Джон Каценбах
Справедлива кауза (27)

Двайсет и седем. Две празни стаи

Утрото сякаш неохотно си проправяше път сред сенките и превръщаше света в тихо и изпълнено с очакване място. Беше още тъмно, когато Тани Браун взе Кауърт и Шефър от мотела. Движеха се по празните улици, покрай лампите и неоновите реклами, чиято бледа светлина правеше непоносимо неизбежното чувство за самота. Подминаваха покрай други коли и тук-там покрай някой камион. По тротоарите не се виждаха хора. Кауърт забеляза няколко човека, застанали пред павилион за понички — единственият знак, че не са сами.

Браун шофираше с лекота, на два пъти не обърна внимание на червените светлини на светофарите и само за минути прекосиха града и се насочиха към близките околности. Пачула остана зад тях. Сега отвсякъде ги обгръщаше земята и ги въвличаше в пъстър лабиринт от провесили клони върби, огромни криви къпини и прави високи борови дървета. Светло и тъмно, безмълвно зелено, кафяво и сиво, всичко се сливаше в размита светлина, сякаш бяха сред развълнуваното море на гората.

Лейтенантът свърна от асфалтираното шосе и колата заподскача по неравния път и буците вкоравена мръсотия под балдахина от клони към колибата на бабата на Фъргюсън. Кауърт почувства, че го обзема познат страх, сякаш в идеята, че и преди е бил по този път, имаше нещо ужасяващо и въпреки това — успокояващо.

Опита се да си представи какво ще се случи, но откри единствено, че е изпълнен с безпокойство. Внезапно си спомни писмото, което беше получил преди толкова време: „… престъпление, което не съм извършил“. Вкопчи се в облегалката и впери поглед напред.

Гласът на Андрея Шефър разсече плътния въздух от седалката зад него:

— Нали спомена, че ще се погрижиш за подкрепление? Не виждам никого. Какво става?

— Ако се наложи, можем да извикаме помощ — отвърна Браун с нетърпящ възражения глас.

— А униформи? Не би ли трябвало да сме униформени?

— И така сме си добре.

— Къде е подкреплението?

Той изскърца със зъби и ядно отвърна:

— Чакат.

— Къде?

— Наблизо.

— Можеш ли да ми ги покажеш?

— Разбира се — хладно отвърна той. Посегна към вътрешния джоб на сакото си и извади служебния си револвер от кобура. — Ето. Доволна ли си?

С това разговорът приключи. Шефър остана изпълнена с безмълвен гняв. Не се изненада, че бяха сами. Всъщност, осъзна тя, това е предпочитаният вариант. Позволи си да си представи лицето на Фъргюсън, когато я видеше пред бараката на баба си. Мислел си е, че ме е изплашил, че ме е накарал да избягам, каза си тя. Е, аз обаче съм тук. И не съм някое малко дванайсетгодишно момиченце, което не може да се защитава. Пресегна се и сложи ръка върху собствения си пистолет. Хвърли поглед към Кауърт, но видя, че репортерът е вперил поглед напред, напълно безучастен към току-що разменените реплики.

За миг си помисли, че едва ли някога вече ще й се отдаде възможността да се докосне толкова близо до същността на това да бъде полицай, както в този момент и в моментите, които следваха. Очевидно преследването вече бе прехвърлило границите на земни доводи като права и доказателства и се бяха пренесли в друга, напълно различна сфера. Учуди се дали близостта със смъртта неизменно кара хората да губят разсъдъка си и сама си отвърна, че това наистина е така.

— Добре — произнесе тя след минута мълчание. Адреналинът й явно се качваше и собственият й глас й изневеряваше. — Какъв е планът?

Колата улучи някаква буца и подскочи.

— Божичко! — вкопчи се тя в седалката. — Това момче наистина живее сред пущинак.

— Там навсякъде е блато — отвърна Кауърт. — А в другата посока — бедни ферми. — Спомни си, че преди време Уилкокс беше онзи, който му ги показа. — Какъв е планът? — обърна се и той към Тани Браун.

Лейтенантът предпазливо сви встрани и спря. Свали прозореца си и влажният въздух изпълни колата. Махна надолу към шарената сянка.

— Бараката на старата Фъргюсън е на около четиристотин метра. Ще извървим пеш останалата част от пътя. Така няма излишно да разбудим никого. После е лесно. Детектив Шефър минава отзад. Оръжието ти да е готово за стрелба. Погрижи се за задната врата. Просто гледай да не се измъкне оттам. Ако се опита — спри го. Разбра ли? Спри го…

— Искаш да кажеш…

— Казвам да го спреш. И съм дяволски сигурен, че процедурата в област Монро е същата като тук, в Ескамбия. Копелето е заподозряно в убийство. В няколко убийства, включително и в изчезването на полицай. Това е повече от достатъчен повод. Също е осъден престъпник. Или поне преди време е бил такъв… — Браун хвърли поглед към Кауърт, който замълча. — Знаеш какви са указанията за използването на крайни мерки. Сама решавай как ще постъпиш.

Шефър леко пребледня. Кожата й придоби восъчен оттенък като въздуха около тях.

— Разбрах — отвърна тя и се опита гласът й да прозвучи твърдо. — Мислиш ли, че е въоръжен? И може би ни очаква?

— Възможно е да е въоръжен — вдигна рамене Браун. — Но не мисля, че задължително е нащрек и ни очаква. Бързо пристигнахме. Навярно толкова бързо, колкото и той самият. Не мисля, че е кой зае колко подготвен. Все още не. Но не забравяйте, че той е на своя територия.

Тя изсумтя в знак на съгласие.

Тани Браун пое дълбоко дъх. Отначало говореше със студен, равен глас. После тонът му се смекчи и замести от умора, която изглежда трябваше да подскаже, че според него нещата приближават своя край.

— Разбра ли? Не искам да се измъкне през задната врата и да хукне към блатата. Добере ли се веднъж дотам, представа нямам как ще го открием. Израснал е тук и…

— Ще го спра — каза тя. Не доуточни „този път“, макар думите да се въртяха в главите и на тримата.

— Добре. Кауърт и аз — продължи Браун, — ще отидем отпред. Нямам заповед, затова ще трябва да измисля нещо друго. Решил съм да почукам, да се представя и да вляза. Друго не мога да измисля. Майната им на всякакви процедури.

— Ами аз? — запита Кауърт.

— Ти не си полицай. Така че не отговарям за действията ти. Ако искаш — включи се. Задай въпросите си. Прави каквото намериш за добре. Само не искам след време някой адвокат да ми се изтресе и да ми заяви, че съм нарушил правата на Фъргюсън — отново — защото съм те взел със себе си. Така че си на своя отговорност. Стой отзад. Влез. Прави каквото щеш. Разбра ли?

— Разбрах.

— Така е честно, нали?

— Да — кимна Кауърт. Ще бъдат отделно един от друг, но ще правят едно и също. Единият ще почука на вратата с оръжие, другият — с въпроси. И двамата ще търсят едни и същи отговори.

— Ще го арестуваш ли? — запита Шефър. — С какво обвинение?

— Ами първо ще предложа да дойде, за да даде показания. Да видим дали ще се съгласи доброволно. Но ще дойде с нас. Ако се наложи, отново ще го арестувам заради смъртта на Джоани Шрайвър. Какво ви казах вчера? Препятстване на изпълнителните власти и лъжесвидетелстване под клетва. Но така или иначе, той ще дойде с нас. Арестуваме ли го веднъж, после ще мислим какво ще го правим.

— Мислиш ли да го подлагаш на разпит?

— Ще бъда учтив — каза Браун и в ъгълчетата на устните му затрепка лека тъжна усмивка. — С извадено и насочено към главата на това копеле оръжие и с пръст върху спусъка.

Тя кимна.

— Няма да се измъкне — тихо каза Браун. — Той уби Брус. Той уби Джоани. И кой знае още колко. Но има и други. Достатъчно!

Думите му отекнаха в тишината, която ги обгръщаше.

Кауърт хвърли поглед встрани. Помисли си, че идва един момент, в който уликите, изисквани от съдебната система, са излишни. През клоните на дърветата се промъкнаха първите лъчи и осветиха пътя пред тях.

— А ти? — неочаквано се обърна към Кауърт лейтенантът. Гласът му разцепи тишината. — Разбра ли всичко?

— Разбрах.

Браун сложи ръка на бравата и рязко отвори вратата.

— Дано — не овладя той леката насмешка в гласа си. — Да тръгваме тогава.

Излезе от колата и закрачи по тесния черен път с присвити напред рамене, сякаш вървеше срещу силен вятър. За миг Кауърт остана загледан в полицая, който решително се отдалечаваше. Зачуди се как изобщо е могъл да си въобрази, че разбира какво всъщност става в него. Или в Робърт Ърл Фъргюсън. В този момент и двамата мъже изглеждаха еднакво загадъчни. После бързо прогони тази мисъл и забърза, за да го настигне. Шефър застана от другата му страна и тримата закрачиха в утринната мъгла, която се увиваше като змии от дим около краката им.

 

 

Кауърт пръв забеляза бараката в просеката в края на пътя. Влажните блатни изпарения я обгръщаха и придаваха призрачност на очертанията й. Вътре беше тъмно, сякаш нямаше и следа от живот, макар по негова преценка да пристигаха в обичайното за събуждане време. Старицата навярно ставаше с петлите. Кауърт забави крачка, прокрадна се покрай сенките и огледа къщата.

— Тук е — прошепна Браун.

— Как разбра? — обърна са Кауърт към него.

Лейтенантът посочи напред. Кауърт проследи ръката му и забеляза задния край на кола иззад верандата. Взря се внимателно и разпозна мръсното синьо и жълто на регистрационния номер от Ню Джърси.

— Това е колата му — тихо обясни Браун и махна с ръка. — На няколко години, американско производство. Обзалагам се, че липсват каквито и да са отличителни белези. Напълно безлична. Такива си ги избира. — Извърна се към Шефър. Обви раменете й с ръка и силно я притисна. Кауърт си помисли, че това е първият жест на интимност, който детективът демонстрираше към младата жена. — Има само две врати — продължи той с все така тих, едва доловим, но все пак достатъчно твърд глас. — Едната е отпред. Аз съм там. Другата — отзад. Ти си при нея. Доколкото си спомням, там вляво има прозорци… — махна той в посока към гората. — На спалните. Аз ще покрия прозорците вдясно — или отвътре, от всекидневната, или от верандата. Затова гледай задната врата, но не забравяй, че той може да се опита да се измъкне и от прозореца. Просто имай готовност. Бъди нащрек, разбра ли?

— Добре — отвърна тя. Стори й се, че гласът й потрепери.

— Заеми там позиция, докато те извикам. Разбра ли? Ще те викна по име. Стой тихо. Приведи се ниско. И ще бъдеш в безопасност.

— Добре — отново повтори тя.

— Участвала ли си в нещо подобно досега? — изведнъж попита Тани Браун. После се усмихна. — Предполагам, че трябваше да задам този въпрос по-рано…

Тя поклати глава.

— Имала съм много арести. Пияни шофьори и дребни крадци. Един или двама изнасилвачи. Но не и човек като Фъргюсън.

— Тия като Фъргюсън не са толкова много, че човек да добие опит — промърмори Кауърт.

— Не се притеснявай — продължи усмихнато Браун. — Той е страхливец. Много е оправен с малките момиченца и изплашените тийнейджъри, но няма кураж да се справи с хора като теб и мен… — Браун произнесе това с мек, окуражителен глас. На Кауърт му се прииска да им припомни Брус Уилкокс, но замълча. — Не го забравяй. Всичко ще бъде наред… — Остави думите да се изплъзнат от устата му с южняшки акцент, с лекота, която противоречеше на смисъла. — Сега да вървим, преди да е съмнало и хората да са се разбудили.

Шефър кимна, направи крачка напред и спря.

— Куче? — нервно прошепна тя.

— Няма — каза Браун и замълча. — Щом стигнем до ъгъла, аз тръгвам към верандата. Ти — към задния двор. Ще разбереш, когато стигна вратата, защото никак няма да съм тих.

Шефър притвори за миг очи, пое дълбоко дъх и се опита да си вдъхне кураж. Този път не биваше да допуска никакви грешки. Взря се в малката къща. В нея нямаше място за грешки.

— Хайде — каза тя, приведе се и бързо закрачи през откритото пространство.

Кауърт видя, че когато сви зад ъгъла на къщата, държеше в ръката си пистолета.

— Внимаваш ли, Кауърт? — запита Брус. Гласът му сякаш запълни някаква празнина в репортера. — Ясно ли е всичко?

— Ясно — отвърна той и стисна зъби.

— Къде е бележникът ти?

Кауърт вдигна ръката си, в която стискаше тънък репортерски бележник и го размаха.

Браун се ухили.

— Радвам се да те видя въоръжен и много опасен.

Кауърт впи поглед в него.

— Това беше шега, Кауърт, отпусни се.

Кауърт кимна. Загледа се в полицая, който проследи с поглед Шефър, докато тя завиваше зад ъгъла. Браун се усмихваше едва забележимо. Изправи се и изпъна назад рамене, като голямо животно, което отърсва съня от тялото си. Кауърт осъзна, че Браун е от онези воини, чиито страхове и колебания относно предстоящата битка изчезват, щом врагът се изпречи пред очите им. Опасността или неизвестността, които се таяха в бараката, осветена от слабата утринна светлина и сивите мъгли, не го плашеха. Репортерът се вгледа в дланите си, сякаш те бяха прозорец на чувствата му. Изглеждаха бледи, но не потрепваха.

— Всъщност — отвърна той, — шегата не е лоша. При дадените обстоятелства.

Двамата мъже се усмихнаха с горчивина.

— Добре — каза Тани Браун. — Време за събуждане.

Извърна се към бараката и си спомни първия път, когато дойде тук за Фъргюсън. Не беше предвидил бурята от омраза и предразсъдъци, разразила се след пристигането му. Чувствата, от които Пачула искаше да се отърси, изригнаха, когато поведоха Робърт Ърл Фъргюсън за разпит за убийството на Джоани Шрайвър. Решен беше да не допусне втори път подобно нещо.

Браун се отправи с лека стъпка, прекоси буците мръсотия в предния двор, без да се обърне да види дали Кауърт го следва.

Репортерът пое дълбоко дъх и се зачуди защо въздухът изведнъж му се стори толкова сух. После осъзна, че изобщо не е сух и забърза, за да достигне лейтенанта.

 

 

Браун се спря пред стъпалата към входната врата. Извърна се към Кауърт и изсъска:

— Ако играта загрубее, погрижи се да си извън обсега на оръжието ми.

Кауърт бързо кимна. По тялото му пробягна вълнение и прогони страховете, които отново го бяха обзели.

— Да тръгваме — каза полицаят.

С големи скокове взе стъпалата по две. Кауърт го последва. Стъпките им отекнаха по избелелите дървени дъски, които остро изскърцаха в тишината на утрото. Браун застана отстрани и махна на Кауърт да застане от другата страна. Отвори летящата врата и обхвана бравата. Предпазливо я изви, но тя не помръдна.

— Заключено? — прошепна Кауърт.

— Не. Просто заяжда — отвърна Браун.

Отново завъртя бравата. Направи знак с глава към Кауърт, после сви в юмрук празната си ръка и силно потропа по избелялата дървена рамка. Сякаш цялата къща се разлюля от настойчивостта му.

— Фъргюсън! Полиция! Отвори!

Преди още звукът от гласа му да отмре, той отново сграбчи рамката на летящата врата и силно я дръпна. После отстъпи назад, вдигна крак и нанесе няколко яростни удара върху вратата. Рамката изпука с подобен на изстрел звук и Кауърт неволно подскочи. Браун отстъпи назад за втори път, внимателно се прицели и отново нанесе удар.

Вратата изпука и леко се открехна.

— Полиция! — извика той отново.

После огромният детектив се хвърли с цялата си тежест с рамото напред, подобно на обезумял краен защитник, който се спуска към целта.

Вратата се разцепи и поддаде.

Тани Браун я отстрани с рязък жест и се втурна към предната стая, приведен и с насочено оръжие. Отново извика:

— Полиция, Фъргюсън! Излизай!

Кауърт се поколеба за миг, после мъчително преглътна и пристъпи зад него. Мислите неспокойно се блъскаха в главата му, а шумът от разбитата врата все още отекваше в ушите му. Помисли си, че все едно прекрачва ръба на пропаст.

— По дяволите! — изкрещя Браун, сякаш издаваше нова команда, после рязко спря, като че ли думите му бяха пресечени с нож.

Робърт Ърл Фъргюсън излезе от страничната стая.

За миг тъмната му кожа се сля със сивите сенки на утрото, които пълзяха из вътрешността на колибата. После бавно пристъпи напред към приведения лейтенант. Носеше широка тъмносиня фланелка и избелели дънки, явно намъкнати набързо. Стъпките на босите му крака меко отекваха по излъсканите дъски на пода. Вървеше с флегматично, почти небрежно вдигнати ръце, сякаш се опитваше да бъде ироничен. Пристъпи във всекидневната и застана срещу Тани Браун, който бавно, предпазливо се изправи, все така на разстояние от него. Фалшива усмивка играеше върху лицето на Фъргюсън, докато очите му бързо се плъзнаха из стаята. За миг се спряха върху разбитата врата, после върху Матю Кауърт. След това впи поглед в Браун.

— Ти ли ше платиш вратата? — запита той. — Не беше заключена. Просто малко заяжда. Не беше нужно да я трошиш. Ние, хората от провинцията не си заключваме вратите, нали знаеш това. Кажи сега какво искаш от мен, детективе.

В гласа му нямаше и следа от паника. Само овладяна ярост, сякаш бе очаквал идването им.

— Знаеш какво искам от теб — каза Браун. Зъбите му бяха все така здраво стиснати, когато насочи пистолета си към гърдите на Фъргюсън. Но двамата мъже останаха на разстояние, вперили уморени погледи един в друг.

— Зная какво искаш. Търсиш някого, върху когото да хвърлиш обвинението. Пак същото — хладно каза Фъргюсън.

Огледа небрежно насочения към него пистолет. После впи поглед в лицето на полицая и присви очи.

— Не съм въоръжен — протегна той ръце напред. — И нищо не съм направил. Това оръжие не ти трябва.

Когато Тани Браун не отдръпна оръжието, Кауърт забеляза, че за миг по лицето на Фъргюсън пробягнаха някаква нервност и съмнение. Но те изчезнаха така внезапно, както се и появиха. Фъргюсън приличаше на човек, който отчаяно се опитва да се овладее. Кауърт хвърли поглед към Браун и осъзна, че е в безизходица. С пръст не можеше да го пипне.

Фъргюсън се извърна към Кауърт, без да обръща внимание на полицая. Ъгълчетата на устните му се извиха в тънка усмивка, която накара репортера да замръзне.

— И ти си тук за същото, нали, Кауърт? Появата на детектива не ме изненада, но мислех, че ти поне си се вразумил. Или си си намерил друг някакъв повод?

— Не. Все още търся отговорите — отвърна Кауърт с пресипнал глас.

— Мислех, че малкият ни разговор от оня ден ти е дал всички отговори. Трудно мога да си представя, че все още имаш някакви въпроси, Кауърт. Мислех, че нещата са пределно ясни.

Последните думи бяха изречени с мек, бавен и непоколебим глас.

— Никога нищо не може да бъде пределно ясно — отвърна Кауърт.

— Ами добре — предпазливо каза Фъргюсън и махна към Браун. — Ето тук вече имаш един отговор. Видя какво прави този човек. Троши врати и влиза с взлом. Заплашва хората с оръжие. И сигурно отново се кани да ми съдере задника от бой. — Фъргюсън погледна Браун. — Какво искаш да изтръгнеш от мен тоя път?

Тани Браун не отвърна.

— Не, този път не — обади се Кауърт.

Фъргюсън гневно се намръщи. Мускулите на ръцете му се превърнаха във възли и вените върху врата му изпъкнаха.

— Нямам какво да ви кажа — отвърна той с едва прикрит гняв. Пристъпи към репортера, но после сам спря. Кауърт забеляза, че се опитва да се овладее. В крайна сметка успя и се отпусна. Облегна се на стената. — Нищо не зная. А къде е партньорът ти, лейтенанте? Отново ли ще ме биеш? Детектив Уилкокс ми липсва. Няма ли да ти трябва помощта му?

— Ти ще ми кажеш къде е той… — заяви Тани Браун с леден глас. — Ти си го видял последен.

— Тъй ли? — Фъргюсън приличаше на човек, който е прекарал буден нощта и е обмислил всеки свой отговор, сякаш е знаел какво ще се случи на сутринта. — Може ли да си сваля ръцете, докато разговаряме?

— Не. Какво стана с Уилкокс?

Фъргюсън отново се усмихна. И въпреки всичко, свали ръце.

— Да пукна, ако знам. Да не е заминал нанякъде? Надявам се вдън земя да се е продънил. — Усмивката му се разшири и се превърна в подигравателна гримаса.

— Нюарк — каза Тани Браун.

— Все едно че е отишъл в ада — отвърна Фъргюсън.

Браун леко присви очи.

След миг мълчание Фъргюсън отново заговори:

— Никога не съм го виждал там. По дяволите, самият аз пристигнах в Пачула едва снощи. Пътят е дълъг. Казваш, че Уилкокс е бил в Нюарк?

— Той те е видял. Преследвал те е.

— Нищо не зная за това. Някакъв смахнат оная вечер тичаше след мен, но не видях кой е. Така и не можа да ме доближи. Както и да е, загубих го в някаква тясна уличка. Много бързо тичах. Представа нямам какво е станало с него. Нали знаеш, в квартала, в който живея, много хора непрекъснато се преследват. Не е толкова необичайно да ти се наложи да си пораздвижиш краката. И със сигурност не бих искал да съм на мястото на някое бяло момче, което се разхожда там по тъмно, ако се сещаш накъде бия. Мястото е нездравословно. Хората там са готови и душата да ти изтръгнат, ако решат, че могат да я заменят за някоя доза кокаин. — Хвърли поглед към Кауърт. — Нали така, Кауърт, душата ти могат да изтръгнат.

Матю Кауърт почувства, че го обливат вълни на гняв, от който му се завива свят. Взря се във Фъргюсън и почувства, че губи контрол над нещата. Гневът и отчаянието заглушиха разума и той пристъпи покрай Тани Браун и насочи химикалката си към него.

— Ти ме излъга. Излъга ме преди, лъжеш ме и сега. Ти си го убил, нали? И ти си убиецът на малката Джоани. Убил си ги всичките. Колко са? Колко са, по дяволите?

Фъргюсън се изправи.

— Побърка ли се, Кауърт? — заговори той с леденостуден глас. — Този човек — махна той към Тани Браун, — те е заразил със собствената си лудост. Никого не съм убил. Казах ти го още онзи ден. И пак ти го повтарям сега. — Хвърли поглед към полицая. — Няма защо да ме заплашваш, Тани Браун. Не разполагаш с нищо, което да издържи на въпросите на някой адвокат и минута в съда. С нищо не разполагаш.

— Не — каза Кауърт. — Но аз имам каквото трябва.

Погледът на Фъргюсън гневно проблесна към Кауърт. Репортерът почувства внезапната топлина, която заля лицето му.

— Вярваш, че разполагаш с някакви изключителни права над истината, Кауърт? Грешиш.

Фъргюсън сви длани в юмруци.

Браун пристъпи напред и избута Кауърт встрани.

— Зарежи тая работа, Боби Ърл. Искам да дойдеш с мен. Да тръгваме!

— Арестуваш ли ме?

— Да. За убийството на Джоани Шрайвър. Отново. За възпрепятстване на съдебно разследване. За укриване на улики в пристройката. За лъжесвидетелстване под клетва по време на процеса. И като свидетел на изчезването на Брус Уилкокс. Много работа ни чака.

Лицето на Тани Браун изглеждаше като излято от стомана. Бръкна със свободната си ръка в джоба и извади белезници. Насочи оръжието към лицето на Фъргюсън.

— Знаеш процедурата. Обърни се към стената и се разкрачи.

— Арестуваш ли ме? — Фъргюсън отстъпи крачка назад и внезапно извиси глас. — Онова престъпление вече е минало. Останалото са дивотии. Не можеш да направиш това!

Тани Браун вдигна пистолета си:

— Гледай само — бавно каза той. Погледът му изгаряше Фъргюсън. — Не трябваше да се оставяш да те докопам, Фъргюсън, защото това е твоят край. Точно сега. Всичко приключи.

— Нямаш никакви улики срещу мен — хладно се изсмя Фъргюсън. — Ако имаше, щеше да довтасаш тук, придружен от цяла армия. А не с някакъв смотан репортер и куп въпроси, които не водят доникъде. — В неговите уста думите прозвучаха като обида. — Аз ще се измъкна, Тани Браун, знаеш това — изхили се той. — Ще се измъкна.

Но думите му бяха в странно противоречие с нервността, която го обзе. Той приведе напред рамене и разтвори крака, сякаш търсеше опора в предстоящ бой с юмруци. Движението му не остана незабелязано от Тани Браун.

— Само ми дай възможност — отвърна той. — Зная, че ще ти хареса.

— Няма да тръгна с теб — каза Фъргюсън. — Имаш ли заповед?

— Идваш с мен — настоя Браун. Гласът му беше равен и гневен. — Искам да те видя отново в отделението за осъдени на смърт, чуваш ли? Там ти е мястото. Всичко приключи.

— Никога нищо не е приключило.

— Никой никъде няма да ходи — пресече го един енергичен глас.

Тримата мъже се извърнаха. Дулото на пушката на старата Фъргюсън сочеше Тани Браун.

— Никой никъде няма да ходи — повтори тя. — Още по-малко пък в отделението за осъдени на смърт.

Браун инстинктивно насочи пистолета си към гърдите й. Тя носеше широка бяла нощница, която се увиваше около тялото й при всяко нейно движение. Косата й беше вдигната, краката — боси. Изглеждаше така, сякаш бе попаднала в някакъв кошмар, измъкната от уюта на леглото си. Придържаше пушката под мишница, както го беше направила, когато стреля срещу Кауърт.

— Майко Фъргюсън — меко каза Тани Браун, без да променя положението на тялото си, — свали това оръжие.

— Няма да ми вземеш момчето — гневно каза тя.

— Майко Фъргюсън, трябва да покажеш някакъв здрав разум…

— Нищо не искам да знам за никакъв разум. Зная само, че няма да ми отнемеш момчето.

— Майко Фъргюсън, не утежнявай повече нещата.

— За мен е все тая. Животът ми беше тежък. Може пък смъртта да излезе по-лека.

— Не говори по този начин. Остави ме да си свърша работата. Всичко ще бъде наред, ще видиш.

— Не ме баламосвай, Тани Браун. В тая къща друго, освен неприятности, не си донесъл.

— Не съм — съгласи се Браун, — но не аз носех неприятностите тук. Виновно си е твойто момче. — Незабелязано беше преминал на южняшки акцент, сякаш се опитваше да говори на един език с объркан чужденец.

— Ти и този проклет репортер. Трябваше да ви убия по-рано. — Тя се извърна към Кауърт и изплю думите. — Носите само смърт и омраза със себе си.

Кауърт не отвърна. Помисли си, че в думите й има известна доза истина.

— Не, майко — продължи Браун с успокоителен глас. — Аз нямам вина. Нито пък той. Знаеш кой сам си е навлякъл белята.

Фъргюсън пристъпи встрани. Когато заговори, в гласа му прозвуча изненадваща жестокост.

— Давай, бабо. Убий ги. Убий и двамата.

Лицето на старицата се изкриви в неочаквана изненада.

— Убий ги. Давай. Направи го — продължи Фъргюсън и пристъпи към старицата.

Тани Браун направи крачка напред, все така готов да стреля.

— Майко Фъргюсън — започна той, — знаем се отдавна. Ти познаваше родителите ми, братовчедите ми, а на времето заедно ходехме на църква. Не ме карай…

— Вие всичките ме изоставихте преди много време, Тани Браун — гневно го прекъсна тя.

— Убий ги — прошепна внукът й и пристъпи към нея.

Браун стрелна поглед към него.

— Не мърдай, копеле такова! И си затваряй устата!

— Убий ги — отново повтори Фъргюсън.

— Пушката не е заредена — внезапно каза Кауърт. Стоеше, без да помръдне от мястото си, отчаяно му се искаше да се хвърли някъде и да потърси прикритие, но не беше в състояние да накара тялото си да се подчини на страховете му. Каза си, че това е само предположение, но си струваше да рискува. — Онзи ден изстреля последния си патрон срещу мен. Не е заредена.

Старицата се извърна към него.

— Трябва да си глупак, щом си мислиш така — студено се вгледа тя в репортера. — Що си толкоз сигурен, че нямам и други патрони?

Тани Браун държеше пистолета си насочен към старицата.

— Не искам да стрелям — каза той.

— Може пък аз да го направя — отвърна тя. — Едно нещо зная. Няма да ми отнемеш отново внука. Първо трябва мен да убиеш.

— Майко Фъргюсън, знаеш какво е направил…

— Не ме интересува какво е направил. Имам само него и няма да те оставя да ми го вземеш отново.

— Ти не видя ли какво е направил с онова малко момиченце? — внезапно запита Кауърт.

— Не ми пука — отвърна тя. — Не е моя работа.

— Тя не е била единствената — бавно продължи Кауърт. — Имало е и други. В Перине и в Итънвил. Малки чернокожи деца, госпожо Фъргюсън, убил ги е и тях.

— Нищо не зная за никакви деца — отвърна тя и гласът й леко потрепери.

— Той уби и колегата ми — тихо каза Тани Браун, сякаш ако произнесеше думите високо, щеше да разруши и последните задръжки, които му бяха останали.

— Не ми пука. Изобщо за нищо не ми пука.

Фъргюсън пристъпи зад баба си.

— Задръж ги тук, бабо — каза той и се втурна надолу по коридора.

— Няма да му позволя да се измъкне — обади се Браун.

— Тогава или аз ше гръмна теб, или ти ше гръмнеш мен — отвърна старицата.

Кауърт забеляза, че пръстът на Браун леко натиска спусъка. Забеляза също и че оръжието му потрепва. Стаята се изпълни с тишина като лека утринна светлина. Нито старицата, нито Тани Браун помръдваха.

Няма да го направи, помисли си Кауърт. Ако можеше да я застреля, досега да го е сторил. Още в първия момент, когато видя оръжието. Сега няма да го направи.

Кауърт погледна към полицая и видя, че се опитва да овладее чувствата си.

Тани Браун усещаше стомаха си присвит. Кисел вкус изпълни устата му. Взря се в старицата и се удиви от смесицата от крехкост и желязна воля.

Убий я! — каза си той.

Но как?

Бавно претегляше всичко наум. Гневът го заливаше и се оттегляше като приливни вълни.

Робърт Ърл Фъргюсън се върна в стаята. Вече беше облечен. Навлякъл бе сиво поло и бе обул високи маратонки. Носеше малка чанта в ръка.

— Убий ги, бабо — направи той един последен опит. Но в гласа му сега липсваше убедеността, че тя може да изпълни молбата му.

— Ти върви — ледено каза старицата. — Върви и повече не се връщай!

— Бабо. — В гласа му липсваха нотки на привързаност или тъга. Звучеше само огорчение и притеснение.

— Не се връщай в Пачула. Не се връщай в моята къща. Никога повече. И ти си изпълнен с някакво зло, което не разбирам. Върви и го носи на друго някое място — горчиво каза тя. — Аз може и да не съм била много добра, но поне се опитвах да направя каквото можех. Щеше да е по-добре, ако беше умрял като малък. Тогава нямаше да донесеш цялото това зло тук. Затова го вземи с теб и повече не се връщай. Това е всичко, което мога да ти дам. Сега тръгвай. Каквото ще да става след като излезеш от тая врата, то си е твоя работа, не моя. Ясно ли е?

— Бабо…

— Вече не си моя кръв, след всичко това, не си — заключи тя.

— Добре — разсмя се той. Опита се гласът му да прозвучи равно и продължи: — Щом така искаш, аз нямам нищо против. — После се извърна към Кауърт и Браун. — Мислех, че днес ще сложим край на тая история, ама явно няма да стане. Някой друг път, предполагам.

— Никъде няма да ходи — каза Браун.

— Да, той си тръгва — обади се старата жена. — Ако ти трябва, намери го на друго някое място, не в моята къща. Тук е моята къща, Тани Браун. Не е кой знае какво, но си е моя. И трябва да си свършиш мръсната работа на друго някое място. Така му казах на него. Сега ти го казвам и на тебе. Няма да търпя тия неща повече тук. В тая къща обитава Иисус и аз държа да си остане така.

Тани Браун кимна. Изправи се с жест на мълчаливо примирение. Не свали пистолета. Задържа го все така насочен към възрастната жена, докато Фъргюсън се плъзна покрай него на сантиметри и решително се отправи към вратата. Браун го проследи с поглед и бавно придвижи дулото на пистолета си, сякаш да проследи пътя на убиеца.

— Върви — каза старицата. Гласът й пресекна от дълбока тъга, а от очите й потекоха сълзи.

Кауърт внезапно си помисли, че той ще убие и нея.

Фъргюсън направи крачка навън и предпазливо се промъкна през разбитата врата. Хвърли поглед назад.

— Това не променя нещата — каза Браун с едва прикрит гняв. — Пак ще те открия.

— И да го направиш — отвърна Фъргюсън, — това нищо няма да значи, защото аз отново ще се измъкна чист. Винаги ще го правя, Тани Браун. Винаги.

Нямаше значение дали сега само се опитваше да се перчи, или не. Скритата заплаха на думите му отекна в стаята.

Кауърт си помисли, че светът се е преобърнал с главата надолу. Убиецът се измъкваше невредим, а полицаят беше безсилен. Направи нещо! — каза си той, но не можеше да помръдне. Пред него, подобно на ужасен кошмар, се разстла видението на безкраен страх и заплаха. Мой ред е, каза си той. Понечи да направи крачка, но спря, когато видя лицето на Фъргюсън да застива от изненада. После чу вика.

— Не мърдай!

Истерични и на ръба на нервния срив, думите отекнаха в застиналия въздух.

Андрея Шефър пристъпи с протегнати ръце и насочен деветмилиметров пистолет, на около метър зад бабата на Фъргюсън. Незабелязано се беше промъкнала през вратата на кухнята.

— Хвърли оръжието! — изкрещя тя. Явно се опитваше да прикрие страха си с много шум.

Но старицата не помръдна. Вместо това, също като във филм от нямото кино, се извърна и насочи дулото към посоката, от която идваше гласът, готова да стреля.

— Спри! — изпищя Шефър. Двойното дуло се насочи като погледа на граблива птица към гърдите й. Знаеше само, че понякога колебанието влече смърт след себе си, а този път тя нямаше намерение да отстъпи.

От устата на Кауърт се изтръгна един-единствен, неразчленен стон. Браун кресна: „Не!“, но изстрелът от пистолета на детектива заглуши вика му. Огромният пистолет отскочи в ръцете на Шефър и тя с усилие го овладя. Три изстрела разцепиха тишината на утрото и изпълниха малката тъмна къща с оглушителен екот.

Първият куршум се заби във възрастната жена и я отхвърли назад като перо. Вторият се затъкна в стената и из стаята се разхвърчаха дървени трески и мазилка. Третият разби прозореца и изчезна в утрото. Бабата на Фъргюсън размаха ръце и пушката се изплъзна на пода. Тя залитна назад, удари се в стената и после се плъзна надолу с протегнати като в молитва длани.

— Божичко, не! — отново изкрещя Тани Браун. Полицаят пристъпи към старицата, после се поколеба.

Откъсна очи от яркочервените петна, които бързо растяха върху нощницата й, спря поглед за миг върху Фъргюсън, който стоеше замръзнал с леко отворена уста. Репортерът премига, сякаш се събуждаше от кошмарен сън, промълви: „Иисусе Христе!“ и се обърна към вратата.

Фъргюсън беше изчезнал.

Кауърт протегна ръка и нададе вик на изненада и гняв. Тани Браун се хвърли към изхода.

Андрея Шефър разтреперана влезе в стаята, с прикован в умиращата старица поглед.

Браун изскочи на верандата. Тишината, която ненадейно го обгърна, го изненада. Светът сякаш беше потопен в непроницаема мъгла и утринни сенки. Отникъде не идваше никакъв шум. Никакъв знак за живот. Плъзна поглед по двора, после се извърна и видя Фъргюсън да тича към колата, паркирана до бараката.

— Спри! — изкрещя той.

Фъргюсън се поколеба, но не в отговор на заповедта. Извърна се и вдигна дясната си ръка към полицая. Държеше револвер с къса цев. Стреля два пъти. Наслуки, но куршумите раздвижиха въздуха около детектива. Внезапен спомен за нещо познато прониза Браун. Дълбокият звук напомняше гърмежа от оръжието на партньора му. Сляп гняв го заля като вълна.

— Спри! — отново кресна той, втурна се по верандата и отвърна на огъня.

Куршумите пропуснаха убиеца, но се забиха в колата. Стъклото се разпиля на хиляди малки късчета. Отекна и звукът на метал, който се забива в метал.

Фъргюсън отново стреля, после свърна встрани и побягна към дърветата в дъното на просеката. Тани Браун се закова на ръба на верандата и се застави да се прицели добре. Пое дълбоко дъх, пред очите му причерня от гняв и се съсредоточи в гърба на убиеца, който танцуваше пред дулото на малкия пистолет. Сега! — каза си той.

И натисна спусъка.

Пистолетът отскочи в ръката му и той видя, че куршумът се забива в дънера на едно дърво.

Фъргюсън се извърна, отново стреля наслуки и изчезна в непрогледната тъмнина на гората.

 

 

Когато Браун излезе през вратата, Шефър се спусна към старата госпожа Фъргюсън. Коленичи, без да изпуска пистолета, протегна свободната си ръка и леко допря гърдите й като дете, което докосва нещо, за да се увери, че е истинско. Отдръпна изцапаните си с кръв пръсти. Старицата направи опит да си поеме дъх и се задави. Последните глътки въздух излязоха с хриптене от гърлото й. Шефър се взря във фигурата пред себе си и после се извърна към Кауърт.

— Нямах избор — каза тя.

Думите сякаш възвърнаха способността на репортера да се движи. Той прекоси стаята и вдигна пушката от земята. Отвори я и огледа гнездата, в които трябваше да бъдат патроните.

— Празна е.

— Не — отвърна Шефър.

Той й подаде оръжието.

— Не — отново повтори тя. — По дяволите!

Вдигна поглед към репортера, сякаш търсеше подкрепа. Изведнъж му се стори много млада.

— Нямах избор — повтори тя.

Отвън долетя звукът от изстрелите.

Матю Кауърт неволно потръпна. Тишината след тях му се стори някак си по-дълбока и плътна. Пое глътка въздух и се втурна към вратата. Андрея Шефър се спусна след него.

Видя Тани Браун на ръба на верандата трескаво да сваля празния пълнител от пистолета си. Гилзите се посипаха върху дървените дъски до краката му.

— Къде е той? — запита Кауърт.

— Как е старицата? — извърна се Браун към него.

— Мъртва е — отвърна Шефър. — Не знаех…

— Нищо не можеше да направиш — прекъсна я той.

— Пушката беше празна — каза Кауърт.

Тани Браун се взря в него, но не каза нищо. Само сви рамене. После рязко се изправи и посочи към гората.

— Тръгвам след него.

Шефър кимна. Имаше чувството, че е понесена от течение. Матю Кауърт също кимна.

Тани Браун мина покрай тях, скочи от верандата и с бърза крачка се отправи към сянката на около трийсет метра от тях. Когато стигна покрайнините на гората, в която потъна Фъргюсън, вече почти тичаше. Опитваше се да го догони.

Долавяше тежкото дишане на двамата зад него, но не им обърна никакво внимание. Вместо това се приведе и се гмурна в хладната зеленина на гората. Напрегнато търсеше Робърт Ърл Фъргюсън. Знаеше, че съвсем скоро преследваният ще устрои засада и ще се опита да се справи с него. Но тази територия е и моя, каза си той. И аз съм израснал тук. Познавам я така добре, както и той.

Вдъхваше си увереност с лъжи и продължаваше напред.

 

 

Горещината завладя утрото. Обгърна ги с лепкава настоятелност. Изсмукваше силите им, докато се провираха през преплетените клони и лианите. Следваха една малка пътека. Шефър и Кауърт вървяха неотлъчно през просеката, проправена от Тани Браун. Той напредваше неотклонно и се опитваше да предвиди каква ще бъде следващата стъпка на Фъргюсън.

От време на време се натъкваха на някоя следа, която недвусмислено подсказваше, че са след него. Тани Браун забеляза отпечатък от стъпка във влажната пръст. Кауърт видя тънка сива нишка върху един трън, където явно Фъргюсън бе закачил пуловера си.

Потта и страхът замъгляваха погледите им.

Браун си спомни войната. Мислеше си, че това вече му е познато. Чувстваше, че го обзема странно вълнение, а сетивата му са необикновено изострени. Шефър го следваше с тежки стъпки, без да може да се отърси от спомена за тялото на старицата, отхвърлено от смъртта в ъгъла на бараката. Видението се смесваше със спомена за Брус Уилкокс в момента, в който тъмнината на гетото го погълна. Помисли си, че смъртта сякаш й се присмива. Опиташе ли се да постъпи според представите си за добро и правилно, смъртта й залагаше капан и я тласкаше към погрешна стъпка. Трябваше да промени толкова неща, а нямаше представа как да го направи.

Кауърт си мислеше, че с всяка стъпка се приближава към кошмара. Изгубил беше бележника и химикалката си. Един къпинов храст ги изтръгна от ръцете му и му остави кървава резка, която сега пулсираше и непоносимо го щипеше. За миг се зачуди какво търси тук. Пиша последния параграф, каза си той накрая.

И затича, за да догони останалите.

Почвата под краката им стана тинеста и те вече затъваха в нея. Плътна, влажна топлина ги обгръщаше. Гората отстъпваше пред блатото и ставаше все по-гъста, с все по-оплетени клони. Изцапани бяха с кал и мръсотия, а дрехите им висяха разпрани. Кауърт си помисли, че някъде там е утро, ясно и топло, но не и тук, не и под покрова от клони, които засенчваха небето. Изгубил беше вече представа откога преследват Фъргюсън. Пет минути? Час? Струваше му се, че цял живот са тичали след него.

Внезапно Тани Браун спря, коленичи и направи знак на двамата да се приведат. Те приклекнаха до него и проследиха погледа му.

— Знаете ли къде сме? — прошепна Шефър.

— Той знае — отвърна Браун и махна към Кауърт.

Репортерът едва си поемаше дъх.

— Недалеч от мястото, където е било намерено тялото на мъртвото момиченце — отвърна той.

Браун кимна.

— Виждаш ли нещо? — попита Шефър.

— Все още не.

Спряха и се ослушаха. Някаква птица излетя от близкия храст. Чу се и друг тих шум. Змия, помисли си Кауърт. Търси прикритие. Потръпна, въпреки горещината. Бризът раздвижи върховете на дърветата и отшумя в далечината.

— Тук някъде е — каза Браун и посочи гъстата гора, прораснала върху калта в покрайнините на езерото. Снопове слънчева светлина осветяваха малкото открито пространство от пътеката пред тях. Просеката беше широка не повече от десет метра и отвсякъде я заобикаляше зелен лабиринт. В далечината пътеката, която следваха, се провираше между две дървета.

— Трябва да пресечем откритото пространство тук — тихо каза той. — После до водата разстоянието не е голямо. Водата тече с километри надолу. До съседната област. Пред него има две възможности: да продължи, но теренът е тежък, и когато се измъкне от другата страна, ако междувременно не се изгуби, не го ухае змия или някой алигатор не го сдъвче, ще бъде мокър и измръзнал и ще знае, че може би аз ще го чакам там. Онова, което ще предпочете, е да се върне обратно, да ни заобиколи и да се измъкне. Да се качи на колата си, да пресече границата на Алабама и да се погрижи там за себе си.

— Как ще го направи? — запита Кауърт.

— Като ни поведе нанякъде, накара ни да се подредим в колона и после ще се придвижи. — Браун замълча, преди да продължи: — Точно това, което прави.

— А просеката? — запита Кауърт с изнемощял от умората глас.

— Подходящо място.

Шефър отправи поглед напред.

— Той иска да ни убие — произнесе тя с безизразно лице и ужасяваща категоричност.

Никой не беше в настроение да спори.

— Какво ще правим?

— Няма да му се дадем — сви рамене Браун.

Кауърт се взря в просеката и каза:

— Нещата винаги свършват така, нали? В крайна сметка, винаги трябва да излезеш на открито.

Тани Браун кимна и леко се надигна. Хвърли поглед назад към тясното пространство и си помисли, че мястото не е лошо. Той би избрал подобно място, за да се върне и да започне престрелката. Невъзможно беше да бъде заобиколено. Нито пък избягнато. Трябваше да преминат оттам. Внезапно си помисли, че не е честно, че брегът на блатото сякаш съдейства бягството на Фъргюсън. Всеки клон на дърво, всяка преграда, която ги забавяше, му помагаше да се скрие. Огледа редицата дървета и затърси някакъв цвят или очертание, което да се разграничава сред тях. Направи някакво движение, каза си той. Просто някое малко движение, което да забележа. Изруга наум, когато не забеляза нищо.

Не виждаше друг избор, освен да продължи напред.

— Гледайте внимателно — прошепна той.

Излезе в просеката, с пистолет в ръката и напрегнати мускули, и се ослуша. Шефър го следваше само на две крачки. Държеше своя пистолет с две ръце и си мислеше, че тук е мястото, където всичко ще свърши. Обзе я желанието да направи едно-единствено нещо преди смъртта си. Кауърт се надигна и я последва на няколко крачки. Чудеше се дали и другите са изплашени толкова, колкото и той, после се запита защо трябва да има някаква разлика.

Тишината ги обгърна.

На Тани Браун му се прииска да изкрещи. Усещането, че се движи в обсега на нечий пистолет, притискаше гърдите му. Мислеше, че ще се задуши.

Кауърт чувстваше само горещината и някаква ужасяваща уязвимост. Имаше чувството, че е ослепял.

Но той пръв, преди останалите, забеляза слабото движение. Едно потрепване на листата, разклащане на клоните и сиво-черното дуло, насочено към тях.

— Гледайте! — извика той и се хвърли на земята, странно изненадан, че изобщо е способен да реагира след вълната смъртен ужас, която го заля.

Тани Браун също се хвърли напред при първия сигнал за паника от страна на Кауърт. Претърколи се и се опита да задържи оръжието си готово за стрелба, макар да нямаше представа накъде точно трябва да стреля.

Шефър не последва примера им. Остро изпищя, извърна се и натисна спусъка, без да се цели в нищо конкретно. Куршумът излетя в небето. Но дълбокият тътен на деветмилиметровия пистолет беше последван от три звънливи изстрела от пистолета на Фъргюсън.

Браун изпъшка, когато куршумът се заби в земята до главата му, а на Кауърт му се прииска, ако е възможно, да потъне във влажната земя.

Шефър отново изпищя, този път от болка, отпусна се върху земята като ранена птица и притисна обезобразения си лакът. Кауърт се пресегна и я привлече към себе си, когато Брус се надигна, за да се прицели, но не видя нищо. Пръстът му потрепери върху спусъка, но не го натисна. Тогава чу шума от натрошени клони, докато Фъргюсън се отдалечаваше.

Пистолетът в ръката на Шефър увисна безжизнено, кръв запулсира надолу по китката й и се разля върху лъскавата стомана. Той взе оръжието и също се надигна. Впери поглед в звука от стъпките на бягащия мъж.

Не осъзна, че в този момент престъпва някаква линия.

Натисна спусъка. Наслуки, без да се цели, оставил се шумът от изстрелите да заличи всяка негова мисъл, изпрати останалите осем куршума сред дърветата и храстите.

Продължи да натиска спусъка и след като пълнителят вече беше празен, застанал в средата на просеката, заслушан в екота.

После отпусна пистолета, сякаш напълно изтощен.

И тримата замръзнаха за момент, преди Шефър отново да изстене от болка в краката му. Той се приведе към нея. Гласът й накара Тани Браун да се надигне и да започне да действа. Пропълзя по влажната земя и огледа раната й. През кожата се подаваше обезобразена бяла кост. Ярка артериална кръв пулсираше от разкъсаната тъкан. Вдигна поглед към клоните на дърветата, сякаш очакваше някакво указание, после отново сведе глава. Раздра ивица от собственото си яке и набързо импровизира турникет. Отчупи зелен клон от близкото дърво и пристегна превръзката с него. Ръцете му се движеха с вещина. Явно не бяха забравили старите уроци. Кръвотечението намаля. Извърна се към Кауърт, който бе отишъл до края на просеката и стоеше с вперен в тъмната гора поглед, все така без да изпуска пистолета от ръка. Приведе се напред, сякаш търсеше нещо, присегна се, после огледа пръстите си.

— Мисля, че го уцелих — каза репортерът. Извърна се към Браун и протегна ръка. Дланта му беше обагрена от кръв.

Браун се надигна и кимна.

— Остани с нея — каза той.

— Не — поклати глава Кауърт, — идвам с теб.

Шефър изстена.

— Стой с нея — повтори Браун.

Кауърт отвори уста, но полицаят го прекъсна:

— Сега е мой ред.

Репортерът дишаше тежко. Задушаваше се от собствените си чувства. Помисли си, че след всичко случило се, беше вече невъзможно да спре тук.

Шефър пак изстена. Тогава осъзна, че няма избор. Кимна. И зачака с ранения детектив, но се чувстваше по-самотен от всякога.

 

 

Лейтенантът се извърна и се хвърли напред. Криволичеше сред къпиновите храсти и клоните, които се протягаха, закачаха дрехите му и дращеха кожата му като диви котки. Бягаше бързо и неотклонно напред, без да спира да мисли. Ако е ранен, ще бяга по права линия. Навярно беше изгубил секунди, докато превърза ръката на Андрея.

Излезе от просеката и видя кървавото петно, което Кауърт откри, а на петнайсет метра към блатото забеляза и второ петно. Трето петно бележеше следата петнайсет крачки по-нататък. Малки, червени капчици, които блестяха върху ярката зеленина.

Хвърли се напред и почувства тъмната вода пред себе си.

Около него се разнесе трясък от клони. Той разгърна стеблата и папратите, които препречваха пътя му. Сега вече преследването се превърна в яростна надпревара. Браун смазваше всичко, което се изпречеше пред него.

Видя Фъргюсън миг преди да налети на него.

Той се беше извърнал и облегнал на едно чворесто мангрово дърво на ръба на мастиленочерната вода на блатото. Кървава ивица се спускаше от бедрото към глезена му и обагряше избелелите му дънки. Насочил бе оръжието си към Тани Браун и когато полицаят изскочи от туфата папрати, попадна директно в обсега на обстрела. В главата му натрапчиво се завъртя една-единствена мисъл: мъртъв съм.

Скова го леден страх. Имаше чувството, че светът внезапно е спрял. Прииска му се да се хвърли на земята или да побегне назад и да потърси някакво прикритие, но откри, че бавно се прокрадва напред, вдигнал длан към лицето си, сякаш да се предпази от куршума, който очакваше всеки миг да се забие в него.

Изведнъж слухът му сякаш се изостри, като че ли и виждаше по-отчетливо. Спусъкът на пистолета се придвижи назад, после се отпусна.

Отвори уста в безмълвен писък.

Но спусъкът прищрака напразно. Пистолетът на убиеца беше празен. Звукът отекна в малкото пространство.

Изненада премина през лицето на Фъргюсън. Сведе поглед надолу към пистолета, сякаш към проповедник, уловен в лъжа.

Тани Браун осъзна, че се е хвърлил на земята. Влажната пръст лепнеше по него. После се изправи на колене с насочен напред пистолет.

Фъргюсън направи гримаса. После сякаш присви рамене и вдигна ръце.

Тани Браун пое дълбоко дъх. В ушите му изведнъж прозвучаха хиляди гласове, които раздаваха противоречиви команди: гласовете на дълга и отговорността противоречаха на гласовете на отмъщението. Вдигна поглед към убиеца и си спомни какво беше казал: „Пак ще се измъкна чист“. Думите се сляха с обърканите му мисли и отекнаха като далечен гръм. Внезапната какофония го оглуши до такава степен, че едва чу изстрелите, които се разнесоха от собственото му оръжие. Осъзна само, че е стрелял съвсем импулсивно и че оръжието оживя в дланта му.

Куршумите се забиха в Робърт Ърл Фъргюсън и го захвърлиха в прегръдката на трънливите клони. За миг тялото му конвулсивно се сви от болка. Израз на неверие пробягна през погледа му. Сякаш поклати глава, после изненадата изчезна от лицето му и той отпусна глава.

 

 

Минутите се заизнизваха една след друга. Браун остана на колене, без да откъсва поглед от тялото на Фъргюсън. Опитваше се да дойде на себе си. Да не се поддаде на внезапно обзелия го световъртеж и на усещането, че му призлява. Миг по-късно пое първата глътка въздух и осъзна, че за пръв път от началото на преследването диша нормално. Взря се в невиждащите очи на Фъргюсън.

— Това е — горчиво каза той, — тук вече не позна.

Вгледа се в тялото на мъртвия. Забеляза револвера с къса цев в калта, където се бе изплъзнал от ръката на Фъргюсън. Познаваше го така добре, както гласа и смеха на партньора си. Знаеше, че има само един начин Фъргюсън да се е сдобил с него и внезапно го прониза чувство за болка и тъга. Хвърли поглед към мъртвия и произнесе на висок глас:

— Искаше да ме убиеш с револвера на моя партньор, копеле такова, но той не ти направи тая услуга, нали?

Проследи с поглед струйката кръв от мястото, където заблуденият куршум на Кауърт се беше забил в крака му. Не би могъл да стигне далеч с рана като тази. Не би могъл да се измъкне. Един-единствен сполучлив изстрел го беше убил в същата степен, както и изстрелите от собственото му оръжие.

Браун вдигна ръка към челото си и почувства хладния метал на пистолета. Сякаш се опитваше да облекчи главоболието си с кубче лед. Бързо премисляше ситуацията. Вгледа се във Фъргюсън и запита: „Кой беше ти?“. Сякаш мъртвият можеше да отговори. После се извърна и се запъти към мястото, където остави Кауърт и Шефър. Хвърли един последен поглед през рамо, като че ли да се увери, че Фъргюсън не е помръднал, сякаш не можеше да повярва, че наистина е мъртъв.

Вървеше бавно и едва сега осъзна, че вече е ден. Снопове лъчи се процеждаха през клоните и осветяваха пътя му. Това го накара да се почувства някак си неудобно. Неочаквано и странно бе започнал да предпочита сенките.

След минути стигна просеката, където бяха Кауърт и Шефър.

Репортерът вдигна поглед. Свалил беше якето си и бе загърнал с него Андрея, която беше пребледняла и трепереше, въпреки растящата горещина. Кръвта от ранения й лакът се процеждаше през превръзката. В съзнание беше, но на ръба на шока.

— Чух изстрели — каза Кауърт. — Какво стана?

Браун преглътна с усилие.

— Измъкна се — отвърна той.

— Какво? — изтръгна се от Кауърт.

— Настигни го — изстена Шефър и потръпна от болка и гняв, почти изгубила съзнание.

— Тръгна към водата — отвърна Браун. — Опитах се да го уцеля от разстояние, но…

— Той се е измъкнал? — В гласа на Кауърт звучеше недоверие.

— Изчезна. Насочи се навътре в езерото. Казах ти какво ще се случи, ако влезе в него. Никога няма да го открием.

— Но аз го уцелих — възрази Кауърт. — Сигурен съм, че го улучих.

Полицаят не отвърна.

— Улучих го — не отстъпваше репортерът.

— Да, улучил си го — меко отвърна Браун.

— Защо, какво, какво се… — започна Кауърт. После спря и се взря в полицая.

Тани Браун се размърда, притеснен от погледа му, сякаш въпросите, които се изсипаха върху му, го затрудниха. После се овладя и отвърна:

— Трябва да се погрижиш за нея. Не е ранена тежко, но й е необходима помощ.

— Ами ти?

— Аз ще се върна. Ще хвърля един последен поглед, после ще дойда.

— Но…

— Като се върнем в Пачула, ще започнем национално издирване. По обичайната процедура. Ще го въведем в националната компютърна мрежа, ще привлечем и ФБР. Ти ще напишеш твоята статия.

Кауърт все така не снемаше поглед от Браун. Опитваше се да прозре какво се крие зад думите му.

— Той се измъкна — хладно повтори Браун.

И тогава Кауърт разбра. За миг в него се пребориха изненадата и гневът.

— Ти си го убил. Чух изстрелите.

Тани Браун мълчеше.

— Убил си го — повтори той отново.

Браун поклати глава.

— Трябва да разбереш нещо, Кауърт. Ако той умре тук някъде, така и никой нищо няма да разбере. За Брус Уилкокс. Нито пък за който и да е от другите. Всичко свършва дотук. Никой пет пари не дава за Фъргюсън. Само ние двамата ще останем на прицел. Полицаят, който извършва лично отмъщение, и репортерът, който се опитва да спаси кариерата си. Никой няма да иска и да чуе нашите подозрения, теории и съмнителни улики. Ще се интересуват единствено защо сме дошли тук и сме убили един човек. Невинен човек. Забрави ли? Невинен човек. Но ако той успее да се измъкне…

Кауърт се взря настоятелно в полицая и си каза: „Всичко свърши“. Но всъщност никога нищо не свършва. Пое дълбоко дъх.

— Виновният е избягал… — довърши той изречението на полицая.

— Точно така.

— Значи всичко ще продължи. Хората ще продължат да търсят. Отговори…

— Хората ще продължат да търсят отговори. Ти ще им ги дадеш. Аз също ще им кажа онова, което искат да чуят.

Кауърт почти се задави, сякаш въздухът го изгаряше.

— Мъртъв е. Ти си го убил…

Браун се вгледа в репортера.

— … Аз го убих — продължи той. Поколеба се, после допълни очевидното. — … Ние го убихме. — И отново пое дълбоко дъх. Противоречиви мисли се блъскаха в главата му.

Почувства растящата горещина на утрото. Видя Фъргюсън, спомни си и смеха на Блеър Съливан: „Убих ли и теб, Кауърт?“. Отвърна с „Не“ на своето видение. Надяваше се, че е прав. Пред очите му се заредиха спомени: семейството му, собственото му дете, убитото дете, изчезналите деца и всичко, което се бе случило. Това е някакъв кошмар, каза си той. Кажи истината и ще бъдеш наказан. Кажи една лъжа и всичко ще се подреди. Почувства се сякаш пропада, сякаш беше изпуснал ръба на стръмна скала. Но той сам бе избрал да се изкачи на нея. После се овладя. Представи си, че се залавя за друга някаква издатина в гранита и спира да пада. Мога да живея с това, сам, каза си той. Хвърли поглед към Тани Браун, който сега проверяваше кървавата превръзка на Андрея, и осъзна, че греши. Кошмарът можеше да бъде споделен. Погледна Шефър. Нейната рана, помисли си той, ще се затвори и зарасне.

— Да — произнесе той след малко. — Измъкнал се е.

Тани Браун не отвърна.

— Както ти каза. В блатото. И никой няма да го открие тук наоколо. Може да е отишъл навсякъде. Атланта. Чикаго. Детройт. Далас. Навсякъде.

Приведе си и вдигна Андрея от земята. Прехвърли ръката й през рамо.

— Напиши статията — каза Тани Браун.

— Ще я напиша — отвърна Кауърт.

— Накарай ги да повярват — настоя полицаят.

— Ще повярват — увери го Кауърт. В гласа му нямаше и следа от гняв.

Браун кимна.

Матю Кауърт се извърна надолу по пътеката. Трябваше да върне Андрея към цивилизацията. Тя се облегна на него. Вървеше, стиснала зъби от болка, но не се оплакваше. Помисли си, че така трябва да напише статията, че да получи повишение за проявена храброст. Да разкаже на всички как се е изправила срещу един садистичен убиец и е била ранена. Полицай — герой. Момчетата от телевизията щяха да клъвнат. И името й ще изпълни таблоидите. Това ще й даде повече възможности. Думите заприиждаха в мислите му и като че ли му дадоха сила. Виждаше вестникарските колони, заглавията, избълвани от пресите. Обгърна кръста на Шефър с ръка. Изминаха така около десет стъпки, после се извърна и хвърли поглед към лейтенанта.

— Всичко наред ли е? — въпросът неволно се изплъзна от устните му.

Браун сви рамене.

— В тая история никога нищо не е било наред. Още от самото начало. Нито пък някой от нас е имал избор.

Кауърт кимна. Това беше единствената истина, която му носеше някаква утеха.

— Май сме избрали странен момент, за да започнем да се доверяваме един на друг.

После се извърна и продължи с Андрея. Тя леко изстена и се облегна върху него. Каза си, че това, което прави, не е кой знае какво. Но поне един човек щеше да спаси. Мисълта, че навярно е спасил и някои други, му донесе утеха.

 

 

Тани Браун остана загледан след Кауърт и Шефър, докато двамата изчезнаха сред плетеницата от светлини и сенки. После се отправи назад към блатото. Не му беше нужно много време, за да намери тялото на Фъргюсън.

Тежестта на мъртвия сякаш го премаза, когато го измъкна от капана на къпините. Почувства хладината на блатната вода, но се плъзна в нея. Протегна напред крак и почувства, че калта го засмуква. Отблъсна се и повлече тялото далеч от сушата към лабиринта от дървета, натежали от провисналите по тях мъхове и лиани. Измина около петдесет метра навътре. Задъха се от напрежение, докато завлече трупа до набелязаното място. Събра последните си сили и силно притисна тялото на Фъргюсън, за да го потопи и вгнезди между корените. Представа нямаше дали щеше да остане на това място завинаги. Помисли си, че навремето и Фъргюсън си е задавал същия въпрос. Оттласна се, после се извърна от няколко метра разстояние, но не можа да забележи някакви следи. Корените задържаха всичко. Водата го покриваше.

През клоните на дърветата проникна светлина и за миг се отрази в черното огледало на блатото. Браун се извърна и с лекота заплува към брега.