Ранкин Дейвис
Злоупотреба с правосъдието (2)

1.

Настойчивият звън на телефона нахлу в поредния кошмар на Джак Форт. Той се давеше. Дробовете му се издуваха и изпъваха до болка изранения гръден кош. Ръцете му се протягаха напред в напразен опит да осъществи някаква неопределена мисия, която бе обречена на провал. Медният звънец продължи да дрънчи в подсъзнанието му. Джак отметна назад черните си, потънали в пот от съня къдрици, простена сподавено и сграбчи бакелитовата слушалка на телефона.

— Джак, Том Лийт е.

Той отново простена. Лийт беше шефът му от агенцията. Джак си бе взел почивен ден за състезанието на Холи — осемгодишната си дъщеря, в училищния плувен басейн.

— Не днес, Том. Имам ангажимент. Холи никога няма да ми прости, ако пак ме извикат по работа. — Нито пък аз, добави мислено, като се сети, че беше пропуснал празненството по случай последния й рожден ден заради злощастното си призвание.

— Знаеш, че нямаше да те потърся, ако не беше наистина важно. Хобс отново е поел по кривите пътища.

— Да бе, той ще се натряска, а аз ще съм този с махмурлука. — Хобс бе един от най-добрите в занаята — съдебен художник, който можеше само с няколко щриха да изобрази обвиняемия като невинен или виновен в зависимост от своята гледна точка, но напоследък почти непрекъснато предпочиташе кръчмата пред платното. Агенцията все по-често се осланяше на таланта на Джак.

— Знаеш кой е на дневен ред днес, Джак. — Разбира се, че знаеше, цялата страна знаеше.

— Миналата седмица лично отказах този ангажимент, нали? И не съм си променил мнението. Не искам да се докосвам до него.

Лийт продължи да упорства:

— Виж, Джак, става дума само за предварителното разглеждане. Няма да се представят никакви доказателства. Днес е само предварителното разглеждане пред Кралския съд. Хайде, сам знаеш, че в най-лошия случай ще отнеме не повече от половин час, а заплащането е добро. Три национални ежедневника са дали заявка. Единственото, което искам от теб, е да направиш портрет на „крал Артур“.

Макар и завил до уши с тежкия юрган от гъши пух, Джак потръпна при споменаването на прозвището, което пресата бе лепнала на обвиняемия. Но Лийт се бе отнесъл толкова добре с него. Когато Джак се беше върнал, покрусен и изтощен от ужасите на войната в Залива, които трябваше да скицира, Том бе предложил на лишения от илюзии военен художник възможност да забрави злото от Басра — въпреки че задачата му просто бе да документира друг вид зло. Да седиш часове наред в съдебната зала и да се взираш в лицата на убийци, като се опитваш да предадеш какво се таи в главите им, е все едно да искаш да изпищиш, без да можеш да си отвориш устата.

— Ако ми дадеш дума, че няма да ми възлагаш отразяването на самия процес…

— Джак, знам колко болезнена е тази тема за теб. Всеки, който има дъщеря, навярно се чувства по същия начин. Хайде, съгласи се, пак ще можеш да видиш изпълнението на Холи. Погледни на това като на твой личен принос към унищожаването на тази отрепка.

— Съдът още не се е произнесъл, Том — измърмори Джак под носа си.

— Въпрос на време. Обвинението е напълно убедено в тезата си. За бога, та дори и защитата, кажи-речи, е вдигнала ръце — Седжуик е избран за адвокат — вметна Том.

Джак неколкократно беше виждал Стария Бейли^[1] в действие из лондонските кръчми. Блестящ пред бутилката и направо гениален с чашка в ръка, Джефри Седжуик, кралски съветник, беше колкото чаровен, толкова и неясен, когато нещата опираха до представяне в съдебната зала.

И понеже неохотата на Джак се топеше, Лийт се възползва от положението.

— Разглеждането е обявено за десет. Ще чакам рисунката ти по обед. Целуни Холи от мен. Трябва да затварям — изрече припряно, преди да прекъсне връзката.

Джак Форт неохотно отметна завивката, след което се протегна, за да прогони окончателно съня. Запъти се към главното помещение на ателието, което граничеше със спалнята му. Лавирайки между стативите с полузавършени работи, палитрите с бои, парчетата въглен и късовете пластики и скулптури, стигна до банята. Слънцето нахлуваше в помещението през замръзналия прозорец над издигната вана в стил „крал Едуард“ и оцветяваше покритите с борова ламперия в топъл нюанс на пчелен мед стени. Джак се взря в отражението си в огледалото върху вратичките на шкафа над мивката. Изглеждаше уморен. Сиво-зелените очи отсреща с разбиране отвърнаха на втренчения му поглед. Бяха видели прекалено много, за да изглеждат невинни дори и пред него самия.

Опипа с ръка наболата по брадата му четина и за миг се замисли дали да не се обръсне преди сутрешното кафе. Мисълта за кафето, както обикновено, надделя. Изкушението бе почти неустоимо заради приглушеното свистене в съседната стая от най-добрия коледен подарък, който някога си беше правил. Направи компромис, като наплиска с вода лицето и косата си. Посегна към хавлиената кърпа и зарови глава в нея. Лицето му отново се появи в огледалото. Изглеждаше като тридесет и пет годишен — точно толкова, на колкото беше. Изпъкналите от загара бръчки сверяваха представата му за себе си с показанията на биологичния му часовник. Единствено Холи го караше да се чувства млад. Малката Холи. Усмихна се при мисълта за дребното й личице със сериозно изражение и постоянната й загриженост за него.

— Виждаш ми се отслабнал, татко. Сигурно е от късното лягане и многото гаджета.

— Нали знаеш, че ти си единствената жена в живота ми, Холи. — И това си беше самата истина. След смъртта на майка й, когато Холи бе едва на петнадесет месеца, за него не бе имало и не би могло да има никоя друга. Джак изтика назад в съзнанието си мисълта за нещастния случай — все още не можеше да се примири със спомена.

Ароматът на смляно колумбийско кафе се понесе из въздуха, като го спаси за пореден път. Последва миризмата в кухнята и смъкна една порцеланова чаша от полицата над барплота. Електронното му „другарче“ за кафе кротко бълбукаше в ъгъла и му съобщаваше, че часът е седем и половина. Щом отмести каничката от неръждаема стомана от поставката й, се чу чуруликащ провлечен глас с американски акцент: „Добро утро, Джак Форт“. Беше си позволил да плати екстравагантната цена от 130 лири за привилегията да бъде приветстван по този начин всяка сутрин, но не се оплакваше, а дори бе доволен. Сипа си кафе в чашата и отпи първата глътка, подготвяйки се за втората, която бе винаги най-добрата. Тогава вкусовите рецептори в устата му се бяха разбудили от първоначалната горчива атака и вече бяха готови да обхванат богатите нюанси в аромата на напитката. Върна каничката на поставката. „Приятен ден, Джак Форт.“ Нещо, в което силно се съмняваше. Джак се запъти към празната стая, превърната в гимнастически салон, и облече шортите и потника за всекидневната гимнастика. Боже, как ненавиждаше упражненията, но те му помагаха да се концентрира върху предстоящите за деня задачи. Започна с комбинации за раздвижване, след което застопори крака в дървената преграда и подхвана обичайните петдесет коремни преси. Взе да обмисля задачата си по време на еднообразните ритмични движения напред-назад. Имаше предостатъчно време да се добере до сградата на Градския съд. Юристите щяха да жонглират с формалностите, докато той оглежда лицето на „крал Артур“.

— Петнайсет, шестнайсет — отброяваше механично, като вдишваше на всяко отпускане. Цялата нация щеше да следи неотлъчно този процес. Обвиняемият бе най-руганият убиец от времето на Йоркширския изкормвач, и то заклеймяван не без основание. — Двайсет и шест, двайсет и седем. — В продължение на пет мъчителни години, до момента, в който подсъдимият бе арестуван, родителите на всяко момиче, което закъсняваше с повече от десет минути от часа за прибиране у дома, чувстваха как устите им пресъхват и сърцата им се сковават от ужас при мисълта, че дъщеря им е следващата жертва. — Трийсет и три, трийсет и четири. — Седем бяха отвлечени и по-късно намерени обезобразени, с изтръгнати от дъната им очни ябълки. Първото тяло бе открито в отводнителния канал близо до Досмъри Пул в Дартмур. Пресата скоро получи необходимото вдъхновение, когато се разбра, че според легендата в този плесенясал водоем е бил потопен Екскалибур, мечът на крал Артур.

Първото тяло — на избягала от къщи тийнейджърка, постави началото на злокобната поредица от сексуални извращения, която потресе страната. Всяка от следващите жертви бе момиче горе-долу на същата възраст, отвлечено понякога едва на няколко метра от дома му, после захвърлено в различни водоеми в околността на Девън и Корнуол. Всичките бяха сексуално малтретирани, преди ледените води да удавят последния дъх от измъчените им дробове. „Крал Артур“ бе техният властелин, а те бяха неговите „Дами от езерото“. Джак почувства как собственото му дишане се затормозява от физическите насилия и неописуемия ужас, който жертвите без съмнение бяха изпитали в ръцете на „крал Артур“.

— Четиридесет и четири… и пет. — Под мишниците му се стичаха вади пот и стигаха до потника, а сърцето му биеше до пръсване. — Четиридесет и девет, петдесет. — Джак се отпусна назад и се помъчи да възстанови равномерното си дишане. Изпъна се в цял ръст — метър и осемдесет и един. Беше имал намерение да закове точно метър и деветдесет и като малък бе висял на лоста със завързани към глезените тежести, докато баща му не му бе казал, че високите хора понякога могат да бъдат и много низки.

Пристъпи към пейката и започна да вдига щангата, докато раменете му не изтръпнаха от болка. Остави я обратно на стойката и отново се отпусна назад. Замисли се за убийствата на момичетата. Преди година Тревър Спийкмън, предполагаемият убиец, бе заловен, заспал на волана в тежкотоварния си камион, който отбил в аварийното платно. В каросерията полицията открила дълбоко упоено момиче. Както бе казал Том Лийт, осъждането на Спийкмън бе просто въпрос на време. Ала нещо в тези убийства непрекъснато глождеше Джак. Не беше само фактът, че момичетата, също както съпругата му, бяха починали от удавяне. Имаше и друго — смътно видение, което витаеше около съзнанието му като дух. Джак тръсна глава, неспособен да избистри спомена — безплодни усилия.

Въздъхна тежко и се пъхна под душа. Скоро щеше да види лицето на звяра.

По времето, когато извеждаха Тревър Спийкмън от килията му, в офисите на адвокатската фирма, заета със защитата му, се провеждаше сутрешно заседание. Облечени в типични безупречни костюми на ситно райе, старшите съдружници изпълваха заседателната зала за поредната оперативка. Всички изучаваха папки с идентично съдържание. Високият тъмноок мъж, седнал по средата на масата, не сваляше поглед от картините на Петер Мондреаан^[2] на отсрещната стена, които обожаваше. Никой не проговори по време на паузата. Той се прокашля, сякаш инстинктивно долови, че всички присъстващи очакват неговите напътствия.

— Накратко, господа, имаме проблем. — Той направи пауза и небрежно, но педантично нагласи чашката си с кафе точно по свой вкус. — Когато преди година се оттеглихме от криминалните случаи, сме пропуснали досието на Спийкмън. То не е било пренасочено към друга адвокатска кантора, както направихме с останалите си клиенти навремето, и технически ние все още го представляваме. Ситуацията ми бе изяснена буквално преди дни — след обаждане от офисите на прокуратурата. Изглежда, обвинението е нетърпеливо, и то с основание, да придвижи делото и предварителното му разглеждане е постановено за днес. Бяха обезпокоени от факта, че не са получили от нас очакваните документи за пледиране на виновност. Не е необходимо да ви казвам, че и аз самият бях силно обезпокоен, като се имат предвид и катастрофалните събития, които доведоха първоначално до закриването на отдела, занимаващ се с криминални дела в нашата фирма. Въпреки това с нищо не показах пред прокуратурата огромната си изненада — със съзнанието, че в недалечно бъдеще ще ви напусна заради съвсем различна служба… — Той плъзна поглед по лицата около масата, след което отвърна на прочетения в тях израз на споделена тайна с почти неприкрито самодоволно извиване на собствените си, тънки като молив устни. После продължи: — Не бих желал честта, която е на път да бъде оказана на тази фирма, да се помрачи от друго вътрешно разследване. И макар да е достойно за съжаление, че на случая „Спийкмън“ не е отделено полагаемото му се внимание, все пак е малко вероятно при други обстоятелства резултатът да бъде по-различен, като се има предвид тежестта на уликите срещу него. Така че, господа, след като се консултирах с Управителния съвет и естествено, като получим вашето одобрение днес, назначавам адвокат, който да се заеме с процедурата на защитата по делото на Спийкмън, и се надявам, че с времето проблемът ще бъде забравен — заедно с чудовището, което го породи, след като то бъде осъдено. Другият възможен път пред нас е да признаем недоглеждането и да се изложим на риска от публично очерняне, защото той със сигурност ще се оплаче, когато евентуалният новоназначен екип от адвокати види колко малко е направено по въпроса.

— Не можем ли да уволним някого за грешката, която ни е поставила в това незавидно положение? — прозвуча настървен глас.

— Изглежда, вече сме го направили, макар да нямам някакви по-определени спомени за този индивид. Човек на име Дейвид Тейлър. По онова време той е бил чиновник от проучвателния отдел при нас. Присъствал е при първоначалните разпити. Преди известно време е постъпил на служба в Сити.

— Жалко.

— Да, така е действително, но по-важното за момента е, че с цялата тази работа трябва да се приключи възможно най-бързо и с по-малко шум. Имам намерение да отида до Градския съд тази сутрин с единствения човек в тази фирма, който има някакъв опит в подобни дела. Като се има предвид предисторията, ще се съгласите, че изборът е изключително подходящ, в случай че нещата не се развият според предвижданията ни, което е малко вероятно.

Пътуването в метрото премина в типичната анонимна атмосфера и клаустрофобично усещане. Непрекъснатото отдръпване и натиск на телата, които се мъчеха на всяка цена да избегнат контакта с друго тяло, потисна неимоверно Джак. Всички очи бяха сведени надолу, приковани в пода или пробягващи по страниците на сгънатите вестници, за да се откъснат от ежедневието. Скицникът и пастелите на Джак бяха прибрани в олющеното кафяво куфарче, което стискаше в скута си. Вече съжаляваше за решението си да приеме тази задача. Усети, че пръстите му барабанят по повърхността на куфарчето, всеки в съвършен синхрон със своя събрат на другата ръка. Не се бе чувствал толкова нервен от първите дни на войната в Залива. Наложи си да диша дълбоко — все пак не ставаше дума за поле на бойни действия, а за съдебна зала.

Подстъпите към сградата на Градския съд бяха окупирани от репортери и фотографи. Джак се надяваше да е пропуснал задължителното преследване на затворническата камионетка, когато с вдигнати високо над главите обективи папараците се устремяват напред, а светкавиците неистово щракат в яростен опит да уловят профила на убиеца. Той си проби път през множеството — покрай грозната пищна фасада на съда във викториански стил, по тротоара на сравнително спокойната странична уличка, задръстена от спрени коли — към задния вход.

Не бе единственият, който се отвращаваше от натиска на тълпите. На двадесетина метра пред него, необичайно за тази част на града, край тротоара бе спрян даймлер с шофьор зад волана. Докато Джак се приближаваше, от лимузината излезе висока стройна жена, строго облечена в черно. Пепеляворусите й коси, прибрани в стегнат кок, допълваха общото излъчване на строгост. Тя стискаше в ръцете си голяма черна чанта „Гладстон“ и изглеждаше ядосана. За момент сякаш се поколеба, после се наведе под нивото на покрива, за да се изравни с вътрешността на колата. С приближаването си Джак съзря, че в купето седи мъж, макар водачът и рамките на стъклата да му пречеха да различи лицето. Обаче дочу гласа на жената. Правилно беше усетил: тя бе ядосана.

Акцентът й носеше ясно доловимите нотки на човек, живял в предградията на Сидни, ала острите звуци бяха полирани от британска мекота. Джак се приближаваше бързо към тях, но меките подметки на велурените му спортни ботуши не издадоха появата му. Той продължи напред, като същевременно се приведе, подтикван от любопитство, за да зърне по-отчетливо лицето на пътника в колата. Ала вътрешността изглеждаше ненужно затъмнена. Беше на около десет крачки от колата, когато чу дълбокия тембър:

— Просто се погрижете за „крал Артур“, госпожице Стърн.

Джак Форт се закова на място насред улицата. Не можеше да направи и крачка напред, а не знаеше защо. Както стоеше като поразен от гръм, колата се плъзна напред и мина покрай него. Жената забързано изкачи стъпалата, а той все още не можеше да помръдне.

Какво, по дяволите, не беше наред? Какво ми става?

Щом почувства, че необяснимият ужас, който го бе обхванал, започна да се разсейва, Джак се запита дали не го беше връхлетял някакъв спомен. Или пък бе заради „коктейла“ от ваксини, който му бяха инжектирали преди Залива? Каквото и да беше, то го приковаваше към земята и не му позволяваше да направи и крачка. Опита да се вземе в ръце. Намираше се в тиха малка уличка на път към работното си място. В продължение на няколко секунди се помъчи да възстанови в мислите си мига, в който тялото му се бе сковало, но съзнанието за това — кога точно бе станало всичко — беше отлетяло. Необяснимо защо, от унеса му го изтръгна вътрешният му глас: „Започваш да сдаваш багажа, Джак, приятелю. Психиатърката те предупреди, че ще стане така“.

Джак разтърси глава и се запъти към вътрешността на сградата, в която процесът „Короната срещу Спийкмън“ щеше да предприеме първите си колебливи стъпки по пътя към доживотната присъда на обвиняемия.

Викторианските коридори с високи тавани бяха претъпкани. През познатия гъст синкав дим от стотици цигари се просмукваше наелектризирано напрежение. Джак заобиколи изпружените крака на арогантните тийнейджъри, проснати по масивните дъбови пейки, и стигна до съдебна зала номер седем. На външните крила на вратата към балкона бяха закачени табелки, показващи, че места няма, но тълпата продължаваше да засипва с въпроси униформените отпред. Джак си проби път по-нататък, до входа за пресата, и показа служебния си пропуск. Влезе вътре, само миг по-късно всички бяха призовани да станат и Джак зърна за първи път най-ненавиждания от нацията човек.

— Вие ли сте Тревър Спийкмън? — запита съдебният пристав в черна мантия злочестата фигура в клетката за подсъдими, която бе придържана в изправено положение от двама служители на затвора със строги лица. Яркото осветление в залата се отрази в стоманената повърхност на белезниците, които свързваха тримата в едно.

Джак се вгледа в лицето на обвиняемия.

Спийкмън приличаше на културист, който се е отказал от тежестите и впоследствие е натрупал прекалено много килограми. Лицето му беше широко и бяло, а изплашените му ококорени очи сякаш не можеха да схванат какво точно става около него.

— Вие ли сте Тревър Спийкмън? — Раздразнението в гласа на пристава се покачи с един децибел.

— Да, аз съм. — Гласът на обвиняемия прозвуча неуверено, на пресекулки. От балкона изригна яростен крясък: „Копеле!“. Самотният вик бе подхванат и от други и скоро всички с крясъци изразяваха общата си ненавист към убиеца.

— Тишина! — заповяда блюстителят на реда в залата, ала вялият заповеден израз бе удавен в общата какофония от звуци на животинска омраза. Председателстващият съдия поде апела за ред и тишина:

— Ще наредя опразване на залата, ако последва повторно прекъсване на процедурата. Запазете тишина и не оскърбявайте съда. — Врявата заглъхна до равномерно боботене и след малко се възцари напрегната тишина.

Джак не сваляше поглед от Спийкмън през цялото време. Ужасените очи на мъжа срещу него не можеха да се фокусират — като на новородено. Двамата придружаващи го тъмничари продължаваха да се взират право пред себе си с безизразни лица.

— Сега — подхвана отново приставът — ще прочета повдигнатите срещу вас обвинения. Кой представлява обвиняемия?

— Аз — прозвуча женски глас, познат отскоро.

Джак извърна поглед от Спийкмън и го насочи към редицата юристи. Тя продължава да изглежда ядосана, помисли си той. Едно по-скоро силно и одухотворено, отколкото красиво лице отвърна на погледа на съдебния пристав.

— Лиън Стърн от „Тийл, Уиндъл и Крайтън“.

Джак бе изненадан, че тя тепърва се представя. Тези неща обикновено бяха известни много преди предварителното разглеждане.

Чиновникът продължи с изчитането на седемте обвинения в убийство и едно отвличане. След всяко едно от тях се чуваше едва доловимият шепот на Спийкмън: „Невинен“. Джак започна да нахвърля предварителната скица на съдебната зала и членовете на съда, които се помещаваха в нея. Очерта най-общо фигурите на тримата магистрати, скицира по същия начин членовете на екипа на обвинението от Кралската прокуратура и изобрази враждебния силует на обществената галерия. После се съсредоточи върху лицето на звяра.

Именно затова бе тук — да нарисува лицето на убиеца на момичетата. Никога не беше лесно. Работата на съдебния художник бе да улови нещо повече от обичайната прилика. Неговата задача беше да предаде настроението в съдебната зала и душата на обвиняемия. Пресата можеше да разполага с колкото пожелае снимки, за да покаже на обществото как изглеждаше Спийкмън, обаче Джак бе тук, за да разкрие какъв в действителност е той. Ала Спийкмън не изглеждаше нито отегчен, нито гневен, нито пък примирен или горд — беше просто изплашен и объркан. Колкото и да се стараеше, Джак не успяваше да нарисува картината както трябва, така както искаха вестниците.

Ненадейно осъзна, че предварителното разглеждане върви към своя край. Лиън Стърн изрази съгласието си, че делото трябва да бъде представено в Кралския съд без по-нататъшно протакане. Отиде дори по-далеч, настоя за експедитивност. Джак долови нещастния израз в лицето й, в упорито издадената напред брадичка.

— Защитата не прави постъпки за пускане под гаранция от името на своя повереник.

Докато слушаше последните юридически формалности, Джак бе продължил несъзнателно опитите си да дорисува портрета на обвиняемия. Сведе поглед към листа, за да види резултата от последните си усилия. Всичко се завъртя пред очите му, когато нарисуваното достигна до съзнанието му. Над раменете на Тревър Спийкмън беше нахвърлил чертите на един доста по-млад и далеч по-познат човек. Взимайки зеления пастел, Джак добави очите, облегна се назад и се вторачи в лицето, което не можеше да сбърка с никое друго — лицето, което го посрещаше в огледалото всяка сутрин.