Джон Каценбах
Справедлива кауза (25)

Двайсет и пет. Изгубено време

Изтощени бяха от умора, а губеха часове в бюрократични формалности.

Тани Браун се чувстваше хванат в капана на процедурата и страха. След като откриха, че апартаментът на Фъргюсън е празен, той беше задължен да докладва за изчезването на Уилкокс в местното полицейско управление, докато в същото време усещаше, че всеки отминаващ миг го отдалечава от обекта на преследването. Прекараха с Шефър остатъка от нощта с двама полицаи от Нюарк, които така и не можаха да разберат защо всеки от тях е трябвало да пристигне от различни райони на Флорида, за да разпитва мъж, понастоящем неуличен в конкретно престъпление. И двамата изслушаха с безизразни лица разказа на Шефър за преследването на Уилкокс и се показаха изненадани, когато тя описа как е потънал в мъглата и тъмнината след Фъргюсън. Изглежда до известна степен бяха склонни да повярват, че каквото и да се е случило с Уилкокс, той си го е заслужил. Напълно безсмислено им се струваше човек, лишен от каквито и да е законови права, в напълно непознат район, воден единствено от гнева си, да се втурне да преследва друг човек, в област, която в техните очи категорично не беше част от Съединените щати, а някакъв своеобразен регион със свои правила, закони и поведенчески норми. Отношението им накара Тани Браун да настръхне. Реши, че са расисти, макар разсъжденията им да звучаха логично. Шефър остана изумена от коравосърдечието им. Непрекъснато си повтаряше, че независимо колко ужасни могат да станат за нея нещата в кариерата й на полицай, никога няма да се поддаде на онова, което сега чуваше в гласовете им.

Отне им повече време да ги заведе до мястото, където за последен път видя Уилкокс и да им покаже пътя, по който го изгуби. Върнаха се в апартамента на Фъргюсън, но от него все така нямаше и следа. Двамата полицаи дори и не повярваха, че е напуснал града.

Малко преди разсъмване казаха на Браун, че ще обявят Уилкокс за национално издирване и ще разпратят екип, който да претърси улиците за него. Но настояха лейтенантът да се свърже със собственото си полицейско управление, сякаш наистина вярваха, че Уилкокс ще се появи в Ескамбия.

Цяла нощ Кауърт чака двамата детективи в мотелската стая. Представа нямаше колко голяма е заплахата за него или за дъщеря му. Знаеше само, че с всяка изтекла минута състоянието му се влошава и че губи единственото си оръжие — новата си статия. Нито една статия не би имала въздействие, ако той не знаеше къде е Фъргюсън. Публикацията трябваше да се превърне в капан за него, той трябваше незабавно да бъде обсипан с въпроси, опетнен от собствените си отрицания. Това беше единственият начин Кауърт да спечели време, за да се защити. Фъргюсън някъде там, в света, представляваше непрестанна, невидима опасност. Кауърт знаеше, че преди във вестника да се е появила и една дума, отново трябва да го открие.

Хвърли поглед към часовника си. Тъничката стрелка отмерваше всяка секунда. Напомни му часовника в отделението за осъдени на смърт.

„Сега вече започваш малко по малко да разбираш…“

Осъзна, че повече не може да отлага. Пренебрегна факта, че със сигурност щеше да ужаси бившата си съпруга със среднощното позвъняване, вдигна слушалката и набра номера. Едва след втория сигнал в телефона се разнесе гласът на новия й съпруг.

— Том? Мат Кауърт е. Съжалявам, че те безпокоя, но имам проблем и трябва да…

— Мат? Божичко! Знаеш ли колко е часът? Иисусе Христе, сутринта трябва да съм в съда. Какво, по дяволите, става? — После от тъмнината се разнесе гласът на бившата му съпруга. Не можа да чуе какво казва тя, но дочу отговорът на Том. — Твоят бивш е. Нещо спешно, предполагам.

Настъпи пауза, преди по телефона да се разнесат и двата гласа.

— Добре, Мати. Какво се е случило?

После гласът на адвоката, раздразнен и властен, завладя линията и преди Кауърт да успее да каже каквото и да е, мъжът добави:

— О, божичко, бебето се събуди. По дяволите!

Матю Кауърт би предпочел да беше обмислил предварително какво ще каже.

— Мисля, че Беки е в опасност.

За миг настъпи тишина, после и двамата заговориха едновременно.

— Каква опасност? За какво говориш, Мати? — Това беше бившата му съпруга.

— Мъжът, за когото писах. Онзи, осъденият на смърт. Той заплашва Беки. Знае къде живеете.

Отново настъпи мълчание, преди Том да отговори.

— Но защо? Ти писа, че той не е убил никого…

— Може би съм сгрешил.

— Но защо Беки?

— Не иска да пиша нещо по-различно.

— Виж, Мати, какво точно каза този човек? Дай да уточним. Какви точно бяха думите му?

— Не зная. Виж, не е това, не зная, всичко е… — осъзна абсурдността на думите си.

— Мат, божичко, звъниш посред нощ и…

Адвокатът беше прекъснат от съпругата си.

— Мати, сериозно ли е? Истина ли е?

— Сенди, бих искал да ти кажа кое е истина, и кое — не. Зная само, че този човек е опасен, представа нямам вече къде е, трябваше да направя нещо и затова ви се обаждам.

— Но, Мат — прекъсна го адвокатът, — трябва да знаем нещо повече. Трябва да преценя какво, по дяволите, значи всичко това.

Матю Кауърт почувства, че го обзема внезапен гняв.

— Не, по дяволите, не трябва. Не ти е нужно да знаеш нищо повече от това, че Беки е в опасност. Че някъде тук има един опасен мъж, който знае къде живеете и който иска да ме шантажира чрез Беки. Разбра ли? Хубаво ли го разбра? Това е единственото, което трябва да знаеш. Сега, Сенди, опаковай си нещата и заведи Беки някъде. На някое безопасно място. В Мичиган, например, да види леля си. Направи го веднага. Вземете още първия самолет. Остани там, докато аз тук оправя нещата. Бързо ще се справя, обещавам ти. Но не мога нищо да направя, ако не зная, че Беки е в безопасност и на някое сигурно място, където този мъж няма да може да я намери. Тръгни веднага. Разбра ли? Не рискувай излишно.

Отново настъпи мълчание, преди бившата му съпруга да отвърне:

— Добре.

Съпругът й се намеси веднага:

— Сенди! За бога, не знаем…

— Съвсем скоро ще разберем — прекъсна го тя. — Мати, ще ми се обадиш ли? Обади се, моля те, на Том и му обясни всичко. Веднага, щом ти е възможно.

— Добре.

— Боже — чу той гласа на бившия й съпруг. После добави: — Мати, надявам се това не е някаква безумна… — Той спря, поколеба се, после продължи: — Всъщност, предполагам, че е така. Предполагам, че всичко е едно безумие. Обаждаш ми се и ми поднасяш някакво дяволско обяснение. А аз просто не разбирам защо не позвъня на полицията или може би трябва да наема частен детектив…

— Защото полицията не може да направи нищо срещу една заплаха. Те не могат да направят каквото и да е, преди нещо да се е случило! Тя няма да е в безопасност, ако ще да наемеш и националната гвардия да я пази. Трябва просто да я отведем на някое място, където тоя тип да не може да я намери.

— Ами Беки? — запита бившата му съпруга. — Това ще й изкара ума.

— Зная — отвърна Кауърт. Задушаваше се от отчаяние и безсилие. — Но алтернативата е още по-лоша.

— Този човек… — започна адвокатът.

— Този човек е убиец — просъска Кауърт със стиснати зъби.

Адвокатът замълча, после въздъхна:

— Добре. Ще се качат на първия самолет. Нали така? Аз ще остана тук. Оня тип не е отправил заплаха към мен, нали?

— Не.

— Добре тогава.

Отново настъпи тишина по линията, преди Кауърт да добави:

— Сенди?

— Да, Мат?

— Като затвориш телефона, не си мисли, че всичко това е глупост и не е нужно да правиш каквото и да е — каза той с настойчив, нисък и равен глас. — Замини веднага. Погрижи се за Беки. Нищо друго не мога да направя. Искам само да зная, че е в безопасност. Обещаваш ли ми?

— Разбирам.

— Обещай ми!

— Добре.

— Благодаря — каза той. Почувства, че в него се борят облекчение и напрежение. — Ще ти се обадя, когато науча повече подробности.

Съпругът на Сенди изръмжа в знак на съгласие. Кауърт внимателно постави телефонната слушалка, сякаш беше чуплива, и се облегна назад. Почувства едновременно и облекчение, и усещане за нещо ужасно.

 

 

Браун и Шефър се върнаха в стаята на мотела съвсем обезкуражени и явно на ръба на изтощението.

— Докъде стигнахте? — запита Кауърт.

— Честните ченгета са убедени, че сме смахнати — отвърна Шефър вместо двамата. — Или ако не смахнати, то поне некомпетентни. Но си мисля, че най-вече не искат да бъдат обезпокоявани. Може би, ако виждаха в това нещо, което пряко ги касае, щеше да бъде различно, но така…

— И докъде ще ни отведе всичко? — запита Кауърт.

— Преследваме мъж, виновен в нещо, заподозрян във всичко, без да разполагаме с никакви доказателства — бавно отвърна Браун и горчиво се изсмя. — Божичко, чуй ме. Трябва да стана писач като теб, Кауърт.

Шефър прокара длани по лицето си, отхвърли коса назад и изпъна кожата си, сякаш се надяваше да проясни мислите си.

— Колко са? — отправи тя въпроса си към двамата мъже. — Първата беше онази, за която писа…

Двамата мъже мълчаха и се опитваха да прикрият страховете си.

— Колко са? — отново запита тя. — Какво има? Мислите, че ако споделите някаква информация, ще се случи нещо? Но какво по-страшно може да се случи от това, което имаме?

— Джоани Шрайвър — отвърна Кауърт. — Тя беше първата. Първата, за която разбрахме. После едно дванайсетгодишно момиче от Перине, което изчезна…

— Перине? Не е странно, че…

— Кое не е странно? — запита Кауърт.

— Това беше първият му въпрос към мен. Когато отидох да го видя. Искаше да бъде сигурен, че разследвам случай в област Монро. Голям интерес прояви къде минава границата между Дейд и Монро. И когато накрая разбра, се успокои.

— По дяволите — прошепна Кауърт.

— Не знаем нищо сигурно за нея — намеси се Браун. — Това са само предположения…

Кауърт се надигна и поклати глава. Отиде до сакото си, извади компютърните разпечатки, които беше направил, и ги подаде на Браун.

— Какво е това? — запита Шефър.

— Нищо — отвърна Браун уморено. Сгъна страниците и ги върна на Кауърт. — Значи е бил там?

— Бил е там.

— Но липсват всякакви улики срещу му.

— Липсват трупове, искаш да кажеш. Макар че, ако съдя по думите ви, тялото на момичето трябва да е някъде в „Евърглейдс“, близо до областната граница.

— Точно така — извърна се Кауърт към Шефър. — Стават две. Засега…

— Три — бързо прибави Браун. — Едно малко момиче в Итънвил. Изчезнало преди няколко месеца.

Кауърт впери поглед в полицая.

— Ти не… — започна той.

Полицаят вдигна рамене.

Кауърт взе бележника си с разтреперани от гняв ръце.

— Бил е в Итънвил преди около шест месеца. В презвитерианската църква „Христос е нашият спасител“. Говорил за Иисус. Тогава ли…

— Не, малко по-късно.

— По дяволите — отново каза Кауърт.

— Върнал се е. Трябва да се е върнал, когато е знаел, че никой няма да го види.

— Явно така е направил. Но откъде можеш да бъдеш сигурен?

— Ще го докажа.

— Чудесно. Защо не си ми казал? — задави се Кауърт от гняв.

— Да ти кажа? — също толкова гневно му отвърна Браун. — И какво щеше да направиш? Да го напишеш в шибания си вестник преди да съм имал възможност крачка да направя по случая? Преди да съм успял да проверя дори и един незначителен град с чернокожи във Флорида? Искаш да ти кажа, за да можеш да го разнесеш из целия свят и да си спасиш репутацията?

— Поне щях да свърша някаква работа! Колко хора ще умрат, докато ти вържеш случая? Ако изобщо си в състояние да направиш подобно нещо!

— А какво, по дяволите, щеше да постигнеш, ако го беше сложил във вестника?

— Щеше да свърши някаква работа. Аз щях да го провокирам.

— По-вероятно да го предупредиш и той да стане още по-предпазлив.

— Не. Всички останали щяха да бъдат предупредени…

— Да, а той да промени поведението си и в целия свят нямаше да откриеш нито един съд, който да го пипне.

Двамата мъже запристъпваха от крак на крак, с вперени един в друг погледи, сякаш всеки миг щяха да започнат да си разменят удари. Шефър вдигна ръка и ги раздалечи.

— Да не сте се побъркали? — повиши глас тя. — Имате ли мозък в главите си? Не споделяте ли информацията помежду си? Какъв е смисълът от тия тайни?

Кауърт хвърли поглед към нея и поклати глава.

— Смисълът е в това, че никой никога не казва нищо. Особено истината.

— Колко човека са мъртви, защото… — започна тя и млъкна. Осъзна, че сама притежава информация, която не беше склонна да сподели. Кауърт долови това.

— Какво криеш, детективе? Знаеш нещо, което не казваш.

Андрея осъзна, че няма избор.

— Родителите на Съливан. Фъргюсън беше прав. Не го е направил.

— Какво?

Тя им разказа какво бе научила от Майкъл Вайс: Библията, охраната, братът.

Кауърт изглеждаше изненадан. После поклати глава.

— Роджърс — каза той. — Кой можеше да предположи? — Но чутото не беше лишено от логика. Роджърс изглежда бе вътре в нещата в Старки. Едва ли нещо би било по-лесно за него, но все пак… — Едно не разбирам — каза Кауърт. — Ако наистина е бил Роджърс, защо Съливан пропиля толкова време да припише убийството на Фъргюсън пред мен, и едновременно ще пише името на Роджърс в оная Библия?

Браун вдигна рамене.

— Това е най-добрата гаранция човек да се измъкне от обвинението в убийство. Няколко заподозрени. Ето какво. Насочи някоя улика в друга посока. Изчакай, докато някой адвокат клъвне. Но си мисля, че го е направил най-вече защото е бил болен, Кауърт. Болен и изпълнен със злоба. Типично в неговия стил е да повлече всички в ада заедно със себе си: теб, Фъргюсън, Роджърс… и трима полицаи, които дори не е познавал.

За миг настъпи тишина.

— Значи може Роджърс да го е направил, но може и да не го е направил — обади се Кауърт накрая. — Точно в този момент старият Съли сигурно се залива от смях. — Той отново поклати глава. — И какво означава всичко това?

— Ами значи — заговори Шефър, — че можем да забравим за Съливан. Да забравим неговите игрички. И да помислим за Фъргюсън и за жертвите му. Три, казвате?

— Пътувал е седем пъти на юг. Или поне знаем за седем негови пътувания.

— Седем?

Кауърт вдигна помирително ръце.

— Не знаем само кога е отишъл, за да огледа и кога — да действа. Онова, което знаем — божичко! — което подозираме — са три момичета. Едно бяло. Две чернокожи. И Брус Уилкокс.

— Четири — тихо каза тя.

— Четири — натърти Тани Браун. Изправи се, сякаш да подчертае, че умората е нещо, на което не бива да се поддава, и закрачи из тясната стая като затворник в килията си. — Не разбирате ли какво прави Фъргюсън? — рязко каза той.

— Какво?

Гласът на Браун завибрира с неочаквана настойчивост в малката стая.

— Какво правим ние? Възниква някакво престъпление и първото ни предположение е, че след като е единствено по рода си, то великолепно се вписва в някаква определена, позната на всички ни категория. Накрая решаваме, че е присъщо за стотици други, подобни на него. Това са ни учили, това и очакваме. И така, тръгваме да търсим обичайните заподозрени. В деветдесет и девет процента от случаите се оказва, че сме познали. Изследваме сцената на местопрестъплението с надеждата, че късче коса, петно от кръв или влакно от някоя дреха ще ни насочи към един от списъка. Правим го, защото алтернативата е ужасяваща — някой, без връзка с каквото и да е друго, освен убийството, излиза на сцената. Някой, когото не познаваме, когото никой не познава, който може вече да е на стотици или хиляди километри от престъплението. И поради някаква причина е направил всичко така изкривено, че дори не можем да го възприемем, още по-малко пък — да го осмислим. Защото шансът е един на милион да повдигнеш дело, а може би и още по-незначителен. Заради това след убийството на малката Джоани отидохме направо при Фъргюсън. Имахме престъпление и той беше в списъка… — Браун хвърли поглед към Шефър, а после и към Кауърт. — Но сега, сами разбирате, че той е помислил за всичко. — Детективът присви рамене напред и удари юмрука на едната си ръка в дланта на другата, за да подчертае думите си. — Решил е, че разстоянието ще го защити, че когато отиде, за да убива в някой малък град, никой няма да го разпознае. Никой няма да му обърне внимание. И никой няма да го изкара виновен, когато се нахвърли върху жертвата си. А върху кого се нахвърля той? Вижда какво се случва, когато убие малко бяло момиче. И после тръгва по места, където полицията не е толкова добре обучена, а на пресата не й пука толкова, и си избира някое малко чернокожо момиче, защото това едва ли ще привлече нечие внимание, както в случая с Джоани Шрайвър. И значи той тръгва и върши тия неща, после се връща тук и отново ходи на лекции и никой не го търси за нищо. Никой. — Браун замълча, преди да продължи: — Никой, освен нас тримата.

— А Уилкокс? — обади се Кауърт.

Браун пое дълбоко дъх.

— Той е мъртъв — равно прозвуча гласът му.

— Не сме сигурни — отвърна Шефър. Идеята й изглеждаше невъзможна. Знаеше, че не е изключено да е вярно и въпреки това не можеше да понесе подобно нещо да бъде изречено.

— Мъртъв е — продължи Браун и за миг повиши глас. — Някъде тук, наблизо. И това е причината, поради която Фъргюсън избяга. Неговото първо правило е да убива безопасно. Да убива анонимно. Да разчита на разстоянието, формулата е толкова дяволски проста. — Той впери поглед в младата жена. — Бил е мъртъв в момента, в който си го изгубила от поглед.

— Не е трябвало да го изоставяш — подхвърли Кауърт.

Тя се извърна настръхнала към него.

— Не съм го изоставила! Той ме изостави. Опитах се да го спра. По дяволите, няма да слушам това! Дори не съм длъжна да съм тук!

— Напротив — каза Кауърт. — Не можеш ли да разбереш? Тук наоколо има едно наистина лошо момче. Заради злощастното стечение на обстоятелствата, лошото съдопроизводство, грешките, лошия късмет. Както искаш, така го кажи. И като капак, той го изпуска… — Кауърт посочи Тани Браун. — И аз го изпуснах… — заби той пръст в собствените си гърди, после го обърна като дуло на пистолет към нея. — А сега ти го изпусна. Това е. — Пое дълбоко дъх. — В крайна сметка, само един от нас наистина се опита да го пипне. Уилкокс. И сега…

— Е мъртъв — отново заяви Браун. Застана в средата на стаята, сви длани в юмруци, а после бавно ги отпусна. — А ние сме единствените, които правим нещо, за да го пипнем. — Той също насочи показалец към Шефър. — И ти ни го дължиш.

Тя почувства внезапно, че й се завива свят, сякаш подът се залюля под краката й. Но знаеше, че имат право. Създали бяха проблем. Сега трябваше да намерят решение.

Уилкокс и няколко малки момиченца, каза си тя. Тия двамата тук си нямат никаква представа. Изобщо не могат да си представят какво значи да си притиснат и насилен, да знаеш, че умираш и да не можеш да направиш нищо, за да го спреш. Представи си последните минути от живота на онези малки момиченца и я обзе неизказан ужас, който затвърди решимостта й.

— Трябва да го открием — отсече тя. — Някакви предположения?

— Флорида — бавно каза Кауърт. — Предполагам, че ще се върне във Флорида. Там мястото му е познато. Мисли си, че там е в безопасност. Струва ми се, че се страхува от две неща. От мен и от детектив Браун. Не вярвам да те свързва по някакъв начин с всичко това. Видя ли те с Уилкокс?

— Не мисля.

— Е, може да е за добро.

Кауърт се извърна към Браун. В ушите му звучаха думите на Блеър Съливан: „Трябва да си свободен човек, за да си добър убиец, Кауърт“. Знаел го е, осъзна репортерът. Затова и го е казал.

— Но ти и аз, виж, това е нещо различно. Нужно му е да знае, че се е избавил от нас. Тогава ще може да продължи с онова, с което се е занимавал необезпокояван, без да е нужно непрекъснато да се оглежда зад гърба си.

— И как ще го постигне?

Репортерът пое дълбоко дъх.

— Онзи ден. Когато се срещнах с него. Заплаши дъщеря ми. Знаеше къде живее с майка си. В Тампа.

— Затова… — започна Тани Браун, после замълча.

— Разкажи ми за заплахата — обади се Андрея.

— Просто каза, че знае къде живее. Не каза какво мисли да направи. Само, че знае коя е и че ще ми попречи да напиша каквото и да е за него. Особено недоказани обвинения, които го свързват с други престъпления.

— И какво?

— А ти какво би направил? — гневно запита репортерът.

— Мислиш ли, че сега е тръгнал натам? Към Тампа? За да…

— Разбие сърцето ми. Това бяха думите му.

— А ти какво мислиш?

Кауърт поклати глава.

— Мисля, че е убеден, че ме е отстранил от играта. Че не е нужно да прави каквото и да е, за да ме накара да кротувам.

Тани Браун впери настойчив поглед в него.

— И аз имам дъщери. Заплаши ли и тях?

Кауърт почувства, че леко му се повдига.

— Не. Изобщо не ги спомена.

— Той също знае къде живеят те, Кауърт. Всички в Пачула знаят къде живея.

— Нищо не каза.

— Знаеше ли, че съм отвън, когато те е заплашвал?

— Не съм сигурен.

— Защо не ги е споменал, Кауърт? Нали същата заплаха би подействала и срещу мен?

Кауърт поклати глава.

— Не. Той знае, че ти не би отстъпил.

Браун кимна.

— Поне това си разбрал правилно. И така, господин репортер, как ще се справи той с мен? Ако сега аз съм единственият му проблем, как ще се избави от мен?

Кауърт запрехвърля през ума си различни възможности. Сети се за един-единствен вариант и бързо заговори:

— Навярно иска да се справи с теб така, както направи с Уилкокс. Да те отведе в някой капан и да… — Той замълча. — Сигурно греша. Може да е решил просто да избяга. Бостън. Чикаго. Лос Анджелис. В който и да е голям град. Може да изчезне и ако е достатъчно търпелив, след време отново да започне да върши каквото си иска.

— А вярваш ли, че е толкова търпелив? — попита Шефър.

Кауърт поклати глава.

— Не. Мисля, че дори и през ум не му минава, че трябва да прояви търпение. Досега във всяка стъпка е излизал победител. Арогантен е, набрал е инерция и не мисли, че можем да го хванем. А дори и да успеем, какво ще направим с него? Веднъж вече ни изигра. Навярно си мисли, че пак може да го направи.

— Което означава, че има само едно място, където може да отиде — изведнъж заключи Тани Браун. — Само едно място. Там, откъдето е тръгнал.

— Пачула — обади се Кауърт.

— Пачула — съгласи се детективът. — Там е неговият дом. И моят дом. Мястото, за което вярва, че е безопасно. Макар че всички там го мразят, той се чувства уютно и в безопасност. Добро място да започне нещата. Или да приключи с тях. Наистина мисля, че е тръгнал натам.

Кауърт кимна и посочи телефона.

— Обади се. Кажи да държат под око къщата на баба му. И да го пипнат.

Браун се поколеба, после отиде до телефона. Набра номера и изчака връзката.

— Диспечер? Тук е лейтенант Браун. Свържи ме с дежурния офицер. — Отново изчака, преди да продължи: — Ранди? Тани Браун е. Виж, тук възникна нещо. Нещо съществено. Не искам да навлизам в подробности сега, но те моля да направиш нещо за мен. Искам да пратиш две патрулни коли пред гимназията. През целия ден. И още една кола пред къщи. И кажи на когото пратиш там, да каже на моя старец, че ще се прибера веднага, щом стане възможно и ще му обясня всичко, разбра ли? — Детективът замълча, явно слушаше. — Не. Не. Прави само това, което ти казвам. Много ще съм ти задължен. Не, не се тревожи за моя старец. Той може сам да се оправи. Тревожа се за дъщерите си… — Той се заслуша в онова, което му говореха, после продължи: — Не, нищо специално. Ще се погрижа за документацията, когато се върна. Още днес, ако е възможно. Най-късно утре. Какво да търсят? Някой, който не пасва. Разбра ли? Просто някой. — Той остави слушалката.

— Не им каза за Фъргюсън. — Кауърт изглеждаше изненадан. — Нищо не им каза.

— Казах им достатъчно. Той не е толкова напред пред нас. Ако побързаме, можем да го настигнем, преди да се е подготвил.

— Ами ако…

— Никакви „ако“, Кауърт. Патрулните коли ще го държат на разстояние, докато пристигнем. И после идва моят ред. — Той се взря в тях. — Моят ред. Аз ще приключа с това. Разбрахте ли?

Тримата замълчаха. Кауърт отиде до бюрото си и взе разписанието за самолетите, подпъхнато в ъгъла на малкия му куфар.

— Има полет до Атланта по обед. Нищо до Мобил преди късно следобед. Но можем да отидем до Бърмингам и да продължим оттам. Трябва да стигнем Пачула, преди да се е стъмнило.

Тани Браун кимна и хвърли поглед към Шефър, която промърмори някакво одобрение.

— Преди да се е стъмнило — тихо повтори полицаят.