Нора Робъртс
Предчувствие за буря (6)

Шеста глава

Одри стигна до стаята си, останала без дъх и безуспешно бореща се със сълзите. Той нямаше право да се държи така с нея! Тя не биваше да му позволява! Защо се върна и нахлу отново в живота й по този ужасен начин? Точно когато бе започнала да превъзмогва болката, да го забравя. Когато се излекува от него и прогони мислите за него!

„Лъжкиня!“

Гласът бе ясен и чист като кристал вътре в мозъка й. „Та ти никога няма да го забравиш, нито ще се отървеш от мислите си за него! Ни-ко-га!“

„Не, ще го направя!“

Одри сви ръце в юмруци и застана пред вратата. Пое си дълбоко дъх и отново си повтори: „Ще го направя!“.

В този момент дочу стъпките му по стълбите. Затова бързо влезе вътре. Не искаше да се среща с него още веднъж тази нощ. А и утрото беше твърде скоро.

Нещо не беше наред. Разбра го в мига, в който влезе в тъмната стая. Миризмата на парфюм бе непоносима и замая главата й. Тя посегна към ключа и когато лампата светна, извика от изненада.

Всички чекмеджета бяха извадени и обърнати наопаки. Вратите на гардероба зееха отворени. Дрехите й се търкаляха разхвърляни навсякъде из стаята. Някои бяха накъсани на парчета, други лежаха на жалки купчини. Бижутата й бяха извадени от кутията и разхвърляни върху дрехите. Шишетата с парфюм и кутийките пудра бяха изпразнени и хвърлени на земята. Всичко, всеки предмет, всяка вещ, бяха или унищожени, или счупени.

Одри замръзна от шок и изненада. Не можеше да повярва на очите си. Сигурно съм сбъркала стаята, рече си отчаяно. Само че яркозелената блуза с разпорения на рамото ръкав, която висеше на облегалката на стола, бе коледният подарък от брат й Уил. А сандалите, захвърлени в ъгъла, беше купила от един малък магазин на Пето авеню миналото лято.

— Не… — Тя поклати глава, сякаш с този жест искаше да изтрие гледката пред очите си. — Не е възможно!

— Мили боже! Какво става тук! — дойде зад гърба й гласът на Лукас.

Одри се обърна и го видя да наднича през рамото й в стаята.

— И аз не знам… — Думите звучаха глупаво, но нищо друго не можа да измисли.

Той бавно вдигна очи към лицето й.

Тя направи някакъв безпомощен жест.

— Защо?

Лукас посегна и избърса с ръка сълзите й.

— Не знам, котенце. Според мен първо трябва да разберем кой.

— Ала това… Нямам думи! Това е толкова зловещо! И злобно! — негодуваше Одри, като все още мислеше, че сънува. — Никой тук няма мотиви да го направи. Трябва да мразиш много някого, за да направиш такова нещо, нали? А тук никой няма причина да ме мрази. До снощи те дори не ме познаваха!

— Освен мен.

— Това не е в стила ти. — Тя притисна с пръсти слепоочията си и се помъчи да проумее. — Ти ще намериш много по-директен начин да ме нараниш.

— Благодаря.

Одри го погледна и се намръщи, защото проумя какво всъщност беше казала. Изражението на лицето му бе замислено, но сега нямаше ни най-малко желание да обсъжда поведението и навиците на Лукас Маклийн. Обърна му гръб и тогава видя.

— О! Не! — извика с цяло гърло и се хвърли към леглото, като взе да рови между събраните на купчина завивки. Ръцете й трепереха, когато намери фотоапарата. Обективът бе счупен, по повърхността му имаше ситна мрежа. Самият апарат беше отворен, вратичката му висеше откъсната, като крило на птица. Лентата висеше от него като опашка на хвърчило. Осветена. Унищожена. Огледалцето беше счупено.

Със стенание тя притисна апарата към гърдите си и заплака.

Дрехите и бижутата не означаваха нищо, ала този „Никон“ за нея беше повече от всичко на света. Той беше като част от тялото й, продължение на ръцете й. С него беше направила първите си професионални снимки. Осакатяването му бе направо нечовешко. Все едно че бяха посегнали на дете.

Одри почувства лицето си притиснато до нечии гърди. Лукас. Изобщо не протестира, когато той обгърна тялото й с ръце. Само потрепери леко и захлипа още по-горчиво. Лукас не каза нищо, нито дума за успокоение. Единствено ръцете му бяха изненадващо ласкави и нежни.

— О, Лукас! Та това е безсмислено!

— Трябва да има някакъв смисъл, котенце. Винаги има.

Тя отново го погледна.

— Мислиш ли? — Очите му не издаваха нищо и Одри отново погледна разбития си апарат. — Е, ако някой е искал да ме нарани, случайно е уцелил най-точния начин.

Ръцете й стиснаха апарата.

Неочаквано почувства силен гняв, който прогони объркването и сълзите. Почувства сила. Нямаше да седи и да рони сълзи. Трябваше да направи нещо. Счупеното на боклука. Тя обаче щеше да открие злосторника. Той все още беше в хотела.

Като пъхна апарата в ръцете на Лукас, Одри тръгна към вратата.

— Почакай! — хвана ръката й той. — Къде отиваш?

— Първо ще ги измъкна от креватите им. — Тя издърпа ръката си. — След което мисля да извия врата на някого от тях.

Лукас знаеше, че няма смисъл да се опитва да я придумва. Но я прегърна здраво и задържа за миг, притисната към себе си.

— Сигурен съм, че ще го направиш… — В гласа му имаше нотка на възхищение, ала това не я подлъга.

— Ела да гледаш! — изсъска Одри предизвикателно.

— Първо се успокой… — Той стегна обръча на прегръдката си.

— Искам…

— Знам какво искаш, котенце, и не те обвинявам. Напротив, с теб съм. Но трябва да помислиш, преди да се втурнеш в бой.

— Няма за какво да мисля. Някой трябва да плати за това, което е сторил — ядосано отговори тя.

— Добре, това е справедливо. И кой по-точно?

Логичният му въпрос я отрезви и снижи градуса на настроението й, което вреше и кипеше.

— Все още не знам. — Одри си пое дъх с усилие. Дишането й постепенно се успокои.

— Така е по-добре. — Лукас се усмихна и леко я целуна. — Въпреки че очите ти все още могат да убият някого. — Той отпусна хватката на прегръдката си, ала продължи да я държи в ръце. — Дръж ноктите си в готовност, котенце, докато открием кой е. А сега да вървим да почукаме по вратите на заспалите ни съседи.

Стаята на Джулия беше първата до нейната, така че Одри се запъти направо натам. Яростта й бе стихнала и сега беше спокойна и уверена.

С гняв и прибързаност нищо не се постига, каза си тя. Ще бъде спокойна и систематична. Докато открие кой е вредителят. После…

Одри почука силно на вратата на Джулия. След второто чукане отвътре се дочу мекия, сънен глас на актрисата.

— Кой е?

— Хайде, Джулия, събуди се — обади се Одри. — Искам да говоря с теб.

— Одри, скъпа! — Гласът й възбуди образа на красивата Джулия с коси, разпилени върху възглавницата. — Дори аз се нуждая от сън. Върви си, бъди добро момиче.

— Ставай! — повтори Одри. — Веднага!

— Милостиви боже, ти си ужасна! Безсърдечна! И свадлива! Какво съм ти сторила, че да ме вдигаш от леглото посред нощ?

Все пак актрисата отвори вратата и подаде глава през пролуката. Беше с бяла дантелена нощница, косите й бяха разпилени, а очите изпълнени със сън.

— Ето ме… — Видя Лукас и на лицето й веднага се изписа прелестна усмивка. Сетне прекара ръце през косите си, за да ги подреди. — Какво става? Да не би да сте решили да си правим купон? Аз съм „за“!

— Някой е тършувал из стаята ми и е обърнал всичко с краката нагоре — отговори Одри, без да откъсва очи от Джулия. Видя как вниманието й, напълно заето с Лукас, постепенно се насочи към нея.

— Какво? — Котешкото изражение изчезна и беше заменено от опит за съсредоточаване. Актриса, припомни си Одри. Тя е много добра актриса, не забравяй това.

— Дрехите ми са на парцали и висят навсякъде из стаята. Фотоапаратът ми е счупен. — Тук едва преглътна. Все още не можеше да приеме факта.

— Та това е лудост! — Джулия вече не се показваше едва-едва през вратата. Отвори я и застана пред тях. — Я да видя! — Мина и отиде до стаята на Одри. Когато отново се обърна към двамата, очите й бяха разширени от учудване и объркване.

— Но това е ужасно! — Върна се и обви ръце около кръста на Одри. — Направо ужасно! Съжалявам.

Одри внимателно я наблюдаваше. Искреност, съчувствие, изненада. В гласа и изражението й имаше всичко това. Много й се искаше да вярва, че са истински.

— Кой може да го е направил? — попита тя Лукас.

Одри забеляза, че сега очите на Джулия бяха гневни. Тя отново бе силната жена, която бе зърнала за кратко днес следобед, когато сдъвка Хелън.

— Точно това искаме да разберем. Отиваме да събудим и другите — отговори Лукас.

Нещо прескочи помежду им. Одри го почувства за част от секундата, после искрата изчезна.

— Добре — отговори Джулия. — Да вървим. — Тя прибра делово косата си зад ушите. — Аз се заемам със Спайсърови, ти вдигни Стив и Жак, а ти — Хелън.

В гласа й звучеше авторитет и компетентност. Личеше си, че има организаторски способности. Одри тръгна към стаята на Хелън, без да се замисли. Чуваше чукането по вратите на другите, мърморенето и сумтенето, които идеха от стаите. Стигна до вратата и почука.

Лукас беше прав. Трябва да направим разследване, преди да обесим някого.

Никой не отговори на почукването й. Изненадана, тя повтори, после потрети. Нямаше намерение да не й обръщат внимание. Зад гърба си чуваше как останалите гости излизат от стаите си.

— Хелън! — Почука отново силно и нетърпеливо Одри. — Събуди се! — След което без колебание отвори вратата. През ума й мина, че ще й достави удоволствие и поне малко удовлетворение да измъкне поне някой от кревата в буквалния смисъл на думата. Светна лампата.

— Хелън, аз…

Хелън не беше в леглото. Лежеше на пода, ала не спеше. Одри млъкна и я загледа толкова стресната, че дори не изпита ужас. Нито извика. Кръв ли е това по земята, помисли си някак отвлечено тя. Направи крачка напред и спря, когато осъзна какво вижда.

Ужасът сграбчи гърлото й и не позволи на вика да излезе навън. Одри бавно заотстъпва назад. Това не можеше да бъде вярно! Това беше кошмар! Започнала с ужаса в собствената й стая, тази нощ цялата беше един кошмар. В главата си чу думата на Лукас „Убийство“. Тръсна глава и почувства стената зад гърба си.

Не, това беше някаква ужасна игра! Някой си правеше мръсни номера. Чу далечен глас да вика „Лукас“ и осъзна, че бе нейният собствен глас. Сетне закри очи с ръце.

— Изведете я оттук! — Гласът премина през съзнанието й. Почувства нечии ръце да я хващат и водят навън.

— О, господи! — Това беше Стив, гласът му трепереше. Когато успя да вдигне глава и да го погледне, видя, че лицето му бе бяло като платно. Одри зарови глава на гърдите му. Кога щеше да се събуди от този кошмар?

Около нея цареше объркване и суетня. Дочуваше димния глас на Джулия, грапавите нотки на Джейн и бързата реч на Жак, изпъстрена с френски думи. Сетне гласа на Лукас — спокоен, студен, невъзмутим, като плискане на леден планински поток.

— Тя е мъртва. Прободена е. Телефонът не работи. Трябва да отида до селото и да повикам полиция.

— Убита ли е? О, боже! — Гласът на Джейн стигна до фалцет, после се изгуби. Одри я погледна и видя, че се бе сгушила в прегръдките на съпруга си.

— Мисля, че никой не бива да напуска хотела сам. Ще бъде съмнително. — Робърт пое дълбоко въздух и прегърна по-здраво жена си. — Трябва да сме готови за всякакви усложнения. И обвинения.

— Аз ще отида с него. — Гласът на Стив беше укрепнал. — И без това се нуждая от малко свеж въздух.

С леко кимване Лукас показа, че бе съгласен и погледна Одри. Очите му не я изпускаха, докато говореше с Робърт.

— Имаш ли да й дадеш нещо успокоително?

— Аз съм добре — възпротиви се Одри и се отдръпна от гърдите на Стив. — Не искам нищо. — Това беше сън, но истински и трябваше да го приеме. — Не се тревожи за мен. Не и за мен. Добре съм. — Чувстваше, че я обхваща истерия и се опита да я потисне.

— Хайде, скъпа… — Джулия я прегърна през раменете. — Ще слезем долу и ще поседнем за малко. — Тя се обърна към Лукас. — Не се безпокой.

— Искам…

— Казах, че ще бъде добре — прекъсна го Джулия. — Аз ще се погрижа за нея. — И преди той да успее да каже още нещо, поведе Одри към долния етаж.

— Седни — нареди й тя и я настани на дивана. — Трябва да пийнеш нещо.

Одри погледна актрисата и видя лицето й.

— Ти също си много бледа — рече, преди брендито да изгори гърлото й и да намести света на фокус.

— Това не ти е кино. Не всеки ден виждам истински трупове — промърмори Джулия и приседна на ниската масичка пред Одри. — По-добре ли си?

— Да, така мисля. — Пое си дълбоко въздух и погледна смело актрисата в очите. — Истина е, нали? Тя наистина лежи там. И е мъртва.

— И аз така мисля. — Джулия отпи от своето бренди. Лицето й постепенно възвърна цвета си. — Проклетата кучка най-после си намери майстора.

Стресната от грубостта в думите и гласа на Джулия, Одри я загледа изненадано.

Актрисата взе чашата от ръцете й.

— Чуй ме! — Гласът на Джулия омекна, ала очите не. — Ти си силно момиче. Може да си шокирана, но няма да припаднеш.

— Не, няма. — Искаше да си вярва.

— Всичко, което става, е пълна каша, ала ще трябва да я преглътнем. — Джулия замълча за миг и се наведе по-близо към Одри. — Някой от нас е убил Хелън.

Част от разума й го знаеше, но друга част не искаше да го приеме и упорито се съпротивляваше срещу факта. Сега, когато истината беше изречена с равния, школуван и студен глас на Джулия, с тези прости и обикновени думи, нямаше начин да избяга от нея. Одри кимна и изпи останалото бренди на един дъх.

— Тя получи онова, което заслужаваше.

— Джулия! Какви ги говориш? — В стаята влезе Жак. Лицето му изразяваше ужас и неодобрение.

— О, Жак, слава богу. Дай ми една от твоите ужасни френски цигари. Дай една и на Одри. Ще й подейства добре.

— Джулия, ти не бива да говориш така… — Той някак си машинално я прегърна.

— Защо? Аз не съм лицемерка — рече актрисата и дръпна дълбоко от цигарата, потрепери и дръпна отново. — Казвам си го направо. Не я харесвах, мразех я. И полицията много бързо ще открие защо всички ние я мразехме.

— Mon Dieu! Как можеш да бъдеш такава? — извика Жак възмутено и така разпалено, че Одри се зачуди как този иначе кротък човек бе способен на подобни чувства. Винаги го бе смятала за уравновесен и спокоен. — Жената е мъртва. Убита е. Ти сякаш не виждаш жестокостта.

Одри всмукна от цигарата и се закашля. Не можеше да изтрие картината и кръвта, която стоеше пред очите й.

— Прости ми — сети се Жак и седна до нея. — Трябваше да те предупредя, че тези цигари са много остри.

— Няма нищо. — Тя смачка цигарата в пепелника. Нямаше да й помогне. — Джулия е права. Трябва да приемем нещата такива, каквито са.

В стаята влезе Робърт, ала обичайната му младежка походка бе някак си вяла и унила.

— Дадох на Джейн успокоително. — Той се запъти към бюфета и също си наля бренди. — Очертава се дълга нощ.

Стаята потъна в тишина. Никой повече не чуваше дъжда, който продължаваше да е част от нощта. Жак крачеше из стаята и пушеше цигара след цигара, а Робърт беше отворил прозореца и вдишваше свежия въздух. Кожата на Одри настръхна. Тя си наля втора чаша бренди, но установи, че не може да я изпие.

Джулия остана седнала. Пушеше с дълги, дълбоки всмуквания. Единственият знак, че бе развълнувана, бе лекото потропване на лакираните й нокти върху облегалката на стола. Почукването, пукането на съчките в камината, монотонният ритъм на дъжда, всичко това сякаш беше извън тях и не смущаваше гробната тишина. Когато външната врата се отвори с трясък, всички впериха погледи натам. Напрежението се засили и увисна заплашително във въздуха. Одри очакваше да види Лукас. Всичко щеше да бъде наред, ако можеше да зърне лицето му.

— Не можем да изкараме форда — заяви кратко той. Свали подгизналото си сако и отиде да си сипе бренди.

— Колко зле е положението? — попита Робърт, като местеше поглед от Стив към Лукас и обратно.

— Достатъчно, че да ни държи тук поне ден-два — осведоми го Лукас. Отпи голяма глътка бренди и се загледа през прозореца. Там не се виждаше нищо, единствено отражението на стаята зад него. — И то при условие че дъждът спре сутринта. — Обърна се и закова очите си върху Одри. И тя отново изпита усещането, че в стаята няма никой друг, освен тях двамата.

— Телефона — обади се Одри с чувството, че трябва да направи нещо. — Вероятно утре ще дойдат да оправят телефона.

— Хич не се и надявай. — Лукас прокара пръсти през мократа си коса и я изтръска на пода. — Според радиото в колата, този лек пролетен душ, както го нарекохте днес, всъщност е ураган. Казаха и името му. Бушува из целия щат. — Той запали цигара. — Ще се наложи да седим и да чакаме.

— Но това може да продължи с дни! — Стив мина зад Одри, лицето му отново беше посивяло. Тя му подаде чашата си с бренди и той я изпи. — Какво ще правим?

— Чудесно! — Джулия стана и погледна Лукас. Взе цигарата от ръцете му, дръпна предизвикателно от нея и я задържа. — Направо супер! — Загледа го с подкана. — Е, какво ще правим сега?

— Първо ще заключим и запечатаме стаята на Хелън. — Лукас извади нова цигара от пакета и я запали, без да откъсва очи от очите на Джулия. — След което ще си легнем, скъпа. Някой да има нещо против?