Ранкин Дейвис
Злоупотреба с правосъдието (36)

35.

Стаята на Джейкъбсън миришеше на всички други, които бяха пребивавали тук преди него. Мръсотията лепнеше в олющения гардероб, пропълзяваше по зацапаното огледало на тоалетката и се въргаляше във влажния дюшек на единичното скърцащо легло. Беше вечер. Евтиният му електронен часовник просветваше в червено, за да му напомни, че има работа за вършене. Преди уискито да окаже приспивното си въздействие, той беше похарчил част от парите на Форт за костюм от туид втора употреба. Чифт поизносени кафяви обувки допълваха ансамбъла. Бяла риза без яка, потъмнели месингови копчета за ръкавели и разнищена по краищата вратовръзка на райе окончателно завършиха екипа му. В момента костюмът лежеше на оранжевия пластмасов стол под мътната светлина на нисковолтовата крушка.

Джейкъбсън се протегна. Нощта приближаваше бързо. Обмисли отново задачите си. Баровете бяха местата, където човек можеше да намери каквото търси — хора, непредпазливо изпуснати приказки и тайни. Ако се приближиш към човек посред бял ден, когато слънцето блести и лъчите осветяват всички страни на живота му, резултатът ще е отрицателен. Но ако го хванеш в бара, когато нощта се спуска и вътрешностите му са наквасени със силно питие, истината излиза наяве заедно със смърдящия му дъх. Студентите носеха на пиене, но също така и лекторите — или „доновете“, както ги наричаха на това странно място. Реши да се насочи към кръчмите около колежа, да слуша и наблюдава, за да навлезе в академичния свят. Ако сполучеше, можеше да използва подправените пълномощия, които пазеше в портфейла си, за да продължи нататък, но първо трябваше да се види с портиера на колежа.

Надигна се от сивкавите чаршафи, плисна малко застояла вода на очите си, облече се и излезе навън, за да подхване търсенето си отново. На долния етаж барманът отбеляза смяната на дрехите му с леко одобрение, докато Джейкъбсън си проправяше път към изхода из задименото, пълно с народ помещение.

Навън студът бе станал по-хапещ и го принуди да скрие ръце в джобовете на току-що закупеното яке. Имаше добра памет за пътища и посоки. Първо откри тъмната, смразяваща фасада на колежа. Приличаше на място, където грифоните биха се почувствали като у дома си. На входа се тълпяха студенти с плътно увити вратове, вкопчени в куфарите, саковете и мечтите си. Една тъмна фигура седеше в офиса вдясно от големия портал. Суровото й лице следеше движенията наоколо — това без съмнение беше портиерът на колежа. Никой не можеше да влезе или излезе без негово знание или разрешение. Мъжът изглеждаше около петдесетгодишен, спретнато облечен в черно сако, жилетка и строга вратовръзка. Той кимна отривисто на Джейкъбсън, щом детективът се приближи към отворената врата.

— Добър вечер — подхвана Джейкъбсън.

— Сър — отвърна човекът стегнато, но без сянка на уважение.

— Вие ли сте портиерът на сградата?

— Сър. — Тонът му остана същият.

— Искам да кажа — този, който командва тук.

— Някои биха могли да се изразят и така, сър, аз само си върша работата. Мога ли да ви попитам какво желаете?

— Информация.

— От вестниците ли сте? Не разговарям с пресата.

Джейкъбсън осъзна, че ще му се наложи да използва фалшивите си пълномощия по-рано, отколкото бе очаквал. Извади документите на разумно разстояние и под лошо осветление.

— Полицейско управление „Метрополитън“, помощник-инспектор Дени. — Джейкъбсън говореше с твърд, силен глас.

Портиерът бързо пристъпи към вратата и го покани да влезе в помещението, след което внимателно затвори зад гърба му.

— Чаша чай, инспекторе?

Джейкъбсън потри ръце, за да прогони студа.

— Бих се зарадвал и на нещо по-силничко.

Портиерът кимна с разбиране, след което пъхна ръка в чекмеджето в дъното на бюрото. Джейкъбсън долови приятното за ухото гъргорене от пълна бутилка, която излива съдържанието си в метално канче.

— Оценявам гостоприемството ви. — Той вдигна съда към домакина си.

— За какво става дума, сър? Тук не идват често служители от Мет.

— Не чух името ви.

— Бригс, сър. Господата тук ме наричат Башър^[1], макар че не знам защо.

Джейкъбсън хвърли поглед към огромните ръце с изпъкнали кокалчета на мъжа и реши, че би могъл да излезе със смело предположение.

— Откога заемате този пост, господин Бригс?

— Без „господин“, сър. Бригс ми е името и се гордея да ме наричат с него. Главен портиер, тази Коледа ще станат десет години.

Обаче Джейкъбсън го вълнуваше периодът преди това.

— Ами преди? — Той отпи глътка от уискито.

— Помощник-портиер в продължение на петнадесет години, след дванадесетгодишна служба в леката пехота, дивизия Дърхам.

Това обясняваше много неща.

— В Кралската пехота?

— С отличие, сър — добави гордо Бригс.

— Опитвам се да науча нещо за някои стари възпитаници. — Лицето на Бригс потъмня. — Нищо скандално, честна дума. Просто рутинна проверка.

Джейкъбсън изреди някои от имената, които бе запаметил от списъка. При споменаването на Бъркли изражението на Бригс стана сурово.

— Прочетох за господин Бъркли във вестника. Много жалко, такъв нещастен случай. Нещастен случай е било, нали, сър?

— Разбира се. Да не сте чули някакви други тълкования?

— Просто си изяснявам нещата — заради колежа.

— Разбрано, Бригс. — Той зачака повече подробности.

— Както ви казах, по онова време бях помощник-портиер. Господин Ашърст беше началник тогава. Той отговаряше за дисциплината.

— Че има ли проблеми с дисциплината в място като това?

— Не, напоследък почти няма. Повечето от студентите са тук, за да учат. Но невинаги е било така.

— А как е било по онова време?

Бригс сякаш се бе потопил в носталгични спомени.

— Различно, да-а, доста по-различно.

Джейкъбсън трябваше да го насочи отново в необходимия му ред на мисли.

— Помните ли някои от приятелите на господин Бъркли от онова време? Тези, с които се е движил?

— Е, около него имаше достатъчно момчета, ако разбирате какво искам да кажа, но имаше един по-възрастен тип, с когото се бяха сприятелили.

— Можете ли да си спомните името му? От тези, които споменах ли е?

Портиерът поклати глава:

— Не-е, единственото, което помня за него, е, че беше студен. Сирак, ако не ме лъже паметта. Малко по-голям от господин Бъркли, вече в докторската програма. Не беше от същия сой, но имаше достатъчно ум в главата си. Сигурен съм, че двамата бяха в една лодка.

— Моля?

— Лодката на колежа — четворка с кормчия. Господин Бъркли беше кормчия, неговият приятел — първи гребец. Не си спомням кои бяха останалите членове на екипажа. Все си мислех, че е доста странно, дето двамата са приятели. И все пак няма нищо по-странно от…

— Студентите?

Прекъсването накара портиера да се сепне.

— Човешката природа — отвърна подозрително. — Не ми казахте за какво става дума, сър.

Джейкъбсън довърши питието в канчето си.

— Опасявам се, че и аз като вас не съм съвсем наясно. Просто следвам заповедите. Сигурно си спомняте как е.

Бригс пристъпи към вратата.

— Ако това е всичко, инспекторе? — Започна да я разтваря.

Джейкъбсън почувства ледения полъх, който нахлу в уютната стаичка.

— А господин Ашърст, какво стана с него?

— Тъжна история. Уволниха го за кражба малко преди да застъпя на неговото място. — Той отвори вратата докрай и подкани с жест Джейкъбсън да напусне.

— Жив ли е още?

Бригс поклати глава:

— Едва крета, напива се до смърт. Обаче така и не можа да напусне Оксфорд. Прекалено много обичаше живота тук.

Джейкъбсън реши да последва посоката на изпънатата ръка на портиера. Ако събудеше подозрения, местните власти щяха доста да се впечатлят от опита му да се представи за полицейски служител.

— Къде мога да го намеря?

Бригс се взря в него, сякаш взимаше важно решение.

— Предполагам, че на стария пияндур няма да му е излишна компания за чашката. Ще го намерите там, където се подвизава всяка вечер, надолу по Сейнт Алдейтс, в „Белия рогач“. — Джейкъбсън веднага разпозна по памет мястото от картата за туристи. — Не приемайте всичко, което ви каже, за чиста монета. Той е доста окаян, изпълнен с горчивина човек. — Бригс се втренчи в лицето му. — Не би било умно от ваша страна да споменавате, че сте говорили с мен.

Джейкъбсън нямаше нужда да разпитва повече. Бе сглобил картинката. Почувства ледения поглед на портиера като свредел между лопатките си, докато се отдалечаваше.

„Белия рогач“ се намираше на пет минути бърз ход от колежа. Джейкъбсън покри разстоянието почти тичешком. Долнопробното уиски никак не се съгласуваше с нуждите на организма му, а и старите нови обувки му бяха направили мазол на глезена. Искаше да ги изуе колкото се може по-скоро.

Беше тиха кръчма. Малки групички пиячи около тъмни дъбови маси разговаряха приглушено, сякаш се намираха в църква или катедрала. Джейкъбсън реши, че самият той също трябва да изглежда отпуснат и небрежен, иначе щеше да се набива в очи като нашумял писател след телевизионно интервю.

Само след няколко секунди кроткият барман със сведени очи му достави питието и той замислено отпи от чашата, докато се оглеждаше за Ашърст. Мислено се срита отзад, задето не бе измъкнал описание на бившия портиер от Бригс, но после прецени, че подобно забавяне от пет минути би могло да доведе до фатален край.

Това си беше бар за мъже — нямаше ротативки, електронни игри, суетня или цветя, нито пък лъскави парапети или празни обещания за караоке^[2], или кръчмарски викторини. Таванът бе тъмен и нисък. Старинните му греди изпъкваха като дебели артерии. Стените бяха с груба замазка и без всякакви украси. В единия ъгъл седеше едър мъжага, който се взираше в горящия огън. На ниската маса пред него имаше празна халба и чашка с останала глътка ром. Спуканите капиляри на носа му лъщяха в яркочервено от отблясъците на пламъците.

Джейкъбсън поръча питиетата и ги постави пред втренчения в огъня мъж, който нито помръдна, нито по някакъв друг начин показа, че забелязва присъствието му.

— Каквото и да се опитваш да ми пробуташ, нямам пари, за да купувам — прошепна с плътен северняшки акцент.

— Никак не сте се променили, господин Ашърст — опита Джейкъбсън.

Мъжът извърна глава към черпещия. Очите му бяха леко замъглени от рома — като на човек, който рядко изтрезнява.

— Не ви познавам.

Джейкъбсън предполагаше, че наквасеният с ром мозък не би могъл да се похвали с особено отчетлива памет.

— Не се изненадвам, сигурно са минали двайсетина години. — Той се настани на стола срещу него. — Не съм си и помислил, че ще ме помните, но аз ви помня. Та кой в Оксфорд не познава Ашърст? За първи път идвам насам, откакто ме изгониха от Мертън. — Джейкъбсън помнеше името на колежа от справочника.

— И вас ли? — попита Ашърст, преди отново да се взре в пламъците.

— Заради едно недоразумение — обясни Джейкъбсън.

— А при мен не, при мен си беше нагласена работа — продължи той разсеяно, сякаш историята бе отегчителна и за самия него.

Джейкъбсън реши да рискува с още едно предположение.

— Това копеле Бригс, всички чухме за историята.

Ашърст взе в ръка чашата с ром и я пресуши на един дъх.

— Добре сте информиран. От самото начало този кучи син бе хвърлил око на мястото ми и се възползва от първата възможност. Както и да е, теб какво те е грижа след всичките тези години?

Джейкъбсън се присъедини към съзерцанието на огъня, което му се видя най-правилният ход за момента. Също като мъжа срещу себе си довърши питието на един дъх.

— Справям се доста добре в живота.

Старият бивш портиер се вгледа в дрехите на Джейкъбсън.

— Костюмът е шит по поръчка, но не за теб.

— Точно попадение — призна той. Ашърст може и да беше алкохолик, но притежаваше острия ум на човек, принуден да оцелява със собствени сили. — Частен детектив съм. — Това беше първото вярно изявление, което изричаше за цяла вечер.

— А това е прикритието ти, предполагам — довърши Ашърст вместо него.

— Нещо подобно.

Ключовият момент в разговора бе настъпил. Джейкъбсън зачака да чуе какви щяха да бъдат следващите думи на обзетия от горчивина мъж.

— Ако ти трябват кирливите ризи на колежа и можеш да си платиш, имаш ги. С нищо не съм задължен на онези лайнари. Главата си залагам, че не ме познаваш, а ако се бяхме срещали, аз сто процента щях да си те спомням, пиян или трезвен. И така, петдесетачка в брой и ако нещо се е случило, гарантирам ти, че знам за него. Питиетата също са от теб.

Джейкъбсън се ухили така, че бузите го заболяха. В добрите стари дни този човек без съмнение бе всявал страхопочитание. Бригс трябва да беше извъртял доста хитър номер, за да го измести. Извади петдесет лири от различни скришни места на костюма си. След като повтори и плати поръчката, Джейкъбсън очерта основните насоки на търсенето си.

Ашърст кимна мрачно:

— Тези от семейство Бъркли винаги са били крадци, поколение след поколение. Разликата бе в това, че успяваха да излязат сухи от водата. А този малък непрокопсаник са го хванали да бърка в касата. Той беше слабохарактерен, слабохарактерен и глупав. Другият, Крайтън, виж, той вече е друга работа. Също и голям умник — получи стипендия за научна работа в чужбина, не си спомням къде точно.

— Продължавай — поощри го Джейкъбсън.

— Бъркли имаше връзки, а Крайтън — не. Но той скоро успя да нагоди нещата, даже уреди издънката в екипажа на лодката. Малкият Бъркли много се гордееше с това, все разправяше, че двамата са „боутмени“^[3]. — Джейкъбсън мислено отбеляза факта. — Онзи беше нафукан, Крайтън де. Също като доновете, обаче… особено един от тях, ама не се сещам за името в момента. Както и да е, това, което никога няма да забравя, е как гребеше като фурия по Айсиз. Помня, че го гледах как гребе, все едно ненавижда водата или нещо такова… направо я пореше. Можеше и съвсем сам да печели състезанията, обаче винаги внимаваше, когато трябваше да слезе от лодката. Трябваше да бъде долепена до сушата, плътно до брега.

Джейкъбсън започна да си мисли, че Ашърст е изпаднал в пиянско бръщолевене, когато той продължи със съвсем тих глас:

— Тогава се случи онази работа с момичето. — Приведе се напред, стиснал чашата с ром в ръка. — Така и не разбрах подробностите, а аз научавах всичко. Шефът плътно покри нещата. Ама сигурно работата е била лоша. Нали се сещаш, като теста с киселината, колкото по-малко чуеш за нещо, толкова по-лошо е било значи. Така и не разбрах кой от тях е бил, но на момичето му беше платено да си държи езика зад зъбите. Тя бе от местните повлекани, дето си падат по курове от добри семейства. Ама онази нощ явно е получила повече, отколкото й се е искало.

Именно неща от този сорт искаше да чуе Джейкъбсън. Не знаеше дали щяха да свършат работа на Форт, но щяха да осигурят нови парични постъпления.

— Какво стана?

— После, ако реша, че си струва.

Ашърст свенливо погледна питието. Барманът вече бе приготвил новите чаши на бара.

— Дано да си заслужава — предупреди Джейкъбсън, докато ги поставяше на вече пълната с празни чаши маса.

— Тя едва не се удави… всъщност един от тях едва не се удави с нея в Айсиз. Ако не били няколко от другите студенти, които плували голи, щяла е да умре.

Мисълта на Джейкъбсън се насочи към информацията, която Форт беше споделил с него за „крал Артур“. Представи си и водната смърт на Дебелата Пати, обаче Бъркли бе мъртъв от две седмици.

— Кой от тях е бил?

— Има ли значение? Това е стара история, като мен. Никой никога не призна, даже и момичето. Можеш да я питаш, ако искаш.

В спокойното помещение се понесе приканването за последни поръчки.

— Къде да я намеря?

— Това срещу двайсетачка? — Джейкъбсън бръкна в джоба на панталона. — Не, вече срещу трийсет — добави Ашърст. Джейкъбсън стовари парите на масата. Ашърст надраска адреса на обратната страна на подложка за халба и му я подаде. — Все още е в занаята. Преди няколко години самият аз се възползвах от услугите й. Даже направих опит да я подпитам за онази нощ. Ама тя не обели и дума, нито думичка. Не съм опитвал с пари обаче. Едно за изпроводяк?

Джейкъбсън каза на бившия портиер, че сега е негов ред да почерпи. Ашърст му се ухили:

— А, не. Мисля, че сръбнах достатъчно тази вечер.

Джейкъбсън се запъти към телефона, за да се обади на Джак Форт. Никакъв отговор. Разгърна омазнения си бележник за номера, който Лиън Стърн му бе дала, когато му беше поръчала да издири Дебелата Пати. Този път попадна на телефонен секретар. Остави съобщение след сигнала:

Госпожице Стърн, Джейкъбсън е. Намирам се в Оксфорд за задачата, която ми постави Джак. Наричали са се „боутмени“ — не знам дали това ви говори нещо. Насочиха ме към едно момиче, което е било нападнато от един от тях преди години, едва не се удавила. Един от тях може да е нашият човек. Вижте, привършват ми дребните. Ще позвъня утре.