Джон Каценбах
Справедлива кауза (20)

Двайсет. Капани

Тани Браун шофираше безцелно по улиците на града, в който беше израснал. Кауърт седеше до него и чакаше детективът да каже нещо. Оставиха Уилкокс в лабораторията по криминология, заедно с иззетите от дома на Фъргюсън вещи. Репортерът мислеше, че веднага ще се върнат в полицейския участък, за да планират следващата си стъпка, но вместо това сега бавно се разхождаха из града.

— И така? — попита той накрая. — Какво оттук нататък?

— Знаеш ли — бавно започна Браун, — градът не е кой знае какъв. Винаги свирим втора цигулка след Пенсакола и Мобил. Но това е единственото място, което наистина познавам. Всичко, което наистина съм искал. Дори когато бях войник, а после и в Талахаса, в колежа, знаех, че искам да се върна обратно тук. А ти, Кауърт? Къде е твоят дом?

Кауърт си представи малката къща от червени тухли, в която израсна. Отдалечена беше от улицата, а в предния двор растеше голям дъб. На верандата отпред имаше скърцаща люлка, която никой не използваше и която след няколко зими ръждяса. Но споменът за къщата избледня почти веднага и той се сети за вестника на баща си отпреди двайсет години, когато още нямаше компютри и електронни машини. Сякаш светоусещането му се бе оформило сред онези очукани бюра от сива стомана и бледата светлина на флуоресцентните лампи, сред какофонията на непрекъснато звънящите телефони, гласовете в стаята на репортерите и редакторите, оживените спорове, тракането на пишещите машини, на които се набираха събитията от деня. Израсна с мисълта да се махне и да отиде някъде другаде, но това другаде винаги е означавало същото, само че по-голямо, по-добро. И накрая — Маями. Един от най-добрите вестници в страната. Живот, ограничен от думите. А може би, помисли си той, и смъртта е ограничена от тях.

— Не съм имал дом — отвърна той. — Просто кариера.

— Това не е ли едно и също?

— Предполагам. Трудно е да направя разграничение.

Детективът кимна.

— И какво ще правим сега? — отново запита Кауърт.

Детективът нямаше лесен отговор.

— Ами — бавно започна той, — знаем кой всъщност е убил Джоани Шрайвър.

Тези думи накараха и двамата мъже да изпитат доловима, почти физическа депресия. Аз знаех, мислеше си Браун. През цялото време знаех. Но не можеше да каже, че нещо се е променило.

— Но той не е недосегаем, нали?

— Не и в съдебната зала. Лошо взети показания. Незаконен обиск. Всичко това вече ни е познато.

— И аз нищо не мога да направя — горчиво каза Кауърт.

— Защо? Какво ще стане, ако напишеш статия?

— По-добре да не знаеш какво.

Браун внезапно изви колата към тротоара и удари спирачките. Изключи мотора и се извърна към репортера.

— Какво ще стане? — гневно запита той. — Кажи ми, по дяволите, какво ще стане?

Кауърт почервеня.

— Ще ти кажа какво ще се случи: ще напиша някоя статия и целият свят ще скочи върху ни. Мислиш, че пресата е била груба с теб досега? Представа нямаш какви могат да бъдат, когато надушат кръв във водата. Всеки ще иска къс от плячката. Навсякъде около себе си ще виждаш повече микрофони, бележници и камери, отколкото изобщо си могъл да си представиш. Едно тъпо ченге и един тъп репортер да изпортят работата си и да оставят един убиец да се измъкне. Няма да остане нито една първа страница, нито една рубрика в най-гледаното време, която да не раздуе тая история.

— А какво ще стане с Фъргюсън?

Кауърт се намръщи.

— За него е по-лесно. Той просто ще отрича всичко. Ще се усмихне пред камерите и ще каже: „Не, сър. Нищо не съм направил. Те трябва да са поставили уликите на онова място“. Клопка, ще каже той, евтин трик на едно разочаровано ченге. Ще каже, че ти си поставил доказателствата там, след като си ги намерил на друго някое място — място, на което Блеър Съливан ми е казал да търся, също като ножа. Накарал ме е да продължа или ме е изиграл да продължа — разлика няма. Аз съм прикритието за твоите грешки. И знаеш ли какво? Много хора ще му повярват. Веднъж насила си измъкнал признание от него. Защо сега да не опиташ друга някоя схема? — Браун понечи да каже нещо, но Кауърт не беше свършил. — После да речем, че предяви иск за клевета? Помниш ли „Фаталното зрение“? Героят предяви такъв иск и сякаш веднага всички забравиха, че е бил обвинен в убийството на съпругата и децата си и дяволски се загрижиха дали писателят го е направил, или не. Кой, мислиш, че ще бъде обявен за измамник по ефира? Кой ще бъде по-настоятелен? Какво ще правиш, когато Барбара Уолтърс или Майк Уолъс се приведе над масата, докато камерите се въртят и светлината им те кара да се потиш, и те запита: „Значи, вие наистина наредихте на вашия човек да бие господин Фъргюсън, така ли? Макар да знаехте, че е противозаконно? Макар да знаехте, че ако някой открие това, той ще бъде освободен?“. И какво полза да обясняваш каквото и да е? Как ще отговориш на тези въпроси, детективе? Как ще ги накараш да ти повярват, че не си отишъл и не си подхвърлил уликите в дома на Фъргюсън? Кажи ми, детективе, защото съм много любопитен да науча.

Браун се взря в Кауърт.

— А ти?

— О, и на мен няма да ми се размине. Америка е претръпнала на убийци от най-различна порода. Но провалилите се? Неудачниците се ползват със специално, изключително внимание. Америка не прощава грешките и провалите. Ние толерираме убийството, но не и поражението. Мога добре да си го представя: „Значи, господин Кауърт, вие спечелихте «Пулицър» за това, че обявихте този човек за невинен. Сега какво очаквате да спечелите, като твърдите, че е виновен?“. После играта ще загрубее още повече. „Виновен? Невинен? Какво точно искате, господин Кауърт? Не може и двете неща едновременно. Защо не ни казахте това преди? Защо сте чакали? Какво се опитвахте да прикриете? Какви други грешки сте допуснали? Знаете ли каква е разликата между истината и лъжата, господин Кауърт?“. — Той пое дълбоко дъх. — Трябва да разбереш едно, детективе.

— Какво?

— В тая история виновните ще са двама. Аз и ти.

— А Фъргюсън?

— Той се справя. Неудобен е, но е свободен. Може би дори е на подходящото място, при подходящите хора, за да се превърне в герой. Нещо повече от герой, какъвто е в момента.

— Той…

— Той прави каквото си ще.

Кауърт отвори вратата на колата и излезе. Застана на тротоара и остави бриза да изсуши емоциите му. Плъзна поглед надолу по улицата към старомодната бръснарница, пред която все още стоеше традиционният шарен стълб. Загледа се във въртенето на трите цвята по безкрайния път, по който неизменно се движеха, но който не водеше наникъде. Браун също излезе от колата.

— Да предположим — студено прозвуча гласът на журналиста зад него, — че той вече прави каквото си ще. Друго малко момиче. Дон Пери. Един ден просто изчезнало. „Мога ли да отида до басейна да поплувам? Ще се върна преди обед…“

— Сега вече знаем какви са предпочитанията му, нали, Кауърт?

— Да.

— И нищо не може да го спре да продължи оттам, откъдето е спрял, преди малката си ваканция в отделението за осъдени на смърт, нали?

— Не. Нищо. И какво предлагаш да направим, детективе?

— Капан — безизразно каза Браун. — Да заложим капан. Да го предизвикаме. Ако не можем да го пипнем заради старото, да го хванем за нещо ново.

Без да се обръща, Кауърт знаеше, че лицето на мъжа до него е застинало в непоколебима, гневна решимост.

— Добре — кимна той, — продължавай.

— Нещо недвусмислено, което да покаже кой е той. Толкова недвусмислено, че когато аз го арестувам, а ти напишеш статия, у никого да не останат никакви съмнения. Никакви, разбираш ли? Никакви съмнения. Можеш ли да напишеш такава статия, Кауърт? Така да я напишеш, че да няма начин да се измъкне?

Изведнъж Матю Кауърт си спомни за един рибар от Мейн, който залагаше капан за омари с парченца мъртва риба, преди да го спусне в ледено черните крайбрежни води. Беше доста отдавна, през някаква лятна ваканция. Спомни си, че тогава остана очарован от простия, но ефикасен модел на капана за омари. Кутия от няколко дървени дъски и бодлива тел. Животното щеше да пропълзи под единия край, неспособно да устои на съблазънта на разлагащия се труп, после, когато се нахранеше, за него вече щеше да е невъзможно да се обърне и да излезе през тесния процеп. Уловен заради своята алчност, лакомия и физическите си ограничения.

— Ще напиша такава статия — отвърна той. Погледна детектива през рамо и добави: — Но залагането на капани изисква време. Разполагаме ли с време, детективе? И с колко?

Браун поклати глава.

— Можем само да опитаме.

 

 

Браун остави Кауърт в кабинета си и излезе, за да провери дали Уилкокс се е върнал с резултатите от предварителните лабораторни изследвания на дрехите и парчето от постелката. Репортерът отново огледа различните свидетелства и фотографии, които вече знаеше, после вдигна телефона и се обади в „Маями Джърнъл“. Телефонистката го свърза с Една Макгий. Кауърт се зачуди колко ли хора се заблуждаваха от непринудения й тон и не подозираха, че зад него се крие желязна логика, която умее да борави с детайлите.

— Една?

— Мати, Мати, къде се изгуби? Навсякъде оставям съобщения за теб.

— Върнах се в Пачула. С полицаите.

— Защо с тях? Мислех, че ще отидеш в Старки и ще се опиташ да измъкнеш нещо оттам.

— Това ще бъде следващото.

— И аз ще го направя. В „Сейнт Питсбърг Таймс“ днес излезе, че Блеър Съливан оставил няколко кашона с документи, дневници, записки и не знам какво още. Може да е нещо, което описва как е извършил ония убийства. В статията се казва, че в момента детективите от Монро ги преглеждат и търсят някаква нишка. Взели са и показания от всички, работили в отделението за осъдени на смърт по време на престоя му. Разполагат и със списъците на неговите посетители. Обадих се тук-там и събрах материал за един репортаж. Но в редакцията всички се чудят къде, по дяволите, си. И изобщо не разбират защо ти не си написал оня репортаж, преди кучия син от Сейнт Пит? Не са доволни, Мати, не са доволни. Къде беше?

— Отново в Кийс. Тук.

— Откри ли нещо?

— Все още нищо за вестника. Имам една-две идеи…

— Какви, например?

— Една, дай ми малко време.

— Добре, Мати, но на твое място аз бих понаписала нещо любопитно. Веднага. В противен случай вълците ще задраскат по вратата и ще завият за обяда си. Ако разбираш какво имам предвид.

— Благодаря, Една. Звучиш наистина окуражително.

— Просто те предупреждавам.

— Разбрах. И така, ти какво откри?

— Поучително беше да следвам стъпките на твоя господин Съливан. Поне що се отнася до креативното приложение на лъжата.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами от четирийсетте и не знам колко си убийства, за които претендира, по моя преценка, е извършил около половината. А може и още по-малко.

— Само двайсет…

Чу се да произнася тези думи и осъзна колко глупаво звучат. Само двайсет. Сякаш това го правеше наполовина лош в сравнение с онзи, който е убил четирийсет човека.

— Да. Със сигурност. Или поне двайсет звучат убедително.

— А останалите?

— Ами, някои категорично не е извършил, защото други хора са лежали заради тях или дори са били изпратени в отделението за осъдени на смърт. Той просто е съшил собствената си легенда от различни истории, разбираш ли? Като онова престъпление при резервата Микосуки, за което ти казах. На едно място ти разправя, че убил и една жена в Тампа. Жена, която срещнал в някакъв бар и на която обещал да си прекарат добре, но която накрая убил, помниш ли?

— А-а, да. Помня, че не беше много изчерпателен за този случай. Говореше само за удоволствието, което изпитал.

— Точно така. Същата. Ами, той изброява всички факти, с изключение на един. Оня, който е извършил престъплението, е убил още две жени в същата област и е бил настанен в килия на десет метра от неговата. Чул е другите две истории и е скалъпил неговата си. Разрових там и разбрах какво е станало. Виждаш ли как го е направил? Присвоил си е престъплението на оня, другия, който несъмнено е убиецът, и го е добавил към измислиците си. Направил го е още на няколко пъти с други престъпления, които момчетата от отделението са извършили. Като преден защитник, който подава къси пасове в края на вече спечелена игра. Опитвал се е, как да кажа, да затвърди статута си — разсмя се Една.

— Но защо?

Кауърт си представи начина, по който Една вдигна рамене в другия край на линията.

— Кой знае? Може би затова хората от ФБР толкова настояваха да говорят със Съли, преди да го сложат на стола.

— Но…

— Добре, позволи ми да споделя с теб една теория. Наречи я постулат на Макгий или някак си мило и научно като това. Но аз поразпитах малко и знаеш ли какво? Винаги са приписвали на Тед Бънди трийсет и осем убийства. Може и повече да са били, но ние разполагаме с тази цифра, а и той сам я потвърди, преди да се отправи към ада. Допускам, че Съли е искал да го надмине. Сред личните вещи на Съли са открили три книги за Бънди, знаеш ли? Интересна подробност, а? Какво ще кажеш? Следващият в класацията, ако мога да го нарека така, е онова момче Окрунт, полякът от Лодърдейл, помниш ли го? Той имал малък проблем с проститутките. Убивал ги. Официално е убил единайсет, но неофициално — около седемнайсет или осемнайсет. И той е бил в крилото на Съли. Разбираш ли какво имам предвид, Мати? Старият Съли е искал да стане прочут. Не само с това, което върши, но и с онова, което е свършил. Позволил си е малки волности.

— Виждам накъде биеш. Можеш ли да намериш някой да го разкаже и да го публикува във вестника?

— Не е проблем. Момчетата от ФБР ще кажат каквото искам от тях. Има още и двама социолози от Бостън, които разследват масови убийства. Вече говорих с тях. Постулатът на Макгий им хареса. Така че, ако поработя до късно, утре може да излезе. Или вдругиден, което е по-вероятно.

— Чудесно — каза Кауърт.

— Но, Мати, много по-добре ще бъде, ако и ти пуснеш нещо по въпроса. Като оная статия за убийството на старците в Кийс.

— Работя върху това.

— Постарай се. Има и още нещо, Мати. Нещо, което ме притеснява.

— Слушам те.

— Тук, в редакцията леко са се побъркали. Искат да го възложат на нашия световноизвестен, първокласен, фамозен и само от време на време некомпетентен изследователски екип. Здравата са се заели с теб, както чувам.

— Тези момчета изобщо не разбират…

— Зная това, Мати, но има хора, които са убедени, че си смазан.

— Не съм.

— Само те предупреждавам. Мислех, че ще искаш да знаеш какво става зад гърба ти. А и оная статия в „Сейнт Пит Таймс“ изобщо не е в твоя полза. Не е в твоя полза и това, че никой не знае къде си през деветдесет и девет процента от времето. Божичко, оня ден сутринта редакторът трябваше да излъже онова момиче от Монро, когато дойде тук да те търси.

— Шефър?

— Хубавичката, с ония очи, дето изглежда така, сякаш й се ще по-скоро жив да те опече, отколкото да разговаря с теб.

— Тя е.

— Ами, беше тук, обикаля насам-натам, а това е черна точка за теб.

— Добре. Слушам те.

— Ей, направи нещо по оня случай. Измисли кой е теглил ножа на старата двойка. Може пък да спечелиш още една голяма, а?

— Не, не мисля така.

— Е, няма нищо лошо да си помечтаем малко, нали?

— Сигурно не.

Той остави слушалката и тихо изруга, макар сам да не знаеше кого и какво точно проклина. Започна да набира телефона на отговорния редактор, но спря. Какво щеше да му каже? В този момент вратата се отвори и в стаята влезе Брус Уилкокс. Изглеждаше пребледнял.

— Къде е Тани? — попита той.

— Тук, наоколо е. Остави ме да го чакам. Мислех, че е тръгнал към теб. Какво откри?

— Направо не мога да повярвам — поклати глава Уилкокс.

— Откриха ли нещо в лабораторията?

— Направо не мога да повярвам, че не проверих оная лайняна дупка отзад тогава. — Уилкокс хвърли няколко листа върху бюрото. — Не е нужно да ги четеш — каза той. — Откриха вещество, подобно на остатъци от кръв върху ризата, дънките и постелката. Подобно, за бога. И то под микроскопа. Всичко до такава степен разложено, че е направо неразличимо. Три години сред лайна, вар, мръсотия, а и времето… Не е останало кой знае какво. Гледах, когато лаборантът разгъна ризата. Като започна да я чисти с пинсетите, едва не се разпадна. И в крайна сметка, нищо окончателно. Ще изпратят всичко в по-добра лаборатория в Талахаса, но и там няма да открият кой знае какво. Лаборантът не е голям оптимист. — Уилкокс пое дълбоко дъх и замълча. — Разбира се, ние двамата знаем защо онези неща са били там. Но да обявим, че са доказателство за нещо, хм, това скоро няма да можем да направим. По дяволите! Ако ги бях намерил преди три години, когато е било прясно, знаеш ли, те просто щяха да разтворят всички гадости и кръвта щеше да излезе. — Той погледна Кауърт. — Кръвта на Джоани Шрайвър. Сега дрехите са само стари парцали. По дяволите… — Детективът закрачи из кабинета. — Не мога да повярвам, че съм могъл да пропусна такова нещо — каза той отново. — Първият ми голям случай.

Сви длани в юмруци и отново ги отпусна, само за да ги свие отново. Мускулите му се раздвижиха под ризата. Борецът на гимназията преди мач.

 

 

Тани Браун седеше в наскоро опразнения кабинет и говореше по телефона. Вратата зад гърба му беше затворена. Пред него стоеше жълт тефтер и личният му бележник с адреси. Остави съобщения на три телефона и в момента набираше четвърти номер.

— Полицейски участък Итънвил.

— Капитан Лусиъс Харис, моля. Обажда се лейтенант Тиъдър Браун.

Търпеливо изчака, докато в слушалката гръмна плътен мъжки глас.

— Тани? Ти ли си?

— Здрасти, Люк.

— Тъй, тъй, тъй. Отдавна не сме се чували, а? Как си?

— Горе-долу. А ти?

— Ами аз, какво? Животът не е съвършен, нали знаеш. Но не е и кой знае колко гаден, тъй че предполагам, нямам оплаквания.

Браун си представи огромния мъж в другия край на линията. Сигурно униформата му е прекалено тясна на местата, където неговите сто и петдесет килограма нямаха претенции да бъдат мускули и около врата, така че главата му навярно изглеждаше посадена върху колосаната яка със златни нашивки. Лусиъс Харис се противопоставяше на гнева с упорството на едрите хора и винаги кипеше от енергия, затова животът му изглеждаше като безкраен празник, на който той пируваше. Тани винаги с удоволствие се обаждаше на големия мъж, защото независимо колко зъл изглеждаше светът, Лусиъс неизменно му отвръщаше енергично и без да губи кураж. Тани Браун си помисли, че отдавна вече не му се е обаждал.

— Как са нещата в Итънвил? — попита той.

— Ха! Да не повярваш, ама ние тук се превръщаме в нещо като туристическа атракция. Дължим вниманието на нашите посетители на покойната госпожа Хърстън. Няма да конкурираме Дисни уърлд, предполагам, но е приятно да виждаш нови лица наоколо.

Браун се опита да си представи Итънвил. Приятелят му беше израснал там и в думите му Тани долавяше ритъма на града. Малък град със странно усещане за ред. Жителите му, почти без изключение, бяха черни. Получил беше известна популярност, благодарение на романите на Зора Нийл Хърстън — най-изтъкнатото име на града. Когато я откри първо академичният, а впоследствие и филмовият свят, Итънвил също беше открит. Но той си остана малък град за черни, обитаван от черни.

Настъпи кратка пауза, преди Лусиъс Харис да запита:

— Така. Ти вече не ми се обаждаш. Трудно може да се каже, че сме приятели. После, като гледам, радваш се на известна публичност, но това май не е оная известност, която прави хората щастливи, а?

— Така е.

— И сега, след толкова време, ето те отново на телефона. Добре, няма да говорим защо те нямаше досега. И няма да говорим за нещо незначително, нали?

— Просто стрелям в тъмното, Люк. Помислих си, че може би ти ще ми помогнеш.

— Казвай.

Тани Браун пое дълбоко дъх и запита:

— Неразрешени случаи на безследно изчезнали. Убийства. През изминалата година. Деца, тийнейджъри, момичета. И черни. Има ли нещо такова при теб?

Полицаят мълчеше. Браун почувства някакво напрежение от другата страна на линията.

— Тани, защо ми задаваш този въпрос сега?

— Просто исках…

— Тани, направо ми кажи. Защо ми се обаждаш с това сега?

— Люк, стрелям в тъмното. Имам лошо предчувствие и се опитвам да напипам нещо.

— Ти си напипал нещо дебело, приятелю.

Браун почувства, че се вледенява.

— Кажи ми — меко помоли той.

Гръмотевичният глас от другата страна на линията стана по-твърд и сякаш заплашителен.

— Едно объркано дете — предпазливо започна Харис. — Момиче на име Александра Джоунс. На тринайсет. Част от нея още е на осем, част от нея — на осемнайсет. Знаеш го тоя тип. В един миг е мила и сладка, идваше да бави децата у нас, а в следващия — виждаш я да пуши цигара пред магазина и да се държи като зряла жена.

— Сякаш говориш за собствените ми дъщери — небрежно подхвърли Браун.

— Не, твоите момичета са с някакви задръжки, а това тук — няма никакви. Както и да е, възникнаха някакви проблеми и това съвсем я обърка, нали знаеш. Започна да мисли, че този град е прекалено малък за нея. Веднъж избяга. Баща й я намери на няколко километра надолу по шосето, с едно малко куфарче. Баща й беше патрулен при мен, затова знаем всичко. Избяга втори път. Намерихме я чак в Лодърдейл да стопира колите с по един шофьор. Забелязала я една патрулна кола и я доведоха у дома. Избяга за трети път преди три месеца. Майка й и баща й обиколиха всички пътища наоколо. Решиха, че сега може да е решила да тръгне към Джорджия. Имат роднини там, а момичето си падало по един свой братовчед. Обявихме я за издирване. Аз се обадих в полицейските участъци из целия щат. Разлепихме снимките й, знаеш процедурата. Само че тя изобщо не се появи в Джорджия. Нито пък в Лодърдейл, Маями или Орландо. Преди три седмици някакви ловци я намерили при блатото Биг Сайприс. Намерили каквото е останало от нея. Кости някакви. Почистени от слънцето, малките гадинки и птиците. Не беше приятна гледка. Идентифицирахме я по зъбите. Причина за смъртта? Множество прорезни рани. Но само защото са засегнали и костите. Дори и това не е сигурно. Не намерихме никакви дрехи наоколо. Който го е направил, е скрил дрехите й. Но онова, което й се е случило, не е кой знае колко странно, нали? Виж, извършителят — това вече е друг въпрос.

Браун мълчеше. Чу, че Харис си поема дълбоко дъх.

— … Тоя случай никога няма да го разреша, не. Знаеш ли колко разпити проведохме, Тани? Над триста. Аз и моят главен детектив — Хенри Линкълн, познаваш го. Няколко момчета от отдела за углавни престъпления в областта също се включиха. И нищо. Никакви свидетели. Никой не е видял да се е качвала в някоя кола по пътя. Не можем да направим съдебномедицинска експертиза, защото от нея не е останало нищо. Никакви заподозрени, въпреки че разследвахме всеки, който ни се стори подозрителен. Нищо. Случи ли се такава трагедия, единственото, което ни остава, е да помогнем на родителите да се опитат да се съвземат. А аз самият прекарах малко повече време в църквата да видя дали една-две молитви няма да помогнат. И знаеш ли за какво се молех, Тани?

— Не — дрезгаво отвърна Браун.

— Не се молех да пипнем това момче, Тани. Не, защото си мисля, че и Господ не може да разреши случая. Молех се, който и да го е направил, да дойде в Итънвил само един-единствен път, после да продължи към някое друго място, към някой друг град, където някой ще го види и където имат подвижни екипи по съдебна медицина и опитни хора и където той да допусне грешка и да се провали. Ето така се молех. — Полицаят замълча, сякаш се замисли. — Защото имам чувството, че това момче влачи нещо ужасно след себе си. Болка и страх, Тани. Болка, страх и ужас, а на никого не му пука. — Отново замълча. — А после ти изневиделица ми звъниш с твоя въпрос и аз се питам кое те кара да ми го зададеш.

Настъпи тишина.

— Знаеш ли оня човек, който излезе от отделението за осъдени на смърт?

— Разбира се. Робърт Ърл Фъргюсън.

— Идвал ли е в Итънвил?

Лусиъс Харис замълча. Браун чу, че остро си пое дъх, преди да каже:

— Мислех, че е невинен. Така писаха по вестниците и предадоха по телевизията.

— Бил ли е в Итънвил? Около времето, когато момичето е изчезнало?

— Той идва тук — бавно отвърна Харис.

Браун изскърца със зъби.

— Кога?

— Не беше скоро. Може би три-четири месеца преди малката Александра да изчезне. Говори в църквата. По дяволите, аз самият ходих да го видя. Интересно беше, наистина. Говореше за Иисус, който стои до теб и ти дава светлината на деня, независимо колко тъмен изглежда светът.

— Ами…

— Остана няколко дни. Може би една събота и неделя. После си замина. Ходел на училище, както чух. Не мисля, че беше тук, когато Александра Джоунс изчезна. Ще проверя хотелите и мотелите, но не зная. Разбира се, може и да се е върнал. Но какво те кара да мислиш, че…

Браун се приведе към бюрото. Чувстваше пулсиране в слепоочията.

— Направи го заради мен, Люк. Виж дали не е бил в района по времето, когато момичето е изчезнало.

— Ще опитам. Но подозирам, че от това няма да излезе нищо. Казваш, че не е невинен?

— Нищо не казвам. Просто провери, може ли?

— Нямаш проблеми, Тани. Ще проверя. Може би после ще поговорим, защото това, което долавям в гласа ти, не ми харесва, приятелю.

— И на мен не ми харесва — отвърна Браун и затвори.

Спомни си Пачула след изчезването на Джоани Шрайвър. Воят на сирените прозвуча в ушите му, виждаше хората, които се трупаха по ъглите на улиците и разговаряха. После започнаха да претърсват. Първият снимачен екип пристигна още същата нощ, наскоро след като телефонните обаждания от различни вестници заляха апаратната в полицията. Малко бяло момиче изчезнало, докато се прибирало у дома от училище. Кошмар, към който никой не можеше да остане равнодушен. Руса коса. Усмивка. Не бяха минали и четири часа и лицето й се появи по телевизионните екрани. С всяка измината минута ставаше по-лошо.

Какво научих? — запита се Браун. Научи, че същото може да се случи и без камери и микрофони, без отряди на скаутите и хора на националната гвардия, които претърсват блатото, ако се промени само едно нещо в уравнението: бялото стане черно.

Браун се опита да възвърне самообладанието си. Надигна се и тръгна да търси Кауърт. В отдела по углавни престъпления висеше голяма карта и той застана пред нея. Спря поглед първо на Итънвил, после на Перине. Много са, помисли си той. Много бяха малките градчета на черните в този щат. Изостаналият Юг. Изтикан от историята и икономиката в малките джобове на изменчивия успех или бедността и всички еднакво далеч от потока на живота. И навсякъде полицейски участъци с лошо обучени хора, недостатъчно на брой, с бюджет, наполовина на бюджета на белите общности, а с двойно повече проблеми с наркотиците, алкохола, грабежите, отчуждението и убийствата.

Ловни полета.