Ранкин Дейвис
Злоупотреба с правосъдието (23)

22.

— Нищо не се получава, Лиън — измъчено изрече Тоби Слоун. Бяха минали три дни от ранната им среща в адвокатската кантора в Темпъл. В момента той седеше прегърбен зад същото бюро. Беше седем и половина през една студена, мразовита есенна вечер. Вентилационната система за отопление с боботене подаваше топлия въздух из всички помещения на кантората малко над нивото на пода. — Опитах с всички средства, които знам, и нищо. В схемата има черна дупка, в която просто не мога да вляза.

Адвокатът изглеждаше напълно изтощен. Лиън знаеше, че той работи по двадесет часа на денонощие върху задачата, както и тя. Това бе единственият начин да постигнат някакъв напредък.

— Всеки път, когато си помисля, че съм напипал нещо, тя — каза той, имайки предвид инспекторката — ми отказва достъп. Ще ни трябва помощ.

Лиън също бе стигнала до подобна задънена улица в усилията си да издири потенциални свидетели за удостоверяване алибито на Спийкмън за процеса. Беше включила четирима агенти за разследване, които да търсят свидетели с евентуална информация по случая. До момента всички, които познаваха Спийкмън, бяха потвърдили, че той се държал настрана от хората, но никога не бил правил нещо необичайно или странно. Никой от тях не можа обаче да даде алиби за която и да е от датите на убийствата.

— Каква помощ?

— Семейна.

Тя повдигна вежди, за да го накара да й обясни.

— Брат ми Джордж… е, той всъщност не ми е роден брат… та той разбира доста от компютри. Много повече от мен.

Лиън съзнаваше, че адвокатът значително омаловажава уменията си.

— Както и да е, размених някоя и друга дума с него. Той смята, че ще успее да пробие защитата и да открие скрития файл.

— Как?

— Ами всичко звучи доста техничарски и аз самият не го разбирам, поне не напълно, но ще се опитам да ти го обясня. Нали знаеш как работят компютърните модеми? — Тя кимна. — Е, ами в тях има нещо, което се нарича „скорост на честотно реагиране“. Джордж е изработил модем, който е по-бърз от тези на пазара. Това, което той може да направи с него, е да изпрати допитване в ХОЛМС, скрито зад мое допитване като зад екран. В общи линии машината ще е заета с нещо друго и ще прозяпа допитването, когато то минава през защитата. Компютърът ще мисли, че има едно допитване, а те ще са две.

— Това ще може ли да излъже защитата?

— Той така смята, но има едно малко усложнение.

— Какво?

— Джордж трябва физически да се намира в Скотланд Ярд.

— Това е невъзможно, Тоби.

— Повярвай ми, той може да го направи.

— Разкажи ми за него.

— Добре. Казах ти, че не ми е роден брат, защото моите… нашите вече… родители го осиновиха, когато бях на три. Доведоха го от църковен приют на един от островите в Карибския басейн. Двамата бяхме в една и съща гимназия, а след нея той взе диплома по политология от Лондонския икономически институт.

— Радикал ли е?

— Горе-долу, но не политически.

— Че какви други има?

— От типа на Джордж. В института се запозна с едно момиче. Тя се опитваше да привлече вниманието към въпросите за вивисекцията на животни в лабораториите на Министерството на вътрешните работи. Тогава и започна всичко.

— Значи е активист в движението за защита на животните?

— Може и така да се каже.

— Членува ли в АЛФ? — попита тя, като имаше предвид Анимал Либърейшън Франт^[1].

— Членуваше. Виж, мисля, че е съвсем справедливо да си наясно с цялата история. Беше на „топло“. Прекара в затвора една година заради умишлено нанасяне на щети на лаборатория по вивисекция. С действията си спаси и няколко маймуни резус, но това, естествено, не се спомена по време на делото. На всичко отгоре го накиснаха и за несъществуващо оказване на съпротива срещу служебно лице. Абе накратко, би му доставило голямо удоволствие да си го върне на ченгетата в Метрополитън.

— Значи — подхвана Лиън — предлагаш да използваме услугите на известен активист с криминално досие, за да проникнем незаконно в голямата гордост на Централното управление на полицията в тази страна.

— Това, кажи-речи, обхваща цялата истина.

— Не съвсем. Той е човек, който без съмнение продължава да бъде под наблюдение от Специалния отдел. Вероятно е следен, може дори да подслушват телефона му. При всички случаи правят или едното, или другото.

— Той е изключително предпазлив.

— Но явно недостатъчно, след като е прекарал година на „топло“.

Тоби пламна.

— Тогава беше доста млад и нямаше достатъчно опит. Беше преди години. Освен това той вече не членува в АЛФ.

— Защо, прекалено миролюбиви ли му се струват? Икономическият саботаж не му ли стига като средство за противопоставяне?

— Той смята, че е сгрешил тогава. Вече не участва в техни бойни единици. По-скоро работи по вътрешни въпроси, нещо като консултант.

— Опасявам се тези вътрешни въпроси да не го вкарат отново вътре. Какво те кара да мислиш, че той ще успее да се справи със задачата?

Тоби плъзна поглед из тихото помещение и понижи глас до едва доловим шепот:

— Правил го е и преди.

— С ХОЛМС?

— Не, но с нещо подобно и по-трудно. Виж, не ми се ще да навлизам в повече подробности по въпроса. Ще кажа само, че фактът, че е пробил нещо от онзи калибър — и което е по-важно, отървавайки кожата — сам по себе си е достатъчна препоръка за способностите му.

Топлината, излъчвана от уморените вентилатори и от разгорещения им спор, бе нажежила обстановката.

— Той ни чака, Лиън. В една кръчма зад ъгъла. Ела да те запозная с него. После решавай. Ако не те впечатли, ще мислим за друг начин.

Лиън мислеше, и то усилено. Щом Слоун предлагаше подобно крайно нещо, значи действително смяташе, че друг начин няма. Тя не би си направила целия този труд да го включи в екипа по защитата на Спийкмън, ако не се доверяваше на преценката му. Методите му бяха съвсем друга работа.

— Имаш ли номера на кръчмата?

Той потупа вътрешния джоб на сакото си, където без съмнение се намираше бележникът му с адреси и телефони.

— Обади му се. Кажи му, че ще се срещнем по централната линия на станция Холбърн в посока запад. Кажи му да не се приближава до нас, докато мястото не е съвсем чисто. И, Тоби?

Той леко наклони глава, докато я чакаше да продължи.

— Кажи му да внимава да не се издъни. И при най-малкото подозрение, че ни следят, уговорката отпада. Ясно ли се изразих?

Слоун се ухили до уши:

— По-ясно от главния прокурор. — Тя се намръщи. — Извинявай. Да, напълно, съвършено, кристално, както искаш го наречи, по-ясно от това няма накъде.

Лиън взе чантата си и се изправи.

— Не искам да присъствам на разговора. Ще те чакам отвън.

Когато тя понечи да излезе, гласът му прозвуча зад гърба й:

— Лиън? — Тя спря, но не се обърна. — Знаеш, че постъпваме правилно.

Тя пристъпи към старинната дъбова врата, натисна потъмнялата от времето месингова дръжка и го остави да говори с брат си насаме.

— Надявам се да е така — прошепна на себе си, — искрено се надявам да е така.

 

 

Двамата вървяха в ситната лапавица, прекосявайки потъналия в тишина Холбърн. За разлика от другите части на града, които опустяваха чак с падането на нощта, този район оставаше безлюден след края на работния ден. Преди да бъде принудена да пренесе живота си на този малък остров със странни обитатели, Лиън бе виждала сняг единствено в детските коледни филмчета по телевизията.

Крачеха в мълчание. Паянтовият дървен ескалатор ги отведе в утробата на лондонското метро. В далечината се чуваха нестройните акорди на евтина китара, която наподобяваше мелодията на „Каватина“, без да има почти никакви слушатели. Тоби я поведе към централната линия в западна посока. По платформата се виждаха тук-там малки групи хора. Някои бяха с раници, други с куфарчета, трети бяха решили да стоят настрана от останалите. Тя плъзна поглед по лицата, като се опитваше да открие сред тях карибския брат на Тоби.

— Няма го тук — прошепна й Тоби. — Реши, че е по-безопасно да се срещнем в самата мотриса.

Информационното табло над главите им съобщаваше, че следващият влак ще дойде след една минута. Шейсетте секунди се проточиха цяла вечност. На Лиън не й се приказваше. Тоби през цялото време наблюдаваше изхода към платформата. Приливът на застоял въздух откъм тунела предизвести приближаването на влака. Той спря с дразнещо свистене. Покритите с драсканици врати неохотно се плъзнаха настрани. Двамата влязоха в първия полупразен вагон и заеха две седалки.

— Откъде знаеш, че брат ти ще е в този влак?

— Сигурен съм. Познавам Джордж, той никога не бърка. — Това бе изречено с пълна увереност.

Влакът с грохот премина покрай спирките Тотнъм Корт Роуд, Оксфорд Съркъс и Бонд Стрийт. Все още никой не се приближаваше към тях. Когато потеглиха към Марбъл Арч, Лиън започна да проявява нетърпение.

— Да не би да трябва да обикаляме цяла нощ, докато го срещнем?

Тоби седеше срещу нея, а Лиън бе с гръб към кабината на ватмана. Забеляза как той се скова, след което бързо се взря през прозореца. Дочу монотонното мърморене на скитник и долови миризмата, която се излъчваше от него, преди още със залитане да попадне в полезрението й. Беше огромен растафариан^[2], поне метър и деветдесет и нещо висок, с широко плоско лице и буйна коса, която бе почти скрита под шарена вълнена шапка.

— Ще подпра костите си тук, при добрите бели люде. — В тона му се долавяше стаената злоба на напълно посветен на каузата раста.

Лиън погледна Тоби. Той продължаваше да се взира през прозореца, като умишлено не обръщаше внимание на грозната сценка. Миризливият тип се стовари на седалката до нея.

— Пълно е със свободни места. Защо не седнете някъде другаде? — изрече Лиън, без да сваля очи от профила на младия адвокат срещу себе си.

— Мъ аз искъм съм до теб, хубава госпойце. — Той кимна към Тоби, явно погълнат от гледката, която представляваше тъмната вътрешност на тунела. — На твоя приятел хич не му пука, нали, бледолики? — Тоби се престори, че изобщо не е чул въпроса. — Скива ли? Нямаш против да я поделиш с брато, нъли?

Лицето на Тоби се извърна откъм прозореца и очите му с отвращение се плъзнаха по внушителното туловище насреща.

— И с играчките ми постъпваше по същия начин.

Лиън се взря в Тоби, после в растафариана, недоумяваща за миг, след което се усмихна на ухилената физиономия на грамадата до нея.

— Радвам се да се запозная с вас, Джордж.

— Аз също, госпожице Стърн — отвърна той със съвсем културно произношение.

— Е, определено успя да опразниш влака — отбеляза Тоби, като се хилеше.

Лиън рязко се извърна назад. Вагонът бе съвършено празен.

— Номерът винаги минава. Няма нищо по-добро от злонамерен растафариан в метрото. Моментално получаваш възможност да останеш насаме със себе си или с хората, с които искаш да говориш. Ако някой беше останал, щеше да е подозрително.

— Вие действително сте много предпазлив.

— Налага се, госпожице Стърн. В моята област.

— Която е?

— Без значение за вас. — Той бе учтив, но твърд.

— Тоби ме посвети във вашия план. Няма да се преструвам, че съм разбрала техническата част, повече ме вълнува въпросът за това какви са шансовете ни да успеем.

Влакът спря на станция Холанд Парк. Влязоха няколко души във вечерно облекло. Само един поглед към Джордж им бе достатъчен, за да се придвижат към другия край на влака, далеч от гледката и миризмата.

— Ама ти наистина вониш.

— От парцалите. Отдавна не са виждали вода.

Тоби кимна, за да му покаже, че теренът отново е чист.

— Да успеем? Зависи от смисъла, който влагате в думата. Ако успеем да влезем и отмъкнем информацията, но ни хванат, това няма да означава, че сме успели. Ако се намъкнем вътре и отървем кожите, тогава вече, според моите представи, сме успели. — Лиън кимна, впечатлена от отношението му. Той продължи: — Смятам, че при подходящ план и екип работата ще стане, но ни трябва още един помощник. — Влакът продължаваше да трака по стогодишните релси.

— Защо?

— Обясненията ще отнемат много време, а вече и без това говорихме доста. Има ли някой, на когото можете да се доверите? — Той взе ръката й в своята огромна лапа и се извърна, за да я погледне в очите. — Имам предвид, да му се доверите безусловно.

Лиън се замисли. Имаше един човек — Джак Форт.

— Да. Искам да кажа, мисля, че имам.

— Лиън — Джордж за първи път се обърна към нея на малко име, — трябва да си убедена!

— Тогава — да, убедена съм.

Той отпусна здравата си хватка.

— Добре. Аз слизам на Уайт Сити. Вие останете до Илинг Бродуей, после слезте от метрото, че е опасно, какви ли не типове се подвизават тук. — Той смигна на брат си, който бързо се усмихна, след което веднага се смръщи заплашително.

— Махни си ръцете от нея, воняща свиня такава! — извика Тоби. Мотрисата спираше на станцията на Джордж.

— Спокойно, човече — проточи жално Джордж с ямайски акцент, — нищо лично. Омитам се.

Той се затътри към дъното на спрелия вагон, след което със залитане слезе на перона. Когато влакът мина покрай объркания растафариан, Лиън леко вдигна ръка за поздрав. Видя как Джордж се ухили, после бързо й обърна гръб.

— Невероятен е.

— Така е.

— Вярвам му.

— Добре.

Лиън остави Тоби насаме с мислите му. Тя също имаше за какво да помисли. Джак Форт. Той беше единственият, на когото можеше да се довери. Откакто бе открила сметката на „Боутман“, не би посмяла да се довери на никого във фирмата. Но какво щеше да каже той? И къде ли се намираше в момента?