Ричард Касъл
Буря назрява (30)

Глава 30

Танжер, Мароко

Двадесет минути след като самолетът на Сторм се приземи, по високоговорителя съобщиха, че тропическият циклон е завил наляво, отдалечил се е от Френската ривиера и сега се носи към Гирбалтарския проток. Очакваше се окото на бурята да мине съвсем близо до Танжер. Летище „Ибн Батута“, което току-що бе отворило отново врати, официално затваряше и всички кацания и излитания се отменяха до второ нареждане.

Докато няколко заминаващи недоволно мърмореха, Сторм размаха победоносно юмрук. Екипът, който Джоунс смяташе да изпрати на „Принцесата-воин“, щеше да изчака бурята да отмине. Нямаше причина да поемат ненужен риск, като се опитат да изпълнят мисията по време на ураган — според тях и корабът, и Ингрид Карлсон щяха да са още там, когато времето се оправи, така че Сторм вече разполагаше с малка преднина, за да се добере до „Принцесата-воин“, да избегне сложните й отбранителни системи, да надвие отлично обучения персонал, да унищожи прометия, да измъкне професор Макрей и да арестува Ингрид Карлсон, за да бъде съдена за престъпленията си. Всичко това, докато бушува ураган.

Сигурен беше, че се е справял и с по-непосилни задачи. Просто в момента не му хрумваше нито една.

Бързо мина край конвейерите за багаж. Все още не можеше да повярва, че пак е в Танжер! Любимо убежище за шпиони, писатели и други типажи с лоша репутация, градът беше мароканска територия от над петдесет години насам, но така и не бе загубил международния привкус, придобит след няколко хилядолетия, през които различни владетели си го прехвърляли един на друг. Първо бил финикийско търговско средище, после — картагенска общност, после го завзели римляните, а след тях вандалите, византийците, арабите, португалците, испанците, британците и французите до един оставили следа върху историята и културата му. Сторм също имаше история тук, но се опитваше да я забрави.

Излезе от летището в чакалнята за таксита, която беше покрита, но силният вятър навяваше дъжда вътре. Първите пипала на бурята вече налагаха района като камшици. Сторм вдигна очи към небето, което беше монолитно сиво, и пъхна ръце в джобовете си. Още беше с черната тениска и панталони, които купи в Асют, а те не можеха да го опазят от завесите от дъжд. Въпреки това влагата му доставяше удоволствие, освежаваше го. По време на полета беше подремнал и нямаше нищо против един хладен душ.

Докато оглеждаше наближаващите коли, на най-близката рампа изникна хамър с камуфлажна окраска и тръгна право към него. После намали, а шофьорът спусна прозореца си. Сторм вече го виждаше.

Тами Хариф (Томи за американските си приятели) имаше гъста сребристосива коса, маслиненокафява кожа и голям белег на лявата буза — спомен от бой с ножове. Във вените на баща му бе текла смес от северноафриканска, испанска, френска и португалска кръв (най-вероятно с още непознати примеси), също като самия Танжер. Майка му беше библиотекарка от Бетъндорф, Айова, така че Томи владееше прекрасно американския английски и всичките му идиоми.

Сторм знаеше, че той ще кара с левия си крак, тъй като нямаше как да използва десния. Беше го загубил отдавна при експлозия, но разполагаше с богата колекция от протези, сменяше ги според настроението си и почти винаги носеше шорти, така че и околният свят също да може да им се радва. Сторм най-много харесваше една, която пунтираше пиратски дървен крак. Това, че Томи Хариф е търговец на оръжие със съмнителна репутация, не означаваше, че е лишен от чувство за хумор.

Сторм се ухили и вдигна палец, а от прозореца избликна боботещ глас:

— Тази сутрин получих уведомление от банката, че някой е превел сто хиляди евро в една от сметките ми. Разпитах и се оказа, че са от някой си Дерик Сторм. „Дерик Сторм?!“, рекох. „Невъзможно. Той е мъртъв!“

Докато джипът спираше, Сторм се ухили още по-широко.

— Тези слухове са силно преувеличени.

— За мен все едно си мъртъв. Вече похарчих половината пари за проститутки и пиячка. Другата прахосах!

— Радвам се да те видя, Томи.

Сторм посегна към прозореца и енергично разтърси ръката на мъжа, който буквално го беше върнал от оня свят.

— Скачай вътре — каза Томи. — Не чу ли, че наближава ураган?

Сторм отвори вратата и се намести до него.

— Някои хора обичат бурите — отбеляза той.

— И аз съм от тях.

— Липсваше ми, Томи — каза Сторм и го потупа по рамото.

— Изглеждаш ми доста по-здрав от последния път! Дупките от куршуми са по-нарядко.

— Е, не може всички да сме супермодели като теб, но се стараем — каза Сторм и хвърли поглед към десния крак на Томи, който днес беше от титаний, напълно служебен на вид. — Къде е пиратският?

— Знам колко го харесваш, обаче с него много се хлъзгам — мрачно отвърна Томи. — Не става за дъжд, освен това постоянно затъва в калта.

Двамата отбелязаха затруднението с миг мълчание и Томи продължи:

— Е, какво те води в моето градче? Опасна мисия, за която можеш да ми споделиш само след като ме очистиш или както там гласи клишето?

— Нещо такова — кимна Сторм, докато Томи палеше мотора. — Надявах се да ме заведеш в твоя малък, хммм, склад, за да напазарувам малко.

За момент Томи замълча, но Сторм знаеше, че го оглежда с крайчеца на окото си.

— Като служител на Джедедая Джоунс ли питаш? — попита накрая той.

— Не точно. Всъщност ако Джоунс попита, изобщо не си ме виждал.

— Разбирам. Значи питаш в качеството си на служител на друга държавна агенция.

— Не.

— Добре, за кого работиш?

— Боже, Томи. Ами, за правдата, разбира се!

Сторм изрече фразата със същата театрална искреност, която навремето му беше сервирал Томи и това накара домакина му да избухне в смях.

— Разбирам, приятелю. Въпросът ми е дали мога да разчитам на теб да проявиш известна… дискретност? Чичо Сам може да не одобри някои от придобивките ми.

— Нужно ли е да питаш?

— Когато може да е замесен Джедедая Джоунс? Да.

— В такъв случай мога да потвърдя, че действам съвсем сам, напълно независимо и без одобрението или подкрепата на Централното разузнавателно управление или която и да е друга агенция.

Удовлетворен, Томи продължи към дома си — стар мавритански замък, кацнал на една скала до град Сеута, на тридесет километра по права линия от Танжер. Това беше малко повече от дължината на магистрала N16, която следваше крайбрежието на Гибралтарския проток.

Докато пътуваха, Сторм разказа на Томи какво е станало и защо е дошъл всъщност. Направи го отчасти за да спечели доверието му, но и защото в един момент щеше да поиска мнението му. Тами Хариф имаше доста опит с прилагането на сила, била тя груба или не.

Когато пристигнаха, наближаваше два следобед, а небето беше синкаво лилаво. По време на половинчасовото им пътуване и дъждът, и вятърът се бяха усилили значително, а в протока бушуваха огромни вълни.

Докато хамърът се изкачваше по покритата е камъни алея пред дома на Томи, Сторм усети познат копнеж. Крепостта му се стори прилично поддържана. Няколко от парапетите и балюстрадите се бяха срутили малко от времето, когато се възстановяваше тук и макар че не обичаше да си спомня този период от живота си, носталгията все пак го сграбчи.

Преди да тръгне, Томи беше поръчал на готвача да им сготви кускус с агнешко и зеленчуци. Сторм скромно отказа с довода, че нямал време, но домакинът настоя и отбеляза, че така или иначе трябва да изчака да се стъмни, за да се доближи до кораба. Гостът лесно капитулира — за последно беше ял в самолета, а устата му се напълни със слюнка още щом влезе.

Продължиха да говорят, докато се хранеха, и накрая Томи обобщи пречките пред Сторм:

— Значи, ако съм те разбрал правилно, няма начин да се доближиш по въздух или по вода, защото отбранителните системи на кораба моментално ще засекат всичко, по-едро от делфин. Дори да успееш, ще ти бъде почти невъзможно да се качиш на борда, защото вълните са огромни, а няма как да изчакаш времето да се оправи, защото тогава негодниците на Джоунс ще те изпреварят.

— Правилно.

— Освен това дори някак да успееш да се качиш, по палубите патрулират неустановен брой високо мотивирани професионалисти. Не знаеш къде държат пленника, нито прометия, нямаш сведения къде са личните покои на госпожа Карлсон, нито каква охранителна система може да е инсталирана там. И накрая, дори да се справиш с охраната, да заловиш госпожа Карлсон, да унищожиш прометия и да откриеш професора, трябва да ги свалиш от кораба живи и здрави?

— Общо взето да. Някакви идеи?

— Ами, имам една.

— Сподели, ако обичаш.

— Недей да ходиш — избоботи Томи. — Стой си при мен. Това е лудост дори за човек с твоите способности! Да пием, докато бурята премине, а после да прекараме няколко дни в Танжер, за да изхарчим печалбата ти от казиното със стил. Последния път, когато дойде в тази страна, едва се размина със смъртта! Наистина ли нямаш търпение този път да стъпиш в гроба и с двата крака?! Забрави какво те очаква на онзи кораб; да излезеш в морето в това време си е самоубийство!

— Не, идеално е, така никой няма да ме очаква.

— Не е там въпросът. Виж, остави Джоунс да спечели този път. Да, американската армия ще се сдобие с ужасна нова играчка, а Ингрид Карлсон ще се отърве. Е, и? Теб какво те засяга? И не ми излизай с тая глупост за правдата, това е моя реплика, не твоя. Защо просто не се откажеш?!

Сторм побутна един полуизгризан кокал в чинията си.

— Защото Пенсилванската тройка всъщност трябваше да е четворка. Пътувах с четвъртия самолет, бях на място 2В и видях пътниците. Всички онези хора, които тя щеше да остави да загинат, без да се замисли. Те не бяха ничии врагове, Томи. Ширината на Панамския канал не ги интересуваше, нито пък митата за авточастите, внасяни в Германия. Единственият им грях беше, че искат да се върнат при семействата си, за да живеят мирно и щастливо. Сигурен съм, че същото се отнасяло и за онези в останалите самолети, само че днес близките им ще погребат останките, които властите са успели да съберат на мястото на катастрофата. Жената, отговорна за цялата тази болка, трябва да си плати. Не бива да се отърве само защото разполага с нещо, което главнокомандващите на армията много искат да получат.

Томи въздъхна.

— Е, опитах се. Какво да направя за теб, приятелю, освен да започна да организирам погребението ти?

— Ами, трябва ми оръжие, експлозиви, нож…

— Това е най-основното. Друго?

— Да се отбием в твоя склад и да огледаме. Мисля, че сто хиляди евро ще ми осигурят доста неща, нали?

— Определено — каза Томи. — Определено.