Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Just Cause, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2023 г.)

Издание:

Автор: Джон Каценбах

Заглавие: Справедлива кауза

Преводач: Елика Рафи

Година на превод: 1999

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство „Весела Люцканова“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1999

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Петекстон“

Редактор: Вихра Манова

Художник: Валентин Киров

ISBN: 954-8453-30-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18694

История

  1. — Добавяне

Пет. Отново в отделението за осъдени на смърт

За всеки репортер идва момент, в който както пространството пред окуляра на стрелеца се стеснява към центъра на мишената, всичко странично избледнява и случаят добива конкретни очертания. Пропуските в изложението, липсите, които трябва да бъдат запълнени с информация, вече са очевидни и подобно на гробокопач, който хвърля лопати пръст върху ковчега, и репортерът запълва празнотите в своята версия.

За Матю Кауърт този момент бе настъпил.

Той нетърпеливо потропваше с пръсти по покритата с линолеум маса, докато чакаше сержант Роджърс да въведе Фъргюсън в стаята за срещи. След пътуването до Пачула в него кипяха въпроси, чийто отговор трябваше да бъде намерен. Историята се поуталожи в съзнанието му. Това стана в момента, в който Тани Браун гневно призна, че Фъргюсън е бил ударен от Уилкокс. Малкото признание отключи куп лъжи. Матю Кауърт нямаше представа какво точно се е случило между детективите и тяхната жертва, но знаеше, че съществуваха достатъчно въпроси, които да потвърдят неговия разказ и евентуално да доведат до преразглеждане на случая. Онова, което той сега отчаяно търсеше, беше вторият елемент. Ако Фъргюсън не е убил момиченцето, кой тогава е убиецът? Когато Фъргюсън се появи на вратата с незапалена цигара между устните и пълни с документи папки, Кауърт едва се овладя да не скочи на крака.

Двамата мъже си подадоха ръце. Кауърт не откъсна поглед от Фъргюсън, докато той се настани на стола срещу него.

— Аз съм отвън — каза сержантът и остави репортера и затворника в малката стая. Резето на вратата шумно изщрака.

Затворникът се усмихваше. Не с радост, а с някакво самодоволство и само за миг, когато сравни усмивката пред себе си с ледения гняв в очите на Тани Браун, Кауърт почувства, че в него се надига неопределено вълнение. После това усещане утихна. Фъргюсън шумно тръсна документите върху масата.

— Знаех, че ще се върнеш — заяви той. — Знаех какво ще откриеш там.

— И какво мислиш съм открил?

— Че съм ти казал истината.

Кауърт се поколеба, но реши малко да посмачка самочувствието на затворника.

— Открих, че си ми разказал някои истини.

Фъргюсън веднага настръхна.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? Не говори ли с ония ченгета? Не видя ли тоя скапан, дървеняшки град? Не видя ли какво място е това?

— Едно от тия скапани ченгета беше черен. Това не ми го каза.

— Какво, ти да не мислиш, че само защото е със същия цвят като мен, това слага нещата по местата им? Да не мислиш, че ми е като брат? Че и той не е същият расист като оня червей, колегата му? Къде сте били, господин Репортер? Тани Браун е по-тежък случай и от най-шибания шериф, който можеш да си представиш. Пред него всички ченгета и биячи от Дълбокия Юг приличат на сбирщина милозливи бабички от някоя благотворителна организация. Той е бял до мозъка на костите си и единственото, което мрази повече от себе си, са хората от неговия цвят. Ами че вземи поразпитай малко. Открий кой е големият бияч на Пачула. Хората ще ти кажат, че е тая свиня. Уверявам те.

Фъргюсън беше скочил на крака. Крачеше из килията, удряше с юмрук върху разтворената си длан и острият звук отмерваше думите.

— Не разговаря ли с оня дърт пияница, адвоката, дето ме продаде тук?

— Говорих с него.

— С баба ми разговаря ли?

— Да.

— Прегледа ли случая?

— Видях, че не разполагат кой знае с какво.

— Видя ли защо им беше нужно това признание?

— Видях.

— Видя ли оръжието?

— Видях го.

— Прочете ли признанията?

— Прочетох ги.

— Те ме биха, тия копелета.

— Признаха, че са те ударили един-два пъти.

— Един-два пъти! Божичко! Как звучи само. А може и да са казали, че е било приятелско потупване? По-скоро малка грешка, отколкото истински побой.

— Ами наистина намекнаха нещо такова.

— Копелета!

— Не го вземай навътре.

— Не го вземай навътре! Ти ще ми кажеш как да го вземам! Ония кучи синове си седят там и могат да разправят каквото им дойде. А аз? Единственото, което имам, са стените и електрическия стол, дето ме чака.

Фъргюсън повиши глас и отново отвори уста, но внезапно замълча и спря насред стаята. Хвърли поглед към Кауърт, сякаш се опитваше да си възвърне хладнокръвието, което толкова лесно му се изплъзваше. Изглежда напрегнато обмисляше с какво да продължи.

— Наясно ли си, Матю Кауърт, че тук сме притиснати отвсякъде? Знаеш какво означава това, нали? — Тонът на Фъргюсън беше повече от сдържан.

— Кажи ми.

— Губернаторът подписва смъртна присъда. Заключват ни в килии по двайсет и четири часа на ден, докато присъдата изтече или се осъществи екзекуцията.

— Какво става?

— При петото обжалване съдопроизводството се преустановява. — Фъргюсън поклати глава. — А и ти вече си на ръба. Знаеш как стават тия неща. Първо отправяш всички възможни искове, които произтичат от делото. После поставяш на обсъждане по-важни проблеми — спазването на конституционните ти права или проблема със смъртното наказание, например. Или може би расистката предубеденост на съдебните заседатели. Това са любимите теми тук. И поддържаш спора около тях. Опитваш се да откриеш нещо ново. Нещо, за което законодателните мозъци още не са се сетили. И така, до края. Тик-так, тик-так. Времето изтича.

Фъргюсън се върна при стола си, седна прилежно и постави ръце на масата пред себе си.

— Знаеш ли какво прави затворът с душата ти? Кара я да замръзне отвътре. В клопка си. Сякаш тоя проклет часовник отброява всяка минута в сърцето ти. Чувстваш, че ще умреш, че някой ден те ще дойдат и ще отключат килията ти, защото смъртната присъда с твоето име е била подписана. Все едно че те убиват тук. Бавно. Оставят кръвта ти да изтече капка по капка и така до края. Затова осъдените на смърт полудяват. Можеш да попиташ сержант Роджърс, той ще ти каже. Първо започват гневните викове и крясъци, но това продължава само няколко минути. После идва тишината. Почти можеш да чуеш гадните кошмари, от които те побиват тръпки. После се случва нещо. Някакъв дребен шум и тишината вече я няма, защото някои от мъжете отново започват да крещят. Един крещя цели дванайсет часа, преди да припадне. Затворът изстисква всичко добро от теб, остава ти само омразата и лудостта. Само това остава. И тогава те отвеждат.

Последните думи бяха изречени с много мек глас. После Фъргюсън стана и отново закрачи.

— Знаеш ли какво най-много мразя в Пачула? Самодоволството там. Толкова е хубаво. Дяволски тихо и приятно.

Фъргюсън сви дланта си в юмрук.

— Мразех начина, по който всяко нещо си имаше свое място и работеше по някакво правило. Всички се познаваха и знаеха как ще премине животът им. Ставаш сутрин. Отиваш на работа. Да, господине, не, господине. Прибираш се вкъщи. Наливаш си питие. Ядеш вечерята см. Включваш телевизора. Лягаш си. И на следващия ден пак същото. В петък вечер отиваш на някоя игра в гимназията. В събота — на пикник. В неделя — на църква. Няма разлика дали си бял или черен, като оставим настрана това, че белите движат нещата, а черните вдигат и влачат както навсякъде на юг. И не понасях, че това се харесваше на всички. Божичко, колко харесваха рутината. Влачиш се напред-назад всеки ден, също като вчера, също като утре. Година след година.

— А ти?

— Прав си. Аз не пасвах. Защото исках нещо различно. Исках да направя нещо от себе си. Баба, и тя беше същата. Черните там някога разправяха, че тя е силна старица, която важничи с това колко е добре, макар че живее в малка барака дори без мивка вътре, а в задния двор са кокошките й. Ония, дето са си пробили път — като тоя шибан Тани Браун — не понасяха гордостта й. Не понасяха, че пред никого не скланя глава. Ти си я видял. Заприлича ли ти на човек, който ще отстъпи встрани, за да мине някой друг?

— Не.

— Цял живот се е борила. И когато аз отидох там и не се показах сговорчив, както на тях им се искаше, ами те просто се нахвърлиха отгоре ми.

Изглежда беше готов да продължи, но Кауърт го спря.

— Добре, Фъргюсън, добре. Да допуснем, че всичко това е така. И да кажем, че напиша репортаж: „Неубедителни доказателства. Съмнителна идентификация. Лош адвокат. Насилствено изтръгнати признания“. Това е само половината от онова, което обеща. — Сега Фъргюсън го слушаше с цялото си внимание. — Искам името. Истинският убиец, който обеща. Престани да извърташ.

— Какви гаранции…

— Никакви. Моят репортаж, такъв, какъвто го напиша.

— Да, но става дума за моя живот. Или за моята смърт.

— Никакви гаранции.

Фъргюсън седна и впери поглед в Кауърт.

— Какво всъщност знаеш за мен?

Въпросът му озадачи Кауърт. Какво наистина знаеше той?

— Онова, което си ми разказал. Което другите ми казаха.

— Мислиш ли, че ме познаваш?

— Малко, може би.

— Грешиш — изръмжа Фъргюсън. Изглежда се колебаеше и сякаш премисляше онова, което току-що каза. — Аз съм такъв, какъвто ме виждаш. Може и да не съм съвършен и сигурно съм казал и направил неща, които не е трябвало. Може да не е трябвало дотолкова да усмърдявам тоя град, че като се зададе някоя беда, единствената мисъл, дето се е завъртяла в главите им, е била как да ме докопат и да стоварят върху ми проблемите си, без да им пука.

— Не разбирам.

— Ще разбереш. — Фъргюсън притвори очи. — Зная, че понякога може би изглеждам малко странен, но човек трябва да е такъв, какъвто е, нали?

— Предполагам.

— Ето това се случи в Пачула, разбираш ли? Бедата се стовари върху града. Спря за малко, а после ме остави да мета след нея и да събирам парченцата съсипан живот. — Видя израза, изписан върху лицето на Кауърт, и се разсмя. — Да опитаме отново. Представи си някакъв човек. Кара си колата на юг и се отбива в Пачула. Спира да хапне — може някой сандвич с пържени картофи под някое дърво, точно до училището. Вижда някакво момиченце. Заговаря го и го качва в колата си, защото изглежда добре. Видял си онова място. Не е трудно само след минути да си вече при блатото. Наоколо няма никой и е тихо. Оправя я там и си заминава. Завинаги си тръгва, без да се замисли какво ми е сторил за една или две минути. Единственото, което ще си спомни, е колко гот му е било да убие онова момиченце.

— Продължавай.

— Кара си напред-назад из щата. Малък проблем в Бей Сити. Още един в Талахаса. Орландо. Лейкланд. Тампа. По целия път към Маями. Ученичка. Двойка туристи. Сервитьорка в бар. Проблемът е, че когато идва в големия град, той вече не е толкова внимателен и съвсем му е отпуснал края. Ново убийство. Звучи ли познато?

— Като че ли. Продължавай.

— След няколко години по съдилищата, мъжът свършва в тоя затвор, в отделението за осъдените на смърт. И какво открива тук? Голям пиниз. Най-големият, който можеш да си представиш. Мъжът в съседната килия чака присъдата си за престъплението, което той е направил и вече почти го е забравил, защото е извършил толкова много престъпления, че всичко се е объркало в главата му. И това толкова го разсмива, че едва не се пръсва от смях. Само дето за човека от съседната килия то не е толкова смешно, нали?

— Искаш да кажеш, че…

— Точно така, Матю Кауърт. Мъжът, който е убил Джоани Шрайвър, е тук, в това отделение. Чувал ли си за човек на име Блеър Съливан?

Кауърт рязко пое дъх. Името избухна като шрапнел в главата му.

— Да.

— Всички са чували за Блеър Съливан, нали така, господин Репортер?

— Да.

— Е, ами той е човекът, който я е обработил.

Кауърт почувства, че лицето му се изпълва с кръв. Прииска му се да разхлаби връзката си, да подаде глава през някакъв прозорец, да подиша малко въздух.

— Как разбра?

— Той ми го каза! Макар че това е най-смешното.

— Разкажи ми какво точно ти каза.

— Наскоро, след като го доведоха тук, го преместиха в килията до моята. Той не е с всичкия си, нали разбираш. Смее се и когато няма повод. И плаче без причина. Говори на себе си. И с Господа приказва. По дяволите, тоя човек има един отвратителен мек глас, щом заговори, сякаш съска като змия или и аз не знам какво. Най-смахнатото копеле, което съм срещал. Но е хитър като лисица. Както и да е, след седмица или две с него се поразговорихме и той ме пита какво правя тук. И аз му казвам истината: „Осъден съм на смърт за престъпление, което не съм извършил“. Той се захили. Киска се и ме пита какво престъпление. И аз му казвам: „Едно малко момиче в Пачула“. Малко русо момиче, пита той, със скоби на зъбите? Да, казвам аз. И тогава той почва да се смее като побъркан. В началото на май ли? Точно така, казвам аз. Малко момиче, цялото нарязано с нож и захвърлено в едно блато? — пита той. И аз отново казвам точно така, ама ти откъде знаеш толкова много? А той продължава да се хили, хрипти и още малко и по земята ще почне да се търкаля. Едва не се задуши. Толкова му беше смешно. По дяволите, вика той, зная кой е оправил онова момиче, щото това съм аз. А тя си беше направо страхотна. Човече, казва той, ти си най-жалкия педераст в тоя затвор, и продължава да се хили. Бях готов да го убия направо там, разбираш ли, на място. Разкрещях се и завих. Готов бях пръчките да изкъртя. И тогава в отделението нахлу взвод тъпаци като тия, дето сигурно си виждал по филмите за нацистките концлагери, с бронирани жилетки, които и нападение на противовъздушна артилерия ще издържат, с палки и каски. Насиниха ми задника и ме бутнаха в изолатора. Знаеш ли какво е това изолатор? Една малка стая без прозорец, с кофа и циментено легло. Хвърлят те там гол, докато се укротиш. Когато излязох, вече го бяха преместили в друго отделение. Не тренираме по едно и също време и затова не го виждам. Ако щеш вярвай, ама много е зле. Понякога вечер го чувам да крещи името ми. Боби Ърл, вика той, що си толкоз черен и гаден. Боооби Ъррррл! Що не ми казваш нищоооо? И после, като не отговоря, почва да се хили. Просто се хили, и хили, и хили.

Кауърт потръпна. Искаше му се да остане насаме и да осмисли историята, която току-що чу, но нямаше време. Думите на Робърт Ърл Фъргюсън го караха да се чувства като притиснат в стената с нож в гърлото.

— Мога ли да докажа това?

— Не зная, човече! Не е моя работа да доказвам каквото и да е!

— Мога ли да го потвърдя?

— По дяволите! Сержантът ще ти каже, че им се е наложило да отделят Съливан от мен. Но че не знае защо. Никой, освен теб, мен и него, не знае защо.

— Но аз не мога…

— Не ми се слуша какво можете и не можете, господин Журналист. Цял живот чувам хората да ми говорят, че не може. Не можеш да бъдеш това, не можеш да имаш онова, дори не можеш и да си помислиш еди-какво си. И така цял живот, човече. Вече не искам да го чувам.

Кауърт слушаше, без да продума.

— Добре — каза той, — ще проверя…

Фъргюсън леко се извърна, вдигна лице и впери блеснал от гняв поглед в него.

— Точно така. Провери — каза затворникът. — Върви и попитай онова копеле. И дано разбереш, по дяволите.

Фъргюсън рязко се надигна и се отблъсна от масата.

— Сега вече знаеш. Какво ще правиш оттук нататък? Какво можеш да направиш? Върви и задавай още шибани въпроси, но гледай да съм жив, преди да приключиш.

После отиде до вратата и зачука по нея. Ударите отекваха като изстрели в малката стая.

— Приключихме тук! — извика той. — Сержант Роджърс! По дяволите! — Вратата поддаде под силата на ударите му. Когато охраната отвори, Фъргюсън хвърли един последен поглед назад към Кауърт и заяви: — Искам да се върна в килията си. Искам да остана сам. Не са ми нужни повече разговори. Не, господине. — Протегна напред ръце, за да сложат белезници около тях. Когато белезниците щракнаха около китките му, той отново изви очи към репортера. Погледът му беше пронизващ, остър, изпълнен с предизвикателство и настойчивост. После се извърна и изчезна зад вратата.

Кауърт остана сам. Имаше чувството, че стои на ръба на водовъртеж, който всеки миг ще го повлече.

 

 

Когато го поведоха извън затвора, Кауърт попита сержанта:

— Къде е Блеър Съливан?

— Съли? — изсумтя сержант Роджърс. — В крило Q. Седи си по цял ден в килията, чете Библията и пише писма. Купища писма до разни психиатри и семействата на жертвите. Описва с нецензурни думи какво е причинил на близките им. Тях не ги изпращаме по пощата. Това не му го казваме, но мисля, че той се сеща. — Сержантът поклати глава. — Не е с всичкия си. А има и зъб на Робърт Ърл. Вика го по име, сякаш му се подиграва, понякога посред нощ. Боби Ърл каза ли ти, че се опита да убие Съливан, докато бяха в съседни килии? Доста странно, наистина. Отначало се разбираха добре, говореха си през решетките. После Робърт Ърл побесня, почна да крещи и да се мята насам-натам. Опитваше се да докопа Съливан. Това е единственият път, когато ни е създавал проблеми. Пратихме го в дупката на малка почивка. Сега са в отделни списъци.

— Какво означава това?

— Ами точно каквото значи. Никакъв контакт помежду им, при никакви обстоятелства. Това е списък, с който се опитваме да предпазим момчетата да не се изтрепят помежду си, преди държавата да сполучи да им пусне електрически ток по законния ред.

— Мога ли да поговоря със Съливан?

Сержантът поклати глава.

— Този човек е изключително зъл, Кауърт. По дяволите, от него и мен ме побиват тръпки, а на тоя свят аз съм видял главорези всякакви.

— Защо?

— Ами нали знаеш, ние тук имаме типове, които могат да те убият, без окото им да мигне. За тях животът няма никаква стойност. Имаме луди и сексуални маниаци, и психопати, и търсачи на силни усещания, и платени убийци, и жадни за сензации личности, дето вие им викате. Но Съливан, той е нещо друго. Не мога да ти кажа точно защо. Пасва на всички категории, които си ги имаме тук. Като ония гущери, дето си менят цвета…

— Хамелеони?

— Ъ-хъ. Точно така. Той е по малко от всичко. Не е някакъв конкретен тип. — Сержант Роджърс замълча. — Този човек просто ме плаши. Не бих казал, че ми е приятно да гледам, когато слагат някого на стола, но няма и да се замисля, ако трябва да вържа ремъците около китките на това копеле. И надявам се да го направя по-скоро.

— Как така? Той е в отделението от около година, нали?

— Да. Но изрита всичките си адвокати, като онова момче от Юта пред няколко години. Делото му виси направо при Върховния съд и той вика, каквото те решат, това ще е. Казва, че няма търпение да отиде в ада, защото там ще постелят червен килим пред него.

— И мислиш, че няма да промени мнението си?

— Гарантирам ти. Не е като другите. Различен е дори и от останалите убийци. И окото му няма да мигне. Дали ще живее, или ще умре, за него е все тая. Обзалагам се, че просто ще се изсмее, както се смее на всичко, и ще се настани на стола, сякаш не е нещо кой зае какво.

— Нужно ми е да поговоря с него.

— Няма човек, на когото подобно нещо да е нужно.

— Но аз трябва да говоря с него. Можеш ли да го уредиш?

Роджърс спря и се вгледа в журналиста.

— Това има ли някаква връзка с Боби Ърл?

— Може би.

Сержантът вдигна рамене.

— Ами единственото, което мога да направя, е да го попитам. Ако той каже да, ще го уредя. Ако каже не, значи не.

— Добре.

— Няма да е като разговора ти с Боби Ърл в апартамента за осъдените на смърт. Ще трябва да използваме клетката.

— Където и да е. Само ми направи тази услуга.

— Добре, Кауърт. Обади ми се утре сутринта и аз ще гледам да ти дам някакъв отговор.

Двамата мълчаливо минаха през изхода на затвора. За момент спряха във вестибюла пред вратите. После Роджърс излезе заедно с Кауърт. Засенчи очите си с ръка и вдигна поглед към бледото небе и яркото слънце. Сержантът стоеше и вдишваше свежия въздух с притворени очи, сякаш се опитваше да пропъди хладината на затвора. После поклати глава и без да отрони и дума повече, отново влезе вътре.

 

 

Фъргюсън е прав, мислеше си Кауърт. Всички знаят кой е Блеър Съливан.

Във Флорида убийците се множаха по уникален начин. Сякаш подобно на чепатите мангрови дървета, които никнеха върху просмуканата със солена вода тиня до океана, злото беше хвърлило корени в щата и си проправяше път към глъбините на земята. Хора от другите щати прииждаха тук в тревожно големи размери, навярно подвластни на някакво необичайно гравитационно привличане, носени от приливите и отливите на ужасяващите човешки копнежи. Това придаваше на щата усещане за рутинна близост със злото, безразличие към параноика, който открива огън с автоматично оръжие в ресторант за бързо хранене или към подпухналите от водата и проядените от червеите тела на пласьорите на наркотици в Евърглейдс. Скитници, смахнати, наемни убийци, убийци, подтиквани от лудост, страст, лишени от разум или чувства, изглежда всички откриваха своя път към Флорида.

Блеър Съливан бе избил десетки хора, преди да стигне до Маями. И го признаваше. Наистина, убийствата не бяха преднамерени. Просто хора, озовали се на пътя му, са били отнесени от смъртта. Човек от рецепцията на малък крайпътен мотел, сервитьорка в кафене, продавач в малък магазин, двойка възрастни туристи, които сменяли гума край пътя. Това, което правеше поредицата убийства толкова ужасяваща, беше случайността. Някои от жертвите бяха ограбвани. Други изнасилвани. Трети просто убивани, без явна причина, като човека от бензиностанцията, застрелян през стъклото на кабината, не за да бъде ограбен, а защото се забавил да върне рестото на двайсетдоларова банкнота. Арестували го в Маями минути след като приключил с млада двойка, която открил да се прегръща на един изоставен път. Преди това се позабавлявал с тях. Вързал момчето и го принудил да гледа, докато изнасилвал момичето, а после момичето станало свидетел как прерязал гърлото на момчето. Тъкмо разсичал тялото на младата жена, когато патрулът, охраняващ района, го засякъл. „Просто лош късмет — арогантно и без сянка от разкаяние заявил Съливан на съдията при издаването на присъдата. — Ако бях малко по-бърз, щях да оправя и ченгето.“

Кауърт вдигна слушалката на телефона в стаята си и след няколко минути получи връзка с главната редакция на „Маями Джърнъл“. Попита за Една Макгий, репортер от съдилищата, която навремето проследи обвинението и присъдата на Съливан. В телефонната слушалка зазвуча парче от Мюзък, преди да чуе гласа й.

— Здрасти, Една.

— Мати? Къде си?

— Натикан в един мотел в Старки за двайсетачка на вечер. Опитвам се да навляза в случая.

— Ще ме осведомиш, ако научиш нещо, нали? Как вървят иначе нещата? Тук наоколо се носят слухове, че си надушил следа.

— Горе-долу.

— Оня тип наистина ли е убил момичето?

— Не зная. Има някои неща, които са много съмнителни. Даже ченгетата признаха, че са го били, за да изтръгнат признание от него. Не толкова тежко, както той казва, разбира се, но все пак.

— Наистина ли? Звучи добре. Нали знаеш, дори само намек за насилие може да накара някой съдия да отхвърли признанието. А ако ченгетата потвърдят, че са лъгали, дори и малко, стой и гледай.

— Това ме притеснява, Една. Защо ще признават, че са го удряли? Това няма да им помогне.

— Мати, знаеш, че ченгетата са най-лошите лъжци на света. Опитват се да лъжат и сами се заплитат, всичко объркват. Това просто не им е в характера. И накрая си признават истината. Само човек търпение да има да виси над главите им и да задава въпроси. В крайна сметка всичко признават. Кажи сега, с какво мога да ти помогна?

— Блеър Съливан.

— Съли? Е, това вече е интересно. Той какво общо има?

— Всъщност, натъкнах се на името му неочаквано и за мен самия. Не мога да говоря сега.

— Хайде, разказвай.

— Дай ми малко време, Една. В мига, в който съм сигурен в нещо, ти ще си първата.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Закълни се.

— Хайде, Една!

— Добре, добре. Блеър Съливан. Съли. Господи. Аз съм либерален човек, но това момче, как да ти кажа… Знаеш какво е направил с момичето, преди да го убие, нали? Никога не го написах в статията си. Не можах. Когато го разказа на съдебните заседатели, един от тях повърна. Направо върху банката. Трябваше да обявят почивка, за да почистят. След като е била принудена да стане свидетел как приятелят й умира от загуба на кръв, той я е накарал да се наведе и…

— Това не ме интересува — прекъсна я Кауърт.

Жената от другата страна на линията замълча. Миг по-късно рязко запита:

— И какво те интересува по-точно?

— Можеш ли да ми разкажеш за пътуването му на юг?

— Ами да. По статиите от първа страница го нарекоха „Пътуването на смъртта“. Всичко е добре документирано. Започнал е с убийството на хазяйката си в Луизиана, извън Ню Орлиънс, после една проститутка в Мобил, Алабама. Твърди, че наръгал с нож един моряк — в Пенсакола, някакво момче, което взел от един гей бар и го захвърлил върху сметището, после…

— Кога е било това?

— Всичко съм отбелязала. Чакай, бележките ми са в долното чекмедже. — Матю Кауърт чу, че тя оставя телефонната слушалка върху бюрото си и до него достигна шумът от отварянето и затръшването на чекмеджета. — Открих ги. Чакай. Ето. Трябва да е било в края на април, най-рано през май, точно по времето, когато е тръгнал към Флорида.

— И после?

— Продължил е бавно надолу. Невероятно, наистина. Въпреки че е бил обявен за национално издирване, снимките му са били показвани по телевизията, компютърните системи са били затрупвани с бюлетини за него, никой не го е забелязал. Или поне никой, който да е останал жив. Към края на юни стига Маями. Доста време му е трябвало, за да изпере кръвта от дрехите си.

— А колите?

— Използвал е три коли. И трите крадени. Един шевролет, един мъркюри и един олдсмобил. После ги зарязвал и отмъквал нещо ново. Непрекъснато крадял регистрационни номера, нали знаеш как става. Избирал коли, които трудно се забелязват, обикновени коли, не някакви, които да привличат вниманието. Казва и че никога не шофирал с превишена скорост.

— Когато е пристигнал във Флорида, какво е карал?

— Чакай. Чакай да проверя. Знаеш ли, че има едно момче в „Тампа Трибюн“, което пише книга за него? Поискал да се срещнат, но Съли просто го изритал. Не щял да говори с него. Научих го от прокурорите. Търся в момента. Изгонил е всичките си адвокати, това знаеше ли го? Губернаторът сигурно ръцете го сърбят да подпише смъртната му присъда. Ето — кафяв мъркюри монарх.

— Не форд?

— Не, но нали знаеш, мъркюрито изглежда горе-долу по същия начин. Същото купе, същият дизайн. Лесно може да ги обърка човек.

— Светлокафяв?

— Не, тъмен.

Кауърт пое дълбоко дъх. Пасва, помисли си той.

— Мати, няма ли да ми кажеш за какво точно става дума?

— Дай ми време да проверя още няколко неща и после ще говорим.

— Хайде, Мати, мразя да ме държат в неведение.

— Пак ще ти се обадя.

— Обещаваш ли?

— Разбира се.

— Знаеш, че тук се носят какви ли не слухове, нали?

— Зная.

Тя затвори телефона и Матю Кауърт остана сам. В стаята около него сякаш плъзнаха плашещи мисли и ужасяващи аргументи: форд вместо мъркюри, зелено вместо кафяво, черен вместо бял, един човек вместо друг.

 

 

— Сам не мога да го проумея, но извади късмет, момче. — Гласът на сержант Роджърс звучеше бодро, сякаш ранният час беше без значение за него.

— Защо?

— Господин Съливан се съгласи да се срещне с теб. Онова момче от Тампа, дето беше тук миналата седмица, ще позеленее от яд. Него отказа да види. И на адвокатите, дето се опитват да се доберат до Съли, ще им призлее. Той и с тях не ще да се срещне. По дяволите, единствените хора, които прие, бяха две мижитурки от отдела за изследване на поведението от ФБР. Нали се сещаш, ония момчета, дето изследват масовите убийци. Мисля, че се съгласи да се срещне с тях, само за да не позволи на нито един от проклетите адвокати да подаде иск за невменяемост и да получи съдебна заповед за разглеждане на жалбата му. Споменах ли ти вече, че господин Съливан е рядък чешит?

— Проклет да съм — каза Кауърт.

— Не, той ще е проклет. Можеш да бъдеш сигурен. Но това не е наша грижа, нали така?

— Идвам веднага.

— Не бързай чак толкова. Искам да ти напомня, че ние преместваме господин Съливан само при изключителни мерки за сигурност. Преди девет месеца той се нахвърли върху един от пазачите при душовете и му отхапа ухото. Каза, че било добро на вкус. И че щял да изяде цялата му глава, ако не сме го били издърпали. Ето, това е Съли.

— Защо го е направил?

— Човекът го нарече луд. Нищо особено, нали знаеш. Също както когато кажеш на жена си, че не е с всичкия си, щом иска да си купи тая рокля. Или когато си казваш, трябва да съм луд, ако си платя данъците навреме. Не е нещо кой знае какво. Но е дяволски неподходящо да мислиш по този начин за Съливан. Просто ей така! Нахвърли се върху човека и го сръфа. Чист помияр. Момчето беше двойно колкото него. Все едно нищо. Двамата се търкаляха на пода, отвсякъде пръскаше кръв, човекът непрекъснато му викаше: „Махни се от мен, кучи сине!“. Но от това Съли само още по-яко се вкопчи в него. Едва го издърпахме с полицейските палки. Наложи се няколко месеца да го охлаждаме в изолатора. Мисля си, все пак, че всичко започна от онази дума. Сякаш натискаш спусъка на някого и той експлодира. Но това ме научи на нещо. Всички от отделението научихме нещо. Да бъдем малко по-предпазливи с думите, които използваме. Предполагам, че и Съли е много взискателен към думите. — Роджърс замълча, преди да продължи: — Също като останалите.

 

 

Кауърт беше придружен от млад, облечен в сива униформа човек от охраната, който не продума и действаше така, сякаш придружаваше болестотворен организъм по лъснатия до блясък коридор, изпълнен с ярката светлина на слънчевите лъчи, бликащи през редицата високи, недосегаеми прозорци. Светлината правеше света мъгляв и нереален. Кауърт се опитваше да подреди мислите си. Вслушваше се в потропването на токовете върху полирания под. Имаше си един начин да изпразва мозъка си от всичко, когато искаше да не мисли, да не предвижда предстоящото интервю, да забрави репортажите, които бе написал, или хората, които познаваше, изобщо всичко. Искаше да изключи всеки детайл и да се превърне в попивателна, в абсорбент на всеки звук и картина от предстоящото събитие.

Отброяваше ударите от токовете на дежурните патрули покрай заключените двойни врати. Когато числото приближи сто, стигнаха открита зала, надзиравана от двойка патрули в малка кабина над тесни коридори и стълби, водещи към редица килии. Там, където се пресичаха коридорите, имаше телена клетка. В средата на клетката стоеше маса от сива стомана и две пейки. Приковани бяха с болтове към пода. Голяма метална халка беше заварена от едната страна на масата. Въведоха Кауърт през единствения отвор на клетката и му посочиха мястото от другата страна на халката.

— Кучият син ще бъде тук след минута. Ти чакай — нареди патрулът. После се извърна, излезе от клетката и изчезна нагоре по стълбите.

Минута по-късно на една от вратите, които се отваряха към залата, се почука. После по интеркома прозвуча висок глас:

— Наряд по безопасността! Пет човека преминават!

Електронната ключалка издаде остър звук и когато Кауърт вдигна глава, видя начело на взвода сержант Роджърс със защитна жилетка и шлем. Затворникът в оранжев комбинезон беше плътно заобиколен от патрули. Групата се отправи с бързи стъпки към клетката.

Блеър Съливан се движеше трудно заради белезниците, които сковаваха глезените и китките му. Стъпките на придружаващите го патрули отекваха ритмично по пода, докато той едва се влачеше помежду им подобно на дете, което се опитва да не изостава от възрастните по време на парада в чест на Четвърти юли.

Слаб като скелет човек, не висок, с морави татуировки по бледата кожа на ръцете над китките и сплъстена черна коса, прошарена на места от сиви кичури. Тъмните му очи трескаво запремигваха и обхванаха клетката, патрулите, Матю Кауърт. Единият му клепач леко потрепваше, сякаш очите му бяха разногледи. Хилеше се някак си отпуснато, а и тялото му висеше размекнато, докато сержантът отключи веригата на белезниците на краката му така предпазливо, сякаш сваляше оковите от мозъка му. Патрулите стояха с готово за стрелба оръжие и извадени палки. Затворникът им се усмихваше приятелски и донякъде подигравателно. После сержантът прекара веригата през металния пръстен на масата и я привърза към широкия кожен пояс около кръста му.

— Добре, седни — безцеремонно заповяда Роджърс.

Тримата пазачи бързо се подредиха зад затворника, който се намести на металната пейка. Приковал беше погледа си върху Кауърт. По устните му все така блуждаеше лека усмивка, но очите му бяха присвити и изучаващи.

— Добре — отново се обади сержантът, — това е.

Изведе патрулите от клетката и грижливо я заключи.

— Тия не ме харесват — въздъхна Блеър Съливан.

— Защо?

— Въпрос на диета — отвърна той и рязко се разсмя. Секунди по-късно смехът се превърна в хриптене и раздираща кашлица. Съливан извади пакет цигари от джоба на ризата си и кутия кибрит. Трябваше да се наклони към масата, за да го направи, а за да запали цигарата с ръцете си, с приковани към масата китки, му се наложи силно да се приведе напред.

— Разбира се, за да ме убият, не е нужно да ме харесват. Ще имаш ли нещо против, ако запаля? — попита той Кауърт.

— Не, карай.

— Малко е смешно, не мислиш ли?

— Кое?

— Осъденият пуши цигара. Всички на тоя свят правят и невъзможното, за да се откажат от цигарите, а ние тук, хората от това отделение, просто палим цигара от цигара. По дяволите, сигурно сме най-добрите клиенти на Р. Дж. Рейнълдс. Подозирам, че сме в състояние да се пристрастим към всеки лош или опасен порок, стига да ни позволят. Но така, както е, задоволяваме се само с пушенето. Щото никой от нас не е кой знае колко загрижен да не развие рак на белите дробове, макар да подозирам, че ако успееш по някакъв дяволски начин да се разболееш, искам да кажа наистина болен, като пред умирачка, тогава държавата ще се въздържи да те сложи на стола. Държавата е придирчива по отношение на тия неща, Кауърт. Не ще да екзекутира някой с болно тяло или дух. Не, сър. Искат хората, които пържат, да са в добра физическа форма и здрав разум. Преди няколко години в Тексас се надигна голям шум, когато се опитаха да убият някакъв нещастник, който получил сърдечен пристъп, когато подписали смъртната му присъда. Екзекуцията била отложена, докато човекът се почувствал достатъчно добре, че да посрещне смъртта си. Отказали да го закарат до камерата на болнична количка. В никакъв случай. Това би накърнило чувствителността на наивните мечтатели и разбитите сърца. Има и още една страхотна история от трийсетте. За някакъв гангстер от Ню Йорк. Човекът, като го сложили в отделението за осъдени на смърт, почнал да яде до пръсване. Едър мъж бил и все по-наедрявал, нали разбираш. Ставал по-дебел, и по-дебел, и по-дебел. Тъпчел се с хляб, картофи и спагети, докато почнало през носа му да излиза. Скорбяла, нали разбираш. Знаеш ли какво бил замислил? Решил бил толкова да надебелее, че да не могат да го сложат на стола! Много ми хареса. Проблемът бил, че не успял. Малко трудно го натъпкали, обаче станало. Голям глупак излязъл, нали? Трябва да е заприличал на печено прасе, когато са му пуснали тока. Кажи ми сега, къде му е логиката на всичко това, ъ? — Отново се изхили. — Няма друго място, като отдела за осъдените на смърт, където човек да види всички малки иронии на съдбата. — Той впи поглед в Кауърт и единият му клепач заигра. — Кажи ми, Кауърт, и ти ли си убиец?

— Какво?

— Искам да кажа, случвало ли се е някога да претрепеш някого. В армията, може би? Бил ли си във Виетнам? Достатъчно възрастен си, за да си ходил там. Или не, навярно не. Нямаш тоя отнесен вид, дето ветераните го добиват, като почнат да си припомнят. Но може би като тийнейджър си разбил някоя и друга кола? И си претрепал най-доброто си приятелче и си си докарал някоя беля в неделя вечерта? Или може би си казал на докторите от някоя шибана болница да извадят щепсела, когато някой от твоите старци толкова е грохнал, че се е наложило да го поддържат с респиратор? Правил ли си някога подобно нещо, Кауърт? Казвал ли си някога на жена си или на приятелката си да направи аборт? Да не ти се е искало някой от ония дребосъци да пълзи по пътя към успеха, а? Или пък може би си от по-висша класа, а, Кауърт? Занесъл си някоя и друга щипка кокаин на някое парти в Маями, може би? Знаеш ли колко хора са си отишли от тая стока? Само пробвай да познаеш, казвам ти. Хайде, Кауърт, кажи ми, и ти ли си убиец?

— Не, не мисля, че съм.

Блеър Съливан изсумтя.

— Грешиш. Всеки е убиец. Само трябва хубавичко да се вгледаш. Вземи една по-широка дефиниция на думата. Никога ли не си минавал по някоя търговска улица и не си виждал някоя от ония противни мамички в дрипи да се нахвърля върху детето си и да го пердаши там, направо пред очите на всички? Какво мислиш, че става? Вгледай се в очите на детето и ще видиш лед и студенина в тях, сър. Един убиец сред хората. Или пък, защо не се вгледаш в себе си? И ти ги имаш тия ледени, студени очи, Кауърт. И ти го носиш това в себе си. Аз зная. Мога да го кажа, само като те погледна.

— Това е просто игра на думи.

— Не е игра. А някаква особена способност, предполагам. Нали знаеш, човек познава себеподобните си, нещо такова. Наситил си се със смъртта, Кауърт, и симптомите няма да ти се изплъзнат.

— Е, мисля, че този път не позна.

— Така ли? Ще видим. Ще видим.

Съливан се отпусна на твърдия метален стол. Опитваше се да изглежда небрежен, но нито за миг не сне поглед от Кауърт.

— Лесно е, нали знаеш.

— Кое?

— Убийството.

— Как така?

— Въпрос на опит. Човек наистина бързо научава как умират хората. Някои умират трудно, други — по-лесно. Някои дяволски се съпротивляват, други си отиват съвсем кротко. Някои се молят за живота си, други плюят в очите ти. Някои плачат, други се смеят. Някои викат майките си на помощ, други ти казват, че и в ада ще те намерят. Някои наистина яко се вкопчват в живота, други се предават лесно. Но в крайна сметка, с всички е едно и също. Вкочанясват и изстиват. Ти. Аз. Краят на всички ни е един и същ.

— Краят — да. Но пътищата към този край са различни за различните хора.

— Тва си е така — изсмя се Съливан. — Заключение, достойно за отделението за осъдените на смърт, Кауърт. Точно така би казал и всеки един от нас след, да кажем, осем години, стотина жалби и време, което е изтекло бързо. Пътищата са много различни. — Всмукна дълбоко от цигарата и издуха дима в застиналия въздух на затвора. За миг проследи с поглед тънката струйка, докато тя бавно се разсея. — Всички пушим, нали? Когато нещата стигнат дотук. Това казах и на тия от психото, но тях това не ги интересуваше кой знае колко.

— Кои са тия от психото?

— От ФБР. Там си имат един специализиран отдел по бихейвиористични изследвания. Опитват се като смахнати да проумеят какво превръща хората в масови убийци, за да направят нещо за поне тази страна от миналото на Америка… — Той се ухили. — Разбира се, не са постигнали кой знае какъв успех, щото всеки от нас си има своите малки причини. Готини момчета, иначе. Харесваше им да идват тук. Даваха ми тестове за диагностика на личността и аперцепционни тестове, и теста на Роршах, и тест за изследване на интелигентността, и кой знае, ако бяха дошли още веднъж, сигурно щяха да ме накарат да се явя и на изпит в някой колеж. Много им харесваше, когато им разправях за майка си и когато им казах колко много мразех тая стара кучка и особено втория си баща. Той ме биеше, нали се сещаш? Пребиваше ме всеки път, щом си отворех устата. Биеше ме с юмруци, с колана си, с ръжена. Биеше ме и ме чукаше, чукаше ме и ме биеше. Редовно, всеки божи ден. Господи, колко го мразех! И как не. Още го мразя, да, сър. Сега са към седемдесетте. Още си живеят в оная колиба в Горен Кийс, с едно разпятие на стената и цветен портрет на Иисус, и още вярват, че техният спасител ще дойде направо през вратата и ще ги възнесе към небето. Като чуят името ми, се кръстят и казват: „Това момче винаги е било обсебено от дявола“ и други такива неща. Момчетата от ФБР наистина се интересуват от тия работи. И ти се интересуваш от тях, нали, Кауърт? Или ти просто искаш да разбереш защо изтрепах толкова хора, някои от които почти не познавах?

— Да.

Той рязко се изсмя.

— Лесно ще ти отговоря на тоя въпрос. Аз просто си пътувах към дома и някак си се отклоних от целта. Поразсеях се, да кажем. Не го правя винаги. Схващаш ли нещо?

— Не съвсем.

Съливан се ухили и изви очи.

— Животът е загадка, нали?

— Щом казваш.

— Точно така. Щом казвам. Разбира се, ти се интересуваш повече от друга една малка загадка, нали, Кауърт? На теб всъщност не ти пука много за другите, а? Не за това си тук.

— Така е.

— Кажи ми, защо искаш да говориш с такова лошо момче като мен?

— Робърт Ърл Фъргюсън и Пачула, Флорида.

Блеър Съливан рязко отметна назад глава и нададе невъздържан рев на тържество, който отекна в стените на затвора. Кауърт забеляза, че дежурните извърнаха за миг глави към тях, после се върнаха към заниманията си.

— А, виж, това са интересни неща, Кауърт. Много интересни. Но ще се върнем към тях след минута.

— Добре, но защо?

Блеър Съливан се наклони напред над масата и приближи лицето си към него. Веригата, с която беше привързан към масата, издрънча и силно се изпъна. Върху врата на затворника запулсира вена и лицето му неочаквано почервеня.

— Защото още не ме познаваш достатъчно добре. — После внезапно се облегна назад и посегна за нова цигара, която запали от фаса на първата. — Разкажи ми нещо за себе си, Кауърт. Пък после можем да поговорим. Искам да зная с кого си имам работа.

— Какво искаш да знаеш?

— Женен ли си?

— Бях.

Затворникът се изхили подигравателно.

— Деца?

Матю Кауърт се поколеба, преди да отвърне:

— Не.

— Лъжеш. Сам ли живееш, или си имаш приятелка?

— Сам живея.

— В апартамент или къща?

— В малък апартамент.

— Имаш ли близки приятели?

Кауърт отново се поколеба.

— Ами… да.

— Лъжеш. За втори път, а аз броя. Какво правиш нощем?

— Ами, мотая се. Чета. Гледам някой баскетболен мач.

— Повечето си сам, а?

— Ами да.

Клепачът му отново потръпна.

— Спиш ли добре?

— Да.

— Лъжеш. За трети път. Как не се срамуваш, да лъжеш един осъден на смърт. Също както Матея излъгал Иисус, преди петлите да пропеят. А сега ми кажи, сънуваш ли нощем?

— Какво, по дяволите…

Блеър Съливан високо зашепна:

— Играй според правилата, Кауърт, или просто ще си тръгна оттук, без да съм отговорил на нито един твой въпрос.

— Разбира се, че сънувам. Всички сънуват.

— Какво сънуваш?

— Хора като теб — гневно каза Кауърт.

Съливан отново се разсмя.

— Ето ме и мене. — Той се облегна назад и се взря в него. — Кошмари, а? Защото ние сме си това, нали? Кошмари.

— Точно така — отвърна Кауърт.

— Това и аз се опитвах да кажа на момчетата от ФБР, но те не ме слушаха. Ето, това сме ние. Дим и кошмари. Ние просто вървим и говорим, и вземаме малко от тъмнината и страха на земята. Евангелие на Йоана: „Ваш баща е дяволът и вие искате да изпълните похотите на баща си. Той си беше открай човекоубиец и не устоя в истината, понеже в него няма истина“. Разбра ли? Осми стих. Е, може да има и купища сложни думи, дето да го описват това, но, по дяволите, те са само медицински надути фрази, ясно ли е?

— Предполагам.

— Знаеш ли какво? За да си добър убиец, трябва да си свободен човек. Свободен, Кауърт. А не да тънеш във всичките тия лайна, дето задръстват живота. Свободен човек.

Кауърт не отвърна.

— Искам да ти кажа още нещо. Не е трудно да убиваш хора. Същото им казах и на тях. Нито пък мислиш кой знае колко за това после. Искам да кажа, че трябва да мислиш за прекалено много неща. Например, как да се отървеш от телата, от оръжието, да измиеш кръвта от ръцете си и други такива. Ако щеш вярвай, след всяко убийство си дяволски зает, да знаеш. Непрекъснато мислиш какво трябва да направиш след това и как да се измъкнеш.

— Добре, ако убийството е лесно, кое е трудно?

Съливан се усмихна.

— Добър въпрос. Не са ми го задавали. — Той вдигна лице към тавана и се замисли за момент. — Мисля, че най-трудно беше да стигна дотук, до отделението за осъдени на смърт, и да разбера, че така и не съм успял да убия хората, които най-много исках да убия, разбираш ли?

— Какво искаш да кажеш?

— Не е ли това най-трудното нещо в живота, Кауърт? Пропуснатите възможности. За тях съжаляваме най-много. Те не ни дават да заспим нощем.

— Пак не разбирам.

Съливан се размърда неспокойно на мястото си, отново се наведе към Кауърт и зашепна заговорнически:

— Трябва да разбереш. Ако не сега, някой друг път. А трябва и да го запомниш, защото някой ден ще се окаже важно. Някой ден, когато най-малко очакваш, ще си спомниш: „Кого мразеше най-много Блеър Съливан? За кого мисълта, че е жив и я кара някак, не му даваше мира?“. Много е важно да запомниш това, Кауърт.

— Няма ли да ми кажеш?

— Не, сър.

— Иисусе Христе…

— Не споменавай това име напразно!? Чувствителен съм към тия неща.

— Исках само да кажа…

Блеър Съливан пак се взря в него отблизо.

— Мислиш ли, че тия вериги биха ме задържали, ако наистина исках да ти разпоря лицето? Вярваш ли, че тия халтави решетки могат да ме задържат? Вярваш ли, че не мога да стана, да се освободя, да те разкъсам и да изпия кръвчицата ти като животворна водица за нула време?

Кауърт рязко се отдръпна.

— Мога. Затова не ме дразни, Кауърт. — Той впери поглед през масата. — Не съм луд и вярвам в Иисус, макар че най-вероятно той ще седи и ще гледа как ме изритват по задника към ада. Но от това не ми пука. Изобщо, сър. Защото животът ми беше ад. Сигурно и със смъртта ми ще бъде така.

Блеър Съливан замълча. После се облегна на металния стол и отново възвърна ленивия, почти оскърбителен тон.

— Нали разбираш, Кауърт, това, което ни различава нас двамата, не са решетките и веригите и всякакви такива идиотщини. Става дума за нещо друго, съвсем незначително. Аз не се страхувам от смъртта. Смъртта — това е слабото ти място. А аз не се страхувам от нея. Сложи ме на стола, бий ми смъртоносна инжекция, вържи ме пред наказателния взвод или ми счупи врата. По дяволите, можеш и на лъвовете да ме хвърлиш. Аз все така ще си казвам молитвата и ще чакам отвъдното, където, надявам се, ще създам същия ад като тоя. И знаеш ли кое е странното, Кауърт?

— Кое?

— Страхувам се повече да живея тук като прокълнато животно, отколкото да умра. Не понасям психари да ме разглеждат и проучват, някакви адвокати да ме обсъждат и да спорят около мен. По дяволите, не искам да съм нещо, за което вие, момчета да пишете. Просто искам да си ходя, нали разбираш. Направо да си ходя.

— Затова ли си изгонил адвокатите? Затова ли не оспорваш присъдата си?

Той се захили и изрева от удоволствие.

— Ами да. По дяволите, Кауърт, я ме виж. Какво виждаш?

— Един убиец.

— Точно така. — Съливан продължаваше да се усмихва. — Точно така. Убих някои хора. Ако не ме бяха хванали, щях да убия още. Щях да подредя и онова ченге. Братче, щастливо копеле си беше той. Бях само с ножа си и нямах търпение да се позабавлявам с онова момиченце. Оставих шибаното си оръжие в панталоните и той ме спипа ей така, без нищо. И пак не зная защо не ме застреля и не спести толкова главоболия на сума ти хора. Но, по дяволите, той ме пипна съвсем честно и открито. Не мога да се оплача. И аз си имах своите добри моменти. Даже ми прочете правата, след като ми сложи белезниците. Гласът му стържеше и ръцете му трепереха. Вълнуваше се повече от мен, накратко казано. Обаче чух, че моят арест бил голям удар за него. Горд съм заради това, да, сър. Тъй че, за какво да спорим? Само да давам на някакви си шибани адвокати повече шибана работа? Майната им. Животът не е нещо толкоз велико, че да се мотая още, нали се сещаш?

Двамата мъже замълчаха. Обмисляха думите, които висяха във въздуха на клетката.

— И тъй, Кауърт, имаш ли някакъв въпрос?

— Да. Пачула.

— Хубав град. Ходил съм там. И хората са отзивчиви. Но не това те интересува.

— Какво стана в Пачула?

— Говорил си с Робърт Ърл Фъргюсън. Ще пишеш ли за него? Старото ми приятелче по килия.

— Какво се случи помежду ви?

— Ами, поразговорихме се. Само това.

Върху лицето на Блеър Съливан играеше лека усмивка. Той седеше отпуснат и разговорът явно го забавляваше. На Кауърт му се прииска да го разтърси, да изтръгне отговорите от него. Но просто продължи да задава въпроси.

— За какво си говорихте?

— За това, че е несправедливо обвинен. Знаеш ли, че ония ченгета са пребили момчето, за да изтръгнат признание от него? По дяволите, а на мен ми купиха една кока-кола и аз им проглуших ушите от приказки.

— Какво друго?

— Говорихме си за коли. Изглежда тук вкусовете ни пасват.

— И?

— Съвпадение. Говорихме си и за това, че сме били на едно и също място по едно и също време. Забележително, какво ще кажеш?

— Да.

— Говорихме си за оня малък град и за това, че след оная случка сякаш си бе загубил девствеността. — Съливан отново се ухили. — Хубав израз. Загубил си девствеността. Ама нали точно това е станало? С малкото момиченце и с града.

— Ти ли уби онова момиче? Джоани Шрайвър. Ти ли я уби?

— Аз ли? — Блеър Съливан изви очи и се усмихна. — Чакай да видя дали мога да си спомня. Нали знаеш, Кауърт, в паметта ми всичко започва да се смесва…

— Ти ли я уби?

— По дяволите, Кауърт, започваш да звучиш истерично. Вълнуваш се също като Боби Ърл. Той толкова се разстрои от естествения процес на моите спомени, че му се прииска да ме убие. А това е нещо необичайно, даже и за отделението за осъдени на смърт, не мислиш ли?

— Ти ли я уби?

Блеър Съливан пак се наклони напред, изостави шеговития, подигравателен тон и зашепна дрезгаво:

— Ще ти се да знаеш, а? — Отдръпна се назад, без да изпуска репортера от поглед. — Кажи ми нещо, Кауърт, може ли?

— Какво?

— Имал ли си някога усещането, че държиш нечий живот или смърт в ръцете си? Познато ли ти е това сладко усещане за сила, чувството, че контролираш нечий живот или смърт? Напълно. Изцяло. Докрай. Просто ей така, с ръцете си. Изпитвал ли си някога такова усещане, Кауърт?

— Не.

— Най-силният наркотик. Сякаш пропускат електрически ток през душата ти с игла. Нищо не може да се сравнява с това да знаеш, че нечий живот ти принадлежи…

Вдигна дланта си свита в юмрук, сякаш държеше плод. Изстиска въздуха. Веригата на белезниците му издрънча в металния пръстен.

— Искам да ти кажа няколко неща, Кауърт. — Той замълча за миг, без да откъсва поглед от репортера. — Първо: аз владея голяма сила. Може да си мислиш, че съм безсилен затворник, ден и нощ закопчан с белезници, спънат и заключен в килия седем на осем, но аз съм изпълнен със сила, която достига далеч отвъд тия решетки, сър. Много далеч. Мога да достигна до която душа поискам, все едно телефонен номер да набера. Никой не може да ми се изплъзне, Кауърт. Никой. — Той замълча. — Разбра ли?

Кауърт кимна.

— Второ: няма да ти кажа дали съм убил онова малко момиче, или не. По дяволите, ако кажа истината, всичко ще стане прекалено просто. Пък и ти защо да ми вярваш? Особено след работите, дето вестниците ги писаха за мен? Кой ше вземе да повярва на думите ми? Щом да убия някого не е голяма работа за мен, какво ми коства, мислиш, да излъжа?

Кауърт понечи да заговори, но само с един поглед Съливан го накара да спре с отворена уста.

— Искаш ли да знаеш нещо, Кауърт? В десети клас напуснах училище, но никога не съм преставал да уча. На бас, че съм по-начетен и образован от теб. Ти какво си чел? „Тайм“ и „Нюзуик“. Може би „Ню Йорк Таймс Бук Ривю“? А може и „Спорт Илюстрейтид“, докато си седял на тоалетната чиния. Но аз съм чел Фройд и Юнг и предпочитам ученика пред учителя. Чел съм Шекспир и поезията от епохата на Елизабет, и американската история. Специално съм изследвал Гражданската война. Обичам и някои романисти. Особено тия, дето си ги бива в иронията — Джеймс Джойс, Фокнър, Конрад и Оруел. Обичам да чета класици. Малко Дикенс и Пруст. Харесвам Тацид и арогантността на атиняните ме забавлява. И Софокъл, защото той говори за всеки един от нас. Затворът е голямо място за четене, Кауърт. Няма кой да ти казва какво да четеш и какво не. И цялото време на света е твое. Подозирам, че е дяволски по-добро място от повечето училища. Разбира се, тоя път аз все пак не разполагам с кой знае колко време, затова сега се занимавам повече с Библията.

— И нищо ли не научи за истината и милосърдието?

Блеър Съливан нададе пронизителен смях, който отекна в клетката.

— Харесваш ми, Кауърт. Странен човек си. Имаш ли изобщо представа за какво става дума в Библията? В нея се говори за измами, убийства, лъжи, заколения, грабежи, идолопоклонничество и всички тия неща, дето са в моя ресор, така да се каже.

Затворникът се втренчи в Кауърт. Усмихна се злобно.

— Добре, Кауърт, хайде да се позабавляваме.

— Да се позабавляваме?

— Ъ-хъ. — Той се изхили и отново изхриптя. — На около десет километра от мястото, където беше убита малката Джоани Шрайвър, е кръстопътят между шосе номер пет и шосе двайсет и едно. На около стотина метра преди кръстопътя има един малък канал. Върви под шосето, съвсем близо до туфата върби, дето хвърлят малко сянка върху пътя през лятото. Ако спреш колата си там, минеш отдясно на канала и пъхнеш ръката си, дето тръбата на канала се издава, нали разбираш, ако поровиш с ръка в мръсната вода, дето се оттича там, може и да откриеш нещо. Нещо важно. Нещо наистина интересно.

— Какво?

— Хайде, Кауърт. Нали не очакваш от мен да ти разваля удоволствието, а?

— Да предположим, че отида и намеря нещо, тогава какво?

— Тогава ще напишеш една наистина интересна статия за читателите си, Кауърт.

— Каква?

— Ами откъде Блеър Съливан знае, че нещото е на онова място?

— Аз…

— Ами че това е интересно, нали? Откъде той знае това? Сам трябва да отговориш за себе си, Кауърт, щото ти и аз пак ще си приказваме. Ако дотогава не почувствам дъха на госпожа Смърт във врата си.

Блеър Съливан се изправи и неочаквано изрева:

— Сержант! Приключих с тая свиня! Разкарай го от очите ми, преди да съм му откъснал главата!

Ухили се към Кауърт и раздрънка веригата, докато въздухът не завибрира от ехото на гласа на убиеца и шума от забързаните стъпки към клетката.