Ричард Касъл
Буря назрява (14)

Глава 14

Панама Сити, Панама

През първата половина на полета Сторм проучи сведенията, които беше получил за Емирската четворка. Не че бяха много — също както при Пенсилванската тройка, разследващите все още не бяха успели да научат много от останките.

И тук жертвите бяха най-различни, от стотици неизвестни майки, бащи, синове и дъщери до хора, които пътуваха по работа или отиваха на почивка. Например: Лайл Гомес, професионален играч на голф, който отивал на състезание; тенисистката Бет Боулинг; Барбара Андерсън, известна кабаретна певица; Виктор Шулц, председател на Европейската комисия по търговия и мита; Гюнтер Нойбауер, представителят на „Шлезвиг-Холщайн“ в Бундестага, и Адриен Пело, дългокрака френска манекенка, известна най-вече от корицата на списание „Воуг“.

Списъкът беше дълъг и тъй като Сторм още не беше наясно с причината за случващото се, тази информация му приличаше на космически фонов шум — безкрайно нискочестотно жужене без никакъв смисъл.

Скоро се унесе — имаше късмет, че може да спи по време на полет. Наскоро сякаш само така успяваше да си почине. Събуди се, когато колелата на самолета докоснаха писта 03R/21L на международното летище „Токюмен“.

Като повечето транзитни американски въздушни центрове, „Токюмен“ също бе изпаднало в летаргия, но бавно се събуждаше. Търговските авиолинии скоро щяха отново да започнат да извършват полети, а частните бяха позволени на всеки, достатъчно смел да рискува.

Сторм използва собствения си паспорт (същинска новост, когато пътуваше по работа) и бързо мина през митницата. Щом излезе в „Пристигащи“, го посрещна единственият друг човек в иначе празното помещение, представителен мъж, чието лице представляваше смес от испански и мезоамерикански черти^[1].

— И прати чрез пророка Натана… — започна той.

— Та го нарече Едидия, заради Господа — довърши Сторм пасажа от „2 Царе“.

— Привет, господин Сторм. Както и да са ви съобщили, че се казвам, вие ще ме наричате Карлос Виланте и няма да забравяте, че съм заместник-директор на Ауторидад дел Канал де Панама. Началникът ми е мъж на име Нико Серано, директорът на АКП. Вие сте американски инвеститор, който обмисля да купи наши облигации. Ясно ли е всичко?

— Напълно.

— Чудесно. Елате с мен, имаме много работа и малко време.

Сторм последва Виланте до временния паркинг, където той се запъти право към един „Кадилак“ CTS.

— Хубава кола — отбеляза Сторм. — Не е ли твърде хубава за заместник-директор на държавна агенция?

Виланте се усмихна многозначително.

— Чували ли сте приказката за мъжа и чувалите с пясък?

— Мисля, че не съм.

— Заповядайте, ако обичате, ще ви я разкажа — каза Виланте, посочи му мястото до шофьора и се настани зад волана. Сложи си предпазния колан, запали мотора и докато излизаше от паркинга, заговори:

— Една сутрин на границата до митничаря се приближил мъж с велосипед, който карал две тежки торби. Митничарят ги отворил и видял, че са пълни е пясък. Започнал да рови, убеден, че ще открие наркотици, бижута или някаква контрабанда. Нищо не намерил, така че нямал друг избор, освен да пусне човека. На следващата сутрин той се върнал. Торбите му отново били пълни с пясък. Митничарят пак ги проверил и не намерил нищо. Същото се случило и на следващата сутрин. Митничарят се ядосвал все повече и започнал да кара мъжа да изсипва торбите на масата, за да ги претърси песъчинка по песъчинка. После обърнал торбите е шевовете навън. Прегледал ги на рентген, сигурен, че ще открие нещо, но не, те били пълни е пясък и нищо друго. Една сутрин той казал: „Моля ви, господине, предавам се. Няма да съобщя за вас, нито днес, нито когато и да било, но искам да ми кажете какво внасяте незаконно в моята страна.“ А мъжът отвърнал: „Добре, ще ви кажа. Велосипеди.“

Сторм се ухили.

— Ето защо карам такава кола — обясни Виланте. — Всички в агенцията, всъщност всички в Панама сити са убедени, че взимам подкупи, и ровят като къртици, за да разберат от кого и за какво. Докато се занимават с това, никога няма да разкрият с какво се занимавам всъщност.

— Добро прикритие.

— Засега — кимна Виланте. — Както и да е, надявам се, че вече сте достатъчно впечатлен, за да ви инструктирам.

— Ако обичате.

— Името на мишената ви е Еузебио Ривера. Живее в пентхауса на седемдесетия етаж на Перлената кула, един от най-новите небостъргачи в града. Той е преуспял, заможен бизнесмен с отлични връзки сред класата, която се издигна в годините преди държавата да поеме управлението на канала, а след това забогатя още повече. Сигурен съм, че Джоунс ви е разказал за трудностите около разширяването на канала и как се отразяват те на мъже като Ривера?

— Разказа ми — потвърди Сторм, — но добави, че е най-добре вие да ми съобщите подробностите за срещата ви с него.

Виланте му разказа за посещението си у Ривера в деня на падането на Пенсилванската тройка. После му пусна няколко аудиозаписа на разговори, в които Ривера споменаваше Ерик Воон. Не беше успял да заложи микрофони в апартамента му, но успешно подслушваше служебния му телефон. От записите ставаше ясно, че Виланте не е единственият, на когото Ривера е разказал за мъртвия конгресмен. Не беше дори единственият, когото Ривера бе поканил, за да отпразнуват смъртта му. Наздравицата винаги беше една и съща: „Долу Ерик Воон, да живее Джаред Стак.“

Щом Виланте приключи, Сторм каза:

— Значи Ривера е бил наясно, че Ерик Воон е мъртъв, още преди да го разгласят по медиите.

— Точно така.

— Попитахте ли го откъде знае?

— Да. Отвърна ми уклончиво. Ако бях настоял, щях да събудя подозренията му, заместник-директорът на агенцията не би се интересувал от тези неща.

— Разбира се, но според вас той знае повече, отколкото си признава.

— Предположих, че може би е замесен лично и той вдигна наздравица за смъртта на Воон. При обикновени обстоятелства щях да реша, че просто се перчи. Мъжете като Еузебио Ривера винаги се опитат да се изкарат по-важни, отколкото са всъщност, но тъй като той сякаш знаеше за смъртта на Воон преди всички и освен това настоя директорът, Нико Серано, веднага да замине за Вашингтон… Стори ми се, че е пределно наясно какви конци дърпа. Не ви пуснах всички записи, но той се погрижи всички в Панама сити да разберат за смъртта на конгресмен Воон и да променят плановете си подобаващо.

Сторм кимна. Движеха се по обточени с палмови дървета улици, наскоро освежени от лек дъждец. Наближаваше единадесет през нощта и тротоарите бяха пусти. Повечето жители на града тръгваха рано на работа и вече си бяха легнали.

— Значи искате да го убедя да си признае — каза Сторм.

— Както разбирам, това е едно от уменията ви.

Сторм само кимна.

— Как ще се добера до него?

— По това време вече се е прибрал в апартамента си в Перлената кула.

— Какво е положението с охраната?

— Сложно — отвърна Виланте. — Това е скъпа жилищна сграда. Бедните в Панама се замогнаха доста от седемдесетте насам, но пропастта между тях и богатите все още е голяма. Въпреки красивите сгради наоколо бедняшките квартали не са далеч, така че богаташите са доста параноични, и то с основание, и държат да са добре защитени.

— По-конкретно, ако обичате.

— Отвън има портиер, а вътре — още един, който по двадесет и четири часа наблюдава кой влиза. Ако нещо не му хареса, блокира асансьорите и вика пазачите по радиото. Те са между двама и четирима, зависи колко е часът, и винаги са въоръжени.

— Не ми звучи сложно — каза Сторм. — Всъщност звучи като покана за…

— Не съм свършил. Ривера има бодигардове, които са с него постоянно. Шестима са, поне двама са винаги дежурни. Ектор и Сесар са нощна смяна, карат го навсякъде и го придружават всеки път, когато излиза. Когато си е у дома, следят камерите за наблюдение в сградата. Убеден съм, че ще се справите с ченгетата под наем долу, но Ривера е на най-горния етаж. Ще трябва да изкачите седемдесет етажа или пеша, или с асансьор. Ще имат предостатъчно време, за да ви подготвят отвратително посрещане.

— Вие обаче работите за Джоунс и вече сте измислили хитър начин да ги заобиколим.

— Вярно е — каза Виланте. — Джоунс каза, че обичате… Как ги нарече той… Играчки?

Очите на Сторм проблеснаха.

— О, да, много обичам играчки.

— Каза още, че сте опитен катерач и в последно време често практикувате.

— Да.

— Това е чудесно, защото има доста да се катерите.

 

 

Половин час по-късно Сторм вече беше изкачил четиридесет етажа по стената на Перлената кула.

На дланите му бяха закрепени две кръгли подложки, а на коленете — други две. Позволяваха му да се залавя за стената с помощта на въглеродни нанотръби — технология, имитираща микроскопичните косъмчета, които позволяват на геконите да висят надолу с главата, като се държат само с един пръст. Подложките бяха безжично свързани помежду си, а контролните бутони върху тези на ръцете му даваха възможност да определя кога да се захванат и кога да се плъзгат. Така Сторм можеше да се изтегли с ръце, като се подпира на коленете си, а после да застопори дланите и да приплъзне и коленете.

Напредваше бавно, тъй като с всяко изтегляне можеше да се придвижи най-много на метър; притесняваше се, защото не беше вързан, а долу нямаше мрежа, и ясно осъзнаваше, че прилича на огромен дъждовен червей, но въпреки това се чувстваше като Спайдърмен. По-точно като хибрид между Елвис и Спайдърмен. Виланте му беше дал да облече чисто бял гащеризон, така че по-лесно да се слива със стените и да няма опасност загрижен минувач да съобщи в полицията, че някакъв луд катери небостъргач без оборудване.

Колкото до степента на трудност, мисълта, че е Елвис-Спайдърмен, го развеселяваше (или разсейваше) достатъчно, за да продължи. Освен това имаше нужда от време да състави план. Виланте му описа апартамента, стаите и мебелите в него; обясни му къде е спалнята, каза му къде е най-вероятно да се намират охранителите и като цяло го подготви за онова, което го очаква горе. Точният план обаче зависеше единствено от Сторм, а когато стигна до седемдесетия и последен етаж, той още не го беше съставил. Не за пръв път щеше да му се наложи да импровизира.

На гърба му се мъдреше предмет с формата на фризби и размера на голям леген. Бяха го увили в бяло, за да го замаскират. Именно към тази играчка посегна, когато спря пред прозореца на спалнята. Свали подложките и ги остави залепени на стената, после откачи диска от гърба си, разви го и го закрепи върху стъклото. Натисна един бутон и без да издаде нито звук, диамантеното острие вътре описа пълен кръг и чисто го разряза. Сторм дръпна диска заедно с кръглото парче и бързо го закачи на една от подложките за катерене. След това дойде ред на опасната част. Или по-скоро на най-опасната; всичко дотук беше опасно.

Ако спящият господин Ривера усетеше топлия влажен бриз, внезапно нахлул през дупката в прозореца на спалнята му, и решеше да провери какво става (и най-вече да повика бодигардовете си), Сторм щеше да влезе и да открие, че вътре го чакат. Единственият му шанс за успех беше да действа бързо.

Залепи едната ръчна подложка на стъклото и здраво я стисна, после откачи подложките на коленете си и се гмурна вътре. Претърколи се и се изправи с насочен пистолет — едно-единствено плавно движение, което бе упражнявал много пъти. В случая обаче нямаше нужда от него. В стаята се чуваше само оглушително хъркане.

Сторм се промъкна до спящия Еузебио Ривера, който лежеше по гръб, с широко отворена уста. Всяко вдишване бе придружено от грохот, достатъчно мощен, за да разтресе нощното шкафче до леглото. Сторм никога не беше чувал подобна какофония. Издишванията пък напомняха на предсмъртните хрипове на обесен.

Той бръкна в задния си джоб и извади малък пластмасов контейнер, който приличаше на кутия мокри кърпички. Извади една — наистина беше влажна, но течността не можеше да се нарече безобидна. Кърпичката бе напоена с хлороформ. Сторм я държа под носа на спящия в продължение на точно две вдишвания — достатъчно, за да е сигурен, че той няма да се събуди поне половин час, но не толкова дълго, че да не дойде на себе си цяла нощ.

Сигурен, че Ривера е упоен, Сторм го обърна на една страна и хъркането престана, за огромно облекчение на всички обитатели на долните десет етажа, които не бяха с тапи за уши или глухи по рождение.

Сторм безшумно тръгна по дебелия мокет и спря пред вратата на спалнята. Чуваше се, че отвън гледат футболен мач, повторение на приятелска среща между Панама и Коста Рика. По всичко личеше, че противникът не се представя добре, за радост на всички панамци в провлака.

Сторм нямаше как да бъде сигурен, че пазачите са пред телевизора. Може би само един от тях гледаше мача, а защо не нито един. Тоест, би било глупаво да отвори вратата. Щеше му се някоя от играчките на Джоунс да му позволяваше да наднича през стените — безразсъдно беше да отваря, без да е сигурен къде се намират противниците му. Да, можеше да ритне вратата и да стреля по всичко, което се движи. Първият проблем беше, че всички в сградата, включително въоръжената охрана долу, щяха да разберат, че в пентхауса нещо не е наред, а вторият — че не искаше да убива двама мъже, чийто единствен грях беше, че си вършат работата и пазят началника си.

Трябваше да признае, че вторият проблем е етичен, може би дори стилистичен, но и така да беше, човек трябва да следва някакъв кодекс и Сторм се отнасяше сериозно към своя.

Помисли за момент и състави план. Спомни си гласа на Ривера от записите. Испанският беше един от осемте езика, които говореше и благодарение на наплива от испаноговорещи имигранти, които в момента променяха демографския профил на САЩ, Сторм можеше да го упражнява по-често от румънския си, да речем.

Настани се от дясната страна на вратата, по-далеч от пантите, опита се да си представи, че гласните му струни са посипани с чакъл, и извика:

— Ектор… Ектор, ела, ако обичаш.

Стараеше се максимално да наподоби дрезгавия глас, който му беше пуснал Виланте. Застана с гръб до стената и прехвърли пистолета от дясната си ръка в лявата. Чу, че наближават стъпки. Мокетът беше мек, но мъжът явно тежеше доста. Сторм напрегнато се вслушваше — трябваше да прецени момента и се справи перфектно. Щом кракът на бодигарда мина през прага, той с всичка сила замахна с десния си лакът. Използва не само собствената си инерция, движейки се назад, но и тази на пазача, който вървеше напред. Оказа се по-нисък, отколкото очакваше, но в последната секунда успя да се прицели така, че най-твърдата част на лакътя му да се забие в най-меката част на носа му.

Сторм чу как хрущялът изпращя. Мъжът се строполи тежко на пода, а той бързо скочи отгоре му и притисна кърпичката с хлороформ върху носа и устата му. После го завлече в най-тъмния ъгъл на стаята.

Един.

Сега, разбира се, беше ред на другата дилема — не знаеше къде е вторият пазач. Промъкна се в чакалнята, насочил Мръсния Хари, и завари само мебели — два стола, диван и кафява масичка за кафе, толкова дълга и ниска, че му заприлича на дакел. На стената отсреща имаше телевизор с плосък екран.

Виланте му беше описал апартамента — до дневната имаше голяма дневна, която преминаваше в кухненско помещение; до кухнята бяха салонът и фоайето, което пък водеше към две празни спални, кино зала, малка библиотека… и другия бодигард, Сесар, който можеше да е навсякъде.

Внезапно някой пусна водата в тоалетната. Шумът идваше от фоайето.

Сторм мина през чакалнята и бързо пресече дневната. Сесар трябваше да мине оттам на път към телевизора и футболния мач.

Сега вече Сторм импровизираше: приклекна зад дивана и се сви така, че тапицираната му с кадифе облегалка напълно да скрие едрото му тяло. Ужасно решение, ако Сесар си беше дал сметка за присъствието му, тъй като в това положение беше уязвим. На всичкото отгоре, ако подът беше покрит с паркет, следващият му ход щеше да се окаже невъзможен. Просто извади късмет.

Сесар влезе с небрежната походка на човек, който се чувства комфортно в позната обстановка, и нищичко не чу, когато Сторм изскочи от скривалището си и се метна върху него, подсичайки коленете му с крак — хватка, достойна за централен защитник от „Уошингтън редскинс“. Сторм я завърши, възседнал Сесар, който изохка точно преди цевта на Мръсния Хари да изпълни полезрението му напълно.

— На твое място бих пазил тишина — каза му Сторм на испански. — Дори думичка не бих казал точно в момента.

Бодигардът остана да лежи. Или се беше примирил с поражението си, или не беше сигурен, че има друг избор. Сторм пак посегна към кърпичката с хлороформ, но щом я докосна, разбра, че така няма да стане. Тя беше съвсем суха. За пореден път съжали, че е спал в часовете по химия при господин Манусек. Иначе щеше да си спомни, че химичният състав на хлороформа е сходен с този на алкохола, който също е толкова летлив и следователно се изпарява бързо.

— Имаме проблем — прошепна той. — Не искам да те убия, наистина, но и не мога да допусна да ме разсейваш. Шефът ти е направил нещо ужасно и искам да го разпитам, без да ми се пречкаш или да вдигнеш всички съседи на крак. Не се сещам как да го постигна, без да те застрелям, но допускам, че на теб не ти се мре, пали?

Беше опрял дулото на пистолета в главата на Сесар, който леко трепереше. Сторм осъзна, че той мълчи, защото преди малко му беше казал да пази тишина.

— Приемам идеи, ако имаш някакви. В задънена улица съм.

Сесар прочисти гърлото си и тихо каза:

— Може да ме вържеш. Да ми запушиш устата.

— Да! — отвърна Сторм. — Да, отлична идея. Вероятно и сам щях да се сетя, но не съм си донесъл необходимите материали и никога преди не съм идвал в този апартамент, така че не знам имате ли изобщо въже или…

— В килера има лепенка.

— Килер ли? Вил… Ъ-ъ, не знаех, че тук има килер.

— Има, има! — развълнува се Сесар. — Може да ме държиш на мушка, докато отида до килера с вдигнати ръце. Ще донеса лепенката, ти ще ме накараш да обездвижа първо Ектор, а после и себе си. Така би било най-разумно от твоя страна, защото иначе може да се възползвам, докато си се разсеял за миг, и да те обезоръжа.

Сторм закима още преди да си даде сметка, че е съгласен с него.

— Съвсем прав си. Добре, да действаме.

Позволи на Сесар да стане, а той вдигна ръце и каза:

— Благодаря ти.

— Няма защо — отвърна Сторм, доволен, че доброто възпитание явно все още не е пълна отживелица.

 

 

Сесар удържа на думата си и донесе ролка сребриста лепенка, с която привърза Ектор към един от столовете в дневната. После се погрижи и за себе си. Накрая Сторм отиде да му помогне и не се отдръпна, преди да се увери, че Сесар не може да помръдне. Накрая обърна стола му към телевизора, за да следи мача. Беше му запушил устата, така че той му благодари с няколко премигвания.

След това Сторм се върна при Еузебио Ривера, който отново се беше обърнал по гръб, така че прозорците пак се тресяха от хъркането му. Твърде зает с бодигардовете му, Сторм още не беше решил как точно ще изтръгне информацията от него, щом се събуди.

Тогава забеляза триметровия аквариум, който заемаше едната стена на спалнята. До него имаше ниско столче и масичка, а върху масичката — две рибарски мрежички, едната малка, другата по-голяма, и всякакви видове храна в буркани с най-различни размери, най-вероятно за разноцветните създания, които населяваха аквариума.

Кой знае защо самият той бе разделен с преграда. От лявата страна плуваха десетки соленоводни видове, а дясната беше празна. На дъното имаше от същия изкуствен корал, по него се виеха същите подводни растения. Просто нямаше рибки.

Изведнъж Сторм осъзна, че в крайна сметка не е бил прав. Сред причудливите разклонения и чукари на корала едва-едва се забелязваше ужасяващата глава на морена, най-голямата, която беше виждал в аквариум.

Тогава му хрумна план.

Върна се в дневната, обърна дакелоподобната масичка с краката нагоре и ги отряза с четири решителни замаха. Бутна я по мокета — движеше се сравнително лесно. Взе ролката сребриста лепенка, давайки си сметка, че Сесар не откъсва поглед от него. Ектор още беше в безсъзнание.

Сторм взе плота на масичката, който сега приличаше на опорна дъска за пациенти е гръбначни травми, и го сложи на леглото до спящия Ривера. Изтърколи туловището му върху него и го омота с лепенката, като преди това се увери, че ръцете са притиснати плътно към тялото. Докато го превръщаше в сребриста мумия, Ривера отново застърга като дъскорезница, от което все пак имаше някаква полза. Дори Сторм да вдигаше някакъв странен шум, заради врявата никой нищо нямаше да чуе.

Когато единствено главата и стъпалата на Ривера останаха открити, той плъзна импровизираната дъска на пода заедно с пленника и я избута до аквариума, от страната на морената. После свали капака, за да не му пречи.

Повдигна дъската откъм главата и я подпря върху стъклото, а след това заобиколи, вдигна долния край е двете си ръце и започна да тласка горния към отвора на аквариума. Ривера беше дебел, но дребен и едва ли тежеше повече от сто килограма. Сторм редовно вдигаше много повече от мъртва тяга. Когато дъската най-сетне легна върху горния ръб, той продължи да я тика, покачи се на столчето и накрая я намести така, както искаше — точно върху отвора, на мястото на капака.

Следващата му задача беше да улови една риба. Взе по-голямата от двете мрежички, качи се върху масата е храната и я потопи в аквариума. Обитателите му нямаха особено желание да му съдействат, но накрая той успя да хване една голяма риба-ангел, която отчаяно се замята, когато я извади от водата. Той я извади от мрежата и я сложи на масата, а тя продължи да се гърчи.

— Съжалявам — каза той.

После взе джобното си ножче, извади едно острие и бързо я бодна зад окото, за да я избави от мъките й. Премести столчето по-близо до обиталището на морената, над което беше разположил Ривера и забеляза, че хъркането му най-сетне е престанало. Сторм се качи на столчето, изкорми рибата с ножчето си и размаза вътрешностите й по бузите, челото и брадичката на пленника.

Точно това очакваше Ривера, когато дойде на себе си: съвършено непознатото усещане, че е вързан за маса, а някакъв непознат с бял гащеризон го маже с рибешки карантии.

— Какво по дя… Кой сте вие? — властно попита той. — Защо не мога да…

— Ш-шт, не вдигайте шум, господин Ривера.

Вероятно усетил, че предимството не е на негова страна, той замълча, а Сторм продължи работата си, но когато Сторм размаза нещо като панкреас (рибите имат ли панкреас?) върху носа му, Ривера не можа да се сдържи.

— Какво правите?!

— Подготвям ви за морената — спокойно отговори Сторм и метна панкреаса (или каквото беше там) встрани. Много внимаваше дори част от вътрешностите да не паднат в аквариума. Не искаше морената да изгуби апетит, като се нахрани твърде лесно.

— Какво пра…

— Морените имат слабо зрение, но обонянието им е удивително — каза Сторм. — Като ловджийски кучета са, носовете им им подсказват какво да ядат. Искам да съм сигурен, че лицето ви мирише прекрасно, поне според приятелчето, което се крие сред камъните долу. Обзалагам се, че ако е достатъчно гладно, ще се нахвърли на всичко, което му ухае вкусно.

— Вие луд ли сте?! — попита Ривера, като напразно се бореше с импровизираните си окови.

— Още малко информация за морените: зъбите им са остри като бръснач, но най-впечатляващи са челюстите им. Нямам предвид силата на захапката, макар че и тя не е шега работа. Ужасно са упорити, захапят ли нещо, не пускат, дори след смъртта си. Еволюционно погледнато това е малко примитивна особеност и няма да ви отегчавам с подробности около механиката. Ще кажа само, че водолазите, захапани от морена, често трябва да разтворят челюстите й с клещи, когато излязат на сушата.

— Накъде биете? Какво искате?

Отговор не последва. Лицето на Ривера вече беше покрито с лигавите вътрешности на рибата-ангел. Сторм слезе от столчето и го премести така, че да може да хване Ривера за краката. Повдигна дъската, плъзна я по дебелия заоблен ръб на стъклото и натопи главата му във водата. По същество това бяха водни изтезания в стил Дерек Сторм. С изгладняла морена за по-страшно.

Сторм преброи до тридесет и изтегли Ривера от водата.

— Боже господи, човече! — възкликна той, като плюеше и се давеше. — Какво искаш? Пари? Пари ли искаш? Ще ти дам па…

Сторм пак наклони дъската и потопи главата му в аквариума. Този път преброи до четиридесет и пет. Домашният любимец още не беше изплувал, което леко го разочарова. Ако Виланте не грешеше, Ривера бе отговорен за смъртта на повече от хиляда души по цял свят и ако морената изгризеше половината му лице, това всъщност би било доста меко наказание за греховете му.

Сторм пак го извади от водата.

— Господи, моля те! — извика Ривера с облещени от ужас очи. Гърдите му бясно се надигаха и спадаха, докато дробовете му се опитваха да компенсират недостига на кислород.

— Господ в момента е последната ви грижа — заяви Сторм и пак го потопи, като този път преброи до шестдесет, може би малко по-бавно, отколкото трябва. Просто за да даде шанс на морената.

Когато пак изкара Ривера на повърхността, той не каза нищо. Искаше само да оцелее, а не да умолява, да спори или да обижда. Сторм това и чакаше.

— Ерик Воон — каза той. — Искам да ми кажете как точно го убихте.

— Воон? Вие какво… какво…

Сторм нетърпеливо въздъхна и пак натика главата му под водата. Този път преброи до деветдесет и се уплаши да не би да е прекалил. Отначало Ривера се мяташе, но тялото му бавно се отпусна и когато го извади на повърхността, той сякаш не дишаше. Сторм тъкмо посягаше към диафрагмата му, когато Ривера изповръща впечатляващо количество солена вода, изкашля се няколко пъти и отново започна да диша.

— Моля ви, моля ви — безсилно каза той. — Не знам за какво…

Говоря за прометиевия лазер, с който сте свалили самолета на конгресмен Воон — каза Сторм. — Сега ще ми обясните всичко, не само как го конструирахте, но и с кого работите и как си осигурихте прометия. Ще ми кажете също къде криете Уилиам Макрей, ученият, когото сте отвлекли. Очаквам да навлезете в изключителни подробности, за да съм сигурен, че не си измисляте, и то веднага.

Ривера само лежеше и се бореше за въздух. Сторм беше сигурен, че е пречупил духа му, но може би трябваше да бъде още по-убедителен. Отново наклони дъската.

— Не! Не, моля ви! — изкрещя той. — Уверявам ви, нищо не знам за това! Абсолютно ни…

Сторм пак го потопи, но преброи само до шестдесет, най-вече защото никак не му се искаше да му прави изкуствено дишане, особено докато лицето му е покрито с рибешки черва.

— Смъртта на Воон доста ви е зарадвала — каза Сторм, когато го извади на повърхността. — Както разбирам, похвалили сте се на всички в Панама сити.

— Да, да, знам — отговори Ривера, като пръхтеше панически. — Прав сте, много се зарадвах. Конгресмен Воон пречеше на финансирането на проекта за разширяване на канала. Казах ужасни думи за него и много, много съжалявам, но не съм го убил аз, кълна ви се!

— Тогава как разбрахте за смъртта му, преди да съобщят в медиите?

— Братовчед ми емигрира в Америка през осемдесетте, получи гражданство и сега работи във ФУГА.

— Как се казва и кога е роден?

Ривера му даде име и дата, без да се забави.

— Сега ще проверя — каза Сторм. — Междувременно ще дам на морената още една възможност да се нахрани.

Ривера се върна под водата, а Сторм извади сателитния си телефон, обади се в бърлогата и помоли един от умниците да проучи досиетата на служителите във ФУГА. Братовчедът действително беше сред тях.

Сторм изтегли Ривера от аквариума. Морената не се показваше. Сигурно се беше изплашила от цялото това вълнение и се криеше. Срамота.

— Моите хора казаха, че лъжете — заяви Сторм.

— Не, моля ви, моля ви! Казах истината, кълна се! Чуйте ме, нямам нищо общо със смъртта на конгресмена, но мога да ви помогна.

— Слушам ви.

— Този лазер… Казахте, че е прометиев, нали?

— Да.

Той заговори бързо, плюейки думите, докато конвулсивно си поемаше дъх на едри глътки:

— Преди известно време бях на митницата и чух един приятел да казва, че е дошъл кораб, който е задействал ядрения датчик, как се казваше…

— Гайгеровия брояч?

— Да, гайгеровия брояч. Всички за това говореха, защото постоянно ги е страх през канала да не минат терористи. Спрели кораба, претърсили го и намерили контейнера, който задействал брояча. Не знам подробности, но взели проби и се оказало, че в него има прометий.

— Задържали ли са го?

— Нямало как. Пратката не била за Панама, така че нищо не можели да направят. Опаковали я така, че да блокират радиацията и моряците да не се разболеят, и я препратили нататък. Съществуват много вредни вещества, които имаме право да конфискуваме, но прометият не е сред тях.

— И са го пропуснали.

— Да.

— И защо си мислите, че това ми е от полза?

— Защото си спомням името на изпращача, било е отпечатано на формулярите и моят човек ми го каза. Фирма от Египет, „Ахмед трейдс метал“^[2].

— „Ахмед трейдс метал“ — повтори Сторм, за да се увери, че е чул правилно.

— Да, точно така. Ако откриете фирмата, ще откриете и източника.

 

 

Сторм напусна спалнята, без да каже и дума повече. Вече нямаше полза от Едуардо Ривера, но и не смяташе да му позволи да го забави, като повика охраната. Въпреки това не беше лишен от съчувствие. Освободи Ектор, който изказа огромната си благодарност, като се строполи на пода и продължи да спи, точейки слюнка. Постепенно щеше да се събуди, да си спомни, че са го нападнали и да се запита защо шефът му е кацнал върху аквариума. Освен това щеше да развърже всички и да ги пусне да си вършат работата. Никой не беше пострадал, освен гордостта на Ривера и рибата, която Сторм трябваше да изкорми. Странични щети.

— Премигни веднъж, ако искаш да сменя канала — прошепна Сторм на Сесар, който не премигна в отговор.

— Приятен мач — кимна Сторм и очите на Сесар му се усмихнаха.

Сторм напусна сградата с асансьора, чувствително по-бързо, отколкото се вмъкна вътре. Виланте го чакаше в кадилака си, който бе паркиран на улицата отвън.

— Джоунс иска доклад — каза той, докато Сторм се качваше в колата. Минаваше два сутринта, което означаваше, че във Вирджиния минава три, но началникът му положително не спеше.

Сторм извади сателитния си телефон и се подготви да излъже. Ако прометият беше дошъл от „Ахмед трейдс метал“, той изобщо не желаеше Джоунс да е наясно с това. Каквото и да разкриеше за компанията, Сторм трябваше да го постигне без помощ от бърлогата.

— Какво стана? — попита Джоунс.

— Задънена улица, Ривера нищо не знаеше.

— Сигурен ли си?

— Методите ми са ефикасни — увери го Сторм.

— Добре, имам нова следа за теб. Помниш ли, че ти споменах Ингрид Карлсон?

— Да.

— Предложила е награда и е събрала доста информация.

— А именно?

— Не пожела да каже по телефона, но е готова да я сподели лично, ако й пратя агент, на когото имам доверие.

— И вместо него пращаш мен?

— Именно — отговори Джоунс. — Тя ще те вземе от място F-18 на марината до Казино дьо Монте Карло вдругиден сутринта. Няма да те затрудни твърде много, ако те пратя в Монако, нали?

— Знаеш, че съм готов на жертви, щом се налага.