза Жак. Връхчетата на мустаците му леко потрепваха. — Непоправимо романтична е!

— Толкова много… Хм, романтика — промърмори Хелън, — може да бъде безразсъдна. — Очите й обиколиха стаята и се спряха на Джулия.

И пред удивения поглед на всички за нула време актрисата се преобрази от немирен ангел в грубиянка от рибния пазар.

— Винаги съм смятала, че само идиотите се мислят за много умни — отряза кратко тя, след което веднага се завърна в предишното си настроение.

Толкова бързо, че Одри не успя да мигне дори. Превъплъщенията й на сцената явно не бяха нищо пред живото шоу. Тя си помисли, че всъщност нямаше никакво понятие коя от двете жени преди малко беше истинската Джулия Бонд. Ако изобщо беше някоя от тях. Това я наведе на мисълта, че всъщност не познаваше никой от присъстващите в тази стая. Те й бяха чужди.

Въздухът все още вибрираше от настъпилата непоносима тишина, когато влезе Лукас.

Той сякаш не забеляза нищо.

Одри безпомощно спря очите си върху него. Лукас приближи до нея, без да обръща внимание на останалите. Походката му бе като на пантера, която всеки миг се готви да скочи върху жертвата си, а дяволската усмивка играеше на устните му.

Тя почувства трепет. Стаята се стопи и в полезрението й остана само той. Беше сигурна, че на лицето й бе изписан страх.

— Няма да те изям, котенце — промърмори Лукас. В сравнение с мощните звуци на бурята, гласът му бе тих и ласкав. Беше предназначен само за нея. — Обичаш ли все още да се разхождаш в дъжда? — Въпросът беше безцеремонен и той изобщо не очакваше отговор, което личеше по лицето му. — Спомням си времето, когато обичаше. — Замълча, а Одри не отговори. — Леля Таби ти изпраща това. — Вдигна ръка и Одри погледна какво й носи. Напрежението й се разсипа в смях. — Отдавна не съм те чувал да се смееш — рече меко и с тъга Лукас.

Тя отново го погледна. Наблюдаваше я леко напрегнат.

— Така ли? — Одри взе фотоапарата на леля си с червеното копче и сви рамене. — Аз обичам да се смея.

— Леля Таби ти пожелава приятно забавление с него. — След тези думи той се обърна и отиде към таблата с кафето.

— Какво е това, Одри? — попита Джулия, ала очите й следяха Лукас.

Одри показа фотоапарата и започна да обяснява с поучителен глас.

— Това тук, дами и господа, е последното постижение на фотографската техника. Само с едно докосване на бутона, приятели и влюбени се появяват на снимка, която излиза моментално, в същата секунда, пред вашите удивени очи. Няма фокуси, няма номера. Не е нужно да фокусирате или да отчитате със светломера силата на осветлението. Този бутон е по-бърз и от човешкия мозък. Дори едно тригодишно дете може да работи с подобен апарат, докато си кара тротинетката.

— Трябва да ви кажа, че Одри е маниачка на тема фотография. Един истински фотосноб — намеси се Лукас. Стоеше до прозореца и отпиваше от кафето, а очите му не се откъсваха от нея. — Ако няма сто лещи и филтри, многоскоростно устройство и непонятно сложни операции, то значи не е никакъв фотоапарат, а обикновена детска играчка.

— Забелязах, че има някаква фикс идея — съгласи се с него Джулия и му хвърли сладък поглед, преди да се обърне към Одри. — Носи черната калъфка на врата си така, както някои жени носят диаманти. А днес рано-рано, още преди изгрев-слънце, беше хукнала из гората да снима катерички и зайци.

Одри вдигна апарата с усмивка и засне красивото лице на актрисата.

— Всъщност, скъпа — наклони артистично глава Джулия, — можеше да изчакаш, за да се обърна от по-добрата си страна.

— Ти нямаш по-добра страна — контрира я Одри.

Джулия се почувства неловко и само се усмихна. Явно не знаеше как да приеме изявлението — като комплимент или като заяждане.

— А аз си мислех, че тя е едно невинно сладко дете — промърмори Джулия, докато Жак избухна в гръмогласен смях.

— В моята професия — продължи Одри, — съм имала възможност да снимам много жени. Една откъм левия, друга откъм десния профил, трета анфас. Четвърта отгоре и така нататък. — Тя спря за миг и огледа Джулия с критичен, внимателен и професионален поглед. — Теб мога да те снимам от всички позиции, от всякакъв ъгъл и на всякаква светлина. Резултатът винаги ще бъде един и същ. Великолепен.

— Жак! — Джулия сложи ръка на рамото на французина. — Ние наистина трябва да вземем това момиче с нас. Тя просто е безценна за самочувствието ми.

— Знаеш ли, аз боледувам от професионална честност — увери я Одри, постави моменталната снимка на масата и вдигна апарата към Лукас.

— Трябва да ви предупредя, че с фотоапарат или с камера в ръце, Одри се превръща в много опасно оръжие. — Той отиде до масата и взе снимката на Джулия.

Одри се намръщи, като си спомни безбройните снимки, които му беше направила. Под предлог, че не са изкуство, тя никога и на никого не ги показа. Снимаше, и фокусираше, и се въртеше около него, докато Лукас не вземеше фотоапарата от ръцете й и не изтриеше всяка мисъл за снимки от главата й само с една целувка.

Той видя гримасата й. Очите му потъмняха и станаха неразгадаеми. Лукас посегна и пое косата й в ръка.

— Ти никога не си ме учила да снимам, котенце.

— Не съм — отвърна Одри, като се бореше с напиращата болка. Това направи гласа й крехък. — Всъщност никога на нищо не съм те учила, Лукас. Но аз научих нещо.

— Аз пък никога няма да мога да работя с друго, освен с такъв апарат, с един бутон — намеси се Стив. Фотоапаратът на Одри беше на масата до него. Той го взе и започна да го разглежда, сякаш бе някакъв много странен уред. — Как можеш да помниш всички цифри и кое за какво е?

Седна на ръба на стола й с фотоапарата в ръка, а тя започна лекция по основите на фотографията. Лукас отново се върна при таблата с кафето. Явно беше силно отегчен. С крайчеца на окото си Одри забеляза, че Джулия се приближи към него. За секунда ръката й се плъзна в неговата и той изглежда повече не се отегчаваше.

Като стисна зъби, тя най-подробно продължи да обяснява на Стив принципите на фотографията.

Лукас и Джулия излязоха ръка за ръка. Джулия вероятно отиваше да дремне, а Лукас да работи. Беше съвсем естествено, нали? Очите на Одри не се сдържаха и ги проследиха сами.

Когато отново върна вниманието си към Стив, забеляза, че той й се усмихва съчувствено. Това, че отгатна чувствата й, беше напълно ясно. Ядосана на себе си, тя продължи да му обяснява за фокусирането. Беше му благодарна все пак, че прие продължението на разговора като нещо съвсем естествено.

Следобедът бавно преваляше. Беше един безкрайно дълъг ден, през който дъждът биеше по прозорците. Гръмотевиците и светкавиците идваха и си отиваха, а вятърът виеше с пълна сила и превръщаше всичко в безкраен стон. Робърт поддържаше огъня. Той се разгоря и съчките весело запукаха. Жизнерадостният им звук обаче не успя да надделее мусенето на Джейн и нервното крачене напред-назад на Хелън. Атмосферата отново беше напрегната.

Като отхвърли предложението на Стив да играят на карти, Одри потърси тишината и спокойствието на тъмната стаичка. След като затвори вратата зад гърба си, усети как болката в слепоочието й, която пулсираше, леко понамаля.

В стаята нямаше напрежение. Тук осезанията й не долавяха вълнението и напрегнатостта, царящи навън. Напротив, беше спокойно и можеше да работи.

Тя извади филма от апарата, подготви го за проявяване, приготви химикалите, провери температурата, настрои времеброяча. Погълната от работата си, Одри напълно забрави за бушуващата навън буря. Забрави и за потиснатото си настроение и страховете, които я преследваха, а не можеше да си ги обясни.

Когато беше необходимо, работеше при пълно отсъствие на светлина. Пръстите й бяха ловки и напълно заместваха очите. Действаше бързо. През далечния, приглушен тътен на бурята, долови някакъв слаб шум. Не му обърна внимание и делово нагласи таймера за следващия етап на работа. Когато отново дочу звука, той я изненада.

Какво беше това, дръжката на вратата ли, зачуди се тя. Спомни си, че заключи след себе си. Само това й липсваше, някой заплес да влезе и да освети филма.

— Оставете вратата на мира! — извика Одри в мига, в който настъпи тишина. Беше пуснала радиото, за да й прави компания, а ето че и токът спря, както се опасяваха.

Тя стоеше в пълна тъмнина и тишина, без да мърда. Отново чу звука. Дали имаше някой зад вратата, или дочуваше звуци от кухнята? Ядосана и учудена, Одри тръгна към вратата, за да се увери наистина ли бе заключена. Стъпките й бяха съвсем уверени. Макар да се движеше в пълна тъмнина, вървеше уверено, защото познаваше всеки сантиметър от пространството.

Неочаквано в главата й експлодира адска болка. Пред очите й светнаха ярки светлини и после всичко потъна в мрак.

 

 

— Одри, Одри, отвори очи! — Макар гласът да беше приглушен и да идваше някъде отдалеч, можеше да почувства заповедническия тон в него. Колкото повече идваше на себе си, толкова по болезнена ставаше болката в главата. Забравата, безсъзнанието бяха безболезнени.

— Отвори очи! — Гласът беше по-близък и по-настойчив.

Тя простена.

Отвори неохотно очи в мига, в който нечии ръце отместиха косата от лицето й. Лицето на Лукас постепенно дойде на фокус, мъгливо и размазано, докато се мъчеше да задържи очите си върху него.

— Лукас? — Все още дезориентирана, Одри не можа да каже нищо повече. Но това явно го задоволи.

— Сега е по-добре — рече той. И преди да успее да реагира или да протестира, я целуна със страст, която й напомни за старата им интимност. — Изплаши ме. Какво, по дяволите, си направила?

Да обвинява другите беше типична негова черта.

— Аз? — Тя вдигна ръка и докосна онова място на главата, което я болеше така непоносимо. — Какво се е случило?

— И аз това те питам, котенце. Моля те, не пипай цицината си. — Лукас взе ръката й в своята и я задържа. — Ще те заболи още повече. Чудя се как си успяла да се удариш и защо лежиш на пода?

Беше й трудно да мисли през мъглата, която се стелеше в мозъка й. Одри се опита да се съсредоточи върху последното нещо, което си спомняше.

— Ти как влезе тук? — попита тя, спомнила си дращенето по вратата. — Не бях ли заключила? — Изведнъж осъзна, че Лукас я държеше в ръцете си и я притискаше до гърдите си. Опита се да се освободи и да седне. — Ти ли дращеше по вратата?

— Спокойно — нареди той, когато Одри простена при опита си да направи движението.

— Сигурно съм се блъснала във вратата — промърмори тя и затвори очи, учудена на непохватността си.

— Чакай, чакай! Искаш да кажеш, че си отишла до вратата, взела си я в ръка и си се ударила с нея? — Не можеше да прецени дали бе бесен, или бе весел. Болката в главата не й позволяваше да мисли трезво. — Странно, не съм забелязал да си толкова дезориентирана или непохватна.

— Беше тъмно… — рече сякаш да се оправдае Одри и се почувства идиотски. — Ако ти не си дращил по вратата…

— Не съм дращил по твоята проклета врата! — извика Лукас, ала тя го спря със зверски поглед.

— Светлината! — Опита се да се изтръгне от прегръдката му. — Ти ли запали лампата?!

— Естествено. Направих го импулсивно, когато те видях да лежиш като куп стари вестници на пода — отвърна той ядосано. И без каквито и да било видими усилия отново я взе в прегръдката си. — Исках да видя степента на поражения. Можеше да си умряла да речем!

— Филмът ми! — Гласът й беше свиреп като погледа, но това само разсмя Лукас.

— Ти наистина си маниачка!

— Свали ръцете си от мен, чуваш ли! — Гневът възвърна силите й и Одри успя да се отскубне от него. Изправи се на крака, ала движението предизвика болка, която бе непоносима. Тя простена и се олюля.

— За бога! — Лукас също стана, хвана я за раменете и я задържа права. — Престани да се държиш като ненормална заради няколко глупави снимки.

Това изявление, изречено дори при нормални обстоятелства, не би било особено умно от негова страна. Сега обаче то беше истинско предизвикателство. Декларация за обявяване на война. Дори болката отстъпи пред яростта, която я обзе. Тя се нахвърли върху него.

— Ти никога не си приемал работата ми за нещо сериозно, освен като никому ненужни снимчици, нали? Никога не си гледал на мен като на нещо друго, освен като на глупаво малко момиченце, подходящо за развлечения, но в известна степен отегчително! А господин Маклийн не обича да се отегчава! — Одри нервно отхвърли косата, която падаше над очите й. — Седиш си с романите, наслаждаваш се на славата си и гледаш отвисоко на останалия свят. Ала ти не си единственият талантлив човек на света, Лукас. Моите способности са толкова творчески, колкото и твоите, а снимките ми доставят удовлетворение, така както твоите малки глупави романчета.

Той стоеше мълчаливо и я наблюдаваше начумерен. Когато проговори, гласът му беше странно развълнуван.

— Добре, Одри. Сега, когато вече дойде на себе си, трябва да изпиеш един аспирин.

— Остави ме на мира! — извика гневно тя и издърпа ръката си от неговата. Обърна се и потърси апарата си на лавицата, където го беше оставила, преди да започне работа. Когато не го намери, се обърна още по-ядосана. — Какво си мислиш, че правиш, като се ровиш из апаратурата ми? Осветил си целия филм! Не стига че ме удари, след като нахлу като хала през вратата, после светна лампите и накрая провали всичко, което бях започнала! Трябва да се научиш да пипаш само нещата, което познаваш!

— Казах ти вече, че не съм се мотал пред вратата, нито съм влизал. — Очите му бяха потъмнели и Лукас явно беше ядосан не на шега. — Дойдох, когато спря тока и се включи генератора. Намерих вратата отворена, а ти лежеше свита на кълбо на пода. Не съм докосвал с пръст проклетия ти филм!

Сега в гласа му имаше лед, въпреки огъня в очите. Обаче Одри бе прекалено възбудена, за да забележи което и да било от двете.

— Може и глупаво да ти прозвучи, но се уплаших за теб — продължи той и пристъпи към нея. Сетне огледа бъркотията върху работната й маса. — Не предполагам, че в тъмнината сама си направила всичко това и си развалила лентата?

— Не ставай смешен! — Професионалните й качества отново бяха засегнати, ала Лукас прие забележката й със забележително спокойствие. Тя дори се зачуди. Та той никога не беше се отличавал с търпение и спокойствие. Това не бяха от най-характерните му качества.

— Одри, не знам какво е станало с филма ти. Не съм влизал нито крачка по-навътре от мястото, където те намерих да лежиш. Не се извинявам, че запалих лампата. Ако трябва, ще го направя отново… — Лукас докосна с пръсти шията й и движението му й напомни ласките, които бе получавала преди. — Освен това мисля, че здравето ти е по-важно от снимките.

Неочаквано интересът й към снимките изчезна. Искаше само да се изплъзне от него и от чувствата, които възбуждаше у нея без каквито и да било усилия.

Навикът е втора природа, напомни си тя. Ласкавият глас и нежните му ръце сваляха напрежението и Одри потъваше и потъваше все по-дълбоко.

— Много си бледа — прошепна той, свали ръце от раменете й и ги пъхна в джобовете си. — Мисля, че доктор Спайсър трябва да те прегледа.

— Не, няма нужда — започна Одри, но не успя да довърши. Лукас я хвана отново с неподозирана страст.

— По дяволите, котенце, трябва ли да спориш за всяко нещо, което кажа? Няма ли начин да преодолееш омразата си към мен? — Той я разтърси силно. Болката сякаш се разля от главата й и тръгна по гръбнака. За миг лицето му се размаза пред очите й. Лукас процеди някаква неразбрана ругатня и я притисна към себе си, докато слабостта й премина. С движение, нетърпящо противоречия, той я вдигна на ръце. — Бледа си като привидение — промърмори. — Може и да не искаш, ала отиваме на лекар. Ще имаш възможност да сипеш отровата си върху него колкото си щеш.

Когато осъзна, че я носи на ръце, тя се отпусна. Останаха само болката и сладостта. Сложи глава на раменете му и се остави на удоволствието да я погълне. Не искаше да мисли нито за вратата на тъмната стаичка, нито за това, как е била отворена и от кого. Не искаше да мисли как е отишла до нея и как се е ударила. Не искаше да мисли за нищо. Не беше време за мислене. Просто затвори очи и остави на Лукас да я носи. Остана така, когато той я сложи на леглото, макар да знаеше, че стои и я наблюдава. Знаеше също така, че бе начумерен.

Звукът от стъпките му й подсказа, че бе отишъл в банята. Течащата струя вода в мивката прозвуча като разбеснял се водопад в ранената й глава. След миг почувства студена кърпа върху челото си. Отвори очи и го погледна.

— Лежи спокойно — нареди Лукас кратко. Стоеше прав и я наблюдаваше със странен, неразгадаем поглед. — Ще отида да доведа доктор Спайсър. — Обърна се и тръгна към вратата.

— Лукас — повика го тихо Одри, тъй като студената влажна кърпа възвърна спомените й за това, което бе направил за нея. За благородните черти от характера му. Имаше и такива, макар че тя се опитваше да не си ги спомня, или се насилваше да ги забрави, или си втълпяваше, че изобщо ги няма.

Когато той се обърна, във въздуха около него витаеше нетърпение и сякаш прескачаха искри. Какъв човек беше Лукас — изтъкан от противоречия, помисли си Одри. Невъздържан, непредсказуем, дори непоносим.

— Благодаря ти — изрече тя. — Извинявай, че виках по теб. Наистина беше много мил.

Той се облегна на рамката на вратата и я погледна втренчено.

— Никога не съм бил мил. — Гласът му беше уморен.

Одри почувства, че й трябваше усилие на волята, за да потисне желанието си да стане, да отиде при него и да изтрие умората му. Лукас сякаш прочете мислите й и очите му омекнаха. Върху устните му се появи една от редките, искрени, обезоръжаващи усмивки.

— О, боже, котенце, винаги си била толкова сладка! И толкова удивително добра.

След което излезе.