Ранкин Дейвис
Злоупотреба с правосъдието (35)

34.

На Джейкъбсън му трябваше почти цял час, за да стигне до Оксфорд с влак. Студът на късната есен се бе преборил с немощната отоплителна система във вагоните и прозорците от вътрешната страна се бяха замъглили. Изобщо не го бе грижа. Не искаше да гледа как външният свят минава като на лента покрай него. Влажните полета и есенното спокойствие въобще не бяха по неговата част. Дай му на него прилична пиячка и игра на карти — това беше представата му за райско благоденствие и личен покой. И все пак в портфейла си имаше двеста лири и му предстоеше работа за вършене. Билетът за отиване и връщане му осигуряваше прибирането у дома.

У дома. Ама че майтап. Офисът му бе станал купчина пепел, дрехите му бяха сполетени от същата участ. Добре че майка му пазеше някои негови стари парцали, иначе щеше да му се наложи да е пак по анцуг. Както се оказа, модата бе направила пълен кръг, разкроените панталони и крещящото палто от безгрижните му дни на „любов и мир“ бяха съвсем в крак с новите тенденции в облеклото. Реши да ги пусне на братовчед си, който имаше сергия на пазара, веднага след завръщането си в Лондон.

Форт бе споделил с него това, което знаеше за Бъркли. Не беше много и в по-голямата си част се опираше на предположения. Въпреки това Джейкъбсън бе навъртял няколко телефона, преди да се метне на влака. Изглежда, бяха на прав път. Банкерът действително беше криввал.

Той кръстоса крака и ги подпря на отсрещната седалка. Сигурно вече наближаваха Оксфорд. Бе казал истината на Форт за това място. Беше идвал тук само за футболни мачове. Но не му бе споменал в качеството на какъв. Тогава нещата се бяха развивали добре за него. Тъкмо беше завършил полицейската школа и бе избран в оперативното звено на отдела за борба с хулиганските прояви. Акцентът и произходът му предоставяха идеално прикритие като запалянко от Милуол на предната линия в далечни гостувания. Тогава бе станал инцидентът с наръганото петнадесетгодишно момче на централния стадион в Оксфорд. Той се намеси и бе разкрит. Запалянкото от Милуол все още беше вътре, поне се надяваше да е така.

Това бе и последното му пътуване до Оксфорд. Познаваше няколко възпитаника от университета все пак. Те се появяваха в Мет във връзка с програмата за свободен достъп на дипломираните от Оксфорд, прекарваха около половин час по обичайните маршрути като патрулни полицаи, след което се понасяха към Брамсхил Трейнинг Колидж и бляскавата си кариера.

В пътеводителя, който бе купил от книжарницата на гарата, се разказваше за завладяващата красота на това място. За библиотеката „Бодлиън“^[1], църквата „Крайстчърч“ и река Айсиз^[2], историческото очарование, непреходността — абсолютни дивотии за него. Той трябваше да открие плазмодия, който се беше опитал да опече него и бе успял да заколи Дебелата Пати. Ако действията му щяха да спомогнат за това, тогава гласуваше с две ръце „за“. На всичкото отгоре това си беше почивка, в която друг покриваше разходите му, а той щеше да е в безопасност.

Дразнещо ведър глас оповести, че влакът пристига в „нашия красив град Оксфорд след две минути“.

Джейкъбсън метна сака през рамо и тръгна, поклащайки се, по коридора към изхода, докато влакът спираше на перона. Студенти — господи, човек можеше да ги забележи от другия край на света: с румените им личица и театрални сбогувания, с кашмирените им пуловери с бутикови дупки на лактите, с небрежно-богаташки вид на мамини дечица и велосипедите им, където и да се обърнеш. Не биха изкарали в Лондон и секунда при онова натоварено движение и умело пипащите крадци на планински бегачи.

Докато се насочваше към централното бюро „Информация“, хубостта на късноцъфтящите цветя и великолепието на архитектурните ансамбли му подействаха потискащо. Имаше нужда да пийне нещо, обаче картата от туристическата служба щеше да му е необходима за оформянето на по-нататъшната стратегия за действие.

След като стоя половин час на опашка зад група объркани италианци, той най-сетне плати за пътеводител и карта и се насочи към най-близкото място, където сервираха алкохол. Интериорът бе отвратителен — от тавана висяха голи крушки, въздухът не можеше да се диша заради талазите цигарен дим и навалицата небръснати мъже, които играеха билярд и се наливаха здраво дори и в този ранен час на деня. Джейкъбсън въздъхна с облекчение. Това вече му допадаше — тук се чувстваше като у дома си. Барманът, който прие поръчката му за половинка силна бира и двоен скоч, бе приемливо кисел, макар да му липсваше дозата истинска злоба, с която един кокни на негово място би изпълнил задачата. Джейкъбсън си помисли, че разплискването на част от бирата по мърлявия плот все пак допринесе отчасти за наваксването на този пропуск. С двете стотачки щеше да изкара доста дълго.

— Имаш ли свободни места?

Собственикът с жълтеникаво лице бършеше една чаша с мръсна кърпа.

— Плаща се предварително в брой, петнайсет на вечер, без закуска и никакви жени, освен ако преди това не се договориш с мен.

— Готово.

Джейкъбсън винаги разваляше едрите банкноти на дребно и ги държеше на различни места. Така никой жаден пияница не би имал повод да му се увеси за почерпка или пък да го причака след затварянето на заведението. Отброи три банкноти по пет лири от рехавата пачка и ги сложи върху локвата от разплискана бира.

— Хич не си падам по хипита — предупреди го мъжът, като изтръскваше течността от парите.

— Аз също — отвърна Джейкъбсън загадъчно, като напълно съзнаваше как е облечен. Усмихна се вътрешно, щом забеляза, че собственикът зачеса темето си в искрено недоумение. Това място щеше да свърши работа, и то идеално.

След няколко питиета вече се чувстваше приятно освежен и способен да се заеме с изучаването на географията на това място. Повечето от колежите бяха подредени спретнато в това, което, общо взето, можеше да се нарече център на района. Сякаш градът се е разраснал около тях, вместо обратното. Отбеляза си този, върху който трябваше да се съсредоточи, и със задоволство откри, че в непосредствена близост до него има изобилие от кръчми. Вече се чувстваше далеч по-добре. Тони Джейкъбсън вдигна мислена наздравица за господин Джак Форт и госпожица Лиън Стърн. Двамата му бяха помогнали отново да се почувства като ченге на служба. Новата работа винаги трябваше да се започва в нов ден. Значи задачата можеше да изчака до утре.

— Тоби, сигурно не говориш сериозно. — Но изразът на лицето му през масата в закусвалнята й подсказваше, че бе напълно сериозен. Изглеждаше изведнъж остарял, прегърбен под тежестта на наученото наскоро. В крайна сметка беше успял да я открие в библиотеката на „Тийл, Уиндъл и Крайтън“ и тонът на гласа му бързо я бе убедил, че новините, които й носи, са прекалено важни за телефон. Пък и след разкритията на Джак в жилището й тя не искаше да говори по никакъв друг начин, а лице в лице, и то на някое усамотено място.

— Ето, направих копие на доклада. — Той извади документа тържествено, сякаш бе историческа ценност.

Лиън прочете как висшите полицейски служители бяха провели разговора със собственика на колата няколко месеца след събитието и как — чрез процедурата ИРИ — от него са били свалени всички подозрения. Според изявлението му, в нощта на изчезването на Колийн Бриджис личният му автомобил е бил в гаража.

— Би могло и да е вярно. Пат Бараклоу… — Тя припряно снижи глас, щом забеляза Тоби нервно да се озърта в почти празната закусвалня. — Тя не е знаела пълния регистрационен номер на колата. И една цифра разлика би могла да доведе до напълно погрешен резултат.

— И аз така си помислих, затова чукнах с мишката номера на документа, към който е препратката. Ето тук, в края на страницата. — Посочи й го с пръст, но той не й говореше нищо. — Това, което излезе от него, бе оригиналният текст на показанията на Пат Бараклоу.

— Ние вече го имаме — отбеляза Лиън, — нали?

— Не. Това, което ние имаме, е редактирана версия, в която изобщо не се споменава пълният и точен регистрационен номер на колата, както и точната й марка. Тя или е била сплашена, или са й платили. Собственикът определено разполага с достатъчно пари и власт, за да го направи.

Лиън знаеше, че той има право. Името се бе набило в очите й, когато бе погледнала документа. Беше един от най-богатите хора в страната. Освен това сър Колин Биг бе собственик на най-крупния клиент на „Тийл, Уиндъл и Крайтън“ — „Биг Трак Холидж“, работодателите на Спийкмън.

— Ако — подхвана Тоби — това действително е била грешка, защо тогава са редактирали изявлението?

— Всъщност не точно това ме притеснява. А фактът, че авторката на това изявление в момента лежи в моргата — отвърна Лиън.

— Трябва да отидем в полицията с това — натъртено рече той.

— Мисли, Тоби. Нали именно в полицията са изменили показанията. Нима си въобразяваш, че като повдигнем този въпрос, ще ни позволят отново да видим изявлението?

— Обаче аз разполагам с копие.

— И как си се сдобил с него?

Мисълта му превключи на инспектор Барнс.

— Бих предпочел да не отговарям на този въпрос.

— Ето на̀, и аз за това ти говоря. Ще ти подхвърлят някакво обяснение, след което ще ни изкарат през носа всичко, което сме задигнали от НПК-2. — Той кимна отчаяно, като прекрасно съзнаваше, че в думите й се крие самата истина. — Джак непрекъснато повтаряше, че трябва да има връзка между случая „Спийкмън“ и смъртта на Бъркли.

Тоби вдигна поглед над ръба на чашата с лишения от кофеин блудкаж, който в тези заведения наричаха кафе.

— Какво искаш да кажеш? — Тя трябваше да сподели всичко с него. — Пък аз все се питах защо „Тийл, Уиндъл и Крайтън“ се занимават с криминален случай. Нали бяха изключили това перо от дейността си?

— Така е. Сега криминалните проявления се препращат към по-малките фирми в околността, в района, където е извършено деянието.

— А него фирмата ли го защитава?

— Ще получиш заплащане за труда си, не се безпокой.

— Пет пари не давам, вече и тръпката ми стига.

Тя не можа да сдържи усмивката си.

— Някой действително защитава нещо. Със сигурност и полицията е замесена или са били замесени, когато е изменено изявлението, но те не могат да имат достъп до моята фирма. Не забравяй, че Биг е един от основните поддръжници за набирането на средства за торите и е личен приятел на премиера. Може да има много скрити причини, не само една.

Тоби направи физиономия, допивайки остатъка от кафето си.

— Трябва да стъпим на твърда почва с това. Би било напълно безсмислено да нахлуем под пара в кабинета на виден бизнесмен и го обвиним в бог знае какво.

— Напълно си прав, Тоби. Обаче има нещо, което много ме интересува.

— Казвай.

— В показанията на Пат — онези, които ние открихме, помниш ли какво казва тя за силуетите в колата?

— Разбирам накъде биеш.

— Това, което трябва да разберем, е кой още е бил в тази кола в нощта, когато е убита Колийн.

— Един човек със сигурност е бил там.

— Кой?

— Нали не мислиш, че сър Колин собственоръчно е карал личното си бентли?

— Шофьорът, нали?

— Право в десетката. Намери ми го и ще сме се сдобили с необходимата връзка.