Ранкин Дейвис
Злоупотреба с правосъдието (9)

8.

Кабинетът на Хелън бе убежище на покоя. Нямаше звънящи телефони, които да стреснат пациента в ключов момент. По стените в пастелни тонове не висеше нищо. Когато бе дошъл за първи път тук преди години, Джак бе очаквал да види неизбежната кожена кушетка, поклащащия се джобен часовник на верижка и безспирно дрънкащия лигав психиатър от хилядите лоши филми. Вместо това, имаше две дълбоки удобни кресла, които заплашваха да погълнат човек, минерална вода и една кротка, интелигентна жена, която говореше мило, но никога не се опитваше да влезе насила там, където не бе поканена.

Хелън седеше срещу него с изпънати напред крака и фини пръсти, които излъчваха спокойствие и неподвижност като цялото й тяло. На лицето й играеше усмивка, изпълнена с търпение. Той плъзна поглед по стените, но до болка познатият им вид не му даде никакво вдъхновение.

— Не се стараеш, Джак.

Джак премести отново очи към Хелън Дуайър. Психиатърката с матова кожа изглеждаше строга, но не можеше да прикрие професионалното си вълнение.

— Знам, че си дошъл да си поговорим, но досега чувах единствено своя глас — изрече направо след продължилото мълчание.

Бяха минали шест дни от инцидента в училищния басейн и Джак изобщо не се чувстваше добре. Не можеше да спи и имаше усещането, че се мъчи да изкрещи безгласно. Кабинетът на Хелън — или залата за терапия, както предпочиташе да го нарича тя — не му носеше облекчение, но бе дошъл от отчаяние.

— Холи беше там долу. Виждах я, а не можех да помръдна. Исках, наистина го исках, но сякаш бях прикован към пода.

Хелън кимна, за да го окуражи да продължи.

— Съзнавах, че всеки момент, който губех, я приближава към смъртта, но се наложи друг да я спаси. — Прегърбените му рамене се повдигнаха, когато обхвана главата си с две ръце.

— Знаеш причината, нали, Джак?

Той отвърна на погледа й, като прекрасно знаеше какво ще последва. Защо бе този страх? Нали бе дошъл тук, за да се изправи лице в лице с него?

— От години ме посещаваш, но никога не си се връщал назад, към момента на смъртта на съпругата ти, не и напълно.

— За хипнотерапия ли намекваш?

— Единственият начин да продължиш напред е да се върнеш назад — тържествено изрече тя.

Джак разбираше, че тя има право. Трябваше да открие какво го задържаше в това състояние.

— Добре. А какво ще стане, ако не можеш да ме подложиш на хипноза? Ако действително се противопоставям толкова яростно на този спомен, колкото смяташ, това няма ли да се отрази на теб по някакъв начин?

Хелън се замисли над въпроса му.

— Възможно е, обаче теб отново са те връхлетели сънищата, нали, Джак? Вече си бил там, дели те само една крачка.

— И как ще стане? Ще извадиш джобен часовник и ще ми кажеш, че съм пиле или нещо такова?

Хелън само се усмихна и стана, за да затвори дървените щори на прозорците. Погледна през рамо Джак, който нервно седеше на креслото.

— Шегуваш се, защото те е страх. Не те виня. Това е бил един ужасен момент, той е оставил дълбоки рани, нека ги излекуваме.

Хелън отново имаше право: той се страхуваше да се изправи лице в лице с миналото, но се и ужасяваше от бъдещето, ако не го направеше.

— Просто искам да се отпуснеш, да мислиш за нещо топло, мило. Отпусни ръце и крака, поеми си дълбоко дъх, остави мускулите на врата и гърба ти да се отпускат все повече и повече с всяко вдишване и издишване. Представи си съзнанието си като бяло, ослепително бяло платно. Но ти си художник, за теб всяко бяло платно трябва да бъде изпълнено с образи. Мисълта ти рисува лице — лице на жена, лицето на Фиона. Тя изглежда щастлива, очите й са жизнени и изпълнени с радост. Усмихни й се, Джак, покажи й колко щастлив те прави тя.

Хелън се взря в лицето му. Очите му бяха плътно затворени, но ъгълчетата на устните му започнаха да се извиват в усмивка.

— Точно така, Джак, виж, тя се смее.

Усмивката по лицето на Джак стана по-широка.

— Мисли за Фиона и слушай отброяването ми.

Той бе отпътувал, отпътувал към дълбините на съзнанието си.

— Фиона все още е твоя съпруга и винаги ще бъде майка на Холи. Това, че тя вече не е тук, не променя нещата. — Хелън усилваше хипнотичния транс, за да фиксира усещането за време и място в съзнанието му. Колкото по-реален бе образът на Фиона, толкова по-добре. — Как се запознахте?

 

 

Как се запознаха ли? Годините ненадейно се отместиха встрани.

В мислите му изникна картина: млада жена с разкроено черно палто стои на прага на квартирата му по времето, когато учеше в колежа по изкуствата. Младият Джак Форт се опитва с търкане да прогони съня от очите си и свежото лице на момичето постепенно добива очертания. Очи с цвят на бадемово масло го гледат през невероятно дълги мигли. Леко иронична усмивка пробягва по пълните устни. Чака го търпеливо да дойде на себе си.

— Прочетох обявата ти на таблото. Стаята свободна ли е още?

Съквартирантът му беше прекъснал две седмици преди това и бе оставил Джак да се оправя сам с огромните сметки и с двойно по-големия наем, който вече се налагаше да плаща.

— Да, още е свободна, но не очаквах… хм…

— Жена? — прекъсна го тя и повдигна съвършено извитите си вежди в знак на леко раздразнение.

— Мястото не е особено чисто. Искам да кажа… ами миенето не е най-силната ми страна.

— Чудесно — заяви тя, — значи ще се разбираме прекрасно. Може ли да разгледам апартамента или предпочиташ да стоя на прага, докато ми го описваш?

Тя се нанесе и никога повече не се изнесе оттам. Ожениха се две години по-късно.

Превъртя на бързи обороти сцените от щастливия им съвместен живот във видеоапарата на съзнанието си: дом, дъщеричка, бъдеще, после нещастието. Бяха прекарали една прекрасна седмица на Родос и разполагаха с още една, на която да се наслаждават. Холи спеше спокойно и Фиона изглеждаше по-красива от всякога. Около кръста й все още се забелязваха следите от раждането и Джак обичаше да се гуши в меката плът.

Той бе пожелал да разгледат острова. Тъй като вилата им беше високо в планината, нае кола с детска седалка отзад. Фиона бе приготвила храна за пикник и Холи спокойно дремеше, когато пътешествието започна. Денят бе хубав — прекалено хубав, нещо трябваше да го развали. Когато сумракът бързо отстъпи място на егейския мрак, Джак забеляза, че спирачките изпускат. С напредването на пътуването все по-често му се налагаше да напомпва с крак педала.

— Тревожи ме тази кола. Мисля, че не е безопасно да се движим с нея.

— Хайде, Джак, става късно. Холи трябва да се нахрани. Не сме далеч от вилата.

Минаваха по стената на пристанището, когато на пътя изскочи кльощаво куче. Джак настъпи педала на спирачката, но колата не намали. Изви рязко волана, за да избегне търчащото животно. Фиатът се стрелна през верижната ограда на стената и се пльосна на петдесетина метра напред във водата. Колата заплава за миг, след което започна да потъва в засмукващата прегръдка на пристанището. Фиона се обърна и протегна ръце към малката си дъщеричка, а в очите й се четеше паника. Колата се наклони настрана и се отпусна на морското дъно. Джак се бореше със закопчалката на опърпания си предпазен колан. Щом колата се напълнеше с вода, щяха да могат да изплуват навън. Дотогава натискът на водната маса отвън щеше да им пречи да отворят вратите. Посегна към ръката на жена си и я стисна.

Тя се опитваше да разхлаби собствения си колан — в действията й не се долавяше панически ужас, сякаш и тя бе стигнала до същия извод като него.

Холи, пищейки, поглъщаше вода в дробовете си. Дългите кестеняви коси на Фиона плуваха около раменете й, когато посочи първо Холи, после него и накрая към повърхността. Искаше той да изведе първо детето, после да се върне за нея. Джак с мъка отвори вратата, протегна се назад, развърза каишите на детската седалка и издърпа бебето. Фиона взе детето от ръцете му и вдъхна своя последен дъх в устата на Холи. Джак се стрелна към повърхността, където протегнатите ръце на хората в кръжащите лодки поеха детето. Той си пое дълбоко дъх и се гмурна надолу. Предпазният колан, проклетият предпазен колан! Гмурка се три пъти последователно, преди накрая, с болезнено измъчени дробове, да изплува на повърхността. Нямаше с какво да пререже дебелата презрамка на колана. Смъртта на Фиона бе установена тридесет минути по-късно.

 

 

Хелън забеляза как по страните на Джак се застичаха сълзи. Той си поемаше все повече въздух и пръстите му се вкопчваха в шията в търсене на гръкляна му, за да изтръгне със собствени ръце живота си. Господи, това беше опасно!

— Джак, трябва да се върнеш при нас!

Ръцете му продължиха търсенето и този път успяха да се сключат около гърлото. Лицето му започна да почервенява и ако тя не предприемеше нещо, скоро щеше да започне да посинява, но бе прекалено опасно със стряскане да го изважда от хипнозата точно сега. Трябваше да открие нещо, с което да го върне.

— Джак, бебето плаче! Холи плаче, тя има нужда от теб. Тя е на повърхността и те чака да се върнеш при нея, за да я отведеш у дома.

Ръцете му сякаш се поколебаха за миг, после се отпуснаха. Цветът на лицето му се възвърна и той задъхано си пое въздух.

— Холи е добре, Джак. Ти говори с нея в болницата. Тя иска да те види скоро. Върни се сега и я виж. Няма да отнеме много време. — Джак кимна бавно. — Но трябва първо да се върнеш при мен, иначе няма да ти позволят да идеш при нея. — Челото му се набразди загрижено. — Нали ги знаеш какви са! Глупави правила и разпоредби.

— Знам — промърмори той.

— Виждаш ослепително бяло платно. — Хелън осъзна колко нервно звучеше гласът й и с мъка се овладя. — Иска ти се да нарисуваш картина върху него. Рисуваш себе си в моя кабинет, удобно настанен, отпуснат, спокоен, щастлив, но ще си спомняш всичко, което току-що видя, и ще приемеш, че ти нямаш никаква вина за случилото се. Сега, като плесна с ръце, ще отвориш очи.

Хелън рязко удари дланите си една в друга. Очите му мигновено се отвориха, премигнаха няколко пъти, след което се наляха със сълзи.

— Ти не си виновен, Джак.

Гласът на Хелън го върна от миналото в настоящето.

— Важното е, че си спасил дъщеря си и самия себе си. Твоята съпруга е обичала вас двамата повече от живота. Трябва да уважаваш това и да се научиш да уважаваш себе си отново. Трябва отново да се върнеш във водата. Водата е символ — тя е живот. А ти бягаше от живота, защото изпитваш чувство за вина към мъртвите. Участвай в него отново — активно, не пасивно.

Сега вече Джак осъзна, че в думите й се криеше самата истина. След нещастието се бе оставил на течението, без да плува. Както седеше изпотен и треперещ в стола, Хелън се наведе към него и докосна ръката му. Лицето й се озари от притока на адреналин, породен от успеха.

— Днес направи истински пробив. Но трябва да се върнем още по-назад.

Джак присви очи.

— Няма нищо повече.

— О, има и ти много добре го знаеш, но това няма да е днес. Сигурно си изтощен. Слушай, Джак, слушай ме внимателно! Има нещо, което си заровил дори още по-дълбоко. Сривът, който си изпитал като дете, е бил причинен от нещо, което си видял или направил на себе си. Като в зъболекарски кабинет — само така можем да стигнем до корена и да извадим разваления зъб.

Джак се изправи, наведе се напред и леко допря устни до бузата на Хелън.

— Знам. Страхувам се от това, което може би ще открия, но съм убеден, че е свързано по някакъв начин с това тук.

Той бръкна във вътрешния джоб на якето си и извади рисунката, която бе направил с детски пастели в трескавите часове до леглото на Холи. Разгъна я върху бюрото.

— Следиш ли случая „Спийкмън“? — попита, докато тя отваряше дървените щори. В стаята нахлу светлина.

— „Крал Артур“ ли имаш предвид?

— Ако той е „крал Артур“. Явно всички са убедени, но аз не съм.

— Защо?

— Не знам. Наречи го предчувствие, интуиция, каквото и да е, но се надявах ти да можеш да хвърлиш някаква светлина по въпроса.

— А какво ще кажеш за спомен? — бавно изрече тя.

— Страхувах се, че ще попиташ точно това — отвърна й той, а тя се взря в рисунката и спря да му обръща внимание за момент.

— В рисунката ти присъстват толкова много подробности, а чертите на главното действащо лице ги няма. Удивително! Това е почти пълно възвръщане на способностите ти отпреди травмата. Погледни само, даже си нарисувал стрелките на часовника. Единадесет и десет. Виж, дори секундната стрелка! Тази сцена се е врязала в съзнанието ти с точност до секунда. Невероятно: жива фотография в съзнанието ти.

— Благодаря за комплимента, но това не ми помага особено.

— Напротив.

— По какъв начин?

— Предполагам, че задачата, която са ти поставили, е била да нарисуваш лицето на убиеца.

— Да, какво общо има това?

— Така дидактически поставена, тя ти е попречила да нарисуваш Спийкмън на подсъдимата скамейка, защото има нещо, което знаеш, нещо, дълбоко заровено в съзнанието ти.

— Нищо не знам.

— Може и да не го съзнаваш, но то е тук, Джак. Това е единственото възможно обяснение.

— Ами ако грешиш?

— Ами ако съм права?

Джак бръкна в джоба на коженото си яке и опипа обицата на Лиън Стърн. Имаше един-единствен начин да разбере. Бе настъпил моментът за излизане на бойното поле.