Джон Каценбах
Справедлива кауза (24)

Двайсет и четири. Кутията на Пандора

Беше напълно сама. Взря се надолу по празните улици, опита се да долови нещо през тъмнината и мъглата, търсеше следа от колегата си. Стори й се, че за десети път минава по един и същи маршрут. Опитваше се да си обясни изчезването му, но всяка стъпка я отвеждаше към още по-дълбоко отчаяние. Отказа се от всякакви догадки. Вместо това даде воля на гнева си и на пороя ругатни, които си повтаряше, сякаш неспособността й да открие Уилкокс беше само повод за безпокойство, но не и истинско нещастие.

Спря под една улична лампа и се облегна на нея.

Помисли си, че би се зарадвала, ако срещу й се зададеше патрулната кола от Нюарк, но улицата оставаше все така пуста. Това е безумие, помисли си тя. Прекалено късно е. Почти нощ. Къде са всички? Дъждът се превърна в порой и се заизлива върху й. Когато накрая забеляза жената, която се мотаеше безцелно около ъгъла, изпита почти удоволствие, че вижда още едно човешко същество. Жената се влачеше покрай стената, опитваше се да се прикрие от стихията и явно не хранеше кой знае каква надежда да намери друг подслон в студената влажна нощ. Андрея Шефър се приближи предпазливо и извади значката си.

— Госпожице, полиция. Искам да поговорим.

Жената само хвърли поглед към нея и понечи да се отдалечи.

— Ей, искам само да ти задам един въпрос.

Жената ускори крачка. Шефър я последва.

— Спри, по дяволите! Полиция!

Жената спря и се извърна. Хвърли преценяващ поглед към Шефър.

— На мене ли говориш? Кво искаш? Нищо не съм направила.

— Само един въпрос. Видя ли двама мъже да притичват тук преди петнайсет-двайсет, може би трийсет минути? Едно бяло момче — полицай. И един чернокож в тъмно яке. Единият преследваше другия. Видя ли ги да минават насам?

— Нищо не съм видяла. Тва ли е?

Жената отстъпи назад, сякаш да увеличи разстоянието между себе си и детектива.

— Не слушаш какво ти говоря — каза Шефър. — Двама мъже. Единият бял, другият чернокож. Бягаха бързо.

— Не. Нищо не съм видяла. Казах ти вече.

Андрея почувства, че в нея се надига гняв.

— Не ми ги пробутвай такива, скъпа. Ако реша, наистина мога да ти създам големи проблеми. Пак те питам: видя ли нещо такова? Кажи ми истината, или сега ще те прибера.

— Не съм видяла никакви мъже да се гонят. Тази вечер изобщо не съм виждала никакви мъже.

— Трябва да си ги видяла — настоя Андрея. — Те трябва да са минали оттук.

— Никой не е минавал оттук. Сега ме остави на мира. — Жената отстъпи назад и поклати глава.

Шефър понечи да я последва, но някакъв глас зад нея я изненада.

— Що безпокоиш хората, госпожо?

Тя нервно се извърна. Въпросът беше зададен от огромен мъж с дълго палто от черна кожа и бейзболна шапка с емблемата на „Ню Йорк Янкис“. От ръба на козирката му се процеждаха дъждовни капки. Стоеше на няколко крачки, вперил настойчив поглед в нея. Гласът, позата му — всичко излъчваше заплаха.

— Полиция — каза тя. — Стой на място.

— Ич не ми пука коя си. Влачиш се насам, досаждаш на тая жена тук. Кво искаш?

Андрея Шефър извади пистолета си и го насочи към приближаващия мъж.

— Стой на място — студено каза тя.

Мъжът спря.

— Ше ме застреляш ли, госпожо? Не ми се вярва. — Вдигна леко ръце и се ухили. — Струва ми се, че си сбъркала мястото, госпожо полицай. Мисля, че нямаш никакво прикритие, че си съвсем сама и си мисля, че тука можеш да си докараш някоя беля.

Направи крачка напред.

Шефър вдигна предпазителя на спусъка.

— Търся партньора си — каза тя със стиснати зъби. — Той преследваше заподозрян. Виждал ли си бял полицай да преследва чернокож мъж преди около трийсет минути? Отговори ми на този въпрос и няма да ти прострелям топките. — Насочи пистолета към слабините на мъжа. Това го накара да се поколебае.

— Не — отвърна той след малко. — Никой не е минавал оттук.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм.

— Добре — каза Андрея и понечи да го заобиколи. — Тогава си тръгвам. Ясно ли е? Леко и спокойно. — Плъзна се покрай него и се отправи с гръб напред нагоре по улицата.

Той бавно се извърна, без да откъсва поглед от нея.

— Глей да се разкараш оттук, госпожо полицай. Преди нещо лошо да те застигне.

Думите му прозвучаха едновременно и като заплаха, и като обещание. Когато се отдалечи, видя мъжа да сваля ръце и да мърмори ругатни, които явно трябваше да стигнат до слуха й. Андрея остана с пистолет в ръка. Обърна се и се насочи към мястото, където заряза колата. Чувстваше се напълно загубена и много изплашена.

Ръката й леко потрепери, когато завъртя ключа в стартера. Със запален мотор и заключени врати почувства известна сигурност за момент, което пък накара гнева й отново да пламне.

— Тъпо копеле такова! Къде, по дяволите, се запиля?

Гласът й прозвуча като дрезгав вой. Тръсна глава и се взря в прозореца. Щеше й се всеки миг Брус Уилкокс да се измъкне от някоя сянка, потен, останал без дъх, мокър от дъжда и притеснен. Плъзна поглед нагоре-надолу, но не го видя.

— По дяволите — отново високо изруга тя.

Не й се искаше да тръгне. Все й се струваше, че минута след като се отдели от тротоара, той ще се появи и по-късно щеше да й се наложи да се извинява, че го е изоставила.

— Но аз не съм го направила — увери тя себе си. — Той ме изостави.

Нямаше ни най-малка представа какво да прави. Вече беше нощ. Дъждът се засили и сега се изливаше като плътна завеса върху улицата. В купето на колата беше топло и сигурно, но това само допълваше усещането й за изолация. Превключи скоростите на колата, но това й костваше мъчителни, прекалени усилия. Стори й се изтощително да измине дори само една пресечка.

Шофираше бавно към апартамента на Фъргюсън и щателно оглеждаше района. Забави и вдигна поглед нагоре към прозореца, но не видя никакви светлини. Сви към тротоара и изчака пет минути. После още пет. Без да знае защо, се върна към мястото, където за последен път забеляза Уилкокс. После се отправи по съседните улици. Опита се да си внуши, че навярно той е взел такси. Че е махнал на някоя патрулна кола. Че я чака в мотела с Кауърт и Тани Браун. Или е в полицейското управление и взема показания от Фъргюсън, а в същото време се чуди къде ли е тя. Така трябваше да е. Навярно го е принудил да говори и се е заключил в някоя малка стая с Фъргюсън и с някой стенограф. Взема показания и не иска да прекъсне разговора, за да изпрати някой да я потърси. Решил е, че така или иначе, тя сама ще се сети какво да прави.

Изви към широкия булевард, който извеждаше от гетото. След миг откри нужното отклонение и минута по-късно вече пътуваше към мотела си. Чувстваше се като дете. Млада и лишена от всякакъв опит. Нарушила беше процедурата и установения ред, но се придържаше към собствената си преценка и бе объркала всичко.

Разбира се очакваше Брус Уилкокс да й вдигне скандал, задето изгуби следите му и не съумя да го последва. Изруга сама себе си. Това беше първото, на което ги учеха в академията.

Чувството й за лична свобода беше накърнено. Тя паркира пред мотела, бързо събра нещата си и се затича към стаята, в която мислеше, че тримата мъже я чакат нетърпеливо.

 

 

Кауърт имаше чувството, че смъртта го преследва. Побягна от апартамента на Фъргюсън, изпълнен с ужас и безпокойство. После се опита да овладее емоциите си, но без особен успех. Отначало Тани Браун го засипа с въпроси, но после, след като репортерът отказа да отговори, го остави. Полицаят не хранеше ни най-малко съмнение, че се е случило нещо, което е изплашило Кауърт до смърт, а мисълта, че при други обстоятелства това би му доставило удоволствие, го изпълваше с цинизъм.

В крайна сметка, отидоха до Ню Брънзуик и Рътджърс, но само за да проверят дали Фъргюсън е на лекции. Докато вървяха в дъжда, приведени срещу ледения порой, и правеха път на студентите, Кауърт все пак описа разговора. Спомена опитите на Фъргюсън да отхвърли всичко, обясненията му, предаде колкото се може по-подробно диалога помежду им, докато накрая стигна момента, в който Фъргюсън заплаши него и дъщеря му. Това запази за себе си. Виждаше, че детективът не откъсва изпитателен поглед от лицето му, но предпочете да замълчи.

— И какво друго?

— Нищо.

— Хайде, Кауърт. Изглеждаше особено. Какво ти каза той?

— Нищо. Целият разговор ме накара да се почувствам особено.

„Сега вече започваш малко по малко да разбираш какво е да живееш в отделението за осъдени на смърт…“

Тани Браун поиска да чуе касетата.

— Не мога да ти я дам — отвърна Кауърт. — Той я взе.

Детективът попита за бележките му, но репортерът осъзна, че след първата страница записките му се бяха превърнали в безсмислени драсканици. Двамата мъже се чувстваха като уловени в клопка. Но не споделиха това.

Вече се стъмваше, когато се върнаха в мотела. Задържа ги уличното задръстване, а бяха и потиснати заради липсата на сътрудничество помежду им. Браун изпрати Кауърт до стаята му и се прибра в своята, за да проведе няколко разговора по телефона. После щеше да вземе някаква храна и да се върне. Знаеше, че се е случило още нещо, което Кауърт премълчаваше, но в крайна сметка информацията няма да му избяга. Не вярваше да успее да прикрие страха си и да запази мълчание прекалено дълго. Малко хора са способни на подобно нещо. Излезе много изплашен и само въпрос на време беше кога ще сподели всичко.

Изобщо не знаеше какво трябва да предприемат оттук нататък, но предположи, че навярно щяха да реагират на нещо, направено от Фъргюсън. Отново прецени смисъла от евентуалния му нов арест и новото му обвинение в убийството на Джоани Шрайвър. Знаеше, че от законова гледна точка е безнадеждно, но поне щеше да го върне във Флорида. Другият вариант беше да продължи с онова, което започна, когато се обади на приятеля си в Итънвил: да разследва всички неразкрити случаи в щата, докато открие нещо, което да върне Фъргюсън в съда.

Пое си дълбоко дъх. Ще са нужни седмици, месеци, може и повече. Щеше ли да му стигне търпението? За момент се опита да си представи малкото изчезнало момиче от Итънвил. Напомняше собствените му дъщери. Колко други щяха да умрат, докато той си губеше времето като полицай в отдела за убийства?

Но нямаше избор. Зае се с телефонните разговори. Трябваше да установи връзка с още няколко полицейски участъци. Следвай модела, напомни си той. Не оставяй нито едно малко градче и забутано селце, посетено от Фъргюсън през последната година. Открий дали там не липсва някое момиче, после намери някоя улика, която да те наведе към него. Все ще има случай, при който доказателствата няма да са скрити или съсипани. Бавен, мъчителен труд, а той знаеше, че всеки час приближава някъде някое дете до смъртта. Ненавиждаше дори секундите, които се изплъзваха покрай него.

 

 

Кауърт седеше в малката си стая и се опитваше да вземе решение. Някакво решение. Вгледа се в бележките си. Разкривените букви сякаш му се присмиваха. Можеше да направи списък на пътуванията на Фъргюсън до Флорида след освобождаването му от затвора преди да се върне в Нюарк. Седем пътувания. Дали мъртвите момиченца са седем, запита се той.

Дали при всяко пътуване е умирало по някое?

Или може би е изчаквал следващото си завръщане?

Джоани Шрайвър. Дон Пери. Сигурно имаше и други. В представите му се появиха множество малки момиченца, които крачеха по света. Момиченца с привързани на опашки коси, момиченца в шорти и фланелки или дънки, сами и съвсем невинни, превърнати в жертва. Представи си как Фъргюсън се промъква към тях с разтворени ръце и усмихнато лице, което излъчва сигурност, измама и прикрита смърт. Тръсна глава, сякаш да прогони тази представа, но на нейно място се появиха думите на Блеър Съливан. Спомни си лекотата, с която осъденият говореше.

„Ти убиец ли си, Кауърт?“

Убиец ли съм, зачуди се той.

Погледна към списъка с посещенията във Флорида и ръцете му потрепериха, сякаш по тях потече ток.

Има хора, които сега нямаше да са мъртви, ако не беше ти. Малки момиченца.

Съливан бе намерил избавление, като сам избра смъртта си. Убивал е хора, които не е познавал, които съвсем случайно са имали нещастието да се изпречат на пътя му. Опростявал е всяко убийство и е спъвал полицейското разследване. Кауърт подозираше, че Фъргюсън върши същото. В крайна сметка, учил се е от експерт. Съливан го е научил на едно съществено нещо: да следва собствените си низки подбуди.

Спомни си разследването, което проведе в библиотеката на „Джърнъл“ и заглавието на кратката статия: НИКАКВИ СЛЕДИ ОТ ОТВЛИЧАНЕТО, КАЗВА ПОЛИЦИЯТА. Разбира се, помисли си той. Разбира се, че ще липсват следи. Нито едно доказателство. Или поне нито едно, за което да знаеш. Само един невинен мъж, който се занимава с отнемане на деца от този свят.

Кауърт пое дълбоко дъх. Всички натрупани факти, предположения, предполагаеми престъпления се изнизаха пред очите му. Пороят от зло се вля в един-единствен водовъртеж и го отведе до представата за собствената му дъщеря, която Фъргюсън беше оставил за края. Струваше му се, че до този момент е живял в своеобразен морален сумрак, след като всички смъртни случаи, които предопределяха отношенията му с Блеър Съливан и Робърт Ърл Фъргюсън, бяха извън неговия контрол. Вече не беше така.

Кауърт покри лицето си с ръце и се запита дали и в този момент той не убива някого. Днес? Довечера? Кога? Следващата седмица? Отново вдигна глава и се погледна в огледалото над тоалетката.

— А ти, глупако, ти се тревожеше за репутацията си.

Поклати глава, загледан в собственото си отражение, което сякаш отправяше предупреждение към него. Ако сега не направиш нещо и не го направиш бързо, сбогувай се с всяка репутация, каза си той.

Но какво можеше да направи?

Спомни си статията, която Една Макгий написа за „Джърнъл“ преди време. Научила беше, че в едно предградие на Маями полицията разследва няколко изнасилвания, извършени по протежение на тесен отрязък от магистралата. При срещата си с детективите, които водели разследването, те настояли да не публикува и дума. Опасявали се, че статията във вестника ще предупреди серийния насилник и ще му подскаже, че са по следите му, той ще промени маниера и характерния си стил, ще се премести на друго място и ще се изплъзне от капаните, които му бяха заложили. Една Макгий обмисли молбата им, после я игнорира, защото предпочиташе да предупреди другите, нищо неподозиращи жени, които вървяха през нощта по пътя на изнасилвача.

Статията излезе на първа страница в неделното издание, заедно с черно-белия полицейски портрет на заподозрения, отправил злостен поглед от стотиците хиляди броеве на вестника по улиците. Ангажираните със случая детективи, естествено, побесняха, защото мислеха, че разследването им е провалено.

Но нещата не се развиха по този начин. Оказа се, че броят на изнасилените е далеч по-голям. Над четирийсет, всъщност. Повече от четирийсет жени, над които е било оказано насилие, но които в своята болка и унижение не отишли в полицията. Вместо това се прибрали вкъщи, благодарни на щастливата си звезда, че все още са живи и се опитали да възстановят разранените си тела и накърнено самочувствие. Обаждаха се на Една една след друга, спомни си Кауърт. Сълзи, нерешителност, хлипащи гласове, почти неспособни да изрекат в своето нещастие сполетелия ги ужас, но изгарящи от нетърпение да кажат на тази репортерка да направи всичко възможно и да предотврати друга някоя жена да не се превърне в плячка на онзи мъж. Обадиха се само дни след публикуването на статията. Анонимни и ужасени, но се обадиха. Всяка от тях мислеше, че е единствена, самотна жертва. До края на седмицата Една вече разполагаше с регистрационния номер на колата на убиеца, с много по-подробно описание на превозното средство и на насилника и с десетки други детайли, които отведоха полицията до вратата на мъжа два дни след публикуването на статията, в момент, в който той се готвел да излезе.

Кауърт се облегна назад, отдаден на спомените. Претегляше заплахата на Фъргюсън. Чудеше се доколко е състоятелна.

Направи го, каза си той.

Напиши всичко — лъжите, грешките, незаконно изтръгнатото признание, всичко. Напиши статията и я публикувай във вестника. Направи го преди да има възможност да направи следващата стъпка. Смажи го с думи, а после бягай при дъщеря си и я скрий.

Това е единственото оръжие, с което разполагаш.

— Разбира се — произнесе той на висок глас, — приятелчетата от бизнеса ще те разкъсат на парчета. После ще бъдеш удавен, насечен, влачен и поруган, а главата ти — набучена на кол. Нещата наистина ще загрубеят, защото съпругата ти ще те намрази, нейният съпруг също ще те възневиди, а дъщеря ти така и няма да разбере и ако имаш повече късмет, няма да те намрази. Но това е единственият избор.

Облегна се назад и си каза, че целият свят ще се стовари върху главата му и върху главата на Фъргюсън. И тогава всеки ще си получи заслуженото. Дори и Фъргюсън.

Заглавия с по три сантиметра букви. Цветни фотографии. Със сигурност информацията ще потече и по новинарските рубрики по телевизията, и по седмичниците. Хитът на всички репортажи. Ще крещят колкото глас имат истината за Фъргюсън, докато се вдигне врява, която ще заглуши всеки негов опит за опровержение. Тогава никой нищо няма да пренебрегне. Ще го следват, където и да отиде — с бележници, магнетофони и камери. С толкова внимание ще го обгърнат, че където и да се опита да се скрие, ще изглежда подозрителен. Няма да му позволят да се спотаи зад кулисите, където да може да продължи да прави онова, с което се е занимавал досега.

Ще откраднат неговата анонимност. А това ще го унищожи.

„Ти убиец ли си, Кауърт?“

Би могъл да бъде.

Протегна ръка към телефона, за да се обади на Уил Мартин, когато по вратата се разнесе остро почукване. Помисли си, че това навярно е Тани Браун.

Изправи се. В ушите му вече звучаха думите на статията. Отвори вратата и видя Андрея Шефър в коридора.

— Той тук ли е?

Косата й беше мокра и сплъстена. Дъждът беше оставил тъмни ивици по светлокафявото й палто. Трескаво огледа стаята зад гърба на Кауърт. Преди той да успее да каже каквото и да е, жената отново заговори:

— Тук ли е Уилкокс? Изгубихме се.

Журналистът понечи да поклати глава, но тя се промуши покрай него, огледа стаята и пак се извърна:

— Мислех, че е тук. Къде е лейтенант Браун?

— Ще се върне всеки момент. Случило ли се е нещо?

— Не! — изсъска тя, после овладя гласа си. — Просто се изгубихме. Опитвахме се да проследим Фъргюсън. Той тръгна пеш, а аз бях с колата. Мислех, че вече се е обадил.

— Не. Не се е обаждал. Ти си го зарязала?

— Той заряза мен! Кога ще се върне лейтенант Браун?

— Всеки момент.

Тя закрачи из тясната стая и съблече влажното си палто. Кауърт забеляза, че трепери.

— Замръзнах. Имам нужда от едно кафе. И да се преоблека.

Той отиде до малката баня, взе една бяла хавлиена кърпа и я хвърли към нея.

— Ето, изсуши се.

Тя разтри косата си с кърпата, после подсуши и очите си. Забави се, когато покри лицето си, сякаш се опитваше да се скрие зад пухкавата бяла хавлия. Дишаше тежко.

Кауърт искаше да й зададе още няколко въпроса, когато отново се почука.

— Това сигурно е Уилкокс — каза тя.

Беше Тани Браун. Носеше кафяви пликове и още от вратата ги подаде на Кауърт.

— Имат само майонеза — каза той и хвърли поглед към Шефър, която стоеше в средата на стаята. — Къде е Брус?

— Изгубихме се.

Браун изненадано повдигна вежди. В същия миг стомахът му се присви от тревога. Изпразни съзнанието си от всичко, с изключение на конкретния проблем и бавно закрачи из стаята, сякаш като успокоеше движенията си, би могъл да успокои и мислите си.

— Изгубихте се? Къде? Как?

Шефър нервно вдигна глава.

— Той забеляза Фъргюсън да излиза от апартамента си и тръгна след него. Опитах се да ги изпреваря с колата. Двамата вървяха бързо и навярно лошо съм преценила ситуацията. Както и да е, разделихме се. Следвах го в продължение на пет-шест пресечки. Върнах се и се опитах да го открия в апартамента на Фъргюсън. Но го нямаше и там. Мислех, че просто е махнал на някоя патрулна кола. Или че е взел такси.

— Дай да уточним нещата. Тръгнал е след Фъргюсън…

— Двамата вървяха бързо.

— Фъргюсън забеляза ли го?

— Не мисля.

— Но защо го е направил?

— Не зная — отвърна Шефър, донякъде отчаяна, донякъде гневна. — Видя Фъргюсън и просто излетя от колата. Сякаш искаше да го настигне. Представа нямам какво е мислел да направи след това.

— Чу ли нещо? Видя ли нещо?

— Не. В един момент и двамата бяха пред мен, Уилкокс вървеше може би на около петдесет метра след Фъргюсън, а в следващия — вече нямаше и следа от тях.

— Ти какво направи?

— Слязох и обиколих улицата. Разпитах хората. Нищо.

— Добре — в гласа на Тани Браун прозвуча раздразнение, — какво мислиш, че се е случило?

Шефър вдигна глава към огромния детектив и сви рамене.

— Не зная. Мислех, че се е прибрал тук. Или поне се е обадил.

Браун хвърли кратък поглед към Кауърт.

— Някакви съобщения по телефона?

— Не.

— Не направи ли опит да се обадиш в някое полицейско управление в региона?

— Не — отвърна Шефър. — Току-що дойдох.

— Добре — каза Браун. — Ами нека поне това да свършим. Използвай телефона в твоята стая, така че ако той позвъни тук, линията да е свободна.

— Трябва да се преоблека — каза Шефър. — Дай ми…

— Обади се — ледено каза Браун.

Тя се поколеба, после кимна. Извади ключа на стаята си от джоба, понечи да каже нещо на Тани Браун, но после размисли и си тръгна. Двамата мъже я проследиха с поглед.

— Какво мислиш? — запита Кауърт.

Браун се извърна и изсъска към него.

— Нищо не мисля. И ти не се опитвай да мислиш каквото и да е.

Кауърт отвори уста, за да отвърне, после замълча. Само кимна. Липсата на информация беше съсипваща. Двамата седнаха и задъвкаха студените сандвичи в очакване телефонът да иззвъни.

Мина почти половин час, преди Шефър да се върне.

— Свързах се с дежурните в управления дванайсет, седемнайсет и двайсет — каза тя. — Нито следа от него. Или поне не се е обаждал там. Нито пък са получавали някакви необичайни обаждания. Някакъв екип работи по случай на престрелка, но това е разправия между банди. Казват, че нещата са спокойни заради времето. Позвъних и в няколко клиники за спешна помощ, просто така, нали знаете. И в пожарната. Нищо.

Браун вдигна поглед към двамата.

— Губим си времето — рязко заяви той. — Да тръгваме. Трябва да го намерим. Сега.

Кауърт хвърли поглед в бележника си.

— Тази вечер Фъргюсън има лекции до късно. Съдебна медицина. От осем до десет и трийсет. Може да го е проследил по целия път към Ню Брънзуик.

— Възможно е — кимна Браун. — Но не можем да чакаме.

— Каква полза да тръгнем сега? Ами ако той се върне?

— А ако не се върне?

— Добре, ти го познаваш. Какво мислиш, че прави?

Шефър пое дълбоко дъх. Това е, каза си тя. Така трябва да е станало. Навярно е проследил копелето до някоя автобусна спирка, после до метрото и не е имал възможност да се обади. А сега пак е по следите му и няма да се върне преди полунощ. По нея се разля вълна от облекчение. Почти се стопли и някак си се успокои. Вледеняващото чувство на безпомощност, което я обзе, когато изгуби Уилкокс от поглед, изчезна. Едва сега осъзна светлините в стаята, мебелите, познатата обстановка. Сякаш току-що излизаше на ярка слънчева светлина след дълъг престой в тъмна минна шахта под земята.

Резкият глас на Браун я изтръгна от унеса й.

— Не. Аз тръгвам сега. — Той посочи към Шефър. — Искам да ми покажеш мястото, където се случи всичко. Хайде.

Кауърт взе палтото си и тримата се отправиха в нощта.

 

 

Докато Шефър шофираше, Тани Браун седеше превит на седалката до нея. Знаеше, че досега Уилкокс трябваше да се е обадил. Знаеше колко е безразсъден. Прекалено се поддаваше на импулсите си и на някаква арогантна самонадеяност в способностите си. Тани Браун тайно се възхищаваше именно на тези му качества. Понякога имаше чувството, че в собствения му живот всичко е толкова непоклатимо, толкова ясно формулирано. Всеки миг от цялото му същество беше категорично посветен на някаква ясно поставена цел. Приличаше на дете на неделния обяд след църквата, което чува баща си да казва: „Всички ставаме!“ и приема тези думи като заповед. Той беше този, който носеше топката за отбора по футбол, помагаше на ранените във войната; превърна се в чернокожия с най-висок чин в полицейските сили на Ескамбия. Мислеше си, че животът му е лишен от спонтанност. И че това е така от години. Знаеше, че и партньорите си избира, воден отново от същите съображения, че Брус Уилкокс, който гледаше на света просто като на смяна на добро и зло, праведно и грешно, и който никога не се замисля особено, преди да вземе някакво решение, би бил негов чудесен партньор.

Сигурно ревнувам, помисли си Браун.

Спомените го накараха да се почувства още по-зле.

Инстинктивно знаеше, че нещо се е случило и въпреки това не беше в състояние да реагира на бедствието, стоварило се върху им от неизвестността. Замисли се за съвместната си работа с Уилкокс в миналото и се сети за десетките пъти, когато е действал прибързано, само за да се завърне виновен и разкаян, целият изчервен, готов да изслуша упреците му. Проблемът беше, че всички тези инциденти се бяха случвали в сигурните очертания на собствената им област, в която и двамата бяха израснали, където се чувстваха в безопасност и сигурност, да не говорим пък за властта, с която разполагаха.

Тани Браун седеше, вперил поглед в непрогледната тъмнина на нощта.

Не, помисли си той. Никога повече няма да дойдем тук.

Извърна се гневно към Кауърт. Трябваше да остави това копеле да се оправя само.

 

 

Кауърт също седеше, вперил поглед в нощта. Улиците блестяха от дъжда, отразяваха слабата светлина от уличните лампи и неоновите реклами над витрините. Над пътната настилка се издигаше мъгла и се смесваше със стълбовете пара, която изригваше от решетките върху асфалта. Шефър караше по улиците, а Тани Браун плъзгаше поглед нагоре-надолу по района, взираше се, изследваше. Кауърт ги наблюдаваше.

Сам не знаеше кога осъзна, че търсенето им е безполезно. Може би когато излязоха от магистралата и закръжиха към центъра на града. Навярно тогава изведнъж разбра безсмислието на ситуацията. Гледаше да не дава израз на чувствата си. Виждаше, че само след секунда Браун ще избухне. А нервността, с която Шефър вземаше завоите, говореше, че и тя не е на себе си заради изчезването на Уилкокс. Помисли си, че от тримата той е най-спокоен. Уилкокс не му харесваше, нямаше му доверие и въпреки това замръзваше при мисълта, че може да е изчезнал.

Шефър долови някакво движение с ъгъла на очите си и сви към тротоара.

— Какво е това? — запита тя.

Извърнаха се и видяха двама бездомници, вкопчени един в друг, да се бият за бутилка. Единият от тях рязко ритна другия и го повали върху тротоара. Отново замахна с крак и този път стовари ритника си в ребрата на падналия мъж. Накрая спря, наведе се, взе бутилката и силно я притисна към себе си. Направи крачка встрани, после размисли, върна се и нанесе ритник в главата на поваления. И изчезна в тъмнината, докато напълно се скри в сенките.

Тани Браун се замисли, че е преситен от бедност, предразсъдъци, омраза, зло и безнадеждност. Плъзна поглед по улицата. Тук не му харесваше. Гетото беше така порутено, сякаш претърпяло чудовищна бомбардировка. Отчаяно му се прииска да се върне отново в Ескамбия. И там имаше зло и насилие, но поне всичко му беше познато.

— Господи — прекъсна мислите му Кауърт. — Това момче може да е мъртво.

Но в мига, в който думите се изплъзнаха от устните му, видяха, че пребитият се размърда, надигна се и закуца в тъмнината.

Шефър си пожела да бъде някъде другаде, отново превключи скоростите и за трети път мина покрай мястото, където изгуби Уилкокс от поглед.

— Нищо — каза тя.

— Добре — рязко я прекъсна Браун, — губим си времето. Да отидем в апартамента на Фъргюсън.

Сградата тънеше в тъмнина, когато спряха пред нея. По тротоарите нямаше жива душа. Колата едва спря, а Браун вече беше изскочил и тичаше нагоре по стълбите към входа. Кауърт се втурна след него. Шефър закрачи след тях и извика:

— Втори етаж, първата врата.

— Какво правим? — попита Кауърт, но не получи отговор.

Тежките обувки на детектива забързано отекваха по стълбите. Спря за миг пред вратата на апартамента на Фъргюсън, посегна под сакото си и извади голям пистолет. Отстъпи встрани, сви длан в юмрук и заудря по обкованата с желязо врата.

— Полиция! Отвори!

Отново зачука така, че стената се разтресе.

— Фъргюсън! Отвори!

Никой не му отговори. Кауърт осъзна, че Шефър е до него с извадено и насочено оръжие, и дъх, който остро излизаше от дробовете й. Притисна гръб към стената, но твърдата мазилка не му предложи защита.

Браун отново затропа по вратата. Ударите отекнаха по коридора.

— Полиция, по дяволите! Отвори!

Нищо.

— Сигурна ли си… — извърна се той към Шефър.

— Да, това е неговата врата — отвърна тя със стиснати зъби.

— Къде, по дяволите…

Зад тях се разнесе шум. Кауърт почувства, че стомахът му се свива от страх. Шефър се изви и насочи оръжието си към посоката, от която идваше шумът.

— Спри! Полиция!

Браун пристъпи напред.

— Нищо не сме направили — каза един глас.

Кауърт видя пълна чернокожа жена с избелял розов домашен халат и розови пантофи долу при стълбите. Стоеше, облегната на алуминиевите перила, и клатеше глава напред-назад. Носеше непрозрачна найлонова шапка, а под нея се подаваха ярки ролки за коса. Целият й вид беше така комичен, че успя да разсее натрупаното в него напрежение и да уталожи страха му. Осъзна, че тримата, изваденото оръжие и изострените черти на лицата им изглеждат абсурдно.

— Къв е тоя шум, дето го вдигате? Идвате тук, сякаш мъртвите да събудите, тропате и крещите, и дигате врява, дето досега не съм чувала. Тва тука да не ви е някакъв бардак, в който живеят отрепки? Хората тука ходят на работа. Имат си работа и тряба да спят през нощта. Ти, господин полицай, кво мислиш, че праиш, кат тропаш кат ковашки чук тука?

Тани Браун впи поглед в жената. Андрея Шефър се промъкна покрай него.

— Госпожо Уошингтън? Помните ли ме от оня ден? Детектив Шефър. От Флорида. Отново търсим Фъргюсън. Това е лейтенант Браун и господин Кауърт. Виждали ли сте го?

— Излезе по-рано.

— Зная, малко преди шест. Видях го, когато излезе.

— Не. Той се върна. Излезе пак към десет. Видях го от моя прозорец.

— Къде отиде? — запита Тани Браун.

Жената втренчи поглед в него.

— Че как мога аз да зная? Носеше две чанти. Просто си тръгна. Ей така. Не се спря да каже здрасти или довиждане. Просто си тръгна. Пък може и да се върне. Отде да знам. Аз не задавам никакви въпроси. Само го чух да се втурва тук. После изскочи навън, без даже и да се обърне. — Тя направи крачка назад. — Сега може би ше оставите хората да поспят малко?

— Не — веднага отвърна Тани Браун. — Искам да вляза — посочи той с револвера към апартамента.

— Не може — отвърна жената.

— Искам — повтори той.

— Имаш ли заповед? — лукаво попита тя.

— Не ми трябва тая дяволска заповед — каза той. Погледът му гневно гореше. — Ако не вземеш ключовете и не отвориш вратата, ще ти се случат повече неприятности, отколкото изобщо можеш да си представиш.

Жената отново се поколеба, после кимна и се извърна.

Съпругът й, който до този момент се спотайваше, сега изведнъж се появи пред тях. Носеше връзка ключове. Навлякъл беше старо горнище от пижама върху избелели, дрипави панталони. Обувките му бяха с развързани връзки. Чевръсто се изкачи по стълбите.

— Не трябва да правя това — взря се той в Браун. Мина покрай него и застана с лице към вратата на апартамента. — Не трябва да го правя — повтори.

Започна да пъха ключовете един по един в ключалката. Едва третият пасна и вратата се отвори.

— Трябва да имате заповед.

Тани Браун веднага се промъкна покрай него, без да обръща внимание на думите му. Намери ключа на лампата на стената, светна и бързо обиколи апартамента с извадено оръжие. Надникна и в банята, и в спалнята, за да се увери, че са сами.

— Няма никой — каза той. Думите по странен начин отекнаха в съзвучие с усещането, което изпитваше. Празно и студено като в гробница. Огледа стаите. Знаеше какво се е случило и въпреки това не искаше да го признае пред себе си. Приближи се към бюрото, на което преди време е седял Фъргюсън. Студент, помисли си той. Върху пода бяха разпилени листове. Подритна ги, вдигна поглед и видя Кауърт да оглежда стаята.

— Отишъл си е — заяви Кауърт. Гласът му прозвуча тихо и разстроено.

Репортерът пое дълбоко дъх. Очаквал беше Фъргюсън да е тук. Да им се присмее, убеден, че завинаги е недостъпен за тях. Вече няма време, осъзна той. Почувства, че историята, която мислеше да напише, се изплъзва между пръстите му. Няма време. Той си е тръгнал оттук и ще направи каквото си иска. Картините се заредиха една след друга в съзнанието му. Представа нямаше какво е замислил Фъргюсън и дали детето му е застрашено, или не. Или може би друго някое дете. Никой не беше в безопасност. Хвърли поглед към Тани Браун и осъзна, че детективът мисли същото.

Вече се съмваше, но новият ден не вещаеше избавление от тъмнината, която обгърна и тримата.